Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (5)

V

Ето че точно до новия ни конак в околностите на Джинджи мейдан аз открих любимата, за която копнеех. В съседство до нас, само през едни опушени зидове, дебели като крепост, но разрушени при пожар, имаше розов конак. Любимата ми живееше в него. При хубаво време излизаше в градината и сядаше край басейна. С руси коси, алени бузи, съвсем кръгло лице. Тя също като мен имаше вид на умно и улегнало момиче. Също като мен не харесваше глупавите постъпки. Седеше, сключила пръстите на розовите си пухкави длани на късите си ръце върху леко изпъкналия за годините си корем, и оставаше така, без да помръдне, по цели часове. И на последно място, мълчеше си като мен, но ако й се приискаше нещо друго, отправяше най-нежни молби към всеки, който мине покрай нея. С една дума, бяхме родени един за друг. Несъмнено Господ изпрати пожара, за да ни направи днес съседи, а утре щеше да ни ожени и ако ни надареше с късмет, аз щях да положа огромната си глава върху гърдите на Месруре — същинска атлазена възглавница, приготвена специално за мен! — и да заживея един живот, наситен с нейния аромат.

Влюбих се, щом я зърнах през прозорците на новия ни конак, още преди да закачат пердетата по тях. Никога няма да забравя този прекрасен летен ден. Тя седеше край мраморния басейн, облян от слънцето, под балкона с плъпналия по него бръшлян. В басейна трептеше отразената й фигура от кръста нагоре, почти в истинските си багри. Приличаше ми на дама от картите за игра.

Тази година Месруре прекара пролетта, лятото и част от есента почти все така неподвижна. Ако можех и аз да седя на прозореца си, без да се стеснявам, нямаше да има проблем. Щяхме да седим така — аз да съзерцавам нея, тя да съзерцава мен — като в някаква картина! — и най-накрая щяхме да се влюбим. Но за съжаление все още бяхме в епохата, когато мъжете трябваше да се правят, че не виждат жените и не общуват с тях. Заради наболите ми мустачки вече се смятах за голям мъж и се страхувах съседите да не ме помислят за коцкар, който се зазяпва в жените им. Плюс това имаше опасност нейната дадъ да я заведе в другия край на градината. Така че, съзерцавайки Месруре иззад спуснатите персийски пердета, аз приличах на фотограф, който щрака снимките със завряна под платнището глава.

Второто преимущество на това дебнене беше, че не показвах срамотната си глава. Всеки път, когато срещнех непознат, виждах как първо се впечатлява от главата ми и я разглежда — според случая — със съжаление или с насмешка. В детските ми години това ме дразнеше, но с течение на времето спрях да обръщам внимание на тези огледи. Само че, след като започнах да се влюбвам, болката отново ме задълба и душата ми започна да кърви като разчовъркана рана.

В нощта на пожара Гюлфидан баджъ, напълно паникьосана, беше грабнала едно огледало и зарязвайки всичките си вещи в сандъка, бе спасила единствено него. Баба ми се превиваше от смях, като разказваше случката и накрая неизменно завършваше с подвикването:

— Чие лице ще оглеждаш в него, глупава селянко?

Гюлфидан закачи огледалото си в ъгъла на стаята ми в новия конак и аз прекарвах пред него доста тъжни часове. Физиономията ми беше разсеяна и плаха, като че ли стоя разтреперан срещу фотограф, имах типичния за слабохарактерните хора нос — сплескан, хремав и подсмъркващ. Едва забележима линия разделяше точно през средата месестия му връх и това изостряше цялото ми лице. Не можеше да се каже, че светлокафявите ми очи, устата ми и най-вече трапчинката на брадата ми са грозни. Само че, за съжаление, над сключените на челото ми гъсти вежди се очертаваше лека изпъкналост, след което главата ми изведнъж се издуваше. А това посипваше с пепел всички останали качества.

Решех косата си пред огледалото — надясно и наляво, напред и назад, но след всеки мой опит резултатите бяха ужасяващи. С тази неподвластна на що-годе близък до нормалния вид глава, усещах как жлъчката ми набъбва като напълнена с пясък и всички органи в тялото ми започваха да треперят от полепналия по тях студ.

