Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (17)

II

При все това все още не бях взел категорично решение да се установя в Истанбул. Че кой търговец си мести дюкяна, преди да е разучил поне малко от малко пазара? Както казах, основната ми грижа беше да се отърва от малчугана. По-нататък щеше да е лесно. Нека да видим как ще се развият събитията. Да речем, че ще отида за няколко месеца като на гурбет. Нали виждахме как много чиновнически семейства, къде-къде по-зле от мен, току сключваха заем; ако и той не им стигнеше, продаваха тенджерите си, завивките си и заминаваха на лятна почивка в Истанбул. Да, първо щях хубавичко да разузная всичко. Ако бях на сметка, чудесно… Ако ли не, Измир беше на двадесет и четири часа път… и право в Тамашалък, ще си взема Месуле баджъ и…

Раздялата с Тамашалък беше тъжна картинка. Съседите се изсипаха на улицата по налъми и съдрани чехли, сякаш изпращаха някой важен сановник. Полицията се уплаши от това стълпотворение на чернокожи и ако не ги беше върнала още при булевард „Тилкилик“, те щяха да ме следват чак до кораба. Утешение за всяка една от страните беше надеждата за завръщане, макар и едва мъждукаща. Същата тази надежда прогони и обзелия ме страх, когато една сутрин се взрях в забулените в мъгла минарета на Истанбул, а по-късно тръгнах да бродя сред грохота на автомобилите по широките му булеварди. Страх и някакъв странен студ — нещо като обида, нещо като омраза. Навремето изгониха от нашия конак една девет-десетгодишна храненица. Прибра я някакво еснафско семейство от Етиемез. Ужасно се настърви срещу нас, а лошотията й не разбираше от дума. Често бягаше от новия си дом и обикаляше покрай конака ни. Криеше се зад уличните фенери и наблюдаваше прозорците. Но щом я викнехме, тя се ядосваше и побягваше. Сега и аз се намирах в подобно състояние пред Истанбул — кипях от обида, гняв, срам, страх и знам ли още какво. Отседнахме с Месуле баджъ в един евтин хотел на Салкъмсьоют и всеки ден й повтарях, че преди да е изминал и месец, ще се върнем в Тамашалък. Тя също не беше очарована от Истанбул. И бездруго, изглежда, бе успяла да опознае само моста Галата и Пожарникарската кула… Единственото й желание беше да види още веднъж онази вила в Боаза. Пилеше ми на главата да й я покажа, макар и отдалече, преди да си тръгнем обратно за Измир. Слава богу, че на Месуле баджъ не й беше хрумнала идеята за целия квартал, та не беше трудно да изпълня желанието й. Един ден тръгнах да посетя гроба на баба и като минавахме покрай Юскюдар, от кораба й посочих една случайно избрана бяла вила. „Ето, това е, което търсиш!“ — рекох. Горката, през смях и сълзи се припозна във всичко — от дърветата в градината до прозорците на пашата и на малкия бей. Така приключихме с въпроса.

* * *

Когато се взимат фатални за живота ни решения, трябва да има възможност те да се отложат за известен срок — нещо, което на първо време ми беше необходимо, за да разгледаме подобно на американски туристи Истанбул и да си похарча парите. Развързах си кесията. Не пестях разноските за трамваи и параходи. Сутрин излизахме, сядахме, ставахме, обикаляхме навред: парка Гюлхане, Еюбсултан, Капалъчаршъ и какво ли още не… Както казах, сега нямахме друга цел, освен да се забавляваме. В същото време с окото на търговец преценявах местата, които обикаляхме, правех догадки — точно като някой собственик на ресторант, отишъл да се нахрани в чуждо заведение, за да проучи не само доколко е успешно, но и какви възможности предлага районът — така разходките ни се превръщаха в малки разузнавателни пътешествия от гледна точка на нашия пазар.

Ако не ме лъже паметта, беше на петия ден от пристигането ни в Истанбул. Изкачвахме се бавно нагоре по Султанахмед, Исмаил отпред, Месуле баджъ и аз след него. След като видяхме Айя София и джамията Султанахмед, тръгнахме към Фатих и Топкапъ, щяхме да вървим докъдето стигнем. На Исмаил и Месуле баджъ най-много им хареса Музеят на облеклото в долния край на площада. Особено на баджъ — толкова се развълнува при вида на еничарите с кафтаните и големите шапки, които влачеха казана^[1], че изпусна шишенцето с водата за Исмаил и то се счупи.

— Леле боже! — викна тя. — Някои души са жадни!…

И Исмаил започна да се превива от смях.

