Крис Бънч
Светът на мошениците (36)

36.

Чес Гуднайт размърда ноздри.

Това със сигурност беше „Прегръдката на страстта“.

Ах, помисли си той. Инстинктът на ловеца.

Мшел беше купила шишенце с предполагаемия любим парфюм на Хопея Ардуел и се бе постарала Гуднайт да го „запомни“, като за целта не само размахваше периодично шишенцето под носа му, но и бе напоила с парфюма възглавницата му.

А сега Ардуел лежеше неподвижно върху голямата плажна кърпа само на три метра от него.

На Гуднайт „Прегръдката на страстта“ не му допадаше. Предпочиташе по-изтънчени ухания.

Зад него се издигаше една от най-старите сгради в курорта, която включваше няколко ресторанта, два нощни клуба и неизбежното казино. От двете й страни бяха вдигнати по-модерни крила.

Брегът пустееше.

Десетото обаждане на Грок по магазините за луксозни стоки бе дало резултат. Кинг посети малко след това магазина, предполагайки, че ако там се появи космат чуждоземен с интерес към парфюми, разговорът може да поеме в непредвидена посока.

Стараейки се да не издава повече от необходимото, Кинг обясни, че най-добрата й приятелка на име Хопея Ардуел много често й разказвала за „Прегръдката на страстта“ и сега, когато Джасмин получила неочакван хонорар, тя била готова да си купи малкото шишенце… и дали продавачката случайно не е виждала наскоро самата Хопея?

Продавачката кимна любезно. Хопея била една от най-добрите й клиентки и притежавала цялата серия на „Прегръдката на страстта“. Наскоро получила голямо наследство и можела да си позволи луксозни покупки. Между другото, само преди няколко дена си поръчала новия лосион и помолила да й го пратят в курорта, където била отседнала.

И кой е този курорт?

Продавачката се замисли, призна, че не помни името, но било някъде в залива и в името имало нещо като „Тайният Палацо“.

Още малко ровене из компютъра доведе до откриването на „Двореца на тайните“. От тук в играта бе включен Гуднайт, който си запази един апартамент в „Двореца“ за следващия ден.

Хопея наистина се оказа там, което бе потвърдено от човека на рецепцията срещу двайсет кредита и холография. Чес Гуднайт, елегантен и очевидно богат мъж, който винаги ходеше официално облечен, я постави под лично наблюдение.

В края на първия ден Хопея му отвърна със същото. Още малко пари за друг служител в хотела осигуриха свежи новини. Бедната госпожица Ардуел. Да дойде тук преди сезона — служителят специално го подчерта, — за да скучае съвсем самичка. Жалко, добави мъжът, че една толкова хубава жена си няма партньор.

Жалко наистина, съгласи се Гуднайт. И така, на следващия ден, облечен с халат от истинска земна коприна, Гуднайт излезе да се разходи по брега, когато забеляза Хопея да си разгъва кърпата.

Той почака, докато тя вдигна глава, забеляза го и се усмихна. Отвърна й с усмивка и се приближи към нея.

— Трудно е да се настаниш на един толкова многолюден плаж — подметна шеговито.

— Многолюден? — повтори Хопея и го погледна учудено. След това схвана шегата и се засмя.

Гуднайт разпъна кърпата си на известно разстояние от нейната и приседна.

— А вие сте? — попита Хопея.

— Някой, който прекара доста време да ви търси.

— О, това е много романтично.

— Ни най-малко — възрази Гуднайт. — Точно каквото чухте, е, госпожице Ардуел.

Тя подскочи и седна.

— Кой сте вие? — попита, присвила очи.

— Казвам се Гуднайт, но можете да ми викате Чес. Не ви мисля злото. Работя за един човек, с когото някога сте били колеги.

Устните на Ардуел се изпънаха в тясна цепка.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не се и съмнявам, Хопея — съгласи се спокойно Гуднайт. — Толкова време измина, откакто напуснахте IIа, нали?

— Странни неща говорите, господине. А сега си вървете, инак ще извикам охраната на плажа.

— Съмнявам се, че ще го сторите.

— И защо?

— Първо, защото няма кой да ви покани на вечеря, а още по-малко да ви отведе на един малък обяд на онзи сал там.

Ардуел се поотпусна.

— Вие ченге ли сте?

— Мисля, че не — отвърна Гуднайт. — Просто човек, който обича да си бъбри. И ако чуе интересни неща, да си плати за това.

— Да си плати? — В очите на Ардуел се появи блясък.

— И то щедро — обеща Гуднайт. — А ако наистина ми помогнете, ще си осигурите благодарността на един човек, чийто живот сте спасили.

