Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (3)

Глава 3

Хеликоптерът се приземи на частното летище, което нормално обслужваше само два едномоторни самолета и безмоторните апарати, с които разхождаха туристи по петдесет долара на човек. Тъй като по-голяма част от клиентите се връщаха на земята разочаровани, меко казано, от шума и нестабилността на безмоторния самолет или с позеленели лица от въздушна болест, рядко един и същ човек се решаваше да повтори излета. Полето бе обрасло с бурени, високи почти до коляно, и временната постройка, която служеше и за контролна, и за приемателна кула, също изглеждаше неподдържана и изоставена. Собственикът на летището бе луд от радост и донякъде изпълнен със страхопочитание от неочакваното появяване на хеликоптер, пълен с агенти на Федералното бюро за разследване. Той забавляваше пилота край плота, който служеше и за билетно гише, и за работно място. Бекер и Карин Крист седяха до срещуположната стена на стаята пред маса от ковано желязо, служила някога за обеди на открито; сега тя бе безредно отрупана със стари списания.

Собственикът донесе на Карин и Бекер пластмасови чаши с нескафе и когато Карин го погледна многозначително, се оттегли при пилота. Опита се да го заинтересува с истории за летене, но той посрещна опитите му само с нетърпеливо изсумтяване: искаше другият да си затвори устата, за да може по-резултатно да подслушва шефката си и легендарния й гост.

Бекер изгледа кафето с отвращение. По повърхността му плуваха неразбити бучки.

Не се бяха опитали да надвикват шума от двигателите на хеликоптера и бяха пътували дотук мълчаливо. Сега за пръв път се обърна към нея.

— Благодаря за разходката с хеликоптер. Винаги съм мечтал да дойда точно на това място.

— Реших, че ще говорим по-добре тук, отколкото някъде из планината — реагира веднага Карин.

Бекер въздъхна.

— Живеех с илюзията, че съм пенсиониран.

— Подвел си се от факта, че не работиш. Истината е, че административно си в безсрочен отпуск по болест. Направих сверка с досието ти.

Карин се загледа в повърхността на кафето, докато го бъркаше. Трудно й бе да срещне очите му след толкова години. А той почти не сваляше погледа си от нея. Спомняше си този негов навик. Всъщност спомняше си много неща, свързани с него — може би всичко… Което не означаваше непременно, че бе готова за евентуално възобновяване на старата им връзка.

— Исках да се уверя — продължи тя.

— В какво?

— Че си на разположение.

— Правиш ме на глупак. Бях убеден, че съм извън играта.

— Безсрочен отпуск по…

— Кой ще му определи срока? Аз или Бюрото?

— Въпрос на взаимно решение. Можеш да се върнеш на работа веднага щом решиш, че си готов.

— Или?

— Или Бюрото може да те върне на работа.

— Могат да го направят, така ли?

— Искам да кажа, че имат право да променят статуса ти.

Той се засмя.

— Карин, за това ли дойде? Да смениш статуса ми? Никой не се сети за мен толкова дълго време — дори не знаех, че все още имам статус за изменяне.

— Чух съвсем различни неща — поклати тя глава.

— И те ли са вписани в досието ми?

— Знаеш, че има и неофициално досие — напомни му тя.

— Като че ли си спомням нещо такова.

— Говори се, че си живял с някаква жена по време на историята с Роджър Дайс.

— Така е.

— И?

Той я гледаше право в очите, без да отговори на въпроса й. Карин се насили да задържи погледа си в основата на носа му. Това ще създаде впечатлението, че го гледа в очите. Разбира се, Бекер няма да се подведе от този прост трик…

— Какво стана с тебе и…

— Синди. С „и“.

— Синди. — Карин се размърда неловко на стола си, кръстоса крака, извърна очи. Спомняше си ясно какво удоволствие бе да се говори с него — когато и на нея й се искаше да бъде също така пряма. Ставаше и неудобно само тогава, когато се опитваше „да му бяга по диагонала“ или да не бъде напълно открита с него. Бекер не обичаше заобиколните пътища. Опитите в тази насока винаги го караха да действа, като че ли е добре запознат с играта и само я изчаква да стигне до директна размяна на удари. Точно така се държеше сега.

