Метаданни
Данни
- Серия
- Звезден риск (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Scoundrel Worlds, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2018 г.)
Издание:
Автор: Крис Бънч
Заглавие: Светът на мошениците
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 2009
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 08.09.2014
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-522-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/840
История
- — Добавяне
36.
Чес Гуднайт размърда ноздри.
Това със сигурност беше „Прегръдката на страстта“.
Ах, помисли си той. Инстинктът на ловеца.
Мшел беше купила шишенце с предполагаемия любим парфюм на Хопея Ардуел и се бе постарала Гуднайт да го „запомни“, като за целта не само размахваше периодично шишенцето под носа му, но и бе напоила с парфюма възглавницата му.
А сега Ардуел лежеше неподвижно върху голямата плажна кърпа само на три метра от него.
На Гуднайт „Прегръдката на страстта“ не му допадаше. Предпочиташе по-изтънчени ухания.
Зад него се издигаше една от най-старите сгради в курорта, която включваше няколко ресторанта, два нощни клуба и неизбежното казино. От двете й страни бяха вдигнати по-модерни крила.
Брегът пустееше.
Десетото обаждане на Грок по магазините за луксозни стоки бе дало резултат. Кинг посети малко след това магазина, предполагайки, че ако там се появи космат чуждоземен с интерес към парфюми, разговорът може да поеме в непредвидена посока.
Стараейки се да не издава повече от необходимото, Кинг обясни, че най-добрата й приятелка на име Хопея Ардуел много често й разказвала за „Прегръдката на страстта“ и сега, когато Джасмин получила неочакван хонорар, тя била готова да си купи малкото шишенце… и дали продавачката случайно не е виждала наскоро самата Хопея?
Продавачката кимна любезно. Хопея била една от най-добрите й клиентки и притежавала цялата серия на „Прегръдката на страстта“. Наскоро получила голямо наследство и можела да си позволи луксозни покупки. Между другото, само преди няколко дена си поръчала новия лосион и помолила да й го пратят в курорта, където била отседнала.
И кой е този курорт?
Продавачката се замисли, призна, че не помни името, но било някъде в залива и в името имало нещо като „Тайният Палацо“.
Още малко ровене из компютъра доведе до откриването на „Двореца на тайните“. От тук в играта бе включен Гуднайт, който си запази един апартамент в „Двореца“ за следващия ден.
Хопея наистина се оказа там, което бе потвърдено от човека на рецепцията срещу двайсет кредита и холография. Чес Гуднайт, елегантен и очевидно богат мъж, който винаги ходеше официално облечен, я постави под лично наблюдение.
В края на първия ден Хопея му отвърна със същото. Още малко пари за друг служител в хотела осигуриха свежи новини. Бедната госпожица Ардуел. Да дойде тук преди сезона — служителят специално го подчерта, — за да скучае съвсем самичка. Жалко, добави мъжът, че една толкова хубава жена си няма партньор.
Жалко наистина, съгласи се Гуднайт. И така, на следващия ден, облечен с халат от истинска земна коприна, Гуднайт излезе да се разходи по брега, когато забеляза Хопея да си разгъва кърпата.
Той почака, докато тя вдигна глава, забеляза го и се усмихна. Отвърна й с усмивка и се приближи към нея.
— Трудно е да се настаниш на един толкова многолюден плаж — подметна шеговито.
— Многолюден? — повтори Хопея и го погледна учудено. След това схвана шегата и се засмя.
Гуднайт разпъна кърпата си на известно разстояние от нейната и приседна.
— А вие сте? — попита Хопея.
— Някой, който прекара доста време да ви търси.
— О, това е много романтично.
— Ни най-малко — възрази Гуднайт. — Точно каквото чухте, е, госпожице Ардуел.
Тя подскочи и седна.
— Кой сте вие? — попита, присвила очи.
— Казвам се Гуднайт, но можете да ми викате Чес. Не ви мисля злото. Работя за един човек, с когото някога сте били колеги.
Устните на Ардуел се изпънаха в тясна цепка.
— Не разбирам за какво говорите.
— Не се и съмнявам, Хопея — съгласи се спокойно Гуднайт. — Толкова време измина, откакто напуснахте IIа, нали?
— Странни неща говорите, господине. А сега си вървете, инак ще извикам охраната на плажа.
— Съмнявам се, че ще го сторите.
— И защо?
— Първо, защото няма кой да ви покани на вечеря, а още по-малко да ви отведе на един малък обяд на онзи сал там.
Ардуел се поотпусна.
— Вие ченге ли сте?
— Мисля, че не — отвърна Гуднайт. — Просто човек, който обича да си бъбри. И ако чуе интересни неща, да си плати за това.
