Крис Бънч
Светът на мошениците (2)

2.

Трималхио IV бе много щастлива планета. Тя нямаше своя история, освен хедонизма. Дипломатите й умееха ловко и хитро да насъскват враговете й едни срещу други и Трималхио неизменно запазваше неутралитет, не я заплашваха вътрешни раздори. По тази причина бе примамливо място за капиталите на хора, които държаха да скътат париците си някъде, без да се задават излишни въпроси. Субтропичният климат и лазурните морета, из които се гушеха малки островчета, привличаха любители на сладкия живот от два основни типа — хора, които се смятаха за красиви, и други, с достатъчно пари да убедят околните в красотата си.

Джасмин Кинг изглеждаше създадена за това място.

Тя бе наистина невероятно красива жена, толкова перфектна не само във външния си вид, но и в работата, че предишните й работодатели от една охранителна фирма на име „Цербер“ бяха решили, че е андроид и следователно няма смисъл да получава заплата.

Гневната й реакция — без да обяснява, нито да доказва на когото и да било дали наистина е, или не е андроид, и дали не е творение на някоя невъобразимо напреднала цивилизация — я бе накарала да напусне „Цербер“ и да започне работа в охранителната компания „Звезден риск“.

Тук тя бързо се издигна до длъжността офис мениджър и единствен член на научноизследователския отдел на „Звезден риск“. Също така тя беше началник и единствен служител в отдел „Кадри“, и младши оперативен сътрудник. И докато Джасмин несъмнено притежаваше опит в административните дела, същото едва ли можеше да се каже за онези ситуации, в които нещата са на живот и смърт. В тях тя предоставяше възможността за действие на своите четирима колеги. Последните й успехи включваха получаването на дан по общи и приложни бойни изкуства и майсторски клас по стрелба с пистолет и пушка.

„Звезден риск“ заемаше един апартамент на четирийсет и третия етаж на петдесететажен небостъргач с толкова сложна и модернистична архитектура, че отделните елементи се закрепваха с антиграви, създавайки илюзията, че висят от небето.

Офисът бе декориран в нелепия, макар и доста модерен стил, комбинация от естествена кожа и стомана, с прибавени към тях старинни мебели и картини по стените.

Вторият човек, който седеше в приемния кабинет, бе с нищо незабележителен мъж.

Джасмин задейства миниатюрния микрофон пред устата си.

— Потенциален клиент — заговори почти шепнешком. — Няма вид на богаташ. Казва се Уейтман. Твърди, че е обсъждал проблемите си с някого от нашите служители. Изглежда ми малко объркан, предполагам, че става въпрос за кръшкаща съпруга или нечестен съдружник. Смята, че „Звезден риск“ ще му помогне. — Джасмин се заслуша. — Не — отговори тя. — Тук при мен няма никого друг, нито сме получавали някакви предложения за работа. — Тя се усмихна и Уейтман вдигна глава. — Ей сегичка ще се погрижат за вас — увери го тя на висок глас.

Дребният мъж кимна едва забележимо.

Вратата към вътрешния кабинет се разтвори и в помещението пристъпи същество, сякаш излязло от някакъв кошмар — триметрово, рошаво и космато чудовище.

— Добро утро, господин Уейтман — проговори басово то. — Аз съм Аманандрала Грокономонслф, макар че останалата част от името ми едва ли може да бъде произнесена от който и да било представител на вашата раса, ето защо можете да ме наричате Грок. Заповядайте в кабинета ми, където ще обсъдим вашия проблем.

Дребният мъж се надигна и последва Грок. За миг спря, обърна се и погледна към Джасмин.

— За ваше сведение госпожице… Кинг, нито съм объркан, нито търся доказателства за развод. — Той се усмихна малко злобничко. — Баща ми ме е научил от съвсем малък да чета по устните.

Уейтман последва Грок и затвори вратата след себе си.

Джасмин Кинг доказа, че може да се изчервява също толкова добре, колкото вършеше и много други неща.

— Чували ли сте някога за игра на име скайбол? — обърна се малко припряно Уейтман към Грок.

Грок предположи, че Уейтман върши всичко на този свят припряно.

— Игра? — попита той. — Не, не се интересувам от игри, освен от историята на стария земен футбол. Моята раса не се съревновава с физически упражнения, а предпочита по-одухотворени начини за надпревара. Когато не се изтребваме, разбира се — добави.

Грок не лъжеше. Беше напуснал родния си свят прогонен най-вече от скука, и бе постъпил в съюзническия флот като свързочен специалист и дешифровчик.

Уейтман обаче изобщо не го слушаше.

— Скайболът е една от най-великите спортни игри на всички времена, може би най-великата — продължи той. — Тя изисква съвършена физическа подготовка и координация, плюс висок интелект. Съществува, естествено, и голяма доза късмет, което прави нещата още по-интересни.

— Като съдя по названието — обади се Грок, — предполагам, че се играе на въздушни или космически кораби, нещо като древната игра поло-пони, за която съм чел.

— При скайболът не се използват никакви механични приспособления — поклати глава Уейтман. — С изключение, разбира се, на топката, антигравитационните генератори и компютър.

