Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (19)

IV

Казах: един господин, мой приятел. Че кой друг, ако не брадатият Талят? Горкият брадатко Талят, сега, в новото време, беше премахнал не само брадата си, ами и мустаците… Не ми беше хрумнало да го потърся в Истанбул, но случайността ни хвърли в прегръдките ни на такова място, за каквото въобще не бих се сетил. Един ден, както се мотаех из фоайето на едно учреждение… Но по-добре ще е да захвана разказа си малко по-отрано.

Както обясних и по-преди, аз не дойдох в Истанбул с ясна представа какво точно ще правя. Да се отърва от Исмаил — това бе единственото сигурно нещо засега. После щях да се разхождам няколко месеца, щях да си харча парите като някой чиновник в отпуска, поработил в Анадола и посъбрал малко средства. Друг е въпросът, че трябваше да помисля и за по-нататък. Разполагах с доста пари. Но заедно с Месуле нямаше да преживеем дълго време с тях. Особено след като поехме на свой гръб издръжката на Исмаил.

Значи щеше да се наложи след известно време отново да започна работа. Но… Оказа се, че атмосферата на Истанбул не беше толкова благоприятна, колкото се надявах. Докато бродех по улиците, докато от моята квартира в Сюлеймание съзерцавах през прозореца с кепенците Златния рог и Окмейдан, усещах как предишният вирус в кръвта ми започва да се раздвижва, как треската от неясната в първия момент спотаена печал, примесена със страх, полека-лека обзема цялото ми тяло.

Истанбулските улици бяха достатъчно богати, за да екзалтират един истински първокласен професионалист като мен. Но засега те си оставаха само една гола идея, а в тялото ми се пробуждаше дълбоко отвращение към намерението отново да започна с просията. Истината е, че от ден на ден над мен надвисваше все по-нарастващата сериозна заплаха от болест. Както се казва, разпилях и дома си, и хората си в Тамашалък, а можех да се пречистя единствено там.

Веднъж, когато се чудех какво ще правя и как ще се измъкна оттук с тази моя слаба воля, дето вечно чака като съдрано корабно платно кога ще духне вятърът, предишният ми опит ме накара да извърша още една щуротия. Няма да го премълчавам. Получи се нещо като в измирския склад за смокини.

Сред истанбулските ми прегрешения бяха и посещенията ми от време на време на баните в чаршията. Тук хората с пъстроцветните си пищимали^[1] имат вид на поклонници; заедно с дрехите, те разсъбличат от телата и самочувствието си. Кажи-речи, истинско равенство има само в банята.

Един ден, докато се къпех в една от тези бани, на един мъж, легнал на нагорещения камък, леко му прилоша. Помогнах му колкото можах — полях му лицето с един тас студена вода, поразтрих го тук-там. Като се подхлъзнат и сякаш потънат в света на Нищото, а после отново дойдат на себе си, хората изпитват някаква странна привързаност към лицето, което видят най-напред. Така се получи и с него. Като ме видя да му се усмихвам насреща с таса в ръка и с почти същия като неговия пищимал, той ме взе за човек от своята порода и сладко-сладко ми заговори. Голото му хилаво тяло изглеждаше още по-мизерно от моето и това ми вдъхна кураж. Наистина, сприятелихме се на бърза ръка. Глътка по глътка изпи газираното, което му поръчах, каза, че е адвокат на един хан в Галата, и на свой ред попита аз кой съм. Аз ли? Какъв — малко войник, малко чиновник, ето такъв бях!

Вярно, имах и заделени пари… Карах я някак си. Е, по-добре щеше да е, ако си намерех някаква по-лека работа, нещо като за мен… Но с тези сакати пръсти какво бих могъл да правя? На моята помощ от един тас студена вода той отвърна с няколко ободряващи думи. На този свят нямало неразрешими проблеми. Можело да се попита тук-там за някоя подходяща чиновническа служба, или пък да се потърсят такива или онакива начини да ми се осигури работа. Във всеки случай някой ден да отида в кантората му на Галата, ще изпием по едно кафе… Настояваше. Щели сме да седнем един до друг и да измислим нещо. Със сигурност по друго време нямаше и да надам ухо на подобни бръщолевения. Но в този момент, когато мислите ми бяха повече от объркани, поканата ми се стори, като да хвърлиш въдица в морето. Кой знае, може пък да ми е излязъл късметът.