— Да си плати? — В очите на Ардуел се появи блясък.
— И то щедро — обеща Гуднайт. — А ако наистина ми помогнете, ще си осигурите благодарността на един човек, чийто живот сте спасили.
Хопея го изгледа напрегнато, сетне поклати глава.
— Не. Не и не. Приех споразумението и им обещах да не говоря с никого по въпроса, не искам да си навлека неприятности. Или нещо по-лошо. Вижте какво стана с бедния Балкис Фаади.
— Ваша воля — въздъхна Гуднайт. — Ще кажа на шефа, че съм се опитал. — Той се изтегна по гръб.
Ардуел го погледна учудено, поколеба се и също се излегна.
Без да обръща глава, тя попита:
— Колко сте готов да платите? Животът, който водя от известно време, се оказа по-скъп, отколкото предполагах.
— Да речем, десет хиляди кредита на ден за едно обстойно събеседване.
Ардуел трепна.
— Десет хиляди са много пари. И то само за да поприказваме.
— Така е — съгласи се Гуднайт.
— И къде ще е това събеседване? В някой затвор?
— Не, освен ако не наречете това място затвор.
— Ох, знам ли? — въздъхна неуверено Хопея.
— Да не забравяме обещаната покана за обяд и вечеря — продължи Гуднайт. — Джобни пари за залагане. И кавалер, с когото да танцувате.
— Вие не сте полицай! — заяви уверено Ардуел. — Ченгетата не говорят така.
— Вече ви казах, че не съм. Споменах ли, че ще платим и престоя ви тук?
— Живея на това място от два месеца.
— Зная — кимна Гуднайт.
— За какво искате да говорим?
— Бих искал да ми разкажете за вашата работа в IIа. Не ме интересуват подробности за секретните дела. По-скоро бих искал да разбера каква е била обстановката, когато сте се появили… какво сте правили от сутрин до вечер.
— Ще трябва ли да давам показания? В съда например?
— Не мисля — успокои я Гуднайт. — Ако някой поиска да станете свидетел, ще трябва да се разбере с мен, а аз няма да допусна никого до вас.
Ардуел се замисли, подръпвайки долната си устна.
— Винаги съм харесвала Маен — рече тя. — Не зная защо, но го харесвах. Може би защото не вярвах, че някой може да е толкова упорит. Искам да кажа, знаех, че е джилан, и бях чела статии в жълтите вестници за това какво правят на техните служби. Дори го помолих да ме заведе на една от тях веднъж, а той ми отвърна, че жена му щяла да се радва да дойде с нас. Нямах това предвид, ако разбирате за какво намеквам.
— Напълно — кимна Гуднайт, докато отвърташе капачката на шишенцето с лосион против изгаряне. — Поне така си мисля. Искате ли да ви намажа?
Ардуел го погледна закачливо.
— Ще го направите ли наистина? По гърба и по краката също?
— С най-голямо удоволствие — измърка Гуднайт и Ардуел се обърна по корем. Чес се залови за работа.
— Не е ли смешно — подхвърли тя, — как харесваме едни хора, а когато с нас опитат да се сближат други, им казваме да си гледат работата.
— Други?
— О, няма значение — махна с ръка тя. — Нищо интересно.
— Други хора — повтори отново Гуднайт. — Да не е някой на име Каранис?
— Какво ви накара да го споменете?
— Суфиерд веднъж каза, че неговият шеф не бил най-почтеният човек — обясни Гуднайт и добави тактично: — От думите му останах с впечатлението, че Каранис хранел романтични чувства към някои свои подчинени.
— Романтични? — изсмя се Ардуел. — Ако мислите, че е романтично да сритате някого между краката, задето ви е натиснал в асансьора, само защото преди това сте му позволили да ви почерпи няколко питиета… За каква ме вземаше той?
— Богат ли е?
— Как ли пък не! — изсмя се Ардуел. — Преструва се на такъв, с онази негова лимузина, дрехите и нафуканото държание. Но когато се отпусне, използва език като всеки работник, както правех и аз, преди да се науча…
— Интересно — промърмори Гуднайт. — Странно как човек, който се прикрива зад толкова много лъжи, ще се изкатери нагоре в служба като Стратегическо разузнаване.
— Онези идиоти! — не се сдържа тя. — Мислят си, че могат да узнаят всичко с техните детектори и глутници от агенти. Но са кръгли глупаци и Маен ще си отиде невинен заради тях.
— Не смятате ли, че е виновен?
— Зная много добре, че не е.
Гуднайт се постара да прикрие интереса си.
— Мога ли да ви попитам защо?
— Просто зная… познавам хората.
Надеждите на Гуднайт помръкнаха.
— И кой според вас е предателят?
