Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miskinler Tekkesi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Решат Нури

Заглавие: Гнездото на окаяните

Преводач: Хубавинка Филипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Година на издаване: 2014

Печатница: Пресинвест

Редактор: Лиляна Карагьозова

Рецензент: Розия Самуилова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-203-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5548

История

  1. — Добавяне

X

Като си пооправих положението, реших да потърся стая под наем в някое забутано местенце. Всекидневните ми печалби надхвърляха надницата на който и да е каменоделец или дървосекач, а понякога се доближаваха и до възнагражденията на лекарите с папийонки и бастуни, които идваха в приюта на инспекция. Значи нямаше повече място за упреци, че сме в тежест на държавата.

След лятото силите ми се възстановиха. Бродех часове наред, облечен в редингот, понесъл дебел бастун, ту седях, ту вървях, но не оставях на заден план своя нов занаят. Най-накрая си намерих място по сърце в махалата Тамашалък, в подножието на Кадифекале.

Не знам какво представлява днес, но по онова време беше една дупка, образувана от безформени като камилска гърбица стръмни възвишения и долове в полите на планината. Същински мамути, живели преди Потопа, които не са могли да се поберат в Ноевия ковчег, и затова поколенията им са се вкаменили! Като погледнете откъм планината, ще ви се стори, че цяло стадо от тези животни, всяко с размерите на шест слона, някога е обикаляло из огромната яма, въртяло се е насам-натам, докато най-накрая се е струпало на камари и се вкаменило, а от това се появила и тази Тамашалък махала. Но като слезете в нея, картината е съвършено различна. Сред куполите от къртичини се мъдрят къщи от камък, от ламарина, дори и от дъски, а повечето от тях нямат нищо общо с най-елементарната геометрия.

Връхлитащите от планината порои са повличали земята, отваряли са пътища тук и натам, а някъде са издълбавали направо цели стълбища.

Жителите на Тамашалък са чернокожи, дошли от Африка: уволнени слугини от конаците или избягали на групи баджи, заедно с мъжете си… Които са силни и здрави, денем слизат в града да работят на смокините, на паламуда или да просят; старците и недъгавите лежат полуголи пред прага, под жаркото слънце, като грамадни гущери. В Тамашалък и нощем е толкова горещо, както през деня.

Нагретите от слънцето скали по върховете на планината след залез започват бавно плавно да излъчват топлината си и за чернокожите в махалата настъпва царството на суданските нощи. Дали пък точно топлината не е събрала тук тези окаяни несретници?

И понеже ветровете и от дясно, и от ляво не могат да се доберат до тази котловина, тамашалъшката зима също е доста мека. Само че понякога, като завалят обилните дъждове, от планината се спускат порои и отнасят вещите пред някои къщи, дори и самите къщи, и баджите се надпреварват да вият на умряло до сутринта като някакви странни птици, но на следващия ден дружно поправят където и каквото има съборено и натрошено и после всичко пак си идва на мястото.

След толкова дирене из всички краища на града, си избрах стая с изглед към улицата в една малка къща сред най-свестните в Тамашалък. До нея беше долепена пристройка без предна стена, малка каменна площадка и в дъното й — кухня с огнище. Хазяйката се казваше Нур-и Нигях калфа, болногледачка. Не знам дали на това лекарите му викат „слонска болест“, но краката на жената бяха ужасно подути. Лежеше неподвижно на дървеното си легло в пристройката до моята стая.

Не знам какво е яла и пила, преди да се настаня тук. Вероятно от съседните къщи са й носели по някой залък.

Но откакто дойдох, с парите от наема на огнището започна да вдига пара я млекце, я оризова супа. Какво представлява Тамашалък, си личеше по това, което чувах да си говорят някои от завистливите баджи, одумвайки Нур-и Нигях калфа: „Пази боже! Огря я слънце! Изяжда си целия наем от къщата!“. Обаче щастието й не продължи дълго. Една вечер, месец — месец и половина след като се пренесох в Тамашалък, когато се прибрах, заварих стаята на баджъ затворена и с червен печат на вратата. На прага гореше малка газена лампа. Като запалих и моята, съседите се скупчиха пред прозореца да ми съобщят новината. Сутринта, малко след като съм излязъл, Нур-и Нигях починала и при намаза по икиндия я погребали. Същата нощ се чудех как толкова набързо са извършили и приключили с всичко — от запечатването на стаята до запалването на газената лампа. Но по-късно разбрах, че в Тамашалък няма нищо по-просто от смъртта. Най-обичайната и неотменна гледка по тепетата и доловете край моя дом, по празните местенца пред подобието на къщи, са клекналите в кръг седем-осем баджи — същински накацали по сметището гарги. Понякога ги чувах да надават ужасни писъци и както си седяха кротко и мирно, изведнъж ги виждах да скачат и да се мятат насам-натам около някой проснат на рогозка в средата. Отвред към тях се втурваха други жени, хващаха ги за ръцете и набързо ги укротяваха. Още не минал и половин час, няколко чернокожи мъже, нарамили отворен ковчег, се спускаха по надолнището и така за няма и два часа време мъртвият, който и да беше той, се приравняваше по старшинство с пророка Нух.

