Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (8)

Глава 8

На табелка от кленово дърво, поставена върху плота на офиса им в мотела, бе пирографирано името на тяхната фирма: „Лампъртс“. Човек ще помисли, че са сиамски близнаци, а не застаряваща семейна двойка. Или отбор, впрегнат в една обща кауза. Истината беше обаче, че Реджи се виждаше като неделима част от една общност, а Джордж се разглеждаше като свободен човек: винаги се бе възприемал така и възнамеряваше да продължава в същия дух, докато го изкарат с краката напред. Нямаше значение, че бе женен за нея вече четирийсет години и никога не се бе отклонявал значимо или заплашително от брачния ярем. Но все още не бе изключено да направи някой номер: имаше тази жилчица у себе си. Нищо не му пречеше още утре да реши да тегли майната на всички, включително и на вечно мърморещата си жена и бремето на един бизнес, който бе замислен като техния пенсионерски рай, за да отпраши на автостоп до Юта или някъде на друго място с много небе и жени, които ще се отнасят към него с уважение. Нищо не би му попречило, защото колкото и зле да изглеждаше Реджи напоследък, той още не беше чак толкова застарял.

Реджи знаеше за тези негови предизвикателни идейки и бе купила табелката с името им да го подсеща, че е толкова свободен, колкото задника на едно магаре. Предназначението на табелката бе да му напомня тази проста истина всекидневно, за да не се налага тя да го прави.

Но точно като магарешки задник на Джордж му се искаше да поразмаха опашка от време на време и Реджи бе достатъчно умна, за да се опитва да го ограничава. Тя реагираше на флиртовете му като на изблик на стари безвредни навици, които обаче му бяха прекалено сладки, за да се откаже от тях. Той имаше толкова вид на любовник, колкото ветеран от Първата световна война, отдаваш чест на националното знаме в Деня на възпоменанието^[1], изглеждаше като боец… Напоследък Джордж не бе способен да отдаде чест на каквото и да било. А нима имаше някой, който да знае по-добре от нея този факт? Господ й беше свидетел, бе опитала вече всички възможни трикове, за да съживи безнадеждно отпуснатия му член… Сега сравнително спокойно наблюдаваше отстрани флиртовете му с гостенките на мотела, сигурна, че той сам ще вземе необходимите мерки да не се прекрачат определени граници. Той нямаше да рискува неминуемото унижение и бе достатъчно силен вътрешно да приема нещата такива, каквито са и да се приспособи към тях. Ако вярваше в светци и другите папски щуротии, Реджи щеше да намери някой да запише името и в списъка на светиите. Считаше се за напълно заслужила, след като бе търпяла Джордж Лампърт толкова години.

В момента той флиртуваше, проклетият стар глупак. Наблюдаваше го от прозореца на мотела как обикаля „кабинките“ на мотела под претекста, че проверява дали навсякъде са поставени чисти кърпи. Знаеше много добре, че Реджи се бе погрижила за кърпите тази сутрин, но това му бе прозрачното извинение да говори отново с жената от номер шест. Хрумна му да проверява кърпите едва когато тази жена се върна с колата си от работа: тогава изведнъж се загрижи много за състоянието на бельото!…

Жената излезе веднага щом той се приближи, като затвори вратата зад себе си. Реджи я видя да се смее с отпусната назад глава, чу смеха и да отеква между бунгалата: вероятно бе казала нещо смешно. Едва ли реагира така на Джордж, който не бе издумал нищо оригинално през последните двайсетина години. Реджи знаеше какво възнамерява да каже той още преди да си отвори устата, и много често му заявяваше, че не желае да го чуе: една от причините да прекарват толкова време заедно в мълчание.

Клиентката от номер шест не бе от мълчаливите. Реджи не бе срещала по-приказлив човек от нея. И толкова добросърдечна, че застаряващата жена понякога искаше да я запита в какъв свят живее. Тя бе симпатична — ако човек харесва този тип жени с късо подстригана мръсноруса коса. Повече кестенява, отколкото руса, разбира се, но Реджи с нейната избеляло розова коса нямаше основание да бъде критична относно камуфлажа на боите срещу когото и да било. Всяко момиче върши с косата си това, което смята за необходимо. Все пак тази жена очевидно обичаше да се смее и ако не беше клиентка, Реджи може би щеше да има друго отношение към нея.

