Крис Бънч
Светът на мошениците (1)

1.

Дебелият мъж се измъкна през сервизния вход на хотела и се озърна предпазливо. Нощта бе тиха, ако не се брояха преминаващите наблизо коли и епизодичният пукот на влажните жици от примитивното улично осветление.

Всичко, което трябваше да направи, мислеше си той, бе да продължи три преки по-надолу, до луксозния хотел, където такситата не са роботизирани, да вземе първото, което му се изпречи пред погледа, и да отпраши за космопорта. След това ще е в безопасност.

Той се прокле заради глупостта си да повярва, че би могъл да ги надхитри, като избра този долнопробен хотел, вместо да се настани в луксозен, за какъвто му бяха отпуснали дневни. В хотели като този отсядаха те, за да спестяват скъпоценни кредити за пиячка или, ако се наложи, да платят гаранция.

Докато се кореше за пропуснатата възможност да изкара някой курс по самоотбрана, дебелият мъж продължи да подтичва по улицата, стараейки се да не вдига шум. Беше късно, много късно и той можеше само да се надява, че те вече са се напили безпаметно и няма да го търсят.

Беше успял да ги залъже за известно време, като нае две свързани стаи, едната под истинското си име, другата с фалшиво. Те бяха нахлули в първата, бяха я преобърнали наопаки и след като потропаха известно време по вратата към съседната, без да получат отговор, се бяха отказали.

За момента.

Дебелият стигна до първата пресечка, приведе се и я прекоси тичешком, напрягайки залинелите си крака, както не го бе правил от години, освен на терена.

Наоколо бе все така тихо. Той продължи към следващата пряка, стигна до един булевард и излезе на него.

Беше някъде по средата на платното, когато се случи нещастието. На една пряка от него неколцина поклащащи се мъже го познаха.

— Убий негодника! Разкъсай го! Смърт на мръсника! — долетяха викове.

Мъжът ускори бяг. Още съвсем малко и щеше да е в безопасност.

Но не успя.

Двайсетина от тях изникнаха от уличката пред него.

Дебелият закова на място и хукна към отсрещната страна на улицата, търсейки трескаво отворена врата, стълбища, каквото и да е.

Нямаше нищо, освен високи каменни стени.

Те го застигнаха след стотина метра.

Във въздуха се извисиха шишета и го удариха. Той се препъна, тежък камък го блъсна между плешките. Мъжът падна и продължи да пълзи. Но вече беше късно. Те се нахвърлиха отгоре му, започнаха да го ритат с тежки обувки, да го блъскат със стоманени пръти и юмруци.

Болката бе толкова силна, че мракът, който я последва, бе почти осезаемо облекчение.