Щеше да е цяло нещастие Месруре да ме види с тази моя глава. И тя като другите отначало щеше да се загледа само в нея, така и нямаше да забележи у мен нищо друго. Как копнеех да си поговоря с Месруре, та ако ще да е и през една дупчица — като онези, които кондукторите дупчат на билетите по влаковете и параходите, и през която ще се вижда само лицето ми. С моите светлокафяви очи, изписана уста и гальовен глас аз моментално щях да намеря начин да й се харесам. Бях чувал от жените покрай мен, че точно така се правело, за да се продадат грозните момичета. Надупченото от шарка лице, кривогледството и тям подобни недостатъци първо се криели с воал, с багрила и какво ли не, а после заради церемониите по сватбата вече не ги забелязвали.

Нямаше как да си смаля главата или поне да направя така, че да изглежда по-малка, затова трябваше да измисля друг подход. Дълго мислих и премислях и най-накрая като че ли се сетих. Ден през ден у нас идваше стринка ни Хюсние, която свиреше прекрасно на уд^[1]. Молих се, тръшках се и накрая я убедих да ми дава уроци. Още през първите дни на есента започнахме занимания с основните маками^[2].

Да си призная, онази зима бе най-щастливото време в моя живот. Не знам как да кажа — музикални способности ли имах, или това беше едно от непонятните вълшебства на любовта, но за няколко седмици преминах от инструменталните изпълнения към песните. Валеше сняг на парцали, а аз, сгушен върху ъгловия миндер, наметнал на гръб пуловера си като шал, притисках до гърдите си уда и свирех ли, свирех, без да спра дори за миг. С неподозирана бързина звуците кристализираха, ставаха все по-нежни. Близките ми, които в началото се разбягваха с ужас по стаите, полека-лека започнаха да се навъртат край мен. И когато отново настъпи сезонът за градината, моят уд вече свиреше така, че Месруре можеше да го слуша с удоволствие. Тя бе пораснала още малко, но детинската й физиономия си оставаше същата. Седеше си пак така тихо и кротко на пейката край басейна, кръстосаните пред гърдите й пръсти отмерваха такта. Виждах как от време на време попоглежда към прозореца, как се заслушва в мелодията и направо ми идеше да ревна от радост. Дойде лятото и привечер започнах да излизам в градината. В лунни нощи не се страхувах да се мотая там, където тя можеше да ме види, говорех, смеех се с най-чаровния тембър на гласа си.

Въпреки всички тези мъжествени постъпки, които предприех, аз все пак си бях още дете. Една вечер така и не успях да избегна бедата, която ми докара много сълзи.

Беше сребриста августовска нощ. Грееше такава подлудяваща луна, че дори Месруре накара да я вдигнат от канапето й и да тичат с нея из градината, а тя чуруликаше, подражавайки на птичките.

С мен бяха две малки момченца, наши гостенчета. Горкичките, говорех им така, че Месруре да ме чува, като им разказвах неща, подходящи за много по-големи от тях.

Стояхме под смокинята. Внезапно ми хрумна една идея и сърцето ми лудо се разтуптя. Да става каквото ще, но тази нощ ще се покатеря на смокиновото дърво. Какви ли желания, каква ли страст са заложени в нас, за да ни подбуждат да правим подобни неща за срам и позор пред другите.

С приглушен от вълнение глас казах на децата:

— Чакайте, ей сега ще ви откъсна по една смокиня!

Стъпих на градинската пейка и се покатерих на първия клон, удобен и стабилен като фотьойл. Оттам — нов тласък и право нагоре към по-високите клони.

Проправях си път през шумолящия шепот на листата, набирах височина, катерех се, сякаш плувах сред вълни от лунна светлина… Не знам дали някой летец, който прави лупинги в небето, би могъл да долови какъв възторг и гордост изпълваха сърцето ми до пръсване.

Нямам представа на колко лакътя от земята съм се покатерил, но като погледнех надолу, пред очите ми притъмняваше. Почувствах се като зидар на минарета.