Тя никога не си разрешаваше да харесва клиентите на мотела си, защото им нямаше доверие. Те винаги искаха нещо повече — повече одеяла, повече кърпи, повече телевизионни канали. Като че ли се бяха отклонили от шосе 78 в хотел „Риц“, а не в мотела „Рестъуайл“^[2]. Отнасяха се към бунгалата така, като че ли след тях минаваше цяла армия пуерториканска прислуга, а не само Реджи. И Джордж, разбира се, когато му харесваше да угажда на капризите на някои симпатични клиентки.

Погледни го само, облегнат на стълба, който поддържаше навеса над верандата, скръстил ръце пред себе си така, че кърпите се отпускаха надолу и създаваха лъжливото впечатление, че е в панталони с висока талия — сякаш имаше какво да крие… Обляга се там, усмихва се и бъбри като момче в пубертета. Реджи си пожела внезапен достатъчно силен полъх на вятъра, който да разбърка внимателно подредените останки от коса на темето му. Беше толкова нетърпимо суетен с тези глупави, някак изтощени на вид бели косми, които педантично подреждаше всяка сутрин. Сякаш нещастните останки можеха да скрият лъснатия му гол череп. Като че ли можеха да заблудят някой друг, с изключение на него! Реджи проявяваше разбиране, когато ставаше въпрос за козметична измама, прилагана от жени, защото такива бяха правилата на играта и човек бе принуден да играе с картите, които са му раздадени. Но суетността на мъжете за нея не бе нищо повече от последно изгракване на умиращ петел. Искаше й се да има видеокамера, за да го снима и после да го накара да се наблюдава отстрани как се държи като стар глупак заради тази млада жена. Няма по-голям глупак от стария, нито има по-голям глупак от Джордж Лампърт.

Видя го да идва към офиса и си даде вид, че върши нещо зад плота. Имаше достатъчно време да иде в съседната стая и да се настани пред телевизора, преди той да влезе. Но нарочно не го направи: така той нямаше да бъде сигурен дали го е видяла или не. Идеята беше да не остава той с впечатлението, че може да се измъкне как да е, за да става нахален, но същевременно не трябваше да му създава усещането, че е следен, за да не се разбунтува. Добрата съпруга трябва да има точно разбиране на нюанса.

— Страхотно парче е — заяви той одобрително още с влизането си и както обикновено, остави мрежестата врата да се затръшне зад него. Хиляди пъти му беше казвала да не го прави. Точно както той бе обещавал поне стотици пъти да я поправи.

— Нима? — Реджи не си направи труда да го погледне.

— По вените и тече много повече кръв, отколкото в дузина жени. Знаеш ли на кого ми напомня? Онова енергично момиче по телевизията, което вечно попада в някаква неприятност и винаги успешно се справя с нея. Знаеш кое момиче имам предвид: участва в шоуто, което следиш.

— Кое?

— Не знам как се казва, но е в шоуто, което харесваш. Как му беше името?

— За кого говориш? — запита Реджи, като се опитваше да прикрие раздразнението си. Колко характерно за него, още с влизането си да се опитва да прикрие същността на проблема, като намесва странични хора и дори телевизионни звезди. Освен ако в момента не сравнява онази фльорца с телевизионна звезда. Не беше чак толкова красива. Нито пък толкова млада.

— Дий — отвърна той. — Чак пуши от живот и енергия. — Той се засмя, като че ли само мисълта за жизнеността и енергията на Дий го изпълваше с щастие.

— Дий? Дий? Име ли е това?

— Жената в номер шест — отговори той, като се престори, че не забелязва явната кисела нотка, пропълзяла в тона й. — Току-що си поприказвахме.

— О, нима?

„Като че ли не си следила всяка една секунда от разговора ни — помисли си той. — Все едно не се държиш така, сякаш винаги щом изляза оттук, съм готов да се втурна в някое от бунгалата, за да натисна клиентката там! Е, признавам си, че няма да имам нищо против да понатисна тази клиентка… Тя е умна и весела, държи се приятелски и умее да говори с човека така, като че ли го познава от години и дори знае какво си мисли непрекъснато — без да се засегне от мислите му!“

— Изглежда приятен човек — обяви той. — Освен това ще ни спести малко работа.

— О? — Хареса й думичката „ни“. Като че ли той вършеше някаква забележима работа.

— Няма да е нужно да почистваме стаята й и тя ще се грижи сама за бельото. Казах й само да ни съобщава, когато има нужда от кърпи или нещо друго.

— Не разбирам: за какво говориш?

— Съпругът й има проблеми с очите: нещо оптическо, не разбрах точно. Дразни се от светлината, страда от главоболие и разни такива. Не иска да го безпокоим и ще почиства сама. Няма защо да се тревожим за тяхното бунгало.

