Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (6)

Глава 6

Ако зависеше от него, Едгар Рапъртс нямаше да докладва случая с Дий на полицията: страхуваше се нещо да не стигне до ушите на жена му. С нея нямаше да има затруднения — щеше да обясни счупения си нос и многобройните синини като естествен резултат от опит за ограбване с побой. Пред Мими вероятно щеше да мине и версията, че след като го ограбват и пребиват, крадците го заключват в багажника му от чиста жестокост (въпреки че тя нямаше как да научи за часовете, прекарани там върху мострите от спортни дрехи. Той беше кървил обилно върху две ризи за голф и смачкал невъзвратимо тенис поличка с кремав и прасковен цвят.)

Полицията обаче нямаше да приеме разказа за кражба с побой. Собственичката на мотела, която реагира най-сетне на заглушените му викове за помощ, го намери в багажника заедно с портмонето, кредитните карти и дори дребните му пари. Едгар нямаше друг изход, освен да разкаже на извиканите полицаи цялата неприятна история — или леко поукрасената версия, която изпускаше удара му с юмрук в лицето на Дий и включваше по-ефективна самозащита срещу Аш, когото Едгар представи като ревнив съпруг.

Тъй като мотелът се намираше на около три километра извън границите на Согъртис, Ню Йорк, на обаждането на собственичката реагира щатската полиция. Те прилежно си взеха бележки, записаха описанията на Едгар и на собственичката, фотографираха стаята и кървавите петна по стените и пода. Собственичката, която бе получила заплащане за седмица в аванс, бе започнала да харесва Дий, весела, енергична жена, но определено бе чувствала несигурност по отношение на мъжа: тромав, едър човек, на когото така и не научи името. Не бе особено заинтересувана от евентуалното задържане на Дий: петната по килимите й не бяха нещо ново за нея, а джобът й бе стоплен от извънредното заплащане за още три дни. Когато стана ясно, че и Едгар няма да подаде официално оплакване за нанесен побой с телесни повреди, полицията го освободи.

Седмица след срещата на Едгар Рапъртс Нюйоркската щатска полиция, Дий и Аш бяха в Кънектикът.

* * *

Директорът Люис почука с пръст по документите на Дий и засмука горната си устна. Той беше пълен мъж с жълтеникава кожа и живееше живота си потопен до шия в лицемерие, което упражняваше без следа от колебание.

— Документите ви изглеждат в ред — заяви накрая той. — Но аз, разбира се, трябва да ги проверя.

— Разбира се — съгласи се Дий. И двамата знаеха, че той няма да направи проверка. Достатъчно трудно беше да се намери някой да върши тази работа, а още по-малко можеше да се надява човек да се намери професионалист. Целият бранш страдаше хронично от недостиг на работна ръка и всеки случаен кандидат получаваше работа в момента, когато влизаше в сградата. И Дий, и директорът бяха напълно наясно по този въпрос.

— Може би ще трябва отново да говоря с вас, когато проверите препоръките ми — продължи тя, предизвиквайки го нарочно. Това бе един от редките моменти, когато щеше да има власт над него, и тя побърза да се възползва и извлече малко наслада. Истината обаче беше, че Дий се нуждаеше от работата толкова, колкото той от нейните умения. След седмица, прекарана в колата, парите й се бяха изпарили, нямаше спестявания, нито нещо стойностно, което да може да продаде. Тази работа ужасно й трябваше.

— Не виждам причина първо да не започнете — побърза да реагира директорът. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Какво ще кажете за утре?

Дий се усмихна.

— Прекрасно. Имам нужда от време да напазарувам.

— Разбира се, разбира се — каза директорът и стана с известно затруднение. — Ако има нещо, с което да мога да бъда полезен… — Опита се да предложи широк диапазон от помощ, която с желание би й дал, без да я обиди. Напоследък жените бяха станали така обидчиви. Тя обаче изглеждаше като една от онези жени, които кръстосваха улиците и висяха по заведенията: имаше нещо в очите и, което загатваше за невъздържана страст. „Съпругът й вероятно е пияница“ — помисли си той. Още една от причините, които принуждаваха жените да идват тук — семейни проблеми, общата безработица и неспособност да си намерят работа, отчаянието. Тази обаче не изглеждаше отчаяна. Нито пък неспособна да си намери работа. Оставаха семейните проблеми, вероятно скорошна раздяла. Разбира се, тази жена изглеждаше податлива на утехи в извънработно време. Директорът се опита да й внуши, че е човек, който може да предложи разбиране и съчувствие.

— Да, има нещо — започна Дий.

— Да?

— Чудя се дали наблизо има търговски център.

— В наши дни винаги някъде наблизо има търговски център — отговори той и й обясни как да го намери.

* * *

Дий се настани на стол в павилиона за закуски и постави чантата с покупките върху скута си. Краката я боляха, главата — също, макар и не остро. Денят се оказа изтощителен, но изпълнен с оптимизъм. Винаги е така, когато човек си мисли, че обръща нова страница. Този път ще се държи добре, ще се отдаде на работата си и на Аш и наистина ще се откаже от някои неща. Първо и преди всичко ще си взема лекарствата редовно.