Хопея го изгледа напрегнато, сетне поклати глава.

— Не. Не и не. Приех споразумението и им обещах да не говоря с никого по въпроса, не искам да си навлека неприятности. Или нещо по-лошо. Вижте какво стана с бедния Балкис Фаади.

— Ваша воля — въздъхна Гуднайт. — Ще кажа на шефа, че съм се опитал. — Той се изтегна по гръб.

Ардуел го погледна учудено, поколеба се и също се излегна.

Без да обръща глава, тя попита:

— Колко сте готов да платите? Животът, който водя от известно време, се оказа по-скъп, отколкото предполагах.

— Да речем, десет хиляди кредита на ден за едно обстойно събеседване.

Ардуел трепна.

— Десет хиляди са много пари. И то само за да поприказваме.

— Така е — съгласи се Гуднайт.

— И къде ще е това събеседване? В някой затвор?

— Не, освен ако не наречете това място затвор.

— Ох, знам ли? — въздъхна неуверено Хопея.

— Да не забравяме обещаната покана за обяд и вечеря — продължи Гуднайт. — Джобни пари за залагане. И кавалер, с когото да танцувате.

— Вие не сте полицай! — заяви уверено Ардуел. — Ченгетата не говорят така.

— Вече ви казах, че не съм. Споменах ли, че ще платим и престоя ви тук?

— Живея на това място от два месеца.

— Зная — кимна Гуднайт.

— За какво искате да говорим?

— Бих искал да ми разкажете за вашата работа в IIа. Не ме интересуват подробности за секретните дела. По-скоро бих искал да разбера каква е била обстановката, когато сте се появили… какво сте правили от сутрин до вечер.

— Ще трябва ли да давам показания? В съда например?

— Не мисля — успокои я Гуднайт. — Ако някой поиска да станете свидетел, ще трябва да се разбере с мен, а аз няма да допусна никого до вас.

Ардуел се замисли, подръпвайки долната си устна.

— Винаги съм харесвала Маен — рече тя. — Не зная защо, но го харесвах. Може би защото не вярвах, че някой може да е толкова упорит. Искам да кажа, знаех, че е джилан, и бях чела статии в жълтите вестници за това какво правят на техните служби. Дори го помолих да ме заведе на една от тях веднъж, а той ми отвърна, че жена му щяла да се радва да дойде с нас. Нямах това предвид, ако разбирате за какво намеквам.

— Напълно — кимна Гуднайт, докато отвърташе капачката на шишенцето с лосион против изгаряне. — Поне така си мисля. Искате ли да ви намажа?

Ардуел го погледна закачливо.

— Ще го направите ли наистина? По гърба и по краката също?

— С най-голямо удоволствие — измърка Гуднайт и Ардуел се обърна по корем. Чес се залови за работа.

— Не е ли смешно — подхвърли тя, — как харесваме едни хора, а когато с нас опитат да се сближат други, им казваме да си гледат работата.

— Други?

— О, няма значение — махна с ръка тя. — Нищо интересно.

— Други хора — повтори отново Гуднайт. — Да не е някой на име Каранис?

— Какво ви накара да го споменете?

— Суфиерд веднъж каза, че неговият шеф не бил най-почтеният човек — обясни Гуднайт и добави тактично: — От думите му останах с впечатлението, че Каранис хранел романтични чувства към някои свои подчинени.

— Романтични? — изсмя се Ардуел. — Ако мислите, че е романтично да сритате някого между краката, задето ви е натиснал в асансьора, само защото преди това сте му позволили да ви почерпи няколко питиета… За каква ме вземаше той?

— Богат ли е?

— Как ли пък не! — изсмя се Ардуел. — Преструва се на такъв, с онази негова лимузина, дрехите и нафуканото държание. Но когато се отпусне, използва език като всеки работник, както правех и аз, преди да се науча…

— Интересно — промърмори Гуднайт. — Странно как човек, който се прикрива зад толкова много лъжи, ще се изкатери нагоре в служба като Стратегическо разузнаване.

— Онези идиоти! — не се сдържа тя. — Мислят си, че могат да узнаят всичко с техните детектори и глутници от агенти. Но са кръгли глупаци и Маен ще си отиде невинен заради тях.

— Не смятате ли, че е виновен?

— Зная много добре, че не е.

Гуднайт се постара да прикрие интереса си.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Просто зная… познавам хората.

Надеждите на Гуднайт помръкнаха.

— И кой според вас е предателят?

— Със сигурност не е човек от нашия отдел — заяви твърдо Ардуел.

— Каранис?

