Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (7)

VII

В навечерието на Балканската война съглашенците ме освободиха. В Синоп отначало доста се бях отчаял, но не след дълго започнах да се съвземам. Живеех в дюкян, превърнат в стая, от къщата на едно семейство в началото на пазара. Когато отварях кепенците, за да влезе въздух и слънце, тя пак се превръщаше в дюкян. Обзаведох се с един сандък от газ, с мастилница и писалка и започнах да пиша молбите и писмата на селяните. От време на време приемах поръчки за муски, които ми изсипваше накуп върху мушамата един забогатял търговец на книги. После хората, които имаха объркани случаи в съда или в данъчното, ме почитаха малко или много като „осъден по политически причини студент“, идваха да се посъветват с мен и някои от тях заплащаха консултацията с яйца, мед, кокошки. По едно време заради продължителна хрема нахлузих на главата си вълнено таке и си пуснах брада. Тогава се намериха бабички да питат да ми баят ли за болест, или не. Не им отказах. И без това живеех на пазара, вършех търговията си през прозореца, така че се случваше да не мръдвам от мястото си по цяла седмица. Наистина работа тъкмо за мен — по сърце. Безгрижен живот като на мида, залепнала за скалите с разтворена срещу теченията черупка, в очакване щастието да ми се усмихне.

Обаче свободата! Как да устоиш на подобна съблазън? Ако се замислиш, за такъв като мен най-добрата свобода е липсата на свобода. Да се оставиш събитията да те влачат по течението, без да напрягаш волята си, без да се питаш по кой от откритите пред теб пътища да поемеш! Но детинският трепет, обзел другите изгнаници, рефлектира и върху мен. Преди още да дойда на себе си, се бях качил на кораба заедно с тях, все едно някой ми беше изпратил от Истанбул запечатана с червен восък покана да тръгна веднага.

Ужасен си дадох сметка каква щуротия съм извършил едва в Сиркеджи, през нощта, в онзи евтин хотел. И точно тогава моята стая в Синоп, по-точно моят дюкян, ми се стори като наистина безвъзвратно изгубен фотьойл за съзерцание. Освен Талят, в Истанбул не беше останал никой от моите близки. Не отиваше на добре и този нещастник. През трите години, в които не се бяхме виждали, моят приятел беше загубил едното си дете, но всемогъщият Бог беше изпратил да го заместят две нови дечица — и то едновременно.

Като завършил право, Талят се записал в друг отдел на Университета. Но както ми обясни, това било само хитър номер. Поставял началниците си от „вакъфите“ натясно, като им казвал: „Отивам в Университета“, а преподавал смятане и персийски език в едно специализирано училище край Аксарай срещу триста гроша месечно. Едновременно с това в свободното си време този амбициозен момък пак работел по литографиите за лекциите в Университета и ако не за една, то за две години минавал от клас в клас.

Талят още веднъж пожела да ми помогне и при втората ни среща в кафенето на хотела в Сиркеджи ми каза:

— Намерих и за теб работа в нашето училище. Ще преподаваш писане и ще бъдеш секретар… Най-трудното нещо в тази работа е да си прибереш парите в началото на месеца… Но ако ги попритиснеш, става… В замяна ще се храниш и спиш в училището, ще имаш самостоятелна стая.

Да, но в оня дюкян в Синоп, по-точно у дома, през лятото носех риза, а през зимата — аба, така че модата на моя редингот беше горе-долу отминала. Приспособихме една бяла риза с две яки на ластик и работата се оправи. Това учебно заведение сред граничещи една с друга градини на мъжки помещения и харем, разрушени конюшни, бани и басейни, се управляваше от баща и син. Синът, Шевкати бей, беше завършил право в Солунския университет. Едното му око беше по-малко от другото, главата и челюстта му — леко изкривени на една страна, заекваше. Най-важният член на дирекцията беше баща му, който при първото ми появяване в двора взех за градинар заради потурите от шаяк, съдраните цървули на бос крак, ризата с илици от рамото и рошавата прошарена брада. Дойдеше ли някой посетител обаче, заради този му външен вид го скриваха някъде в кой знае кое затънтено ъгълче на сградата.