— Със сигурност не е човек от нашия отдел — заяви твърдо Ардуел.
— Каранис?
Ардуел се поколеба.
— Не зная — каза с преднамерено безразличен глас.
— Но не бихте имали нищо против, ако го обвинят?
— Жадна съм — смени темата тя. — Ще ми вземете ли нещо за пиене?
— С удоволствие.
Гуднайт се надигна, подаде й ръка да се изправи.
— Каква е тази малка подутина отзад под банските? — попита го тя. — Да не е оръжие?
Беше малката батерия, имплантирана в гърба му, от която се захранваше в ускорен режим.
— Имате набито око — рече Чес.
— Може би. Или защото се заглеждам по мъжки дупета.
— Малка безсрамница! — засмя се Гуднайт.
Ардуел се изкиска.
— А сега, разкажете ми как минаваше един ваш ден.
— След като ми покажеш парите си, Чес.
— Е, добре — въздъхна Гуднайт. — Да идем до бара, аз ще се кача горе и ще донеса първата вноска.
— Ще трябва ли да се подписвам за това?
— Не е необходимо нищо друго… освен да говориш.
— Това ще е най-лесното нещо, което съм правила за десет хиляди кредита — рече Ардуел, като подчерта последните думи.
Веднъж започнала, Гуднайт откри, че е малко трудно да я накара да млъкне.
През целия този ден — по време на освежаващите напитки, вечерята, танците, Гуднайт научи всичко, което можеше да се знае за поста младши анализатор, малко повече от обикновена секретарка, в дампиерското Стратегическо разузнаване.
Беше точно толкова скучно, колкото и всяка друга канцеларска работа, дори когато е свързана с разузнаването.
Въпреки натренираната си памет Гуднайт беше доволен за миниатюрния микрофон в часовника, който предаваше разговора до рекордера в неговата стая и оттам в щаба на „Звезден риск“ в Тюлетия.
Поне Хопея Ардуел не говореше в леглото. Или ако го правеше, използваше нечленоразделна реч.
Хопея беше щастлива не само че се намира в компанията на най-хубавия мъж в курорта, но и че Гуднайт й удължи договора с три дена, карайки я да повтаря отново и отново вече споделени неща.
Освен това се поинтересува от начина, по който е била разпусната групата, и узна, че станало по заповед на Каранис, под предлог, че всеки, който не е забъркан в историята със Суфиерд, трябва да получи възможност да започне на чисто.
— Да започне на чисто — повтори тя троснато. — С тази власт! Ха! Сякаш никой няма да знае къде си работил и няма да те гледа с нескрито подозрение. А ти им разправяй после, че Маен Суфиерд е невинен!
На третия ден, докато обясняваше как ставало снабдяването на отдела, тя изведнъж млъкна насред изречението.
— Какво? — Лежаха голи на терасата пред неговия апартамент. — Продължавай, мила. Нали разказваше за доставчика.
— Ах, за него ли? Не си заслужава да го споменаваме. Пристигна при нас от някаква правителствена програма. Ако мозъкът е сила, той не би могъл дори да си издуха носа.
— И кой беше той?
— Един нещастен дребосък, който все се оглеждаше в огледалото сякаш е кой знае какъв красавец… като теб например. Макар че от всички пощальони и доставчици, този бе най-свестен. Затова пък хич не го биваше в работата, все объркваше пощата на Маен и забравяше да предаде на бедния Балкис Фаади разпорежданията от началството. Дребна безполезна гадинка.
— Как се казваше?
— Руно Кисмаю.
— Какво стана с него, когато разпуснаха отдела?
— Не зная — отвърна Хопея. — Нищо, предполагам, тъй като не беше част от нашата група. Като знам как работят властите, не бих се изненадала, ако са го повишили. — Тя се прозя. — Мисля да отида да подремна. Но първо да пийнем нещо, че устата ми пресъхна.
— Ах, ето го и героя завоевател — подметна Рис. — Задоволи ли поне за момента своята нескончаема похот?
— В интерес на истината — отвърна Гуднайт, — само до известна степен. Божичко, не е никак лесно да си примамка.
— Е, не се оплаквай, нали си доброволец?
— Глупава постъпка. Защо някои хора имат толкова дразнещи гласове? — повдигна рамене Гуднайт.
— Вярно е, прав си — потвърди Кинг. — Слава на Бога за автоматичните транскриптори. Макар че ми беше интересно да слушам в пикантните моменти.
— Отсега нататък преминавам на пълно въздържание — оплака се натъжено Гуднайт. — Спре ли да говори, тя иска да правим любов. Ще удавя мъката си в чаша или отново ще стана крадец. Имам една идея, която ми се ще да обмисля.