— Болен ли е?

— Не, просто състояние. Не е заразно или нещо подобно. Нещо временно, което ще си отзвучи. Знаеш как става в такива случаи.

— Напротив, не знам. Не ни каза нищо за някакво състояние, когато се регистрира.

— Няма да го прихванем — повтори той и съжали, че заговори на тази тема веднага след флирта си с Дий. Реджи сигурно ще си помисли, че става дума за някакъв нов трик. Че е манипулиран и направен на глупак по някакъв начин. Не бе срещал по-недоверчива жена от нея. Трябваше да я остави, когато все още имаше някакъв шанс, преди да хвърлят всичките си спестявания в мотела — докато все още бе млад. Не че не е все още достатъчно млад. Може да се отправи на автостоп до Юта всеки момент. И може да вземе Дий. Болнавият й съпруг вероятно й е дошъл до гуша. Не че бе усетил нещо такова по време на разговора им. За разлика от някои жени, които той познаваше добре, в приказките на Дий нямаше и следа от оплакване.

— С други думи, от нас се очаква да стоим настрана — уточни Реджи.

— Тя има право на уединение, за бога! Мъжът й е в особено състояние, има нужда да бъде сам! На тебе какво ти пука? Ще се грижиш за едно бунгало по-малко.

— Ако ме питаш, точно това е бунгалото, за което ще се тревожа най-много. Какво ли означава това, какви ли ги крои?

— Може би го държи гол и здраво вързан за леглото с чаршафи. Сигурно заради това не иска да ги сменяме: той ще скочи и ще изнасили де що има жена наоколо.

Вместо да почете изявлението му с реакция, Реджи издърпа пердето настрана и се взря в бунгало номер 6. Завесите бяха спуснати, вратата — плътно затворена. Не се виждаха никакви признаци на живот и на вид изглеждаше празно. Номер шест бе най-отдалеченото от офиса бунгало и Реджи си спомни, че жената, „Дий“, беше настояла за него. Тогава каза, че й харесвало най-много: и наистина, храстите пред него бяха най-бухнали, изглеждаше по-запазено от другите, тъй като поради разположението му слънцето оставаше отзад… Сега обаче Реджи се запита дали тази жена не настоя за него просто защото беше най-отдалечено от офиса.

— Дадох й гаранции, че няма да има проблеми от наша страна — заключи Джордж.

Реджи го погледна. Той се кокошинеше като петел, готов за битка.

— О, даде й, така ли?

— Разбира се, че й дадох! — Размаха няколко банкноти пред очите й. — Плати предварително за две седмици! В брой! Смятам, че това й дава право на толкова усамотение, колкото иска!

Реджи взе парите от ръката му, преброи ги и нанесе сумата в счетоводната книга. „Като че ли парите имат нещо общо с проблема“ — помисли си тя. Ставаше дума за упражняване на контрол и бе сигурна, че и „Дий“ е наясно по въпроса. Само Джордж бе прекалено омаян, за да схване това. Парите нямаха нищо общо с контрола.

Той все още се надуваше и пристъпваше от крак на крак в очакване на битка. Харесваше му да се разправя с нея в защита на друга жена. Разлютен петел с почервенял от гняв гребен. Е, нямаше да му създаде очакваното удоволствие.

— Хубаво тогава — заяви тя, като затвори счетоводната книга, сякаш постави точка на дискусията. Като че ли някаква си жена може да я държи настрана от собствените й бунгала, за които се грижеше и от които зависеше прехраната й, само защото прелива от жизненост и енергия.

Джордж остана с ръце, стиснати в юмруци, без да има срещу кого да замахне. Тя го гледа известно време с насмешка, докато той се опитваше да се настрои към новото положение. Бе повече облекчен, отколкото изненадан от неочакваното развитие.

— Наближава шоуто, което харесваш — напомни й той, като погледна във всекидневната. — Ела да го гледаме.

Излезе наперено от офиса, сякаш от него зависеше нейното шоу по телевизията. Дребен, агресивен петел с плешива глава, който си мислеше, че е покорил света с перченето си. Кокошките снасяха яйца с петел или без петел и всички го знаеха — с изключение може би на самите петли.