Но когато се срещнахме в неговата кантора на Галата, вече облечени, нашето приятелство изведнъж се видоизмени. Това не беше вече оня проснат върху горещия камък гол мъж с изблещените очи, с мократа, остра като козя опашка брадичка и тракащите зъби. Той все пак се опита да не ме отпраща с празни ръце. Покани ме да седна и поръча чай, явно, за да се отплати за газираната напитка в банята, започна да ме напътства. Най-добре би било като инвалид от войната да отворя на подходящо място малко магазинче за тютюн. Показа ми и как — надраска молба с две препоръки до негови познати. И с това нашето приятелство приключи.

Магазин за тютюн на някой ъгъл! Търговия, от която Исмаил нямаше да се срамува, ако някой ден разбере за нея. Ето, с тази амбиция започнах да обикалям учрежденията, за да си опека работата. Но нещата, които отначало ми изглеждаха съвсем лесни, взеха да се протакат, да се разрастват и да се превръщат едва ли не в държавнически въпрос. Държаха ме пред вратите по цели часове, препращаха ме от служба в служба, от канцелария в канцелария. Губеха документите ми или правеха грешки по тях, а после ми се караха на мен. По цели дни седях по первазите на прозорците, по стъпалата на стълбищата, по дъските, с които покриват отгоре кофите за пожар. Не се ядосвах, даже ми беше забавно. Отдавна бях загубил всякаква надежда и може би тъкмо заради това продължавах да действам по въпроса. Пък и за какво ли да се ядосвам? Заради някакъв си човек, който не знаеше накъде да тръгне, като излезе от работа? Заради някакъв си човек, който от безконечни очаквания отдавна беше загубил представата си за нещото, наречено време?

Усещах, че към учрежденията ме тегли и друго…

Всички ние, които имаме някаква работа в тях, ги заливаме с нашите мъки и проблеми, разголваме се като в баня, ставаме равни един с друг. Едни се молят, други изскачат от стаите с крясъци или с рев, трети, получили каквото чакат, си тръгват с вирнати глави.

Така в едно такова учреждение попаднах на Талят. Позастарял, съсухрен още повече, леко попрегърбен, но безупречно избръснат. В снагата обаче пъргав както преди, припрян. По някое време излизаше от една врата с куп документи в ръка, влизаше в друга. На външен вид изглеждаше по-зле и отпреди. Обувките му — с протрити и разкривени подметки, черното му сако — лъснало на лактите, като че ли са го огрели лъчи… Хората обаче не познаваха господа директорите, които прекосяваха фоайето, спускаха се към него, наваляха го, целуваха му ръцете, кланяха му се доземи… Явно за мнозина не беше важно дали в дадено учреждение има, или няма голям директор, дребният чиновник като Талят беше всичко, което им трябваше. Само той можеше, когато и както пожелае, да спаси човека или да го съсипе.

Талят вече не носеше фес. Само чакаше да се отскубне от струпалите се край него хора, за да влезе в друга стая, понечваше да си го намести на главата, но като не го напипваше, набързо приглаждаше оределите си разчорлени коси. Сто на сто бях убеден, че няма да ме познае, седях си на мястото под прозореца, следях тези трескави влизания и излизания на моя стар приятел и ласкаво се усмихвах.

Но в един момент, докато пак така го гледах и се усмихвах, той неочаквано се спря и се втренчи в мен. Направи с ръка знак на някакъв човек, който му се оплакваше от нещо, да се махне. Аз вдигнах бавно глава нагоре и се загледах в тавана. Но той не се хвана, със същите припрени крачки дойде при мен и се взря в лицето ми:

— Абе, аз май ви познавам!

Очите ни се срещнаха, е, върви, че отричай после! Прегърнахме се, разцелувахме се, събрахме от пода книжата, които той от вълнение изпусна, и влязохме в кабинета му.