Реших да му поразкажа някои неща за еничарите и така нататък, но като видях, че момчето знае по въпроса повече от мен, трябваше да млъкна. Чувствах, че хлапакът никога не ме е дразнил толкова много, колкото този ден. Вървеше пред нас — облечен в дълга риза с цвят на мед, с колан на кръста, с пояс, бръкнал с ръце в джобовете на късите си панталони от червено кадифе на точки като важен господин, обут в лъснати ботинки с връзки — спираше се от време на време и разглеждаше кубетата и арките с такъв сериозен поглед, сякаш беше син на падишах и се възхищаваше от благотворителните дела на своя баща. „Стъпчи го този проклетник, хвани го за крилата и го смачкай между пръстите си като пеперуда, която оставя след себе си само мръсен прахоляк! И не само него, ами и безмозъчната арабка, която превърна в принц изгледаното със заделените от просията пари момченце и ми го натресе на главата.“ В същото време си спомних как я изтръгнах от ръцете на Шейх Абду в онези гробища и направо ми дожаля за нея.

По едно време хлапакът се спря, докато се опитваше да прочете някаква табела, щръкнала над вирнатите нагоре като полилеи железни носове на ботинките му.

— Хей, погледни насам, глупак такъв! — подвикнах му аз.

Не помня да съм обиждал някого с груба дума. Това подвикване според мен беше много тежка обида — тя беше израз на омразата, набъбваща като тесто в мен. Надявах се, че това момче, което ми приличаше на принц, ще ми възрази, или че, както се е втренчило в кубетата и арките, само ще си обърне леко главата и ще ме погледне с презрение. Ето, точно това щеше да бъде часът на Страшния съд, та Потопът да погълне цялата радост на този прекрасен ден. Той обаче дори не ме чу, съзерцаваше развълнуван и в захлас някакъв чародеен свят зад табелата. Дръпна ме за ръка и възкликна:

— Виж, тате, чудесно е! Ех, ако можеш да ми го обясниш докрай!

Четеше почти правилно известните стихове:

Хиляда пъти до Каабе^[2] да идеш,

не струва колкото едно сърце

с любов най-земна ти да сгрееш…

Радваше се, че е успял да схване частица от вложения в думите смисъл. Можех да разбера едно дете да се радва на купения за него подарък или на играчката си. Но да се радва, че е проумяло някакви си стихове! Изрод такъв, имаше да си патя от теб! Добре, че денят, в който ще ти намеря училище, е съвсем близо. Ако ще и душата си ще продам, но ще те махна от главата си и нищо на света няма да успее да промени решението ми.

Бяхме вървели бавно славно по Диванйолу не знам колко време, но по обедния езан стигнахме площад „Баязид“. А там, под чинарите, си дадохме дълга почивка. Подхвърляхме трохи на гълъбите, които ни заобиколиха отвред и ситнеха от крак на крак като патици. Направихме си чудесно угощение с пилафа на прочутия продавач на кускус и със студения му сироп, които разнасяше на таблата си. И отново поехме по пътя към Диреклерарасъ — отпред момчето с червения панталон, от чиито джобове не изваждаше ръце, и с вирнатото си нагоре малко носле; после аз — в моя редингот и с черешовия бастун, а най-отзад — високата като върлина баджъ в нейния черен като маслина лъскав чаршаф.

В един момент Исмаил се обърна назад и ме попита за Конака на Зейнеб ханъм.

— Това е най-висшето ни училище — отвърнах му аз. И обясних, че господата, които влизат и излизат оттам с чанти и книги в ръка, не са учители, а студенти.

До този момент хлапакът съзерцаваше кубетата и минаретата, без да се учуди, но сега подсвирна с уста и с разширени сякаш от страх зеници възкликна:

— Тате, кой знае колко много неща се изучават там!

Без малко щях да се увлека в спомени и да се изпусна, че някога и аз съм бил един от студентите, но навреме се стегнах. Щях да кажа нещо от рода на: „Изучават, изучават, но това не може да попречи на някои от тях после да станат просяци!“.

Другото място, което баджъ би могла да познава след моста Галата и Пожарникарската кула, беше Диреклерарасъ. Май беше разправяла, че някои вечери по време на Рамазана заедно с госпожите от вилата са минавали оттук в закрити коли. Но за съжаление, сега тя завари само срутени колони и се отбихме от Везнеджилер към Сюлеймание.

Щом кривнахме встрани от булеварда, улиците се стесниха и обедняха; тук-там имаше опожарени места с натрупани камънаци и тръни; сред камънаците — рухнали медресета и зидарии на чешми с мухлясали стени; подпрени една на друга паянтови дървени къщурки. Двамата с Месуле баджъ си поехме дълбоко въздух, сякаш се бяхме измъкнали от безкрайните коридори на някакъв дворец. Струваше ни се, че ако повървим още малко, ще доловим познатите звуци на Тамашалък.