Извади хапче от чантата си и вдигна чашата с кафето, за да го глътне по-лесно. Но вътре в нея нещо притрепери, нещо скочи: като мехурче от нещо, което започваше да ври… Дий се наслади на чувството: знаеше, че хапчето ще го убие в зародиш. Изчака още малко, за да разбере дали все още е там — продължаваше да държи хапчето и чашата пред устата си.

То се появи отново: малко подръпване, далечен глас, който я подканваше да си играят заедно. Ако погълне хапчето, то ще си отиде и няма да я безпокои повече. Тя няма да се чувства нещастна, но няма да бъде и щастлива…

Отново го усети; то бълбукаше и шумеше отвътре, промъкваше се през разума и предпазливостта по-леко от въздуха, не позволяваше да бъде потиснато и опитомено. Този път тя мислеше за него като за първия несмел опит за смях на ученичка, решила да не се хили в шепата. Искаше й се да се изсмее вътрешно. Опита внимателно да разбере дали има интерес към безпричинно веселие в останалата част от самата нея. Дий знаеше, че ако му отпусне юздите, звънлив смях ще разлюлее тялото й с пълна сила и тя ще звъни и звънти, и крещи от смях… А те искаха от нея да го задуши — и Аш, и лекарите. Но какво знаеха те за него? Сиви, безцветни, скучни хора, непознали никога разкошната красота на този вид смях. А в дъното на лицемерните си сърца всички те очакваха от нея да го почувства и да ги дари с него, защото обичаха да го слушат, когато ги забавлява. Самите те бяха повече или по-малко привлечени от нейното чувство за безтегловност. Тя имаше властта да създава по-добър свят за всички, макар и за кратко. И всички непрекъснато очакваха от нея да прави точно това. Винаги се надяваха Дий да прелее у тях собствената си енергия и ентусиазъм. Никога не се оплакваха, когато тя скачаше на нозе, за да поведе танца. Тя самата беше танцът, музиката, въртящият се калейдоскоп от светлини — всичко бе събрано вътре в нея, готово да бъде пръснато навън за радост на другите. Винаги е била такава. Дори когато я държаха под наблюдение и я тъпчеха с лекарствата си, за да я направят скучна като тях, Дий знаеше, че тя бе живецът не само на една забава, но и на целия свят.

Продължаваше да стои на масата с хапче в ръка. Това гъделичкане вътре в нея искаше така силно да се разшири, да я обземе изцяло…

И в този момент чу момчетата. Те се смееха високо с нейния смях и звънливите им гласове се носеха през търговския център като птича песен през пролетта.

Дий се обърна и ги видя, момчета с ангелски лица, херувими, слезли от италиански фрески, облечени в дънки и с бейзболни шапки на главите.

Съвършени момчета. Свежи, забавни и сладки. Изпълнени с енергия като още пухкави вълчета, които подскачат извън бърлогата, невинни като серафими.

Може би едно от тези момчето е нейното.

Дий върна хапчето в чантата си.

* * *

Аш разбра, че предстоят неприятности веднага щом забеляза кутията с пластмасови ръкавици върху нощното й шкафче. Той ги повдигна и я погледна с ням укор.

— Налага се да боравя с отпадъци на работата — заяви тя.

— Ти обеща.

— Не искаш да хвана спин или хепатит, или нещо друго, нали?… Кажи, нали не искаш?

— Не.

— Чудесно. — Дий грабна кутията от ръката му и я пъхна в чекмеджето на нощното шкафче.

— Ти обеща — повтори той.

— Прибрах ги. Погледни: няма ги.

Аш продължаваше да я гледа с укор.

— Случаят е приключен. — Тя изтупа ръце и се опита да изглежда сериозна, въпреки че едва сдържаше смеха, който бълбукаше все по-ясно и силно в нея.

— Понякога си ужасно досаден. — Дий вече се смееше. — Хайде, признай, не бях ли добро момиче напоследък? Кажи, не бях ли?

Аш я наблюдаваше напрегнато. Наистина беше добра през последните няколко дни. Но няколко дни не са достатъчно дълго време.

— Не ходех ли на работа всеки ден? Ходех, нали? Юхууу, Аш, на теб говоря… Не ходех ли на работа всеки ден?

— Да — потвърди Аш.

— Не седях ли вкъщи с теб, когато не бях на работа? Седях, нали?

— Да.

Сега вече Дий се движеше безспирно из стаята. Аш стоеше в средата и бавно се въртеше, за да не я изпуска от погледа си. Тя не вървеше безцелно напред-назад, в жестовете й нямаше нищо истерично или невъздържано. Напротив, движенията й из стаята в този момент изглеждаха свързани с някаква цел: тя или опъваше покривката на леглото, или оправяше завесите на прозореца, или вземаше чорапите му от пода и ги слагаше в чантата с дрехи за пране. Но не спираше да се движи.

— Е, какво тогава? — Приближи лицето си до неговото и го залюля наляво-надясно с широка усмивка. — Е, какво ще кажеш?