Не ме питаха и разпитваха кой съм и откъде идвам. Имах задължение да бъда секретар и да преподавам писане… Ако ми се стегнела душата, можел съм да изнасям уроци на открито, да наблюдавам градината през прозорците, оградили в кръг моята стая.

— Не му мислете за заплатата! — ми каза Шевкати бей. — Училището е ваше. Нека да дойде началото на месеца, та да видим колко ще ви плащаме.

Това звучеше леко притеснително. Но каквото и да ми капнеше в началото на месеца, аз бях в такова състояние, че устройването ми тук на работа приех като благодеяние, с което да си осигурявам прехраната, пък и да прибавя нещо отгоре към спестяванията ми от Синоп.

Името на училището беше „Нур-и Ирфан“^[1]. По това, че в момента, в който влизахме и излизахме от час, бащата обикаляше по градините и залите с увесен на врата продънен барабан, си личеше, че се подготвяме за съревнование с Галатасарай Султание. Така или иначе, това беше централна тема на разговорите, които се водеха там. Родните момчета трябвало обезателно да бъдат изтръгнати от ръцете на ония тъмни субекти Фрерлер^[2], които им разваляли възпитанието. А народът ни, Аллах здраве да му дава, още тънел в простотия. Не стига, че изсипвал цял куп пари, ами на всичкото отгоре се тръшкал и молел да заведе децата си, за да ги съсипят в оня вертеп, наречен Галатасарай. Но не трябвало да губим надежда. Благодарение на сплотените родолюбци, интелигентни и предани патриоти като мен и Талят, някой ден, разбира се, те сами щели да поемат по пътя на „Нур-и Ирфан“.

Отначало бащата и синът смятали да се захванат с животновъдство и заедно с неколцина свои земляци закупили малко земя в Чаталджа, но не щеш ли, след известно време се разделили с непочтените си съдружници и преминали към училищното дело. Не знам какво са платили за този конак, част от собствениците на който бяха в неизвестност. Може би посредниците бяха надушили нещичко и засега бяха назначили бащата и сина като пазачи. Клюката е, че пак чрез посредниците те са предплатили вече известна сума, а остатъка договорили на разсрочено плащане, така че явно се опитваха да купят конака на някаква мизерна цена.

Междувременно минали няколко години и не останало ни най-малко съмнение, че ако през някоя липсваща вече част от конака прехвръкне искра, собствениците щели да харесат и тази цена. Едновременно с това стърчащите части на сградата, особено оцелелите непокътнати орнаменти на едно място между стената и тавана, и по онова време можеха да съперничат на Галатасарай.

Моята стая беше една от най-нагиздените: по стените — разнообразни бродерии, рисунки на морски русалки — наполовина човешки същества, наполовина риби; на тавана — кубе с изрисуван с блажни бои зодиак. Въпреки че ме беше страх този таван — с размазани парчета вар и слама върху няколкото пукнатини, започнал вече и да увисва — да не се сгромоляса някой прекрасен ден върху главата ми заедно с всичките му там Раци и Везни, гледката беше прекрасна. А имаше и едно останало от покойния паша старинно писалище, истинска антика, което нямаше равно на себе си нито в Галатасарай, нито в Министерството на образованието. Само дето човек трябваше много внимателно да минава покрай него, да не се докосва и да не се подпира по ръбовете му, докато сяда, защото, макар отделните части да бяха изключително майсторски прикрепени една към друга с телове, с парчета дърво и с пирони, дървоядите го бяха изгризали отвътре.

Родителите, които идваха да запишат децата си в „Нур-и Ирфан“ или да платят месечната такса, едва напуснали кабинета на директора, се примъкваха по най-церемониален начин и тук. Истинска Божия промисъл бе това, че рединготът ми от дворцовата униформа остана при мен. Никакъв друг костюм не би могъл да приляга така безупречно на последния потомък от рода Коджабаш. Директорът Шевкати идваше тук с изкривеното си навъсено лице, неугледното си облекло и хилавото си тяло, обръщаше се към мен с „господин секретар“ и се държеше така, сякаш очакваше да намери нещо, което беше изгубил в своя кабинет, въпреки че беше завършил право в Солунския университет.

