Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (11)

XI

Авторитетът ми в Тамашалък растеше, започвах да се чувствам като вожд на племе от пустинята. Вярно, тук наистина приличаше на пустиня. Можех да разбирам езика на жените единствено когато си говореха с мен. Но когато се провикваха една на друга отдалече, когато се събираха пред някоя къща да се посмеят или когато се караха, спокойно можехте да решите, че се намирате в африканско село.

Запознах се с Месуле калфа точно в този Тамашалък. По онова време тя беше само кожа и кости, имаше дълъг врат, който още повече подсилваше кльощавия й вид. Обуваше се в мъжки ботинки с копчета отстрани, а над тях се подаваха увиснали на тънките й като вейка глезени мъжки къси чорапи. И понеже йелдирмето^[1] й беше доста късо, краката й от капачките на коленете до тези къси чорапи и зиме, и лете бяха голи.

Въпреки неугледния й външен вид, в нея имаше някакъв необясним чар, някакъв аристократичен финес. Сутрин слизаше по едно от стръмните свлачища в подножието на Кадифекале, като въртеше в кръг малка празна торбичка, спираше се за кратко да поговори и да се пошегува с жените от площада малко по-надолу от нашата къща и продължаваше нататък, а вечер се връщаше по същия път, този път с пълна торбичка, и пак се качваше в планината. Бях забелязал, че съседите много уважават тази Месуле баджъ. След известно време, като се запознахме и разговорихме с нея, реших, че са прави. Езикът й не беше нескопосен като на другите, същевременно в движението на устните й имаше финес, произнасяше невероятно изискани думи, чудесно познаваше обноските и етикецията, красивата сърдечна усмивка никога не слизаше от лицето й, блестеше в очите й и снежнобелите зъби. Един прекрасен ден, между другото, ми разказа за резиденцията на някой си Сюрури паша на Босфора и тогава разбрах каква е истината.

Впоследствие научих, че Месуле калфа си има един любим малък бей, както тя му викаше — гуджубей. Живеели в една стая на Топалалтъ и тя сама се грижела за този болен гуджубей. Мислех си, че е момче на около двадесет — двадесет и пет години. По-късно го видях — човешка развалина към шестдесетте. Или може да беше и на четиридесет, знам ли? За да определиш нечия възраст, на човека би трябвало да му е останало поне нещо — я физиономия, я тяло. Оказа се, че този гуджубей е непрокопсаник, който пропилял или изял останалите от таткото паша конаци и ханове.

Какво ли ядене ще да е било, за да се докара до това състояние, а? Същински жив ембрион, малко по-голям от онези, дето са изложени в стъкленици по витрините на аптеките. А плюс това главата му беше стегната с метален обръч толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си всеки момент.

Каква ли магия караше Месуле калфа да вижда в него предишния си гуджубей? И какъв ли вятър бе довял гуджубея и неговата дадъ от резиденцията на Сюрури паша в Босфора чак дотук?

Не проявих любопитство, не я попитах. Знаех само това, че горката Месуле баджъ — самата тя кой знае как останала непродадена като част от бащиното му имане — денем го поверяваше на съседите и отиваше да изкара някоя надница в града, вечер се връщаше с пълна торба и продължаваше да му подържа живота.

Странна вярност, странна любов! Тя хвърля в недоумение такива като мен, дето не познават отблизо арабските момичета от някогашните конаци! Но може би тъкмо тази преданост и любов до степен на пълно обсебване са втъкали в несретницата жизнерадостта и финеса на едновремешната дворцова аристократка.

* * *

Един ден вървях по малка улица близо до Пещемалджъларбашъ. Тук между един парцел, който общината беше започнала да разрушава, и близкото възвишение имаше старо квартално гробище. Сред нестихващата детска врява до ушите ми долетя като че ли познат глас, който се молеше: „В името на Аллах! В името на Пророка, заради падишаха, недейте бе!“. После същият глас внезапно закрещя: „Няма ли тук мюсюлмани? Няма ли кой да ме спаси?“. Проврях глава през една дупка в зида и се озовах пред картината на побой.

Познавах Шейх Абду, колега в професията. Издялан като паметник, с бронзов тен, с дълга брада и бял халат сляп арабин. Той си имаше определено място на долния булевард, където се кръстосваха четири улици. Стоеше прав зиме и лете, без да помръдне, до един камък, служил вероятно за молитви на открито или за стъпало при качване на коня. Ако някой се опиташе да извае статуя на някогашен арабски шейх, смятам, че не би намерил по-величествен образец от този Шейх Абду. И той като мен беше проумял огромната сила на мълчанието и то прилягаше на едрото му тяло и на безжизнените му очи върху бронзовото, обрамчено с дълга бяла брада лице много повече, отколкото на мен. Да, нито звук, нито молитва или жест… Стоеше с вдигната към небето глава и обидена физиономия, а парите, които заслужаваше снежнобелият му халат, валяха непрестанно. Още по-учудващо бе, че неговите клиенти бяха не само мюсюлмани, ами и арменци, гърци, дори и евреи.

Та тогава за първи път видях Шейх Абду да се движи. При това по тялото и лицето му не трепваше нищо, очите му бяха безизразни, както винаги. С едната си ръка живата статуя държеше слабичка арабка, а сопата в другата ръка се вдигаше и падаше бавно и ритмично, сякаш отмерваше четенето на цитат от Корана. Не виждах дали устните му мърдат, или не, но всеки път те повтаряха една и съща дума: „Крадла, крадла, крадла!“.