Сред дрехите и обувките, които накупихме за Месуле баджъ на един търг, имаше и чифт обувки на токчета. Обаче с тези токчета дългите й като на сърна крака, свикнали с меки пантофи, се прегъваха на две и я караха, горкичката, изтънко да пищи. Най-накрая тя не издържа, запретна полите на чаршафа си и седна върху коритото на някаква отдавна пресъхнала чешма. Израсналата до нея асма обаче все още продължаваше да живее, беше сочно зелена. По скалъпения от две ръждясали железа асмалък се прехвърляше над улицата и пропълзяваше към горните прозорци на отсрещната къща. Подпрян на бастуна си, облегнат на стената, аз също се отпуснах до Масуле баджъ да си почина.

— Изглежда, търсите квартира? — запита ни един пазач, който минаваше край нас, преметнал на рамо сопа с нанизани на нея две газени тенекии. — На долния етаж в къщата отсреща има две стаи. Ако не сте много, ще се почувствате на спокойствие. Каменна площадка, кухня, градина, кладенец, всичко си има…

Спогледахме се с Месуле баджъ.

— Е, ами да я видим! — рекох и свъсих вежди към нея от страх да не издрънка някоя глупост.

Къща, казвам, само че това, което ни посочи пазачът, беше изоставеното отроче на някакъв конак в избелели червени краски и веранда с фигури на животни. До този момент и през ум не ми беше минавало да търся подобно място, нито пък да се нанасям в него. Нямах такова намерение и докато прекрачвахме прага. Идеята ми беше още веднъж да погледна с очите си нещо, което да ми напомня за предишния ни конак — чак получих сърцебиене от обзелото ме желание.

Собственичката беше много живяла, много препатила вдовица на около петдесет. Кажи-речи, някогашна аристократка. Нямаше си никого в Истанбул, освен една освободена калфа, която идваше при нея два пъти седмично. Решила да даде под наем долния етаж — наричаше го селямлък — на някои добри хора, без да гледа малко ли са, или много, за да има жива душа покрай себе си. Образът ми на някогашен истанбулски господин с редингот, очила и брада, маслинено черният атлазен чаршаф на Месуле баджъ и дворцовият й финес, оживяващ с целия си чар в белите й зъби, разцъфтяващи като цвете сред бунище всеки път, щом видеше насреща си порядъчен човек; и най-вече изтънченото красиво лице на принца и безупречният му панталон от кадифе моментално грабнаха сърцето на жената.

Тя правеше някакви знаци и към пазача, и към нас, от които стана ясно колко е склерозирал мозъкът й. С чиста басмена блуза и бял шал на главата, тя ни водеше напред да ни покаже каменната площадка, килера, кухнята, която ще ползваме общо; даже, ако сме искали, можело да отключи за малкия още една стая на втория етаж.

Направо се ококори, когато Исмаил й отговори така, сякаш някой го беше подучил:

— Моля, аз ще спя с моята дадъ.

Направо разигравахме театър пред тази наивна женица. Наистина безвредна игра, докато обикаляхме стаята с изглед към улицата, каменната площадка, кухнята… Тя нямаше да продължи повече от пет-шест минути. Но когато пазачът удари с юмрук заялите изпочупени жалузи на полутъмната стая отзад, играта се преобърна. През малката градина се откриваше невероятен изглед към Златния рог, Окмейдан и склоновете на отсрещния бряг! Както мъж, който си говори тихо и кротко с някоя жена и внезапно усеща колко е влюбен в нея, така и аз с лудото си разтуптяно сърце, обърнало надолу с главата всичките ми планове, моментално реших — защо пък да не поживеем месец или два в тази къща! Веднъж в живота ти се пада подобен разкош… Женицата смяташе, че съм дошъл отнякъде пенсиониран чиновник. Нито щеше да се поинтересува за нещо повече, нито пък някой щеше да й го каже… Къща, по-евтина от една стая в хан! Ами аз не съм ли човек, който ще даде много повече от това? По едно време пазачът се приближи до мен и скрито ми прошепна:

— Може и да смъкнем с няколко гроша.

Не ме интересуваше какво казва. Наброих на една дъска парите, които жената ми поиска отначало. Е, и това не беше всичко. Нали ни даваха и някои дребни вещи. А и защо да не преспим тук още тази нощ? Пазачът намери и докара кола. Аз, Месуле баджъ и Исмаил слязохме до хотела с един файтон с гюрук и се върнахме обратно… Нали ви казвам, този ден бях пощурял да си пилея парите… Случваше се за първи път в живота ми… Месуле баджъ упорито настояваше да седи във файтона срещу нас, цялата искреше от радост, като че ли се намираше на дамско соаре с тридесет и две жени. Аз витаех в сладостен шемет. Само фалшивият принц, който не познаваше друго място за возене освен задната ос на колата, сега се беше настанил до мен като същински престолонаследник и най-спокойно и хладнокръвно опипваше с поглед всичко наоколо, сякаш цял живот беше гледал пешеходците по тротоарите само от каляска…