Ще я накара да го попита отново.

— Заедно ли сте все още?

— Как? Досието е останало непопълнено? — Изглеждаше развеселен. — Тя реши, че с мен се живее трудно. Сигурен съм, че се отнасяш с разбиране към извода й.

— Двамата с тебе всъщност никога не сме живели заедно в истинския смисъл на думата — напомни Карин.

— Права си.

Карин въздъхна.

— Виж какво, нужно ли е да се ровим във всичко това?

— Не, ако искаш да избегнеш разисквания по въпроса.

— Не искам да избягна нищо… Просто не ми се ще да се задълбаваме в миналото. Доста болезнено е, не си, ли съгласен?

— Съжалявам. — Бекер смени темата. — Каква длъжност заемаш сега, заместник-шеф на отдела „Отвличане на деца“?

— Откъде знаеш?

— Прочетох досието ти.

— Кога?

— Кога бе последният път? Преди шест месеца.

— Разрешиха ти достъп до досието ми? Докато си в безсрочна отпуска?

Бекер се засмя. Пилотът им хвърли любопитен поглед.

— Разрешават ми да върша куп неща, стига да не го искам по официалните канали. Никой не желае Хатчър да открие името ми на някоя бланка с официално искане.

— Хатчър няма нищо общо с „Отвличане на деца“ — изтъкна Карин.

— Знам. Хатчър е голяма работа: ангажирал е куп хора да го ритат нагоре по служебната стълбица. Единственото, което трябва да направи, е да провали още един случай, да хвърли вината върху някой друг — и ето ти го заместник-директор на цялото Бюро.

Карин остави разговора за Хатчър да отмре. Не искаше Бекер да се самонавие до вбесяване с разисквания за бившия му колега Хатчър. Това само щеше да затрудни работата й.

Бекер събра всички списания накуп и ги пусна зад гърба си върху увисналия диван, деформиран от често ползване като легло.

Карин си разреши да го погледне за момент, когато не я наблюдаваше. Десетте години от последната им среща не го бяха изменили много. Потисна горчив смях — това бе така несправедливо… Напрегнатият живот и недостигът на сън бяха изписали ясно на лицето й нейните трийсет и шест години и може би още дузина отгоре. Знаеше, че вътрешният живот на Бекер бе като този на самобичуващ се отшелник, но външно годините като че ли се плъзгаха по него, без да оставят следи. Линията на челюстта му бе все още твърда, коремът — плосък, очите — без издайнически бръчки отстрани… Косата му като че ли се бе прошарила малко повече, но това само добавяше нюанс на изисканост и засилваше чара му. Трябваше да се коригира: бе по-лошо от несправедливо. Сега той изглеждаше дори по-добре.

— И през цялото това време бе отшелник, така ли? — запита тя.

— Отшелник или парий… нека просто да кажем, че живях сам и се чувствах добре.

— Радвам се да го чуя. Имам предвид, че си се чувствал добре.

— Което обаче не значи, че ми е харесвало — призна Бекер.

— Колко често прехвърляше досието ми?

Бекер сви рамене.

— Два пъти на година.

— Защо?

Той отново сви рамене.

— Какво се опитваш да измъкнеш? Защо според тебе съм го чел?

— Не ми се правят предположения. Искам да знам. И затова те питам.

— Защо мислиш, че ще ти кажа?

— Смятам, че си повече честен, отколкото хитър — особено когато стане въпрос за жени. Не съм ли права? — Тя докосна ръката му и той неволно се дръпна.

— Теоретизирала си за мене през последните девет години?

— Не са девет. Десет са. И това не бе денонощното ми занимание.

— И поради установената от тебе липса на лукавство си направила извода, че съм студен като камък, така ли?

— Напротив. Мисля, че си най-уязвимият човек измежду познатите ми.

За нейна изненада Бекер боязливо отмести погледа си.

След миг заяви:

— Няма да го направя, Карин.

— Кое?

— Това, заради което ме търсиш.

— Окей. Не съм мислила, че ще го направиш.

— Не мога.

