Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (35)

XI

Животът се изниза така години след години. Години, каквито ги определяше горкият дядо Гани: „Протяжни като тъгата, докато се нижат, кратки като любовната среща, щом отлетят“.

И без това редките коси на Месуле баджъ увиснаха по главата й на кичури, леко було замъгли очите й. Продължаваше да грее само оня весел проблясък на зъбите й пред пламъците от печката.

Талят сега живееше при нас. Отдавна го пенсионираха. Синовете и дъщерите му пораснаха, изпожениха се насам-натам, товарът на гърба му като че ли поолекна, но не след дълго те отново изпадаха в затруднение и отново го обсаждаха… Докато най-накрая дойде време, когато цялото племе му се стовари на главата с всичките си най-различни проблеми, скандали, позори. Плюс това болната му жена още продължаваше да плаче и стене.

Тогава вече Талят съвсем се сбърка. Не можеше да си гледа както трябва и работата в учреждението; от време на време стискаше очи, свиваше уста, бърчеше лице и си приказваше сам, издаваше странни звуци — нещо като чуруликане, караше другите да му се присмиват.

И бездруго занемареното му облекло придоби слугински, смешен, нечистоплътен вид, той направо започна да изпитва удоволствие от укорите. Тъй като копчетата на панталона му бяха скъсани, пристягаше го с безопасна игла, бършеше си носа с парчета от вестник и ги хвърляше където му падне.

При това положение учреждението се видя принудено да го пенсионира с няколко години преждевременно. В деня, когато получи документа, не си отиде у тях, а дойде направо при нас. Имаше силна хрема, от нея кашляше едно след друго. Месуле баджъ го сложи пред печката, залепи вендузи на заприличалия му на решетка гръб и го попита какво ще похапне. Той си затвори с ръка устата и с непривично тъничко носово гласче занарежда:

— Аз надминах и пророка Еюб, скъпа моя калфа. Тази нощ станах ангел. Нима ангелите ядат и пият, скъпа моя калфа.

Животът обаче понякога ни поднася такива неимоверни компенсации, че не могат да се поберат в ума ни, нито пък да им разгадаем тайната. Талят вече беше в толкова заплетена ситуация, че не й се виждаше краят, когато проблемите му се разрешиха отведнъж, неимоверно бързо и за неимоверно кратко време. Жена му умря, племето му изчезна — както стана и с мен навремето, — сякаш земята се разтвори и ги погълна вкупом в глъбините си, така и Талят остана съвсем сам, почти като мен. След това си опакова всичко в една малка, вързана с въженце чанта и един книжен плик и се нанесе при нас.

От дълго време нашата къща наистина беше наш дом. Старата й собственичка умря, след което къщата срещу не много пари стана изцяло наша. Дойде време да кажа и това, че последният внук на рода Коджабаш вече се пенсионира от своята професия. С малкото заделени от мен пари и повече с уменията на Талят, сега си имахме едно малко магазинче. За пореден път той се взе в ръце и сега освен тютюн, продаваше там вестници, хартия, моливи и разни такива неща. Това магазинче доста смътно ми напомняше за магазина в Синоп, отбивах се често и аз, свирах се вътре в някое ъгълче, което не се забелязваше от улицата, ей тъй, да го погледам.

През изминалите години Талят на няколко пъти ми съобщаваше новини от Исмаил. Всичко, което научавах за това момче, откакто се разделихме, беше все от него.

Една вечер Талят снижи тона си и с леко променен глас ми каза:

— Има новини от момчето…

Навеждам глава, не отронвам и дума, слушам го. Той ми знае навика, проговаря, без да чака от мен друга реакция, и млъква. Докато след месеци, след години не изскочи ново събитие. Когато Исмаил тръгна за Бурса, почти се бяхме разбрали през лятото пак да си дойде. Но още преди да се пукне пролетта, с писмо ми съобщи, че няма как да стане. Пак заради изостанали уроци, съученици, с които ще учат заедно, книги, които не могат да се намерят извън училището, и така нататък, и така нататък…

В началото на втората година — още едно писмо: искаше да му напиша каквото знам за баща ми и още повече — за дядо ми, финансовия министър. Отговорих му — не знам нищо повече от това, че този човек е мой прадядо, знатна и благородна личност.

Няколко месеца след това — още едно писмо: съобщава ми, че е получил парите, които съм му изпратил по пощата за Байряма. „Целувам ви ръка! — пише — Не ми изпращайте повече пари. Тук нямам нужда от нищо!“.

Това бе последното разменено помежду ни писмо. Оттам насетне, каквото научавах за него, бяха, както казах, все неща, които Талят подочуваше от тук от там: Исмаил и там работи много, Исмаил става неповторим ученик, над който трепери цялото училищно ръководство, Исмаил преминава в последния клас пак с отличие, но три месеца преди матурата Исмаил е изгонен от училище заради бунтарство.