— Ах — въздъхна Грок. — Значи само мускули и умение.

Уейтман не забеляза сарказма в гласа му, докато продължаваше с обясненията.

— Скайболът е бил изобретен от ранните космонавти. Първоначално са го играли в открития космос, при нулева гравитация. Но с нарастване на неговата популярност все по-малко участници и зрители намирали тези условия за подходящи, най-вече за храносмилателния им тракт — особено ако преди това са пийвали по нещо, — и правилата се променили. Сега се играе на планетарни стадиони. Над полето се монтира антигравитационен генератор, който да неутрализира естествената гравитация. Всеки отбор се състои от десет мъже или жени и задачата им е да отнесат топката, по какъвто начин могат, до голлинията на противника. Другият отбор, разбира се, се опитва да им попречи и да отнеме топката с всякакви способи, но без пряко насилие. Играта е разделена на четири четвъртини по петнайсет минути. За да се усложнят допълнително нещата, топката има вграден жироскоп, така че при хвърляне често променя неочаквано посоката си. В добавка са монтирани други антиграви, скрити под игрището, които се включват и изключват на случаен принцип, и въздействат на топката и играчите. Скайболът е изключително популярен в световете на Съюза, особено на някои от размирните планети.

— Много интересно — кимна Грок. — Но ние от „Звезден риск“ сме в бизнеса с куршумите, ако мога да се изразя по този начин. Предполагам, че в тази игра участват професионални спортисти и едва ли търсите наемници сред такива като нас.

— Спортът е само едната страна — подчерта Уейтман. — Вярно е, че в него има доста насилие. Но насилие съществува и вън от играта. Някои планети са се превърнали в абсолютни фанатици на тема скайбол и дори стигат до ограничени въоръжени конфликти след междупланетните шампионати.

Грок запази мълчание.

— Наистина лоша работа — увери го Уейтман. — Но се срещат и истински главорези, които преследват играчите и треньорите. Съвсем наскоро няколко такива нападнаха членове на моята гилдия, известна като Асоциация на професионалните рефери. Преди седмица един от членовете ни е бил пребит до смърт след мач. Това е недопустимо. В момента тече финал между планетите Чеслеа и Уорик, чиито запалянковци са сред най-крайните. Предупредихме организаторите, че ако не са в състояние да удържат хората си, ще откажем да свирим на финалите. И двете планети отговориха, че в такъв случай ще предоставят свои хора. — Уейтман видимо потрепери. — По причини, в които не ми се ще да навлизам, предложението е абсурдно. Ето защо АПР ме упълномощи да проведа консултации с различни охранителни фирми и „Звезден риск“ е една от избраните. Бихме искали да ви наемем за охрана на седмината рефери, които ще свирят на финалните мачове на Уорик, и сме готови да заплатим един милион кредита плюс разноските, за да не позволите да се случи нещо лошо на хората ни.

Грок се погали замислено по козината.

— Интересно — промърмори той. — Много интересно. Мисля, че „Звезден риск“ ще приеме с радост предложението ви.

— Какво си направил? — попита измъчено Мшел Рис.

Рис беше висока, руса и зеленоока и приличаше по-скоро на модел, отколкото на майор от съюзническата морска пехота, където бе служила до момента, когато стана жертва на един похотлив командващ офицер. В края на краищата се случи така, че тя стана един от основателите на „Звезден риск“.

— Защо, изглежда ми приятна и лека задача — отвърна малко нацупено Грок. — За няколко дена ще получим солидно възнаграждение. Не е като да отидеш на война, или от тоя род.

— По-скоро приятен и лек начин да ти видят сметката — подхвърли Чес Гуднайт.

Гуднайт, само няколко сантиметра по-висок от Рис, беше русоляв, с весели пламъчета в очите. Мшел го смяташе за най-аморалния тип, когото бе срещала някога. Той също бе бивш войник от съюзническата армия, „подобрен“ — един от малцината биомодифицирани командоси, изпращани да вършат мръсната работа на конфедерацията. Чес бе сред най-добрите „подобрени“ до момента, когато реши, че от кражбите на бижута се печели повече, отколкото от планирани убийства и промъкване през храсталаци.

„Звезден риск“ го бе измъкнал от килията на смъртниците. Сега, макар да не беше пълноправен съдружник, той се смяташе за малко повече от наемен служител.

Уменията на Гуднайт включваха нощно виждане, три пъти по-бързи реакции от тези и на най-тренирания спортист, ум, обучен да анализира обстановката, и уши, които долавяха всички звуци чак до високите честоти. В „ускорен“ режим той се захранваше от миниатюрна батерия, поставена на специално място в долната част на гърба му. След изтощаването й, което ставаше за петнайсетина минути, той трябваше спешно да навакса изгорените калории и да прекара почти цял един ден в непробуден сън.

Фридрих фон Балдур, шефът на компанията, кимна бавно, без да каже нищо. Фридрих също имаше трески за дялане. Макар да твърдеше, че е бивш полковник от морската пехота, в действителност той бе достигнал едва до чин подофицер, след което набързо го бяха уволнили, за да замажат обвиненията за изчезнали продоволствия. Нито пък истинското му име бе Фон Балдур.