Тъй като Нур-и Нигях калфа си нямаше никого, къщата и вещите й останаха без собственик. Купих на търг няколкото парцала и четири-пет домакински съдинки — това бяха всичките й притежания — и наех този път цялата къща. И ето че точно това ме издигна до нивото на най-първите хора в махалата. Съседките вече метяха и чистеха къщата, перяха, готвеха. Ако човек си дадеше сметка, че някои от тези жени някога са служили като калфа или дадъ по дворците на паши, а може би и на везири, нямаше как да не реши, че съдбата е оказала голяма чест на последния внук от рода Коджабаш.

Отплащах им се с останало от прането ми парченце сапун, с една-две чинийки от ястията с пълнеж, които те ми приготвяха, с остатъци сух хляб, а понякога и с по няколко мушнати в ръката им монети.

Спокойно мога да кажа, че никъде другаде не бях виждал такава поголовна мизерия. Когато албанецът, който продаваше храна за котки, се отбиеше в махалата, жените се скупчваха край него, режеха си по парче от набучения на върлина бял дроб, замесваха го с намачкан сух хляб на тесто и го печаха на запалените пред вратите им съчки. Разбирах и другите, които не можеха да си го позволят — течаха им лигите, душеха като котки виещия се над мазната тава дим, облизваха се с червените си езици и отправяха благословии: „Да си жив и здрав, съседе… да ти е сладко!“.

Понякога в махалата докарваха и големи парчета камилско месо. Сигурно от заклани извън града стари животни, макар че нищо не пречеше да са от някоя вече умряла камила. Въпреки че е леко възкисело, моите съседи твърдяха, че камилското месо е вкусно като биволското, и се опитваха да накарат и мен да хапна от изпържените от него кюфтета. Не можех да си обясня що за Божия повеля бе тази чудовищна мизерия да се шири в непосредствена близост до Френския квартал, за чието богатство се носеха легенди. Но още по-учудващ беше фактът, че в махалата въобще не се чуваше да е станала някаква кражба, въпреки скандалите, които се разпалваха заради парченце останало от прането сапун или заради съчка за огъня, въпреки скубането на коси и пукнатите глави, въпреки кървавите битки, в които понякога се намесваха и мъжете със сопи в ръце. Разправиите ставаха само заради нарушеното право на подялба.

В Тамашалък имаше и доста деца, по-малките от които ходеха почти съвсем голички, като в туземните села из Арфика. Само че и вие сте виждали някой прекрасен ден едно или няколко от тях да излизат на разходка, хванати за ръце, като истински кукли — с копринени рокли на фестони, извезани с мъниста пелерини, панделки в къдравите коси, даже с пъстроцветни японски чадъри. В тези случаи веднага трябваше да се досетите, че наскоро в някой аристократичен квартал е умряло момиченце.

В тази махала с дрехи от починали се издокарваха и преобразяваха за миг не само децата. Възрастна чернокожа, която предишния ден се е навъртала в толкова скъсани шалвари, че през дупките им са прозирали месата й, на следващия ще я видите в раиран панталон и сако с яка от кадифе; или пък ще е излязла да се развява по улиците с пола до коленете, загърната в издутите като паун дипли на шумолящ, богато набран чаршаф. Точно заради това една вечер през Рамазана се случи нещо, което хвърли в смут чаршията в Тилкилик. По онова време в Измир имаше един прочут табладжия. Старец от Йемен, висок на ръст, със съсухрено лице, кьосе… Зиме и лете носеше гумени галоши и изумрудено зелено джубе; увиваше на врата си преметнатия през раменете му като пелерина червен шал и спускаше двата му края пред гърдите си.

През летните нощи големците от района, които играеха на табла с Хаджъ в известното кафене на площада в Тилкилик, от време на време се забавляваха да го раздразнят дотам, че да се разпсува.

Една вечер по време на Рамазана, преди сахура[1], Аллах прибра душата на Хаджъ и на следващия ден стана такъв погребален обред, какъвто не се е правил и на големец. Същата вечер, след молитвата, площадът отново гъмжеше от хора. Беше свята нощ и затова не свиреше грамофон и не се танцуваше, водеха се печални, тъжни разговори за Хаджъ.

И в този момент от мрака на отсрещната улица бавно-бавно изплува фигурата на Хаджъ: не щеш ли, той вървеше право към осветеното от уличния фенер място — с изумруденото зелено джубе и с преметнатия през врата и спуснат пред гърдите червен шал. Първо някой изкрещя, после скочиха всички. Разбягаха се — с писъци и щръкнали от ужас коси, с вопли и молитви за пощада, блъскаха се един друг, събаряха столове и маси… Наистина, страшно си беше да видиш как през нощта по пътя откъм гробищата се задава мъртвецът, когото същия ден си погребал с почести и молитви. Само че това, което видяха хората, не беше самият табладжия Хаджъ, а чернокожият му съсед, пременен в неговите дрехи, тръгнал след вечерната молитва към кафенето на площада да изпие чаша чай, както обикновено.

Бележки

[1] Връхна женска дреха, подобна на пелерина. — Бел.пр.