— Разбирам!

— Сега държа всичко под контрол. Искам да го запазя така.

— Не чувстваш повече подтика!

Бекер поклати глава. Тя опита отново.

— Принудата…

— Желанието — коригира я той.

— … да убиваш…

— Мисля, че „похот“ е точната дума. Дори нещо по-силно. Много по-силно… обаче вече изчезна. Няма причина да го допускам пак в новия си живот.

— Разбирам — въздъхна тя.

— Съмнявам се. Могат да ме разберат само тези, които са в затвора.

— Ти ги постави там.

— Само някои от тях. Други убих.

— Винаги си бил оправдаван…

— Така ми се казва.

— Защо вечно дълбаеш в себе си и търсиш вина, Джон?

— Може би защото всички други ме оневиняват с такава лекота. А аз си мисля, че все някой трябва да ме накаже.

Той се хилеше, но Карин знаеше, че не се шегува.

— Сега говориш много по-леко по този въпрос, отколкото преди — отбеляза тя.

— Резултат на дванайсететапния психотерапевтичен метод. „Първо, разкриваш същността си пред групата“… Проблемът е, че не мога да си намеря група. Всеки път, когато попадна на някого със същия проблем, той умира, преди да сме разговаряли.

— Ти не уби Роджър Дайс.

— Не.

— Той се опита да те убие. Ти бе сам с него, той бе въоръжен и се опита да те очисти. Затрил бе най-малко една дузина хора, бе убил агент, канеше се да очисти приятеля ти, полицая…

— Шеф на полицията. Много държи на това уточнение. Тий Теруин.

— Ти беше провокиран, имаше причина, имаше възможност. Може и да си го искал, не знам.

— Исках го. Както един наркоман си иска дозата.

— Но ти не го направи. Не го направи. Ти го арестува.

— Обаче бях на ръба — тихо каза Бекер.

— Знаем това. Всички го знаем. Но ти се пребори със себе си и спечели.

— Досието ми трябва да е много популярно четиво.

— Това не е в досието ти.

— Но Бюрото знае.

Карин сви рамене.

— Те знаят, че ти арестуваше хора, които никой друг не можеше да открие. Знаят, че си бил в положения, от които никой друг не би могъл да се измъкне жив. Знаят, че си най-добрият ловец на престъпници във ФБР, че притежаваш повече умение, кураж, интелигентност и… как да го нарека? Повече „разбиране“ на ума на серийните убийци, отколкото всеки друг в Бюрото.

— Наречи го „сроден мозък“.

— Няма да го нарека така и не разбирам защо дълбаеш в тази посока, какво добро за себе си извличаш по този начин. Никога не си прекрачил границите на допустимото и действията ти са били винаги напълно оправдани от обстоятелствата.

— Благодаря. Сега се чувствам много по-добре. Помогна ми да осъзная, че се подлагам на самобичуване напълно безпричинно.

— Голд смята, че си готов отново да започнеш работа.

— Чудесно от негова страна. Алкохоликът е изтрезнял, изкарай го навън и му купи чаша бира.

— Той не вижда нещата по този начин.

— Вероятно защото си е наврял главата в задника. В тази поза му е трудно да види нещата от моята гледна точка.

— Според мен ти си заел тази поза — подхвърли Карин.

Бекер се засмя.

— Обаче това си е моята нормална поза. — Той докосна неочаквано ръката й с пръст и го плъзна леко от китката до върховете на пръстите. — Извинявай, че се дръпнах от теб преди малко. Не съм свикнал да бъда докосван…

— Навремето реагираше другояче… — Усети, че пилотът и собственикът са престанали да разговарят, но не ги погледна.

— Тогава бе още неомъжена. — Той леко щипна безименния й пръст, където би трябвало да бъде халката. — Заради мен ли го махна, или причините са професионални?

— Явно, досието ми не е попълнено своевременно. Разведена съм от четири месеца, а се разделихме три години преди това.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Но все пак благодаря.

Тя изтегли ръката си изпод пръстите му и погледна пилота, който зяпаше през прозореца с прекалено невинно изражение. Идеята, изглежда, бе да се създаде впечатление, че двамата със собственика разговарят за облаците.

