Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (32)

VIII

Пълна противоположност на пропадналия след възхода си нещастник беше един друг човек от махалата, който пък след пропадането си излетял нагоре, към възход — старият махленски имамин, когото все още наричат както преди „дебелия имамин“.

По времето на Абдулмеджид той се прославил със своята пробивност, просто нямал равен на себе си. Поемал и изкарвал докрай най-заплетените случаи на махалата в кадастъра, пенсионното, канцеларията на Шейх-ул-исляма^[1] и съдилищата, осигурявал от свое име представител, свидетел, гарант, доказателствени документи и така нататък. Тук нищо не ставало, без да опре до него — от покупко-продажбата на къща в махалата до сватбите и разводите. В неговия дом намирали подслон жени, избягали от тиранията на мъжете си, момичета, избягали от домовете си, за да се омъжат за мъж, когото бащата не искал, чернокожи наложници, избягали от господарите… В неговия дом ставало и организирането на такива големи тържества като сватби, погребения, помени, чествания, водели се пазарлъците за оркестранти, танцьорки, фокусници. Пропъждането от махалата на тези, които погазвали честта й, или ако не станело това, провеждането на шествия с фенери, било също негово задължение. Всъщност нещо като по-малка канцелария на Шейхулисляма.

По време на Конституцията наред с някои от първенците на махалата започнала да помръква и неговата звезда. Цял куп нещастия се занизали едно след друго — по време на пожара в квартал Вефа^[2] изгоряла джамията му, големият син, който се оказал безделник, наркоман и комарджия, му ограбил парите и изчезнал. По време на Републиката, когато вече били премахнати махленските имами и саръците, няма що, Дебелия имамин бил като истинския пророк Еюб, осъден от Аллах на смирение и преданост. Семейството му се разпиляло на вси страни; стаите от къщата една по една се отдавали под наем, но заради някои стари дългове от съда му налагали удръжки върху парите, които взимал като хазяин. Малкият син на имамина, който усилено изучавал Корана наизуст, за да заеме в бъдеще неговото място, изпаднал до селски имамин в района на Шиле и станал зет на един беден въглищар. По-голямата от двете му дъщери се оженила за един от приятелите на батко си, чиновник, комарджия и пияница като него, и заминала за Анадола, а по-малката се спасила, като отишла при гърка шивач, който навремето идвал у тях да им шие дрехите.

А самият имамин пуснал дълга брада, стопил корема, със смачкан каскет над прошарената коса, увиснала от тук от там на кичури, бродел като побъркан из руините. Но след това оглупяване, което повече приличало на болестно състояние, полека-лека започнал да му идва умът. Доказателство за това бе фактът, че се захванал да продава на каруцарите за по четири-пет лири камъни от опустошените терени, собствениците на които били починали или се изселили.

Този първоначален капитал отново донесъл щастие на имамина. Нищо, че днес не е както по-преди, той пак е най-процъфтяващият човек в махалата. Повторното издигане на този умен мъж започнало ето така: до едно от пристанищата на Босфора имало кафене. Собственик бил един наивен мъж, живял дълго време в старата махала на имамина. Оплакал му се той, че не му върви работата, и имаминът му дал за пример локалите в същия район, където следобедите и нощем не се приемали клиенти. „Човек трябва да е в крак с времето; тази работа няма да върви само с чай и кафе; направи и ти като тях. Аз ще му бера греха пред Аллах. Знаеш ме какъв правоверен мюсюлманин съм!“.

Това предложение било въдица, хвърлена наслуки, плюс това имаминът не възлагал особено големи надежди. Кафеджията обаче се хванал моментално.

Имаминът му дал като помощник големия си син, който по време на ембаргото върху алкохола въртял черна борса с ракия в Анадола и наскоро се бил появил в Истанбул с вид на изпаднал клошар.

Това момче, сега вече голям мъж над тридесет и пет, разбирало от кръчмарство. След толкова години на мизерия и позор, врял и кипял като изпечена в тавата риба, доста си бил посъбрал ума в главата. И все пак, той бил син на баща си. В края на краищата, за официалните документи и цялата деликатна дейност с конкурентите и полицията, щом имаминът бил зад гърба му, трябвало да се повярва, че начинанието ще потръгне. Имаминът не бил умрял я! Нищо, че си е сменил направлението на работата, нрава си нали не е променил?

Имаминът само обикалял казината с оркестри. За човек, който навремето си уреждал панихиди в най-големите джамии с всичките му там везири и министри, който организирал сватби с участието на хафъзи, сазове, жонгльори и разнообразни игри, които не отстъпвали по нищо на султанските сватби, какво му коствало да построи едно казино с малко дъски и боядисани платна?

След големия син, той довел и другия — хафъза от Шиле. Гласът му и начинът, по който четял Корана, обработени, докато помагал на най-известните ходжи по помените, били толкова завладяващи, че всички му се възхищавали. Сега, като се изправеше с лице към Кулата на девицата, заобиколен от оркестранти и певици, и запееше своите балади, казиното направо полудяваше.

Вярно, не знам какво е станало с кафеджията. Хафъзът обаче сега беше един от най-известните изпълнители в света на музиката. Големият брат стана собственик на доста голямо музикално казино в Бейоглу. Основно ремонтирана и боядисана беше и къщата в нашата махала. Малката дъщеря бе отворила на долния етаж шивашко ателие и бе прибрала като крояч своя остарял вече майстор. На горния етаж се играеше хазарт и почти всяка нощ, когато всичко наоколо потънеше в мрак, пристигаха с коли елегантни жени и мъже. Тази дейност беше предоставена на голямата дъщеря, която при мъжа си в Анадола изживяла големи ядове, но за сметка на това изучила всички тънкости на изкуството да се играе тайно хазарт у дома.

На най-уязвимото място, малко под долната устна, имаминът си е оставил за спомен и за фасон част от предишната красива брада, на големина колкото четвърт меджидие. Неговото задължение, изглежда, е да обикаля от време на време между гостите. Само ако се позвъни силно на вратата или в случай че откъм улицата долетят звуци като спор на висок глас и някой от гостите се стресне, имаминът чевръсто подхвърля броеницата си във въздуха, улавя я и с предишния си спокоен глас уверява: „Изобщо не бива да се тревожите, бъдете спокойни!“, усмихва се и намига с едното око.