Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miskinler Tekkesi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Решат Нури

Заглавие: Гнездото на окаяните

Преводач: Хубавинка Филипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: „Слънце“

Година на издаване: 2014

Печатница: Пресинвест

Редактор: Лиляна Карагьозова

Рецензент: Розия Самуилова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-203-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5548

История

  1. — Добавяне

VIII

Та докъде бях стигнал в приказките си? Когато и да стане дума за тези малчугани, и без това обърканата ми памет съвсем ми изневерява. Да, разправях, че към пролетта ще напусна учрежденията и ще изляза пак на улицата…

Пролетта е сезон, в който броят на умрелите в Истанбул нараства. През пролетта предават богу дух онези, които едва са изкарали зимата, а и голяма част от старците. Трябва да е много тежко да умреш тогава, когато всичко наоколо се пробужда и се подготвя за нов живот. Но и в това си има нещо успокояващо. Не и самото погребение. Един пролетен следобед под топлото слънце, сред обострените ухания на поляни, мащерка и кипариси, приятелите, естествено, с много по-дълбока почит изпровождат човека към гроба му.

Пролетно време настават такива дни, в които големите гробища се превръщат направо в панаири — липсват само продавачите на плодове, музикантите и люлките.

Един майски ден, когато отново покълват всички предишни вълнения и желания, включително и любовта, пускат в гроба — и то с такова жестоко скърцане, като от режещ трион, като че ли човек гризе собствените си кокали — един твой несретен приятел, а ти чувстваш, че си още жив, и знаеш, че след малко ще ядеш кебап в еюбската кебапчийница! Каква наслада за душата е това! Особено пък след като един-двама сладкогласни хафъзи започнат жално милно да четат Корана… Вкусът на бликналите тогава сълзи не може да се сравни с нищо друго! Не липсват дори и болни, излезли да подишат чист въздух сред хората, нито пък дядовци с бастуни, пременили се и взели със себе си невръстните внучета, сякаш са ги повели на Хъдрелез[1].

През пролетта гробищата са доста щедър пазар за нашите. По-рано имахме опасни конкуренти — тамошните просяци, които бяха постоянните посетители на определени гробища. Не допускаха сред тях да се промъкне непознат, забележеха ли съмнителна личност, подгонваха го с камъни, а понякога и с тояги чак извън гробището.

Тези просяци по гробищата бяха хорица, подобни на някои дребни чиновници, които смятаха, че ще получат по-висока служба и по-голяма заплата, ако се увъртат около шефовете и им се умилкват. Още незаровили гроба до половината, още незаглъхнали прощалните слова, те наобикаляха близките на покойника, започваха да ги врънкат, та горките хорица едва успяваха да избягат от гробищата. Често се виждаше как тези нещастници, устояли със стиснати зъби на приятелската си твърдост да не се отделят от гроба, падаха в дупките, прескачаха камъните като подгонени от рояк пчели — само и само да си спасят душата. В този свят момент, когато изпитваха нужда да притиснат до гърдите си хората по целия свят като родни братя, когато вярваха най-искрено, че светът е прежалил всичките си иманета, се намираха и такива, които не можеха да се овладеят и хвърляха по един бой на просяка.

Новата община не бива да забравя сред поставените на място просяци и онези, които са по гробищата. Така например общината просто да ги задължава да се съберат всички наедно и да клекнат на някое място или до някой зид, ако има такъв, възможно по-далече от новия гроб; като му дойде времето, един чиновник с чанта ще се приближава до тях и все едно че раздава тримесечното им възнаграждение от осигуровките при пенсиониране, ред по ред ще пуска в ръцете им по три, по пет гроша.