— Не съм дошла да събуждам стари увлечения, Джон. Тук съм да моля за помощта ти.

— Разкажи ми тогава за него.

— За какво?

— За този толкова важен случай, заради който се наложи да ме търсиш с хеликоптер. Доста по-скъпо в сравнение с едно телефонно обаждане.

— Вземаш ли телефон със себе си, когато се скиташ из планината? Бих искала да зная. Освен това бях убедена, че ще ми откажеш.

Бекер сви рамене.

— Ако мога, ще ти помогна. Но няма да допусна да бъде въвлечен в какъвто и да било случай. Ако мога да направя нещо полезно, както си седя тук, ще го сторя с радост.

Карин извади папка и я бутна към него. Той бързо постави ръката си отгоре й.

— Не започвай със снимки на жертвите.

— Добре.

— Никога не ми е било лесно с тях.

— И аз не си умирам от удоволствие, но откъде знаеш, че те са този вид снимки? Става въпрос за отвличане на деца.

Бекер отмести ръка от папката.

— Отвличането на деца завършва по един от двата възможни начина: жертвата е освободена или жертвата е мъртва. Не търсиш помощта ми за освободени жертви.

— Има и трета възможност. Понякога жертвата просто изчезва.

— Това са деца, взети насилствено от родителя, на когото са присъдени, и отвлечени в някой друг щат от втория родител. Не ме търсиш и за това.

— Защо мислиш така?

— Моят талант не е в тази област.

Карин кимна.

— Добре.

— Освен това решението да ме потърсиш и да говориш с мене ти е коствало страшно много в личен план.

— Така ли?

— Може и да не си толкова прозрачна като мен, Карин, но това не означава, че си абсолютно непроницаема. Какъвто и да е този случай, ти се решила, че си струва цената, което означава, че той е от голямо значение за тебе.

— Да. Прав си.

— Не ми пробутвай снимките. Ще ги погледна, ако се наложи, но искам първо да ми разкажеш за какво става дума. Дай ми възможност да почувствам случая преди емоционалното натоварване от снимките.

Карин пое дъх и започна.

— Става въпрос за деца. — Тя почти шепнеше. — Някакъв кучи син убива деца.

Бе изненадана и смутена от неочаквания порой от чувства, които нахлуха и почти я извадиха от релсите. Гласът й потрепери, а очите й се насълзиха. Бекер протегна ръка да я успокои, но тя се дръпна рязко от него и вдигна предизвикателно брадичка. Когато заговори отново, гласът й звучеше гневно и в него нямаше и следа от сълзи.

— Деца — момченца — изчезват напоследък от Ню Йорк, Ню Джърси, Масачузетс, Кънектикът. Изчезват за известно време, месец или два — най-продължителният период досега е от единайсет седмици. След това ги намират мъртви.

— Колко?

— Шест — поне за толкова знаем. Първото дете, което влиза в този модел, е деветгодишно момче на име Арнъл Уикър. Изчезва от голям супермаркет в Ъпър Садъл Ривър, Ню Джърси. Осем месеца по-късно същото се случва и с момче от Бетпейдж, Лонг Айлънд. Видяно е за последен път в друг супермаркет. Майка му разрешава да отиде да си купи пица, докато тя избирала обувки. Той повече не се връща. Два месеца по-късно откриват тялото му в торба за отпадъци край магистралата на около петдесетина километра от Бетпейдж.

— Кога изчезва следващото?

— Осем месеца по-късно. Пийбоди, Масачузетс. Откриват тялото след шест седмици.

— Колко време след убийството?

— По-малко от четирийсет и осем часа. Отново е било в торба за отпадъци, хвърлена край магистрала.

— И то ли е отвлечено от супермаркет?

— Да.

— Направили сте проверка на всички служители, за да се уверите дали някой от тях не е работил в повече от един от съответните супермаркети. — Това не бе въпрос, Бекер знаеше отговора.

— Само едно лице е работило в два от тях. Питър Стайнхолц е отговарял за щанда за сухи сладки и бисквити в Ъпър Садъл Ривър и в Стамфърд, Кънектикът, откъдето изчезва петото момче. Той е семеен човек, съпруга, две деца.