Горката потърпевша бе нашата Месуле калфа. Огледах се, за да потърся помощ — не видях жива душа, освен калфата, която ядеше боя с тоягата и крещеше с цяло гърло, и купчината дечурлига, които си подхвърляха фесовете, тупаха с боси крака по земята и скачаха по раменете си като скакалци. Арабинът всъщност не удряше безразборно, а съвсем преднамерено по гърба и задника на Месуле баджъ. Нещастницата беше измършавяла дотам, че едва ли щеше да издържи. Трябваше да помогна на съседката си, но беше опасно да се приближа до шейха. По улиците често бях попадал на скандали със слепи просяци и направо се бях ужасил. Щом им се стореше, че някой ги напада — нали не виждаха, — те моментално вдигаха тоягите си, започваха да се въртят на място като пумпал и който попаднеше в очертанията на описвания кръг, не можеше да очаква нищо добро да се случи с главата или с очите му. А ето че случайността беше хвърлила Месуле калфа тъкмо в челюстите на неговото менгеме.

Като разбра, че няма надежда за помощ, калфата смени тона и отново го удари на молба:

— Ама Шейх… В името на Аллах, заради Пророка, заради главата на падишаха… Краката да ми изсъхнат, ако дойда още веднъж!

Шейхът обаче въобще не я чуваше и продължаваше с убийствено хладнокръвие да я налага.

— Крадла, крадла, крадла!…

Не издържах повече и викнах:

— Ей! Как не те е срам! Хайде в участъка!

Постъпката ми не се оказа като сметка без кръчмар: щом чу думата „участък“, шейхът моментално спря. Беше наясно, че може да запази мястото си на булеварда единствено чрез добро поведение пред полицията. Овладях си чудесно гласа, затова явно ме взе за полицай. Но така или иначе, не му се искаше да пусне Месуле и рече:

— Крадла на изпратената от Пророка храна… — И подхвана внушително да кълне на арабски.

Истинският полицай би се стъписал пред тези клетви. Но аз, от страх да не би децата да ме издадат, викнах с цяло гърло още веднъж:

— Казваме ти, Шейх, остави я! Заповед!… В името на закона!… Ние ще й дадем да се разбере!

Едва усетила, че менгемето на хватката му се разхлабва, Месуле калфа така изхвърча, че Шейх Абду не би я настигнал и до Второто пришествие. Горката, отначало тънките й дълги крака припкаха като паяк пред метла и се оголваха от тук от там под развяващото се възкъсо йелдирме. Но като видя, че опасността е отминала, тя се върна, дойде при мен и през сълзи ми призна, че и нейната работа в града била същата като моята — да проси, тайно да проси!

Този ден научих, че Шейх Абду е установил в района нещо като деспотична власт. Тъй като бил справедлив, не навлизал в чужда територия, но не прощавал на ония, които нарушавали неговите граници, и встъпвал в кървава разправа с тях. Да не би да е лесно да си запазиш желаната позиция? Шейхът разполагаше с нещо като тайно полицейско формирование от махленските момчетии. От тях научаваше, ако някой се престраши от време на време да проси наблизо, и моментално предприемаше съответните мерки. Когато разбрал, че от известно време Месуле баджъ има навика да се навърта тъдява, той се разгневил и освирепял като господар, който трепери над земите си, дал малко пари на дечурлигата да я хванат и я наказал.

След седмица-две отново видях Месуле баджъ да пищи и да се гърчи по земята като премазана с тояги змия. Този път обаче не от бой. Беше умрял нейният гуджубей. Ако я оставеха, щеше цяла нощ да клечи в гробищата и да вие на пресекулки. Но не я оставиха — и тази, и следващата нощ насила я задържаха в Тамашалък.

По всичко личеше, че горката баджъ беше загубила не своя гуджубей, а своята опорна точка, своя ориентир в живота. За нея преместването от резиденцията на Боаза в топалтънлийската съборетина нямаше значение. И резиденцията, и всичко останало означаваше „малкия бей“. След неговата смърт земята под краката й се продъни и тя увисна на тънка невидима нишка, като паяк, останал без изметеното му гнездо.

Като се посъвзе малко, тя надуши убежище у дома и започна да се навърта покрай мен, уж да ми свърши някаква работа. А щом ме чуеше от време на време да се обръщам към нея на чисто истанбулско наречие: „Моя дадъ, калфичке“, започваше да мърка като погалена котка с извит нагоре гръб и едва се сдържаше да не пристъпи полека-полека и да се свие на кълбо върху коленете ми.

Една нощ се изви страшна буря, пороят изтри от лицето на земята част от Тамашалък и довлече Месуле баджъ ведно с бараката й право тук. Беше останала без покрив над главата си, затова я прибрах у дома, в малката стаичка на покойната Нур-и Нигях калфа.

Странни са понякога капризите на съдбата и ето че на тази си възраст аз отново си имах бавачка. Една нова Гюлфидан дадъ, която щеше да ми топли краката във вода и да ме налага с хардал, когато съм болен, щеше да ме храни в устата с вкусните си ястия, сготвени в онези малки съдинки.

Месуле баджъ сама откри своя нов малък бей, обаче не в мен, а в малкото момченце, което дойде да живее при нас през пролетта на същата година. Трябва да ви разкажа и за това.