За зла участ, точно в този момент Касъм ага, готвачът на конака, излезе от кухнята в дъното на градината и както си тананикаше някаква песничка, бавно славно се понесе към нас. Като ме видя покатерен на дървото, той смени всички цветове на физиономията си и викна:

— Боже мой! Боже мой! Не се ли виждаш какъв си, та и по дърветата си тръгнал да се катериш! Слизай бързо долу! Да не искаш да си пукнеш главата като тиква! И на мен ли лошо искаш да ми направиш?

Горкият човечец! Може би имаше право да се тревожи за себе си, тъй като баба ми го беше натоварила със задачата да отговаря за дърветата в градината. Обаче неговата намеса, и то в най-съкровения миг от моя живот, прониза душата ми като с меч, а фразата „да си пукнеш главата като тиква“ направо посипа със сол зейналата в мен рана.

Гласовете в съседната градина секнаха. Значи Месруре и нейната дадъ бяха чули всичко. Небето се сгромоляса върху мен, светът се завъртя пред очите ми. Опитах тихичко да прошепна нещо, ама къде ти! Мечокът въобще не искаше да чуе и сякаш напук продължаваше да крещи:

— Не мога да те позная… Момче, слизай долу, ти казвам! Не си по-голям от дървото!

Всъщност той трябваше да се стресне от това, че хвана върха на клона, на който седях, и яростно започна да го друса, така че рискът да падна нарасна от пет на петдесет-шестдесет на сто. Най-накрая изрита налъмите от краката си, качи се на пейката под дървото и като ме сграбчи през кръста, с лекота, все едно ме сваляше от самара на магарето, ме смъкна на земята.

Както казах вече, случката ме разтърси до дън душа. Месеци наред кроях умопомрачителни отмъщения за мечока, който ме унизи така пред любимата — например, докато се мие сутрин на помпата, да отмъкна незабелязано любимия му джобен часовник и да го метна в кладенеца. Или пък обратното — да скрия чантата на баба с парите й сред мръсните кърпи в кухнята, за да го обвинят в кражба. Слава богу, омерзението ми към всеки от тези варианти ме предпази от подобни пакости, така че малодушните ми пориви за отмъщение останаха само в сферата на фантазията.

Същата година зимата започна тягостно. Още с първите дъждове Месруре изчезна от градината. Сигурно седеше пак така — с положени една върху друга ръце, в някое забутано ъгълче на конака им. Но за съжаление, аз не само нямах възможност да надзърна там, но дори и да си го представя.

През последните две години овладях уда още повече. Често вечер някой от близките ми ме молеше да изсвиря песента „За пролетта ли пак остана срещата ни, хубавице?“.

Да, за пролетта ли пак остана срещата ни, хубавице? Понякога повтарях тези думи и леех сълзи. Ех, и какво, като дойде пролетта, да не би оттам нататък човек да спре да се злепоставя…

През тези дълги и тягостни зимни нощи, когато моята възвишена любов се превръщаше в болестно състояние, удът ме утешаваше. Но над главата ми висна и друг проблем. Бях в последния клас на средното училище. Както се казва, хванахме се за опашката. Но с тези бръмбари в главата как ли щях да се пусна от нея в края на учебната година?

Аз май не споменах, че освен да свиря на уд, имам и друга дарба — краснописа. Тоест владея изкуството на калиграфията. В интерес на истината трябва да си призная, че стигнах без проблеми до последния клас именно заради нея. Да, безспорно, мързеливо момче, обаче калиграф! Изписва буквите по-красиво и от ходжите. И бездруго калиграфията трябва да бъде опростена, нали? Плюс това има голяма глава, която изисква и по-голямо уважение. Плюс това е дисциплиниран… Досега минавах от клас в клас с подобни мотиви… Но какво ще стане по-нататък?

Велик е Аллах и не щеш ли, съдбата ми се притече на помощ и този път. Още в първия ден на следващата учебна година директорът ме извика в кабинета си и ми нареди да направя копие от ръкописа на някаква поема, взета кой знае от коя библиотека. Искаше да идвам и само него да го питам за онова, което не съм успял да разчета. Това си беше работа най-малко поне до края на годината. В клас сядах на най-задния ред. Никой учител вече не смееше да ме безпокои с глупави въпроси нито по време на урок, нито на изпит. Така прекарах може би най-хубавата си година — усмихвах се на образа на Месруре — вечер изваян от звуците на уда, а денем — от безиреното мастило, което се лееше като черен туш върху тетрадката пред мен.