Погледът на Аш се плъзна по блузата й и тя, разбира се, веднага го хвана. Размаха шеговито пръст пред него, като постави ръка на гърдите си.

— Надничаш, а? Шокирана съм. Зашеметена съм. Що за мъж си ти? — Изтегли завивката от леглото и я вдигна пред себе си. — С какъв мъж съм заключена в тази стая? — извика тя уж с уплаха. — Надзъртащия Том?… Или, о, нещо по-страшно?

Задърпа го за ръката, искаше да го включи в играта. Аш никога не разбираше желанията и. Той не знаеше да играе.

— Какъв човек си ти? — продължи тя весело.

— Не знам — отговори Аш.

Тя постави драматично ръка на челото си, като героиня в мелодрама.

— Какво ще стане с мен сега? Кой ще ме спаси? Кой? О, няма ли кой да се погрижи за мен? Никой ли няма да ме защити от това похотливо чудовище?

— Аз ще те защитя — заяви Аш.

— Не, Аш, ти си злодеят. Не можеш да ме защитиш.

— Мога. Винаги се грижа добре за теб.

— Уви, хваната съм в клопка от сексуален демон, тон ще направи каквото си поиска с мен, нещастницата! Завися от милостта ви, сър… нямам избор, трябва да се подчиня.

— Аз ще те защитя, обещавам — повтори Аш.

Дий въздъхна, хвърли завивката на леглото и се отказа от играта.

— Няма значение, Аш. — Гласът й звучеше уморено, но тя не бе ядосана.

— Ще играя — забърза Аш. — Ще играя, ще видиш.

— Няма значение. — Оправи леглото с бързи и точни движения, като оформи ъглите, както се прави в болница и както нито една камериерка не би могла.

Аш искаше да я запита за нещо, но вече бе забравил какво. Смутът, в който го хвърли играта й, го бе прогонил от главата му.

— Няма значение — успокои го Дий и докосна ръката му. — Ще се сетиш по-късно.

Аш я погледна зачудено. Откъде знаеше; че се опитва да си спомни незададения въпрос? Както винаги, странната й способност да разчита мислите му го накара едновременно да настръхне и да я погледне с възхита.

Дий се обърна от вратата.

— Тръгвай, глупчо. Време е за вечеря, а после трябва да ходя на работа.

— В китайски ресторант?

— Не знам дали има наблизо. Не съм забелязала.

— Има.

— Сигурен ли си?

— Ами… така ми се струва — отвърна Аш и смръщи чело в опит да се концентрира. Не му беше лесно да разграничи едно място от друго — местеха се толкова често…

— Е, тогава може и да има — въздъхна Дий. — Вземи прането. Ще имаш време да се справиш с него, преди да тръгна за работа.

Прането бе едно от приятните задължения на Аш. Той обичаше да пъха монети от по двайсет и пет цента в процепите на автоматичните перални и да сипва нужното количество прах. Дий заявяваше, че не може да виси и да чака, но Аш умееше да изчаква. Отнасяше с гордост вкъщи изпраните дрехи, все още топли от сушилния автомат, сгънати внимателно според нейните наставления и с приятната, свежа миризма на използваните омекотители. Аш се грижеше за ежедневните им дрехи без роклите й: тях Дий отнасяше за почистване и колосване отделно.

Той се настани в колата и постави чантата с прането на колене. Дий винаги караше по един и същ път заради него: да го запомни и да може да се върне сам, ако се наложи. Още не го беше карала да върви пеша до мотела, което бе хубаво. Но появата на пластмасовите ръкавици не беше добър знак. И тук Аш изведнъж си спомни какво искаше да я пита: канеше се да я попита дали си взема лекарствата. Сигурно тя щеше да пощурее срещу него, ако я беше попитал — не обичаше да бъде третирана като дете. Сега точно не искаше да я пита, защото тя пееше. „Пее по-хубаво от радиото в колата“ — помисли си той. Гласът и бе чист и приятен. Обичаше да си пее тихичко, сякаш само на себе си, но звукът беше така ясен, че Аш я чуваше дори и ако не беше до нея. В такива моменти лицето й бе отпуснато и спокойно… Понякога пееше и плачеше: по бузите й се стичаха сълзи, но гласът й не потрепваше. Аш така и не разбра защо плаче. Песните й бяха толкова хубави. „Приспивни песни — обясняваше му тя. — Песни, които се пеят на бебета.“ Бебетата винаги разплакваха Дий, но Аш не разбираше защо.

Дий пя по целия път до търговския център. Продължи да пее и когато спряха на паркинга. Изкара докрай припева, вгледана пред себе си, сякаш все още шофираше. Задържа последния тон дълго време: не й се искаше да се разделя с него — знаеше, че заедно с мелодията ще изчезне и утехата й.

Когато свърши, обърна се към Аш и му се усмихна мило. Бузите й бяха мокри, но тя изглеждаше странно щастлива и спокойна.

Потупа го ласкаво по лицето.

— Не разбираш, защото не си жена. Няма любов като майчината…

Аш я последва в търговския център с чантата — беше забравил да я остави в колата.