И тук с моите дрехи, с моята физиономия и самотното ми и тъжно присъствие, упорито отказващо да приема каквото и да е от когото и да е, аз съм една истинска загадка. Далечен и беден роднина на покойника? Стар колега, към когото е проявил добрина, или съученик? Изглеждам така, като че искам да избягам от всички и да се скрия някъде. Но накъдето и да погледнете, неминуемо ме виждате… Искам да ме виждат, просто се преструвам, че не искам, не искам нищо, а искам… Дали в това не е тайната на част от онези, които са се вкопчили във висшето общество, и на онези, които са се издигнали на високите си постове?

Както си стоях така, щях да забележа как до рамото ми се появява тихо, с недоловими стъпки по меката пръст, един силует; той щеше да протегне трепереща длан и да пусне в шепата ми една големичка пара с онова свенливо почитание, с което оставя запалената си свещ в тюрбето.

* * *

В същото време моята обич към гробищата идва не само от мисълта да припечеля нещо. Както различните служби и учреждения, гробищата се превърнаха за мен в нещо повече от истинска школа, отколкото в място за печалба.

Какви възвишени вдъхновения са пораждали гробищата у нашите някогашни поети с прекрасни сърца!

И наистина, колко сериозен и вглъбен в мислите си е човек, когато върви след покойника. По пътя той съблича от себе си всякаква настървеност и алчност, остава съвършено гол; и защото се е отказал от земните блага — като някои наскоро пристигнали в нашия край бежанци, — се превръща в човек, който прилича на седящия в празната бъчва гръцки мъдрец Диоген.

Идват ми наум някои куплети:

Защо сега ти трябва щастие със злато и сребро,

В Отвъдното отидеш ли, за други тук остава то…

Да, щом това е резултатът, за какво ти е сан, отличителен знак, баня, хан, дом? Каква полза от излишни спорове и кавги, от злоба? За какво ти е необходимо толкова безочие, наглост, нахалство? Защо хората да се нагрубяват и обиждат един друг заради куп нищо и никакви преживявания?

Наистина, като се замисли човек в какво състояние е този, който се полюшва отпред в такта ту на мелодия алатурка, ту на музика алафранга, като нищо ще свали каквото е имал на гърба си и така ще продължи нататък.

Обаче за такива като мен, които са превърнали тази работа донякъде и в търговия, както и за онези, които с течение на времето са свикнали малко или много със звуците на траурната музика, въпросът има и други страни. Както разсъждава поетът с прекрасното сърце, смъртта слага край на всичко и с кокалите на горкия мъртвец се изхранват не само червеите от гроба. Има цяло стълпотворение от такива, които ще ядат оставените от човечеца пари; ще лежат в леглото, където е починал, ще обуват чорапите, които е събул от краката си. Самият аз с този черешов бастун в ръце — спомен от един покойник, не съм ли такъв червей? И това не е всичко. Ако умрелият е някой чиновник, в обкръжението му има такива, които ще се хванат гърло за гърло кой да седне на опразнения от него стол. Ако е някой беден вехтошар, ще се намери кой да преживява години наред с неговия кош и с неговите клиенти. Или ако е оставил дъщеря, все още подрастващо девойче с красиво личице — ще има и такива, които ще я прелъстят и като неизчерпаемо съкровище ще си я прехвърлят от година на година, от ръка на ръка, от гърди на гърди. Даже може да се помисли и за по-нататък. Знам ли колко персони колко години ще живеят от този човечец, след когото вървя, без да знам сана му и името му, от неговите идеи, подредени хронологично в книги и по катедри като кубетата на някоя баня? Случайно познавах приживе един от погребаните в Меркезефенди. Беше дребен мъж, с рядка брада, не се различаваше кой знае колко от мен по външния си вид. Срещах го, като търсеше по пазара евтин зарзават, облечен в износено палто, с възкъси панталони над разкривени обувки. И понеже беше невзрачен и тих човек, търговците му викаха „бащице“, а някои от тях дори го ругаеха. Виждах в замяна на това някои доста елегантно облечени мъже да му оказват повече от уважение. Докато той се опитваше да закрие с ръце кръпките по палтото си, онези му закопчаваха копчетата отпред и му целуваха същите тези ръце. Този старец, който изплашено премигваше с очи пред ругатните на зарзаватчиите — неколцина от тях разпознах сред хората на погребението, — щом се заговореше с въпросните елегантни мъже, внезапно се променяше, вдигаше гордо глава като петел от дребните породи, редеше думите си странно убедително и се смееше.