Пръстите ще да са най-чевръстият в работата си орган на тялото, може би по-чевръсти и от устата. Ако обърнете внимание, ще забележите, че даже най-големите мързеливци сред султаните, както си седят неподвижно, със скръстени ръце, непрекъснато си въртят показалците като чекрък. Това ще да е била причината за проявените от мен способности както на уда, така и в калиграфията. А те се оказаха изключително полезни за сближаването ми с Месруре. Но нека обясня…

Нашият конак приличаше на разпадаща се държава, тръгнала още от самото си начало към катастрофа. Не можехме да оправим вътрешните си разправии, затова не ни оставаше време да общуваме със съседите. По тази причина и тук, както и в изгорелия ни конак, изглеждаше, сякаш не контактуваме с хората от махалата. Само че съдбата бе решила тази зима между съседа ни Месут паша и моя вуйчо да се породи голямо приятелство.

В моите очи бащата на Месруре изглеждаше горе-долу като бог и затова, когато щеше да идва на вечеря у нас, си обличах най-новите дрехи и сядах в някой ъгъл на салона за гости.

В интерес на истината, отначало пашата не ме забелязваше въобще. Но от малък се бях научил откъде и как мога да подхвана възрастните, когато съм сред тях. Щом раменете на Месут паша започнеха леко да потрепват под кожуха, а очите му да шарят наоколо, веднага хвърлях в печката поредното дърво, той си вземаше табакерата и между пръстите му просветваше запалена кибритена клечка.

Вуйчо ми не умееше да пише добре, но една вечер ме накара да поправя грешките му в един документ. Пашата си сложи очилата и едва хвърлил поглед към един-два от моите редове, направо се захласна, а на мен вече ми се струваше, че от този момент нататък той не сваля очите си от мен.

Само че аз не оставих нещата дотук, а предприех още по-изкусни прийоми, за да накарам бащата на Месруре да ме хареса.

Той се славеше като почитател на поезията и всеки път, щом пийнеше вода, дълбоко въздъхваше:

— Ех, каква прелест е одата за водата на Фузули! — И започваше да я декламира:

Не лейте сълзи, хей, очи! Сърцето ми препълнено е с тях!

Безумецо, не е водата нужна за любовния пожар…

Пашата едва успяваше да издекламира още един-два стиха. По-нататък вече се запъваше. Не знам дали и на млади години е знаел тази ода докрай, но така или иначе, обвиняваше за това възрастта си:

— Проклета старост!… Забравил съм я!

Прерових библиотеката на вуйчо и най-напред намерих поемата, после и одата за водата. Преписах я, след което накарах учителите по персийски да я прочетат. Старателно я преписвах до най-подробната пунктуация и полека-лека я научих наизуст. Какво ли не прави човек от любов!?

Ето че една вечер пашата пак започна:

— Ех, каква прелест е одата за водата на Фузули!

Но когато след малко се запъна, аз като същински хафъз^[3] на изпит в джамия, продължих от там, където той спря.

Седях с ръце на коленете, притворил очи, и люшках бавно в такт грамадната си глава като махало на часовник. Пашата беше изумен. Когато свърших, той рече:

— Поздравявам ви с широтата на знанията! Аллах да ви просветли още повече!

В интерес на истината, изумлението на вуйчо ми не беше по-малко. Той явно реши, че част от поздравленията се отнасят и до самия него, затова не само че не се разстрои, но и успя да послъже:

— Проявява интерес и към поезията, също както и към музиката.

По този повод вуйчо подхвърли някоя дума и за поемата на един наш дядо поет, когото пашата обърка с военачалника Коджааскер.

— О, значи покойникът е проявявал и поетичен талант? Явно малкият се е метнал на него!

Защо ли агънцето толкоз мъка е събрало,

То жално блее, мен сърцето ми се къса,

Защо неистово пищи и непрестанно тича?