— Това нищо не означава.

— В досието му е отбелязана само глоба за шофиране в нетрезво състояние преди три години. Има приемливо алиби. Зачеркнахме го от списъка на заподозрените с чиста съвест.

— Търговци на едро? Доставчици? Обслужващ персонал? Всеки, свързан по един или друг начин със супермаркетите? Момчето, което поддържа фурните на сладкаря например.

— Установихме някои отклонения, шест или седем, но всички са с непоклатимо алиби. Разбираш, че не би могло да бъде толкова лесно — иначе досега щяхме да го открием.

— Питам само по навик. Давам си сметка, че се обръщаш към мен, след като си направила всичко възможно, без да имаш резултат. Разкажи ми за четвъртото момче.

— Рики Стайн, Нюбърг, Ню Йорк. Изчезва от училищния двор по време на междучасие. Излиза да играе с другите деца и не се връща. Отначало си помислили, че просто се е заскитал нанякъде, и две седмици го водили като избягал от къщи. После откриват тялото.

— Защо „избягал от къщи“?

— Бил е много активно дете, винаги попадал в разни неприятности. Не е бил лошо момче, а трудно контролируемо. Родителите му казаха, че много често е бягал от къщи, но се прибирал след ден-два. Този път обаче не се връща…

— Колко време минава между откриването на трупа на момчето от Пийбоди и изчезването на това?

— Рики изчезва шест месеца по-късно.

Бекер кимна. Очите му фиксираха папката така, като че ли се опитваше да разчете съдържанието й през корицата.

— Това има ли значение? — пита Карин.

— Не още. Колко време изтича до номер пет?

Карин погледна бележките си.

— Четири месеца и половина.

— Започва да напада по-често. Между първите две интервалът беше осем месеца, намалява на шест, после на четири и половина.

— Защото се измъква безнаказано? Става по-уверен в себе си?

Бекер й хвърли бърз поглед.

— Той не мисли дали ще се измъкне безнаказано, когато ги отвлича. Вероятно обмисля детайлите много по-късно — когато се налага да се освободи от тялото.

— Какво мисли, когато ги отвлича?

— Изобщо не мисли. Само чувства.

— Какво?

— Още не знам. Не знам какво прави с тях.

— Когато ти кажа какво прави с тях, ще разбереш ли какво чувства?

Бекер усети презрителната нотка в гласа на Карин и вдигна поглед от папката. Облегна се на стола.

— Затова ли си тук?

— Съжалявам.

— Не го одобряваш, но си готова да го използваш.

— Джон, разбираш ме погрешно. Наясно съм колко не харесваш това…

— Не знам нищо, неизвестно на другите хора, Карин. Единствената разлика между теб и мен е, че ти гледаш на едно престъпление отвън и ти е лесно да го осъдиш и отхвърлиш. Ти не си разрешаваш да вникнеш в него, да го почувстваш… и си казваш с чиста съвест, че то ти е чуждо. Моето специфично проклятие е, че аз не мога да гледам на едно престъпление отвън. Знам какво чувстват тези негодници, защото не мога да се държа настрана от тях. Ти можеш. А истината е, че отвътре си същата като мен.

Карин поклати рязко глава.

— Не го приемаш за себе си? Отказваш да признаеш, че ако си разрешиш, можеш да разбереш и най-гадния от тези негодници?

— И по-рано искаше от мен да повярвам в това. Не вярвам.

— Не искаш да вярваш.

— Не, Джон. Не вярвам. Не знам какво чувстват, когато вършат тези неща. Не мисли, че имам нещо против теб. Чисто и просто аз нямам тази способност.

— Нямаш я, защото не искаш да я имаш.

— Добре, прав си. Не искам. Не искам да влизам в главите им. Нито в сърцата им. Искам само да ги хващам и да ги тикам зад решетките! Това е всичко.