Един ден, пак на пазара, разбрах, че този човек е един от най-големите ни съвременни композитори. Не знам кои песни или големи произведения е композирал. Но колкото пъти по вечерно време съм дочувал през отворените врати на някое вариете някое момиче да пее — сред чаши, тютюнев дим и ръкопляскания, — винаги съм си спомнял за този нещастник и съм се питал: „А може би целият евтин вечерен пазар е собственост на наругания от тамошните зарзаватчии бедно облечен човек. Колко ли души изхранва този останал след горкия покойник глас! Кой знае колко лири взема на вечер момичето с блестящата от пулчета рокля и оркестрантите покрай нея, които се борят с удовете, цигулките и тарамбуките; сервитьорите в бели престилки, които се гонят с подредени подноси в ръце; собственикът на вариетето, седнал на масата в ъгъла да си изчислява данъците, държавата — нали тя ще вземе този данък; жената от масата точно срещу прозорците, заслушана в песента, забулила лицето й с копнеж и красота, плюс богатият жиголо, който се налива с ракия срещу влюбената в него жена, и още колко знайни и незнайни хора…“.

Господи! Каква неизчерпаема съкровищница е понякога един покойник!

* * *

Да, в момента, в който върви след покойника, човек е абсолютно пречистен от всякакви земни страсти. Често обаче виждах, че ако пътят на шествието продължи по-дълго, в по-голяма част от чистите неща от тук от там започват да пролазват червеи. Особено при погребението на малкия човек, който не е оставил много време за размисъл на онези, чийто ред е по-назад от неговия…

Тази мисъл ме споходи на едно подобно погребение и още не ме е напуснала… В джамията беше като при Второто пришествие. На един от молитвените камъни — ковчег, обгърнат в скъпи персийски покривала, на другия лежеше един малък човек. Автомобилите и автобусите, които задръстваха цялата улица, изведнъж се задвижиха и понеже с необяснима бързина грабнаха и отнесоха онзи с покривалата, аз от немай-къде останах сам-самичък с другия. Сам-самичък, казвам, защото, като се изпари голямата навалица, останалите покрай втория ковчег девет-десет души изглеждахме направо като самотници. Гробищата не бяха много далече. Но вървяхме пеш и затова на няколко места, противно на правилата, се налагаше да оставяме ковчега върху някой срутен зид или на друго по-височко място, за да си поемем дъх.

Това беше погребение на дребен търговец. Доколкото чух от околните, бил бакалин в една малка махала. Млад мъж, с каскет, в ловджийски дрехи и ботуши, държеше под ръка старец с увита покрай врата му кърпа за глава. „Не е лесно да загубиш син на четиридесет години!“ — обади се някой и по това разбрах, че днес най-почитан е този старец. По лицето му се четеше не толкова дълбока печал, колкото онова недоумение, с което хората се взират в зейналата отпреде им пропаст. Когато спирахме, той сядаше с нас да си почине, после мъжът, който го придържаше, го прегръщаше през кръста, както правят влюбените в парка, когато изгрява луната, и отпуснат в неговите ръце, старецът се повличаше крачка по крачка, без да гледа къде стъпва. Забелязах, че ето този оставил се изцяло на чуждата воля човечец внезапно залитна, мъжът с ловджийските дрехи помисли, че ще падне, и понечи да го хване по-здраво, обаче той направо се задърпа и се изтръгна от неговите ръце. Другият се опита да върне отново предишното положение. Старецът обаче бе обзет от странна енергия. Капризничеше, също като кон, който не дава да му бъркат в раната, с кратки и резки жестове вече не му даваше да го докосва. Постъпката му остана незабелязана за другите, но на мен ми се стори заредена с дълбок смисъл.