Там имаше много бюра, пред повечето стояха младежи. А бюрото на Талят беше най-отпред и до прозореца. Погали ме по ръцете, покани ме да седна до него и ме почерпи с ментов бонбон. Облеклото ни горе-долу беше от почти един и същи вид, затова вниманието му се насочи към счупената ми ръка и брадата ми.

Разказах му накратко за перипетиите си през годините, в които се бяхме загубили един друг, за времето, когато излязох от болницата, а за всичко останало само безмълвно махнах с ръка. Добре, че той нямаше време да ме разпитва за подробностите. Към него се приближи един посетител ли, писар ли, с книжа в ръката, чиито очи бяха започнали да се пълнят със сълзите на неподправена мъка. Талят размаха ръка така, сякаш искаше да прогони кацнала на лицето му муха, но другият упорстваше и не го оставяше на мира. Така че, когато спорът ли, въпросът ли приключи и нервите се уталожиха, той вече беше забравил какво щеше да ме пита.

Децата му поотраснали. Голямата му дъщеря се омъжила за един чиновник в съда, средната се сгодила за учител в начално училище. Големият му син бил служител в митницата, оженил се за някаква вдовица, преди още да е навършил двадесет години. Останалите ходели на училище.

— Е, значи си смъкнал от плещите си по-голямата част от теглото — забелязах аз.

Той се засмя горчиво.

— Какво съм смъкнал! Съпруга на голямата го изгониха от работа. От шест месеца и двамата са на главата ми. И със сина горе-долу е така. Изяждат си заплатата до петнадесето число на месеца, вземат си парцалите и децата и цъфват при мен… Как да ги изгоня, жал ми е за децата. Ах, само да знаеш каква сладост са внуците… Честна дума, човек ги обича много повече от децата си… Средната дъщеря чака от мен пари да се омъжи… За гърлата на другите — разноски, за дрехите им — разноски… Жената от дълго време е болна, има нещо като парализа… Безпомощна е, разтоварихме я от домакинската работа. И въпреки това роди още две деца… Нали разбираш в какво положение съм?

Стана ми тежко — седим двама завършили университета чиновници и си приказваме за парите, които вземаме за над двадесетгодишния си труд!

— Както виждаш, само с един пръст по-висока заплата ме дели от просяка! — добави той.

Едва се сдържах да не се разсмея. Горкият, нямаше и представа колко печели един просяк от моята класа.

Удари звънецът за края на работния ден. Учреждението се опразваше, но неговата работа сякаш нямаше свършване. Продължи да излиза и влиза с купища книжа в канцеларията и всеки път ме молеше:

— Почакай ме, за бога!

Възползвах се от едно от отсъствията му, казах на пазача да му предаде, че имам неотложна работа, че наскоро пак ще намина, и избягах.

Излъгах, разбира се. Талят беше единственият приятел в моя живот. Но как да си представиш приятелство между мен и държавен чиновник? При следващата ни среща щях да се почувствам задължен да му разкрия своята тайна. Така че по-добре беше да изгуби дирите ми още отсега!

Но не би! Съвсем случайно девет-десет дни по-късно той пак ме хвана, този път на улицата. Крачеше до мен и здраво ме стискаше под ръка, сякаш се страхуваше да не му избягам. На една трамвайна спирка отново намерих повод да се отърва от него, но той почти насила ме завлече под дърветата на парка Султанахмед. В притихналия вечерен мрак седнахме на една пейка. Сложи пред мен съдраната си чанта с напазаруваните за вечеря зеленчуци и рече:

— Нямам ли и аз право? Нямам ли и аз право да си открадна поне половин час?