Личеше си, че в тази стая се въртят успешни сделки. Господин секретарят подписваше бавно-славно разписката с красив като за султански документ почерк, сетне си закопчаваше редингота и отиваше при касата в ъгъла да заключи парите. Касата беше празна. Но това нямаше значение. Защото още щом посетителят излезеше, бащата — с изхвръкналите от орбитите си заради някаква незнайна болест страшни очи и увисналата като на пуяк под прошарената му брада гуша — влизаше в стаята, отправяше се директно към касата, мушваше парите в един скрит под ризата му мръсен портфейл и без да пророни и дума, си тръгваше.

Опитвах се много пъти, но все не можех да разбера кой от тези директори, един от друг по-глупави на пръв поглед, а всъщност изключително ловки хитреци, е по-важен от другия. Нямаше две мнения по въпроса, че бащата държеше парите и че в училището той свиреше първа цигулка. От време на време помежду им избухваше свада, даже според по-големите момчета от пансиона таткото — било му навик! — понякога зашивал по един-два шамара на господин директора.

В „Нур-и Ирфан“ имаше около четиридесетина ученици на пълен пансион. Част от тях бяха умни, бедни деца, изпратени от анадолските общини да учат в Истанбул на евтина издръжка, другите — бездомници от семейства, които са се разпаднали заради развод или престъпление. От общините и от семействата им ги довеждаха адвокати, които гонеха и други свои задачи в Истанбул.

Директорите ръководеха пансиона като голямо многодетно семейство. С други думи, тук, през канцеларията, не минаваше нищо. Зеленчуците за училището се осигуряваха от задната градина, където ги сееше и береше бащата, заедно с децата от пансиона. С остатъците от храната, донесена от домовете на учениците, които се надяваха така да получат добри оценки, и със събраните от улицата отпадъци и трохи хранеше кокошки, патици и коза. Плюс това всеки ден, зиме и лете, той нарамваше пушката и отиваше на лов оттатък крепостните стени. Убиваше всичко, каквото му попаднеше на мушката, стига да беше с опашка или с крила, от заека до щъркелчетата, пълнеше с тях казана в кухнята на харема, прибавяше зеленчуците и ето ти ядене! Интересно как така Господ не бе създал за това училище треволяци и корени, които да не стават за ядене. Когато провизиите от лова и зарзавата намаляваха съвсем, бащата изнамираше, пак отвъд крепостните стени, една странна билка, наречена пореч, която много приличаше на магарешки бодил, донасяше я и от нея готвеше седем-осем вида ястия, като се започне от супата и се стигне до сармите. Друг пример: ние познаваме само десерти от тиква, а той даваше да я нарежат на малки парчета, да я овалят в брашно, да я изпържат, отгоре да я полеят с някакъв странен сос от оцет, сух джоджен и червен пипер, и да нахранят децата до насита. Това изкуство, предполагам, се твореше предимно от седемте или осемте жени в семейството. Те готвеха с нахлузени на бос крак налъми, с басмени шалвари и кърпи на главата, претопяваха мазнината, донасяна с кофа от кланицата през петнадесетина дни, перяха в градината и от време на време всичките заедно накуп пристигаха да чистят училището.

Както обясних по-преди, задълженията ми бяха да съм секретар и да преподавам писане… Ако ми се стегнеше душата, можех да давам свободни часове колкото ми се иска, и да съзерцавам градината през прозорците на моята стая. Почти винаги два от трите ми часа бяха свободни. Но както стана ясно, това не ме тревожеше много-много, защото беше един вид доброволно задължение. Така че, стига да не избухнеше скандал в някой от свободните часове, аз не се помръдвах от място. В замяна на това грижата за градината — задължение, което предполагах, че ще е лесно — се оказа тежка и отговорна работа. Някои палави момчета се катереха по дърветата да крадат плодове. В такива моменти бащата, скрит сред бурените, първо сваляше децата със сопата, след което с настръхнала като бодлите на таралеж рошава брада идваше да се кара на мен.

А що се отнася до учителите по възпитание в национален и религиозен дух, най-важният сред тях беше наш Талят. Останалите бяха старци от близките махали, както и неколцина студенти, които Шевкати бей хващаше и довеждаше от Конака на Зейнеб ханъм. Директорът не обичаше да се говори за пари, затова пред тях развиваше теми за по-висшите идеали, а когато те не можеха да ги наситят, на тяхно място докарваше нови.