— Вие тримата очевидно знаете нещо, което аз не знам — заяви Грок.

— Скайболът е игра — поде Рис, — но…

— Това вече ми е известно — прекъсна я Грок. — Уейтман ме запозна с основните неща, останалото прочетох в „Енциклопедия галактика“. Груба и, струва ми се, доста предсказуема спортна игра. Всъщност няма да се занимаваме с играта, а само с охрана на официалните служители.

— Само? — повтори Гуднайт. — Само? Грок, спокойствие за старините ми и буен кипеж за младостта ми, нека ти разкажа една история. Преди няколко години, когато бях все още честен човек и работех за подаянията на Съюза, аз и неколцина мои колеги преследвахме един тип на име Първис из галактическите простори. Съюзът го искаше жив, защото той беше… няма значение какво беше направил. Трябваше им, за да го обработят и да изстискат от него определена информация. Предупредиха ни, че ще ни накажат, ако се върнем без него, и още по-лошо, ако докараме трупа му в чувал. Първис бе научил, че е в списъка на издирваните лица, и си бе плюл на петите. Получихме сведения, че се препитавал като мениджър в един от отборите на Чеслеа, участващ в текущия шампионат. Отборът, между другото, се нарича „Черните дяволи“. Мениджър, как ли пък не. Така или иначе, отправихме се веднага нататък. Но като стигнахме на Чеслеа, от него нямаше и следа. Планетата е истинска лудница, тамошните обитатели, изглежда, смятат, че разумът започва от най-високата октава и настройват обществото си в съответствие с това. Но когато пристигнахме, лудницата бе още по-голяма, защото „Черните дяволи“ щяха да се изправят пред най-страховития си враг — „Юнайтедс“, които идват от планетата Уорик. Грок, виждам, че кимаш. Почакай, защото най-лошото предстои. И тъй, ние обикаляхме навсякъде, от нашия човек нямаше и следа, а дойде време за мачовете. Три срещи, като последната е решителна. Получихме сведения от сигурен източник, че нашето момче ще е на мачовете, и решихме да идем. Взехме си билети за най-хубавите места, носехме и един голям чувал, в който да напъхаме Първис, когато го намерим. Стадионът, между другото, е открита площадка с окачени отгоре антиграви. Беше ужасно горещо и слънцето печеше здравата. Гърлото ми беше пресъхнало за една студена биричка, но не смеех да си я поръчам, защото ни е забранено да пием алкохол по време на работа и ако началството разбере, чака ме нещо дори по-лошо от това, което се случи, когато се прибрахме в свои води. Но да не изпреварвам събитията. Никой от нас не обръщаше внимание на играта, тъй като се озъртахме за издирвания субект. Открихме го в последните десет минути. Не беше никак лесно да го забележим, защото целият стадион блестеше. Местните обожават да засипват тълпата с късчета алуминиево фолио за допълнителен ефект. Така или иначе, шумът беше невъобразим, защото срещата беше оспорвана и всички на Чеслеа знаеха, че съдията е бил подкупен от Уорик. Започнахме да се катерим към горния край на стадиона, а през това време положението на терена съвсем се спече. Чеслейци отбелязаха гол, но съдиите го отмениха като нередовен, или нещо от тоя род. Помислих си, че публиката ще изригне като вулкан, особено след като малко след това уорикци на свой ред вкараха, а времето изтичаше. Вместо експлозия обаче дочух някакъв тих клокочещ звук, от който по гърба ми пробягнаха тръпки. Съдиите се бяха събрали на терена. Изведнъж блесна ослепителна светлина, като от джобна термоядрена бомба, бликна пушек и после проклетите рефери изчезнаха. Оказа се, че това бил планът на Първис, в случай че нещата се объркат. Указанията били изписани на късчетата алуминиево фолио. Замирише ли на поражение, всички на трибуните трябвало да сграбчат по едно късче и да го насочат надолу, така че да отразява светлината към съдиите. Целият стадион се бе превърнал в едно гигантско огледало. Бяха изпекли съдиите като пържоли. Виждаха се само разхвърляни по терена въгленчета. В този момент настъпи още по-голяма суматоха, тъй като запалянковците от Уорик се опитваха да се измъкнат и да се доберат до корабите си, а чеслейци ги преследваха. Приличаше на истински бунт. На ужасен, неудържим бунт.

— Какво стана с вашата цел, с този Първис? — попита Рис.

— Бяха го стъпкали до смърт в бъркотията на терена — отвърна безизразно Гуднайт. — С което, разбира се, никой от нас нямаше нищо общо. Но въпреки това здравата ни скастриха, когато се прибрахме. Няма справедливост на този свят — приключи той и погледна към Грок. — Ето в какво си ни забъркал този път.

— Понякога ми се иска — заговори с тих глас Рис — да зарежем тази политика компанията никога да не отказва на предложения за работа. Кой всъщност измисли тази идиотщина?

— Струва ми се — отвърна усмихнато Фридрих, — че идеята беше твоя, скъпа.