Нямаше съмнение, че това беше бунт и израз на омраза. За този старец не знаех нищо повече, освен че е баща на починалия четиридесетгодишен мъж. Какво го беше прихванало изведнъж срещу младежа, който едва ли не го носеше в прегръдките си? Тъй като не се забелязваше наяве да има някаква друга причина, трябваше да се потърси обяснение в някоя мисъл, споходила стареца, след като полека-лека се е отърсил от объркването си. Да, към такава враждебна постъпка можеше да го подтикне само някаква мисъл, събудена отначало като искрица в обърканата му глава, а после пламнала като пожар.

Тъй като нямаше възможност да разбера нещичко от когото и да е, аз си съчиних мислено една ето такава история: този човек живееше при сина си заедно със снахата и внуците. В този род семейства се съхраняваше почитта към бащата. Синът бакалин, въпреки че е бил на четиридесет години, се е държал към баща си като послушно дете, заставял е жена си и децата си да постъпват по същия начин. Другият мъж, в ловджийските дрехи, с дебелия врат и кръглото лице, колкото здрав и млад, толкова и загрубял от скотщина и пиянство, по някаква съмнителна случайност беше брат на снахата.

През целия си живот бакалинът не е искал да види този свой шурей — оня потъвал и изплувал като в блато, работел нещо, но незнайно какво, ту влизал в затвора, ту ядял парите на пропаднали жени. Сега обаче, надушил мириса на смърт, пристига на бърза ръка от Чаталджа или от Гемлик, възползва се от объркването в дома и взема юздите в свои ръце. Днес, на погребението, носи бащата едва ли не в прегръдките си, но утре ще говори със сестра си той самият да стане опекун на децата и да изхвърли на улицата стареца, за когото вече няма повече място у дома. Кой знае за колко дни ще успее да изгълта — и ще я изгълта! — появилата се кой знае коя година бакалия заедно с чувалите, пълни със сапун и ориз и с окачените на тавана метли.

Казах вече, че като гледах двамата мъже пред мен, сам си съчиних тази история. Но много добре знам, че мислите ми, породени след това малко погребение, не са чак толкова далече от истината. Не са рядко миговете, в които пламтим с огъня на любимия човек и ставаме истински ангели. Обаче нашата порода не проявява излишно търпение да поддържа постоянство в това свое ангелско превъплъщение. Ако запалим с един наръч огъня в сърцата си и той изтлее, след това нощем в съзнанието ни постепенно започват да се промъкват, като бродещи из гробищата хиени, купища долнопробни мисли. Тръскаме глава, те като че ли се разбягват, после пак пристигат и започват да ни гризат отвсякъде. Такива неща са проглушавали ушите ми, че направо са ме ужасявали, особено, както казах по-преди, сред обкръжението на малкия човек покойник, поставен натясно само заради това, че не е предоставил поне малко време на тези, които оставя след себе си.

Пазя един спомен, останал от детството ми. Една наша калфа, черкезка, освободена много преди да се родя, беше дала дъщеря си на един майор. Един ден той умря. Баба ми ни взе със себе си и ни заведе в къщата на покойника, която не беше много далече. И старата калфа, и жената на майора, всъщност дъщеря й, като ни видяха, в един глас взеха да се надвикват:

— Какво ще стане с нас? Отиде ни караулът на вратата!… Отидоха ни дажбите за хляб, за масло…

Сред тези отишли си неща най-реално си беше отишъл този, който никога повече нямаше да се върне — самият майор. Още тогава ми беше направило впечатление, че нито веднъж не споменаха името на горкия нещастник.

Бележки

[1] Пролетен празник по случай 6 май, съвпада с Гергьовден. — Бел.пр.