— Карин, далеч съм от мисълта, че някога можеш да действаш на базата на тези чувства. Приемам, че хората, които вършат тези неща, са различни. Но ако се опиташ да разбереш чувствата им…

— Когато видиш снимките, ще разбереш какво искам да кажа. Никога не бих могла да бъда съпричастна с това чудовище по какъвто и да било начин…

— Съпричастността не се покрива със съчувствието. Не ти предлагам да го съжаляваш.

— Мразя го! — Карин блъсна папката към него. — Погледни ги. Погледни снимките и пак твърди, че имам нещо общо с този звяр. Виж ги!

Тя пръсна снимките върху масата, без да ги погледне.

Бекер неволно трепна. Снимките бяха направени в моргата: не бе трудно да разпознае специфичната светлина и студеното, безстрастно внимание към подробностите. Не бе толкова лошо, колкото личния оглед на телата, но пак бе достатъчно тежко…

Бекер знаеше, че ще му се наложи да разучи подробно снимките по-късно, когато остане сам и може да си разреши без свидетел да почувства онази странна, сложна смесица от отврата и противна омая… Снимките бяха ужасяващи, но той бе виждал и по-лоши. Както и Карин. В този момент болезнената й реакция го интригуваше почти толкова, колкото и видимата причина за нея.

Бекер събра снимките и ги върна в папката.

— С какво са бити?

Тя му отговори, без да погледне към папката и без да вдигне очи към него.

— Очевидно с най-различни пособия. Някои от тях дървени — оставили са трески. Някои метални. Намерили са люспи от боя в кожата. Някои рани са причинени от неизвестни предмети.

— От мебели или дърво?

— Какво?

— Откритите трески от обработено дърво ли са, или е използвал брезови пръчки?

— Брезови пръчки? Кога за последен път някой е използвал брезова пръчка за нещо? И как, по дяволите, изглежда брезовата пръчка? Да не си мислиш, че това е някаква селска, романтична операция? Дървото бе обработен, лакиран, химически консервиран чам. Брезови пръчки, представи си! Май прекалено дълго си се застоял в планината. Как е възможно да гледаш тези снимки и да ме питаш дали някой е бил тези деца с пръчка?

Бекер седеше тихо и търпеливо изчакваше гневът й да се уталожи.

— Не съм във форма — заяви той накрая.

Дишането на Карин бе учестено, тя стискаше ръце в скута си и се опитваше да фокусира вниманието си в тях.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Разкажи ми за номер пет.

— Стамфърд, Кънектикът. Супермаркет — много голям. Наричат го „Таун Сентър“.

— Където работеше онзи мъж със сухите сладки — Стайнхолц?

— Правилно. Лари Шапиро пазарува със сестра си, момиче в пубертета; търсят подарък за рождения ден на майка си. Сестрата среща някакви приятелки и се заговорва с тях, казва на Лари да се позабавлява сам за минута. С впечатление е, че е отишъл към отдела за играчки… Намират тялото му шест седмици по-късно на разделителната линия на „Мерит Паркуей“.

— На разделителната линия? Не отстрани на магистралата?

— Върху разделителната линия. Някакво скрито значение тук?

— Любопитно е. Тя е от страната на шофьора на колата в алеята за преминаване на другата страна на магистралата. Познавам добре „Мерит Паркуей“: няма начин да спреш на разделителната линия, без да станеш център на внимание.

— Което означава?

— Което означава две неща: или е спрял на дясната отбивка, което не е нещо необичайно, и е отнесъл тялото през магистралата до разделителната линия, или е изхвърлил тялото, докато е шофирал, а това изисква голяма физическа сила и сръчност. Каква е възрастта на момчето.

— Девет години.

— Докато шофира, е трябвало да вдигне труп с тегло двайсет и седем килограма? Двайсет и девет килограма? Трийсет и два килограма? И той ли бе в торба за отпадъци?

— Производителят ги нарича „чували за листа“. Човек може да ги закупи с дузини във всяка бакалия.

— Той е трябвало да се справи с чувал с тегло около трийсетина килограма? При това не може да хване нито ръка, нито крак, за да си помогне.

— Господи, Бекер.

— Искаш да спра?

— Не желая да си представям как това чудовище хваща деветгодишно момче за ръката и го изхвърля през прозореца на колата си.