* * *

Аш лежеше на задната седалка, скрит под грубото, евтино одеяло, отдавна откраднато от някой мотел и използвано за разни цели в течение на годините, всяка от които атакуваше Аш със специфичната си миризма, когато дразнещата тъкан покри лицето и носа му. Одеялото миришеше на грес и петрол, на резервната гума, до която обикновено бе захвърляно в багажника на колата; долавяше се миризма на трева и на самата Дий, която често бе лежала увита в него по време на лошите си периоди. Аш улавяше и собствената си миризма не само отсега, но и от другите часове, прекарани от него под това одеяло в очакване Дий да му даде знак да се измъкне. Усещаше и миризмата на момчетата — на младите им тела и кожи. На страха им…

По едно от телевизионните предавания за природата Аш бе видял един от т.нар. „вълчи паяци“^[3], който си бе построил скривалище с добре замаскиран отвор. Когато жертвата се приближаваше прекалено близо до отвора, паякът изскачаше навън, грабваше я и я всмукваше за миг в бърлогата си. Аш бе гледал предаването като омагьосан. Чудеше се как паякът знаеше как да върши това, което вършеше, откъде изобщо разбираше, че нещо ядливо ще мине край отвора клопка, как се беше научил да гради сложната си бърлога и още по-сложното прикритие на отвора й. Знаеше, че той самият никога не би могъл да направи нещо толкова сложно.

— Върши тези неща по инстинкт — беше обяснила Дий. — Той не знае какво точно прави.

Но това не бе приемливо обяснение за Аш. Бе сигурен, че нямаше такъв инстинкт, който успешно да го води през нещо толкова сложно.

И защо ли го наричаха „вълчи паяк“? Аш бе гледал вълци по други предавания от този тип, но те съвсем не действаха като паяка. Те ловуваха на глутници и тичаха с километри, за да намерят и хванат плячката си; живееха в дупки само когато имаха малки. Винаги имаше толкова неизяснени неща в предаванията за животни. Дий като че ли разбираше всичко без затруднение, дори когато ги гледаше само с периферното си зрение, като мимоходом подхвърляше някоя и друга дума, докато крачеше из стаята, но нейните забележки не помагаха особено много на Аш.

— Наричат го „вълчи паяк“ заради всичките тия косми по него. Погледни го: изглежда като че ли има козина — бе обяснила тя тогава. — Не чу ли обясненията на говорителя? Аз го чух, без дори да го слушам внимателно.

Аш не бе чул, защото беше концентриран в наблюдение на паяка, но дори и да слушаше, пак нямаше да разбере. И зайците имат козина, нали? Както и мишките. Защо тогава не го наричат „зайчи паяк“? Тези предавания го озадачаваха, но той ги обичаше.

Сега лежеше под одеялото на задната седалка на колата и мислеше за вълчия паяк. Така ли се чувства, докато чака нещо да мине наблизо, за да скочи и да го грабне? Дали е мъничко изплашен, както беше Аш в момента? И възбуден, но и тъжен, заради това, което трябваше да направи? Дали нервничи като него?

Пикаеше му се — Дий се бе забавила твърде дълго. Винаги му се струваше, че се бави прекалено, но според нея всичко се дължеше на неговата лична тревога и притеснение. Знаеше, че няма да посмее да излезе от колата и да потърси тоалетна. Не смееше дори да седне и да се огледа, за да види дали Дий идва.

— Само това липсва — му бе казала Дий. — Да се надигаш от задната седалка като перископ. Това изобщо няма да бъде смешно, нали?

Знаеше, че тя не казва „смешно“ в смисъл на онова, което предизвиква смях, въпреки че откривате нещо много комично в представата за себе си като перископ.

Не трябваше да ходи до тоалетната, да се надига и да надзърта през прозореца, не трябваше дори да се помръдва, за да не го забележи някой, който минава наблизо и хвърля случаен поглед в колата.

Аш си повтаряше, че сега той е вълчи паяк. Вълчият паяк не се върти в бърлогата си, докато чака жертвата. Беше го видял какво точно прави. Той стоеше неподвижен като статуя с присвити крака, готов да скочи, огромните му очи се взираха неподвижно право напред. Камерата трябва да е била точно над него, но той не помръдна нито мускул, нито дори косъмче от тялото си. Ако му се е искало да иде до тоалетна, просто не отиваше — и край.

Чу приближаващи се стъпки и разтвори ръце под одеялото в готовност да грабне. Пръстите му бяха точно като многобройните крака на паяка: стегнати и леко присвити.

Вратата на колата се отвори и той почувства тежестта на тяло върху седалката. Аш скочи също като вълчи паяк и незабавно погълна момчето, като го покри с одеялото, което отметна от себе си. Ръцете му се сключиха около тялото на момчето, с едната от тях бързо притисна одеялото към устата му.