Като получих това последно съобщение, веднага си спомних деня на Празника на телето в Тамашалък, когато го донесоха на ръце с окървавено лице. Без да се обадя дори и на Талят, аз си грабнах миришещия още на череша стар бастун и хванах пътя за Бурса. Само че много късно!

Според това, което научих от един служител в училището, ръководството съжалявало за неговия невероятен ум и обещало, че ако той в писмен вид поиска извинение от няколкото учители, които е разсърдил, отново щели да го приемат в училището. Но Исмаил дори не им отговорил, включил се в един инженерен екип срещу ниска надница и заминал за вътрешните райони на Анадола.

Години по-късно, когато вече бях загубил надеждата да разбера дали е жив, новините отново започнаха да се редят: Исмаил бил в Европа… Исмаил станал архитект… Исмаил се върнал в Анкара, издигал се от ден на ден все повече, блестял… Талят ми носи вестници от магазинчето, показва ми негови снимки заедно с областни управители, с депутати от местата, където обикалял из Анадола… Това наистина са хубави новини. Толкова хубави, че ни се иска да ги разкажем и на Месуле баджъ, та да зарадваме и нея. Тя обаче въобще не възприема както трябва каквото и да й кажем. Мисли си, че Исмаил си идва вкъщи, и само пита: „Днес ли ще пристигне, утре ли?“ и тръгва да търси чехлите му, скрити в един шкаф. Фазата на писъци и ревове отдавна премина, затова не се смущаваме да й кажем с горчивина, че Исмаил няма да си дойде нито утре, нито когато и да било. Тя обаче не ни вярва, отмята глава назад и блестящите й зъби лъсват в усмивка:

— Амиии… Ще си дойде! Знам си аз!

* * *

Не щеш ли, една вечер пред портата ни спира някакъв автомобил. Гледам — Исмаил! Като ме вижда, започва да ме целува — по ръцете, по лицето; после грабва Месуле баджъ, пискане, хленчене, започва да се върти с нея насред каменната площадка.

Гледам ги захласнат, а в това време до рамото ми се появява млада жена с мушама, гали ми ръцете и ми говори с думи, по които и в тъмното виждам, че ми се усмихва:

— Татко, аз съм вашата снаха. Жената на Исмаил съм!

После и двамата ни оставят, хващат се ръка за ръка и сякаш имат много спешна работа, влизат и излизат от стаите. Исмаил й показва местата, където си е играл като дете, местата, където е четял книгите си.

Още щом слезли от влака, още с праха по обувките си от пътуването, дошли право у нас. Тази вечер ще седнем на трапезата всички заедно.

Талят помага на Месуле баджъ в кухнята и от време на време, като му хрумне нещо, притичва при нас с черпаци и ножове в ръка; но още като захване да говори, се сеща за оставената на огъня тава, подскача като опърлен и хуква пак към кухнята.

Като идва време за ядене, Месуле баджъ започва да вади от един шкаф, към който въобще не бях проявявал любопитство, неупотребявани комплекти от вилици и ножове, чинии на цветя, снежнобели салфетки.

— Аз не казала ли тебе — той дойде! — сякаш в отговор на моето удивление изрича тя, слага ръце на кръста и с широка усмивка се заглежда някъде надалече.

Исмаил ни разказва какво се е случвало през годините, когато не сме се виждали, смее се на това, което е за смях, още по-силно се смее на онова, което не е за смях. Очите му блестят, блестят… И още не са загубили червените си точици, които при първото ми взиране в тях ми заприличаха на фини кървави капчици…

Аз съм човек от улицата. Какви ли не хора съм видял отблизо и отдалеч… Никой обаче не ми е говорил така благо, или поне не си спомням.

По едно време Исмаил, без да поглежда към мен, се навежда към жена си, хваща й един от пръстите и казва:

— И по-рано ти бях споменал на няколко пъти, имаме нещо за вземане от татко. С него ще купим един хубав пръстен и ще го сложим ето тук. Винаги да си го носиш.

После, пак без да ме погледне, с по-друг тон добавя:

— Това нещо са парите, които татко ми изпрати в Бурса за Байряма и които аз му върнах обратно по пощата…

Този път Исмаил се обръща към мен с пламнали изведнъж бузи, като на болно дете, и настоява:

— Искам си ги, татко, на всяка цена си ги искам! Заслужих си ги! Толкова много работих!

След не съвсем кратко мълчание бавно кимвам с глава и казвам:

— Добре!