Имаше нужда от пълен покой — затвори очи, отпусна глава назад, там, където ръката му достигаше тревата, скубеше стръкчета от нея и я помирисваше. Беше толкова изпълнен със собствената си умора и мъка, че предусещах — няма да ме разпитва за нищо. И си отдъхнах. След малко заговори, все едно на себе си:

— Нали знаеш, във всяко теке има по един глупак… Е, аз съм глупакът на учрежденията… Използвай нещастника! Но и без това във всички служби е така; всички си клатят краката — един върши каквото трябва… Вероятно си е такъв по природа, горкият, нали е започнал работа… Цялата дейност стоварват на него. Видя ме оня ден в какво състояние бях. Така е дванадесет месеца в годината. Все на мен, все на мен!

— На всичкото отгоре си завършил университет! — възкликнах аз. — Можеше да си намериш по-добра работа!

— Можех. Но постъпих като магаре. По-точно, продължих магарията, която извърших навремето. За да прогресирам, трябваше да се махна от Истанбул. Но как можех да помръдна, аз, разточителният като паша, с цялата сюрия дечурлига?

— Ти, който си толкова кадърен, и както казах, държиш в ръцете си университетска диплома с две специалности… Не си ли потърси някъде по-свястна работа?

Талят избухна в горчив смях:

— Хей, я ми погледни дрехите… Успях ли поне за ден да се измъкна от този калъп? Хората, които могат да ти дадат работа, да не би да се пукат от добронамереност? Първо те преценяват по външния вид: „С какво ли живее този човек! С петдесет или сто и петдесет, или двеста и петдесет…“. А що се отнася до мен, какво си мислиш — само войниците ли носят униформи? Повече от двадесет години униформата на „изпълнител“ не е слизала от гърба ми, превърна се в част от кожата ми… Ех, и щом ще работя някъде пак като „изпълнител“, да подлея вода на собственото си място ли?

— Добре де, твоите шефове нали виждат, че работиш от сърце и душа, не се ли сещат поне да ти увеличат заплатата?

— Че защо? На тях им е безпределно ясно, че няма къде да отида и че нямам сили да издържа и петнадесетина дни без работа. Е, защо да си пилеят парите, като ми обещаят увеличение. За да притиснат такъв като мен да работи още повече, им е достатъчно само да го заплашват с уволнение? Ако ти е пряко сили, те ще изпълнят заканата си… Шефът не е търговец. Я си помисли, какво ще изгуби, ако изгони един работлив човек? Може ли да го направи…

— Добре де, не трябва ли и да те обичат?

Талят пак се засмя:

— Истинско безочие ще е да го отричам. Обичат ме — както се обича дойна крава, както се обича породиста кокошка, която снася много яйца… От всичко се отказах, но поне да зачитат човешкото ми достойнство… Сигурно си забелязал… Онзи ден потънах вдън земя от срам пред теб.

— Не съм забелязал.

— Недей така!…

— Наистина!

За миг Талят се поколеба, но успя да го прикрие. А след тази толкова искрена изповед реши, че е неуместно, и продължи:

— Един ден, неотдавна, като пристигнах в учреждението, що да видя: масата ми издърпана на една страна и някакъв работник монтира нещо на стената зад мен. „Какво е това?“ — попитах. „Звънец“ — ми отговаря. „Защо ми е звънец?“ — учудих се аз. „Не знам, за бога! Директорът ми заповяда.“ Всичко ми се качи в главата и право при директора. „Талят ефенди — ми казва той. — Затрудняваме се да те викаме всеки път чрез разсилния. Затова накарах да поставят звънец. Звънне ли два пъти, ще знаеш, че имам нужда от теб. И пристигаш… Чудесна идея, нали?“ Директорът беше доволен от себе си, потриваше ръце. Пезевенк с пезевенк, от толкова години е директор, а няма акъл и за най-дребното нещо, току привиква разсилния да му даде съвет. А на всичкото отгоре го ругае пред посетителите… Всички го търпим… Една-единствена разлика имаше между мен и прислужника — него го вика със звънец, а мен — чрез него. Като видях, че заличи и нея, кипнах: „За бога, господине! Умолявам ви! Значи с едно позвъняване ще викате прислужника, с две — моя милост… Паднах до нивото на прислужник вече, така ли?“. Жалко, не е трябвало да го правя. Ако се бях унизил да му се моля боязливо, можеше и да се умилостиви. Но протестът ми го ядоса: „И през ум не ми е минавала подобна мисъл, по дяволите! Но не може да се противоречи на заповедите ми!… А що се отнася до работата ви…“ — рече и започна да пише нещо.

