Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (25)

Глава 25

Бекер лежеше на леглото и я чакаше да се върне. Карин бе дочула някакъв звук и скочи от леглото, за да провери как е Джак. Сега момчето спеше във всекидневната непосредствено до вратата на спалнята им и майка му скачаше от леглото при най-слабия шум. Често го намираше буден. Той й се усмихваше на вид спокоен, но очите му изглеждаха напрегнати и нащрек…

Понякога Бекер се събуждаше посред нощ от шепота им: те лежаха всеки в леглото си, но се проверяваха един друг дали все още ги има…

Карин се върна в спалнята, накуцвайки със стегнатия си в шини крак. Раните по главата и ръцете й имаха още сърдито червен цвят, но вече заздравяваха. Бекер се бе опитал да я увери, че те не се отразяват отрицателно на външността й, а прибавят характер към вече надарено с хубост лице. Тя обаче като че ли изглеждаше много по-малко заинтересувана от него как точно изглежда. Карин приемаше белезите по лицето си като цена, която е трябвало да плати, за да си върне сина. Бекер бе сигурен, че щеше да понесе и загуба на крайник със същото хладнокръвие, стига тя да гарантира спасението на Джак…

Тя се намести отзад към Бекер, сгуши се до топлото му тяло. След като излезе от болницата Карин бе настояла за физически контакт с него през цялата нощ и Бекер я държеше обикновено с часове в ръцете си, докато се унесе в сън.

Събуди се отново от треперенето на тялото й. Както всяка нощ, тя пак плачеше безмълвно. Първите няколко нощи в болницата и вкъщи бе преследвана от кошмари, от които се събуждаше с викове на ужас. Сънуваше отново и отново битката си с Дий, сънуваше как Аш се надига от задната седалка на колата като самия сатана, сънуваше, че се дави в кръв… Но кошмарите изчезнаха със скорост, която възхити психотерапевтите, определени от Бюрото специално за нея. „Плачът е добър знак — казваха й те. — Част от процеса на оздравяване.“ — Карин ги изслушваше, кимаше, правеше се, че ги разбира, и заявяваше, че е добре, след като те са доволни.

Бяха обяснили на Бекер, че кошмарите са нормална реакция след подобна травма, безмълвният плач трябвало да се очаква. „Естествената реакция след убийството на двама души при най-отблъскващи и мъчителни обстоятелства“ — твърдяха те. Съветваха го да бъде търпелив с нея, да й дава чувство на сигурност, да я уверява непрекъснато, че скръбта й е част от оздравителния процес. „След време тя ще се съвземе“ — обещаваха те. Хубавите неща стават бавно, нужно е търпение…

Бекер целуна тила й.

— Всичко е наред — прошепна той, както бе правил нощи наред. — Продължавай, изхвърли го от съзнанието си. Нормално е да се чувстваш зле, това е естествено, всичко ще отмине…

Тя гневно отдръпна глава настрана.

— Ти знаеш по-добре нещата, стига празни приказки — прошепна тя през рамо.

— Всичко ще мине — продължаваше да повтаря той като развалена грамофонна плоча.

— Имах предвид нещо друго. — Тя се обърна към него, обгърна лицето му с ръце. Виждаше го ясно в светлината, която се просмукваше от всекидневната. Гледаше го право в очите.

— Какво? — запита Бекер.

Карин мълча дълго, вторачена безмълвно в очите му, сякаш търсеше да се увери в нещо. Той реши, че няма да му отговори.

— Не се чувствам зле — прошепна тя накрая. — Напротив, хареса ми. — Лицето й си изкриви, сякаш вкусваше собствената си жлъчка.

Отдръпна се рязко от него и пак му обърна гръб, като промърмори нещо, което той не разбра.

— Какво?

— Аз съм също като тебе — изсъска тя и тялото й потрепери в ръцете му.