Ардуел се поколеба.

— Не зная — каза с преднамерено безразличен глас.

— Но не бихте имали нищо против, ако го обвинят?

— Жадна съм — смени темата тя. — Ще ми вземете ли нещо за пиене?

— С удоволствие.

Гуднайт се надигна, подаде й ръка да се изправи.

— Каква е тази малка подутина отзад под банските? — попита го тя. — Да не е оръжие?

Беше малката батерия, имплантирана в гърба му, от която се захранваше в ускорен режим.

— Имате набито око — рече Чес.

— Може би. Или защото се заглеждам по мъжки дупета.

— Малка безсрамница! — засмя се Гуднайт.

Ардуел се изкиска.

— А сега, разкажете ми как минаваше един ваш ден.

— След като ми покажеш парите си, Чес.

— Е, добре — въздъхна Гуднайт. — Да идем до бара, аз ще се кача горе и ще донеса първата вноска.

— Ще трябва ли да се подписвам за това?

— Не е необходимо нищо друго… освен да говориш.

— Това ще е най-лесното нещо, което съм правила за десет хиляди кредита — рече Ардуел, като подчерта последните думи.

 

 

Веднъж започнала, Гуднайт откри, че е малко трудно да я накара да млъкне.

През целия този ден — по време на освежаващите напитки, вечерята, танците, Гуднайт научи всичко, което можеше да се знае за поста младши анализатор, малко повече от обикновена секретарка, в дампиерското Стратегическо разузнаване.

Беше точно толкова скучно, колкото и всяка друга канцеларска работа, дори когато е свързана с разузнаването.

Въпреки натренираната си памет Гуднайт беше доволен за миниатюрния микрофон в часовника, който предаваше разговора до рекордера в неговата стая и оттам в щаба на „Звезден риск“ в Тюлетия.

Поне Хопея Ардуел не говореше в леглото. Или ако го правеше, използваше нечленоразделна реч.

 

 

Хопея беше щастлива не само че се намира в компанията на най-хубавия мъж в курорта, но и че Гуднайт й удължи договора с три дена, карайки я да повтаря отново и отново вече споделени неща.

Освен това се поинтересува от начина, по който е била разпусната групата, и узна, че станало по заповед на Каранис, под предлог, че всеки, който не е забъркан в историята със Суфиерд, трябва да получи възможност да започне на чисто.

— Да започне на чисто — повтори тя троснато. — С тази власт! Ха! Сякаш никой няма да знае къде си работил и няма да те гледа с нескрито подозрение. А ти им разправяй после, че Маен Суфиерд е невинен!

На третия ден, докато обясняваше как ставало снабдяването на отдела, тя изведнъж млъкна насред изречението.

— Какво? — Лежаха голи на терасата пред неговия апартамент. — Продължавай, мила. Нали разказваше за доставчика.

— Ах, за него ли? Не си заслужава да го споменаваме. Пристигна при нас от някаква правителствена програма. Ако мозъкът е сила, той не би могъл дори да си издуха носа.

— И кой беше той?

— Един нещастен дребосък, който все се оглеждаше в огледалото сякаш е кой знае какъв красавец… като теб например. Макар че от всички пощальони и доставчици, този бе най-свестен. Затова пък хич не го биваше в работата, все объркваше пощата на Маен и забравяше да предаде на бедния Балкис Фаади разпорежданията от началството. Дребна безполезна гадинка.

— Как се казваше?

— Руно Кисмаю.

— Какво стана с него, когато разпуснаха отдела?

— Не зная — отвърна Хопея. — Нищо, предполагам, тъй като не беше част от нашата група. Като знам как работят властите, не бих се изненадала, ако са го повишили. — Тя се прозя. — Мисля да отида да подремна. Но първо да пийнем нещо, че устата ми пресъхна.

 

 

— Ах, ето го и героя завоевател — подметна Рис. — Задоволи ли поне за момента своята нескончаема похот?

— В интерес на истината — отвърна Гуднайт, — само до известна степен. Божичко, не е никак лесно да си примамка.

— Е, не се оплаквай, нали си доброволец?

— Глупава постъпка. Защо някои хора имат толкова дразнещи гласове? — повдигна рамене Гуднайт.

— Вярно е, прав си — потвърди Кинг. — Слава на Бога за автоматичните транскриптори. Макар че ми беше интересно да слушам в пикантните моменти.

— Отсега нататък преминавам на пълно въздържание — оплака се натъжено Гуднайт. — Спре ли да говори, тя иска да правим любов. Ще удавя мъката си в чаша или отново ще стана крадец. Имам една идея, която ми се ще да обмисля.