Стоях онемял. Че работата ми не е от такъв порядък, та да ме викат със звънец, не е, но какво да кажеш? Почаках известно време, рекох си наум: „Аллах да го накаже, рогоносец такъв!“ и си излязох. Нали виждаш, вече по нищо не се различавам от просяка на улицата.

Тонът му се промени. Плачеше.

Тъмно беше, стана ми тежко, мъка заседна в гърлото ми. Това, което разплака този мъж, беше същото, което разплака и моя Палечко, копеленцето, което се появи от бунището… Ако мен вече не ме разплаква, то е, защото подобни отвратителни мрънканици вече не ме трогват. И все пак от време на време усещам, че нещо ме гложди дълбоко-дълбоко отвътре, точно като дървояд. Господи, как да достигнем твоята мъдрост! Създаваш, създаваш, а после ни пускаш на воля. Разбрахме го, но защо вкара този червей в душите ни? Имаше достатъчно предпоставки да споделя с Талят скритата си и от него тайна.

— Не тъгувай! — подхванах отдалече. — И по-лошо има. Аз просех, знаеш ли? — Езикът ми не се обърна да кажа: „Аз прося“.

Той сякаш изведнъж онемя. А после попита, търсейки границите на миналото:

— Кога? Сигурно по време на демобилизацията.

Очите му още плуваха в сълзи, но вече ме гледаха по различен начин. Предпочетох да не крия лицето си, погледнах го в очите. Разбра ме.

— Олеле, братко!

Но ръцете му вече не ме докосваха, стоеше вцепенен от ужас като човек, който е искал да прегърне някого, но току-що е разбрал, че е болен от смъртоносно заразна болест.

— Край на приятелството ни вече! — му рекох аз. — Нали виждаш, че съм прокажен.

— Какво говориш! Какво говориш! — заекна той объркан и смутен.

Станахме и се отправихме към изхода. Моето признание му беше подействало като лекарство. Звукът на звънеца сега сигурно щеше да му се струва като небесна музика. На раздяла в тъмнината намери удобен повод и поради многото багаж, който носеше, не ми стисна ръката. Опита се да го замаже с топлотата на гласа си:

— Непременно ще се видим, нали!

— Може! Хайде, по живо, по здраво! — отвърнах му аз.

Да, в този момент Талят не беше добронамерен. Но кой знае защо, предчувствах, че класовото ни разслоение не ще успее да ни раздели за дълго. Така и стана. След известно време пак започнахме да се срещаме. Но се свирахме в по-затънтени места, също като двама влюбени, които не искат много-много да ги виждат заедно. За представителните случаи, като да запиша Исмаил в училището както си му е редът, аз малко или много се възползвах от неговия авторитет на държавен чиновник. А той, след домашната вечеря с кисела хлебна супа у тях, често си дояждаше у нас с вкусните ястия на Месуле калфа. Дори когато се чувстваше съвсем натясно, с хиляди извинения и неудобство вземаше от нас пари назаем.

* * *

Втората криза, която преживях в Истанбул, приключи онази вечер в парка Султанахмед. Така както някога ми беше олекнало, когато вечерта в склада със смокините се отърсих от напразните си надежди и дълбоко поех свежия въздух на улицата, по същия начин постъпих и сега. Като просех, поне нямаше кой да ме унижава и да ме привиква със звънец.

Смелостта ми се възроди. В часовете на здрача, когато се запалваха светлините, когато уморените хора с натежали като втасало тесто души се разпиляваха насам-натам, улиците ми се привиждаха като ширнали се надлъж и нашир безкрайни мои владения. Изкачвах се нагоре по Диванйолу и като театрален актьор, който добре знае защо хората държат на него, а не му остава никакъв друг трик, освен да слезе от сцената и да избяга, забавях крачка, за да подхвана отново изпитаната предишна игра.

Ето така взех решение да остана и да работя в Истанбул.