В част от тези университетски момчета долавях известна мисъл. Прихващаха ги интересни хрумвания, че уж имало нещо за ядене и пиене, а старците явно са го скрили за себе си, така че се наговаряха да ги изместят, сами да застанат начело на училището, подстрекаваха и учениците. В такива моменти на Шевкати бей не му оставаше друго, освен да печели време.

Горките момчета! Държаха гръмки речи в клас, провеждаха събрания в градината, докато сътворената от самите тях надежда се изхабеше докрай — също като оня експонат в моята стая, наречен каса, от който не видях нищо добро! После изчезваха.

Част от преподавателите идваха без заплащане, водеха се почетни лектори. Един ден например пристигна някакъв треперещ пенсиониран моряк и поиска да приемем сина му на евтина издръжка, защото не могъл да го вкара в нито едно училище. С грамадното си дясно око Шевкати бей го изгледа с тъпо съчувствие, присви съвсем лявото си око и взе да разсъждава:

— Многоуважаеми… длъжни сме да си помагаме един на друг, нали? Вашето момче е и наше дете… И ние няма да ви искаме пари. Само че, ако сте съгласен по два часа на седмица нашите момчета да се възползват от вашата наука…

— Моля, не ви разбрах.

— Да давате по два часа седмично уроци по математика. За вас ще е истинско удоволствие.

— Ама аз никога не съм преподавал!

— Но моля ви, господине! Нима може да има по-добър учител от вас?

На следващия ден до табелата, закачена встрани от директорския кабинет, добавих с красиви букви: „Майор Ферхад бей, по Божията милост командир на фрегата в оставка и преподавател по математика“.

Понякога Ферхад бей се отбиваше в училището, но повечето пъти не идваше. (Така постъпваше и синът му.) Обаче онова място в списъка на преподавателските кадри дълго време стоеше запълнено с едно доблестно име.

Постепенно започнах да надушвам и разни други далавери в дейността на това училище: бяхме влезли вече в Първата световна война. От Чанаккале пристигаха лоши новини. Недоимъкът в Истанбул нарастваше от ден на ден. Точно по това време най-церемониално в училището бяха приети безплатно тъкмо пет деца на герои. За сметка на това всеки ден изпращахме останалите ученици с по една боядисана в червено тенекиена кутия да събират дарения по улиците. После работата се разрасна още повече. В качеството си на училищен секретар връзвах върху яката на редингота си панделка, качваха ме на почасово наета кола и тръгвах да моля за субсидии в някои магазини и търговски центрове. Първите уроци по просене усвоих при тези си обиколки.

Разказвах за децата на героите, без да уточнявам колко на брой са! Как са постъпили в училище „Нур-и Ирфан“, как сме приели в обятията си тези рожбички, събирах за тях пари и провизии. Спомням си, че един ден някъде около Тахтакале един ковач на подкови ми каза, че нямал пари и провизии, но ще ми даде няколко шепи пирони. Блестящи резултати! Толкова блестящи, че от време на време Шевкати бей даже ми даваше извънредно по една-две лири от портфейла на баща си като прибавка към отчетената в училищната каса месечна заплата.

Това не беше ли просия? Да беше само това! Защото не съм убеден, че в същото време ние не мамехме и не лъжехме. Още по-лошото бе, че раздавах наляво и надясно разписки с моя подпис. Така една вечер, когато двамата с бащата ни изправиха пред полицейския комисар, загубих ума и дума от страх. Слава богу, призовката била заради фалшив сигнал, че в училището укриваме няколко дезертьори от фронта.

По онова време и аз имах проблеми с военната служба и въобще не можех да се оправя с тях. Непрекъснато ме привикваха в наборната комисия да ми мерят главата. Главите, които не се вместваха в никакви мерки, някога са пречели на мъжете от рода Коджабаш да се издигнат до най-високите постове в командването на армията. Ето че и в сегашния закон съществуваше съвсем ясна заповед по този въпрос. Но въпреки всичко началниците от отдела не ме изпускаха от очи, и всеки път ми казваха: „Сега си върви, при нужда ще те призовем!“. Най-накрая, вероятно след Саръкамъш, ми смалиха главата дотам, че да не се забелязва въобще, и ми заповядаха: „Утре сутринта пристигаш с храна за пет дни!“.