Дали без мляко то остана, зоб ли няма?

Пашата вече ми беше в ръцете. Най-хитрият номер обаче, който скроих на горкия човечец, беше, като се обявих за автор на един куплет, който ми попадна в „Хазине-и Фюнун“^[4]:

Нима да страдам още съдбата е решила?

О, нека ме остави в гроба да се приютя.

Да се стопя докрай, на шепа пръст превърнат,

Да съм така нетраен, като миг от радостта…

И така нататък…

Преписах го с най-красивия си почерк и една вечер го поднесох на пашата:

— Заповядайте, моля! В лицея имам един приятел… Дращи от време на време по някой и друг стих. Написал е и ето това. Помоли ме да го прегледам за грешки.

Пашата го повъртя, посука, най-напред го прочете наум, после и на глас. Усмихна се многозначително:

— Я да видим кой е този твой приятел поет?

Същевременно, за да покаже, че не е преглътнал трика, правеше към вуйчо ми знаци с очи и вежди.

Престорих се на объркан и започнах да сипя едно след друго имена и невероятни глупости. Безспорно блеснах с това, че не съм възприел стихотворението едно към едно. Но тази моя приумица се видя на пашата като проява на престорена скромност и това изцяло ме издигна в неговите очи. Този път той поздрави вуйчо:

— Наистина трябва да се гордеете с младия бей… Удивително е, че на тази възраст владее до такава степен езика на поезията! Аллах да го просветли с още знания!

И после ми заразказва, като че ли му бях съратник и връстник, как той самият на младини се увличал от поезията и дори бил нахвърлил няколко оди. Обеща, че ако успее да ги намери, ще ми ги прочете. Бях уцелил десетката!

Докато той говореше, аз вече се виждах под ръка с Месруре, облечена в сватбена премяна, усещах коленете ми да се разтреперват, а черепът ми да звънти като докосната часовникова камбана. Големината на главата ми вече се беше превърнала в мое преимущество. Сега пашата я виждаше като изразител на аристократизъм, като пазител на някакво пренесено през вековете съкровище, ценеше ме като внук на военния съдия Коджабаш.

— Похвално! Похвално!… Разбира се, че по волята на Аллах потомъкът на височайшите предци ще да е озарен с достойнства… Крушата не пада по-далече от дървото.

Кракът ми все още не бе стъпвал в конака отвъд опожарения зид. Но сега моето име там се рееше така, както името на Кьороглу^[5] из планинските чукари. Устата ми се разтягаше в усмивка от ухо до ухо, когато дочуех от тук от там, че ме давали за пример на децата на техните роднини и приятели, когато отивали да целунат ръка на пашата.

Когато на осемнадесет години завърших средното си образование, не толкова вуйчо ми, колкото пашата си направи труда да ми помогне да стъпя на крака. Постъпих в тогавашното Министерство за надзор над вакифите^[6]. Началото ми беше повече от блестящо. В действителност на пръв поглед изглеждаше, че не правя нищо друго, освен да седя и да обръщам от време на време глава към прозореца до себе си, за да съзерцавам Мраморно море. Съдбата обаче непрестанно ме тласкаше напред, така както издутите от вятъра платна теглят кораба. Като съберем в едно калиграфските ми умения, останалите още от лицея в паметта ми персийски куплети и изискания стил на изразяване, заучен от възрастните, а към всичко това прибавим и авторитетния вид, който ми придаваше огромната глава, не можеше да има нищо по-естествено от това, да се наредя сред първите хора на министерството.

Що се отнася до другия въпрос, по наше време прехраната не струваше скъпо; жените още не бяха научили от филмите какви са новите жизнени стандарти. Хората вярваха, че Господ варди слепите вълци, и щом бяха съгласни да хранят и тях, вече не им оставаше ни най-малка причина да се страхуват от беднотията. Тогава съществуваше хубавият обичай момчетата, които току-що са излезли от училище и са си хванали хляба в ръцете, да се задомяват още преди да си поемат дъх.