Колата вече се движеше, но Аш остана сгънат на задната седалка: знаеше, че не трябваше да бъде забелязан от никого, докато не се отдалечат на безопасно разстояние. Той лежеше върху момчето, притискаше го с тежестта на тялото си, като внимаваше да не го смачка.

След първия момент на атаката Аш намести ръката си така, че да покрива само устата на момчето, не и носа му. Имаше борба само в този момент, когато той ги задушаваше, без да иска. През останалото време те лежаха неподвижно под ръцете му. Аш се замисли за насекомите, които ловеше вълчият паяк. Те като че ли изобщо не се съпротивляваха, докато паякът ги обвиваше в коприната си. Спомни си и надулата се до огромни размери жаба, погълната от змията. И тя не се бе борила, само в очите й имаше протест.

Аш разбираше, че паякът превръщаше жертвата си в мумия, като я обвиваше в копринените си нишки: той не само я лишаваше от свобода на движение, но и я запазваше за консумация в бъдеще. Същото правеше и Аш с одеялото. Той не само лишаваше момчето от възможност за борба. Той го увиваше за съхраняване и консумиране в бъдещето.

„Не че смятаме да го изядем, както прави паякът“ — помисли си Аш. Но след време Дий щеше да изтегли жизнените му сокове и да го остави пресушено и празно отвътре…

— Внимавай с хубавото ми момче! Да не го нараниш? — обади се Дий. Гласът й звучеше възбудено и весело: почти като че ли беше Коледа, а пакетът, който Аш държеше в ръцете си, беше най-прекрасният от всички и точно за нея. И правилно: той беше за нея, разбира се. И за Аш също, но главно за нея.

Колата набираше скорост, което означаваше, че са далече от центъра на града и се отправят към магистралата. Щом излязат на нея, Аш ще може да се изправи и да развие пакета: никой нямаше да чуе писъците на момчето през воя на профучаващите там коли и камиони.

После ще навъртят много километри — нямаше значение накъде, важно беше да бъдат на магистралата. Ще изминат трийсетте километра до мотела, ще го отминат, след време ще се обърнат и ще се върнат по друг път, ще убиват времето, докато се стъмни и стане безопасно да се върнат най-сетне под прикритието на тъмнината. Аш ще увие момчето в одеялото още веднъж и за секунди ще го вмъкне между сигурните четири стени на стаята им — прекалено бързо, за да може някой да разбере какво носи или пък момчето да изпищи и да се освободи с ритане от ръцете му.

Междувременно Дий ще обясни на момчето задълженията му и какво точно очаква от него. Отначало то няма да разбере какво се иска от него; те никога не разбираха. То ще се оплаква и ще иска да го върнат вкъщи. Ако е много глупаво или силно стреснато, ще ги заплаши, че ще извика полиция. Днес Дий ще му прости това поведение. Отначало тя бе готова да прости всичко. Първият ден бе толкова щастлива от новата си придобивка, че не я беше грижа за малките й несъвършенства. Трябваше да мине време, за да ги забележи, и тогава те започваха да растат в очите й до момента, когато тя виждаше само тях и нищо друго. Образът на хубавото й момче ще избледнее и тя ще вижда само неблагодарност и ще усеща само разочарование…

Но това ще стане след няколко седмици, броени отсега нататък. Междувременно Дий отново се превърна в красивата орлица, която грациозно се рееше над него. А момчето бе нейното малко голишарче, затворено по необходимост, за да бъде запазено от заобикалящите го опасности: ловци и главозамайващата височина на гнездото, в което птицата майка ще го отглежда. А когато тя отлети от гнездото, за да търси храна за новото си люпило, Аш ще му прави компания: самият той голяма тромава птица с подрязани крила. За него бе толкова невъзможно да отлети заедно с нея, колкото и за момчето, но той беше по-силен, умееше да предложи защита и дори да го научи на някои неща. Аш поучаваше голишарчето, казваше му нещата, които трябваше да знае, за да остане майка му доволна. Но той никога не успяваше да го поучи достатъчно добре, защото рано или късно бедното голишарче се проваляше. Колкото и да се стараеше Аш да помогне на горкото момче, колкото и мъжествено самото то да се опитваше да спечели одобрението й, в края на краищата винаги се проваляше…

И тогава късчетата месо, които птицата майка носеше в гнездото, за да нахрани своето голишарче, ще се променят. Ще се превърнат в късове плът, откъсната от самото пиле. Тя ще го храни с тях… И птичето, така внимателно обучено дотогава в подчинение и благодарност, ще яде от себе си без оплакване, докато изчезне…