Исмаил се навежда през масата към сакатата ми ръка, целува я. После се извръща пак към жена си и през откъслечен смях й разказва:

— Веднъж го попитах за някакви сведения, свързани със славния ми прадядо. Не знам дали щях да го проучвам, или щях да се фукам, като науча поне името и делата му. Момчешка работа, каква жестока несправедливост! — Този път — обръщане отново към мен и тежко обвинение: — За всичко е виновен баща ми. Никое дете не е отглеждано в семейството си с такава гордост и великолепие. Детето на падишаха сигурно е искало от баща си, от чичо си много неща. Но той ме отгледа, без да допусне да го моля за нещо. После тръгнах на училище. Училището е място, където всеки се хвали с богатството, с общественото положение и славата на бащите, чичовците, дори и на приятелите си. За мнозина от тях — фалшива гордост, фалшива показност. Значи, в онези бурни времена, с нещастна майка, отгледана като храненица, и богат баща, който ме е захвърлил на улицата, аз спокойно можех да си загина. Но смятам, че открих силата да се спася от пропастта в спомените, които е оставил в мен пак този човек: спомените от един друг появил се пред очите ми свят на такъв покой и нежност, каквито не бях видял у никого до онези мразовити нощи, когато ме вземаше под юргана си и ми разказваше разни неща… Татко, спомняш ли си измирския Мевляна, онзи нещастен критянин, когото децата убиха с камъни? Както всяко дете, и аз вярвах, особено вечерта, когато полицаите го водеха сред тълпата към участъка, и аз вярвах като тях, че нощем убива малки деца и ги заравя в пресни гробове. Ти обаче ми го описа като човек, който нощем, при сняг и при дъжд, протяга ръка към уличните фенери и декламира стихове от истинския Мевляна. Отидох като скитник в Европа, отначало и аз преживях почти като този Мевляна време на страшна мизерия. През зимата се свирах в един студен тавански килер без осветление. През дърветата ми светеше уличен фенер, точно под прозореца. В неговата слаба светлина се виждаха само падащите навред снежинки, нищо друго в мрака, а на мен ми беше приятно да си въобразявам, че целият небосвод се крепи на този фенер. После си припомнях за горкия Мевляна. Това бяха съвсем дребни неща. Но сигурен ли съм, че любовта, която разпали у мен твоята от години все още поставена до главата ти „Месневи“, и обзелите ме по-после пристрастия не са започнали точно от онзи злощастен смахнат критянин?

Исмаил разказва с най-малки подробности за мизерията в своето детство, за мизерията в Тамашалък, докато стигне до спомените за бедната си майка, не му минава дори и през ум да изпитва срам от каквото и да било. Направо съм слисан: не от това, как е запомнил до най-малките подробности неща, които по онова време едно дете не би трябвало да забелязва; а от смелостта му да ги разкаже. Но онова, което ме слисва още повече, е как го слуша младата жена, седнала като изящна кукла между мен и Талят на нашата бедна трапеза. Когато сред мрака на каменната площадка започна да гали ръцете ми, забелязах младата жена само по сладката усмивка в очите й, отначало ми изглеждаше като случаен човек. Но след като запалиха светлините, постепенно ставаше все по-хубава и хубава, с всяка изплувала черта и краска. Плюс това, нямаше и две мнения, че е отгледана с любов в благовъзпитано семейство. Тогава как да си обясни човек защо тази млада жена се е отърсила дотам от благородническото самочувствие на собствения си свят, от горделивостта и тям подобни мисли и схващания, та с такава чистосърдечност да стане една от нас? Любов ли? Вероятно и това си казва думата.

Аз обаче смятам, че ще е по-точно, ако го изтълкуваме с разпръснатото в по-елементарните мисли очарование на една действително велика идея за нещо още по-велико и от любовта.

Исмаил гали жена си по косата, а тя след разказа му се е притиснала още повече към него, на мен поне така ми се струва.

— Имаше време, когато ненавиждах баща си — казва той. — Но след като видях как много заможни хора, дори големци, на които не им липсва нищо — нито обществено положение, нито слава, нито пари, щом попаднат в най-дребната житейска неволя, хвърлят око на онези, които имат малко повече, отколкото самите те, — започват да завиждат на автомобилите им, на мястото им в обществото, ококорват очи и надават вопли: „Умираме от глад!…“.

Гледам сина си и очите ми се забулват. Колко по-различно нещо е истинската гордост, истинското благородство от онова, което сме познавали досега.

В един момент Исмаил забелязва:

— Татко, нещо си се замислил…

Без малко да му кажа: „Страх ме е след толкова много преживелици един ден да не ме сполети пак нещастие“, но се сдържам. Този път аз хващам неговата длан и я допирам до устните си:

— От теб, Исмаиле, получих най-прекрасното си подаяние!