И когато в конака започнаха всеки ден да ми подхвърлят все по-пиперливи закачки, аз намерих подходящ момент да разкрия душата си пред вуйчо. На никого не се стори странно моето желание да стана зет в съседния конак. Пашата беше възхитен, госпожата му, невежа като папагал аристократка, изобщо нямаше защо да се замисля по въпроса. Всичко на всичко оставаше едната Месруре, но след като нашата и тяхната дадъ си подадоха ръцете, нямаше проблем това невинно дете да бъде напъхано в кафеза. Плюс това, въпреки прекалено наивния си вид, момичето беше чувствително и затова се оказало доста трудно да я убедят, че главата ми не е чак толкова голяма и че с напредването на възрастта все повече ще се смалява. Тя дълго време се двоумила. По думите на моята дадъ, от време на време омеквала, после пак се инатяла, измъчвана от колебания, сякаш я въртели на шиш над огъня:

— Я ми донеси картите, дадъ! Ще си гледам още веднъж… Ако изскочи попът, няма да се омъжа; ако се падне валето — ще се омъжа!

Наблюдавах я с бинокъл през пролуката между пердетата на прозореца, превърнат в нещо като обсерватория. Понякога я виждах да къса трескаво листенцата на маргаритки. Възприемах това като гадаене на съдбата и ме обземаше страхотно вълнение.

Дадъ на Месруре донасяше и отнасяше клюките от нас до тях и обратно, но винаги ги променяше така, че да ласкаят и двете страни. Нашата Гюлфидан баджъ обаче, нали си беше без мозък в главата, ми поднасяше всичко точно такова, каквото е. Според нейните приказки, Месруре казвала:

— Калфа, лицето му не е грозно, но главата му е грамадна. Как ще се покажа пред хората с такъв съпруг?

А тя ме защитавала:

— За бога, момиче, грехота е, грехота… Бива ли да търсиш недостатъци в направена от Аллах глава?

След последните дъждове зидът на градината помежду ни полегна още малко и затова сега можехме да се виждаме един друг много по-добре. Забележеше ли, че снова из градината, Месруре ставаше и побягваше презглава към вратата на тяхната градина. За тогавашната ситуация това криеше дълбок смисъл — Месруре се срамува, значи е започнала да се влюбва в мен.

В края на краищата нашите решиха да превземат крепостта отвътре и разкриха всичко на пашата. Един ден, когато той отново ме извисявал до небесата, вуйчо ми казал:

— Ех, да можехте да приемете молбата ни и да го удостоите с честта да стане ваш син!

Месут паша се усмихнал и отговорил:

— Ние сме хора потомствени аристократи и интелигенти… Нека отмине Рамазанът. Ще си поговорим по този въпрос отново на свежа глава.

Двете дадъ продължаваха натиска отвътре. Написах с моя почерк върху синя хартия с цветенца и птиченца една ода и срещу изричните обещания да не бъде показвана на никого, тя беше предадена на Месруре. В отговора, който пристигна от нея, с разкривени букви моята любима заявяваше: „И аз ви обичам! Дано Аллах ни дари с късмет да бъдем щастливи“. Много странно! В писмото си изобщо не споменавах за любов и копнеж. Явно Месруре също не беше осмислила както трябва моите изрази, голяма част от които заимствах от романа „Джезми“^[7].

Кой знае какво са кроили двете дадъ, та пожелаха поне веднъж да си поговорим с Месруре очи в очи. Вече отдавна бяха отминали времената, когато младоженецът се запознаваше с булката едва на сватбената церемония, затова и нищо не ни пречеше да го направим.

Сияйна юнска лунна нощ! Срещу риска пашата да узнае за тази среща и да накаже двете дадъ с бой, те поставиха наблюдатели в градината и доведоха Месруре до мястото, където зидът беше съвсем срутен. Горкото момиче, срамуваше се от мен, отпред го дърпаха, отзад го бутаха, също като катър. Аз разперих ръце като за молитва, залюшках глава и с триста зора успях да промълвя няколко думи. Месруре не можа да направи и това. Двете дадъ ми напъхаха в устата отхапана от нея круша. Сърцето ми сладостно запърха, усетих в устата си отпечатъците от нейните зъби. Това беше всичко, което опитах от Месруре.

Любовта на живота ми — първата и единствена любов!