— Момчето е било вече мъртво.

— Не съм сигурна, че този факт облекчава нещата за мен.

— Вече е било мъртво, нали?

— Експертите твърдят, че е било умъртвено три часа преди да бъде изхвърлено на разделителната линия.

— Било е хвърлено, така ли?

По някое време след смъртта му. Установена е голяма травма, получена след смъртта.

— Чувалът беше ли скъсан?

— Не знам! Но те се правят така, че да не се късат.

— Разбери в какво състояние е бил чувалът.

Карин кимна.

— И така, нашият човек или извършва забележителен подвиг, изискващ голяма сила, като същевременно кара колата си с определена скорост, или тича през магистралата с труп в чувал. Рискува много и в двата случая. Защо?

— Не знам. Защо?

— Наум ми идва само едно обяснение. Другите трупове бяха открити край магистралата, така ли?

— Да.

— Защо тогава този е насред магистралата? Каква е разликата между средата на магистралата и пространствата край нея: къде е по-лесно и по-безопасно да се изхвърли един труп?

— Не си играй на Сократ с мен, Джон. Ако знаеш, кажи ми.

— Ако тялото е на разделителната линия, не може да се разбере в каква посока се е движела колата. Изхвърлиш ли труп от дясната страна, все едно поставяш стрелка „Движа се в тази посока“. Но ако трупът е в средата на магистралата, посоката на движение на колата остава неясна.

— Което означава, че този гад се страхува да не бъде проследен. Той знае — или си мисли, че знае — за нас.

— Може би — съгласи се Бекер.

— А това означава, че е оставил определен почерк зад себе си, съзнава го и мисли, че и ние сме наясно с него.

— Въпреки че вие всъщност не сте — уточни Бекер.

— Все пак — продължи Карин да разсъждава на глас — той знае, че сме по следите му. Откъде може да го разбере? Не сме обявили награди, няма публичност, която да насочва вниманието към връзката между тези случаи.

— Но Бюрото вече е свързало тези убийства?

— Работя по тях след случая с Рики Стайн в Нюбърг. Компютърът ни обърна внимание върху приликата.

— Работиш по случая от година?

— От седем месеца.

— Две убити деца за седем месеца?

— За шест. Намерихме последното преди месец.

— Започва да действа все по-бързо.

— Заради това съм тук, Джон. Като че ли нуждата му от тях се усилва, той сякаш се намира в процес на свободно падане. Дори и да има съмнения, че сме по следите му, това ни най-малко не го кара да намали темпото, прави го само по-предпазлив.

— Откъде знае, че сте по петите му? Да не би да има свой човек в Бюрото?

— Не съм толкова параноична.

— Може би знае, че някой задава въпроси.

— Как?

— Може би познава някой разпитан?

Остави й това предположение като една възможност за обмисляне.

— Или може би сме го разпитвали? Господи, Бекер, смяташ ли, че е възможно да сме говорили с него и да сме го оставили да си ходи?

— Не знам. Той следва един определен модел до отвличането на петото момче — и преди да разберете, че то е мъртво. На твое място бих прехвърлил отново протоколите от разпитите в Стамфърд; може би ще попаднеш на нещо интересно, което си пропуснала първия път.

Лицето на Карин потъмня, тя стисна зъби.

— Ако случайно сме го разпитвали там, ще го пипна.

— Разбира се, възможна е и друга причина за специалното старание да покрие следите си в този случай — причина, която няма нищо общо с вас и вашето разследване. Това може да е особено място за него. Може да е роден в Стамфърд. Или пък някой да знае, че той е там. Може да е оставил някаква следа, за която се сеща, но няма начин да я унищожи. Само съзнанието за повишена уязвимост може да го накара да промени избрания модел на поведение.

— Достатъчно логична причина да се върна към случая в Стамфърд.

— Това е и моето мнение. Няма да ти отнеме кой знае колко време отново да прехвърлиш нещата. Тялото върху разделителната линия ни съобщава и още нещо.

— Трябва ли да питам какво?

— Не се горещи, обмислям го. Смятам, че това е доста тромав начин за прикриване на следи. Много по-лесно би било да изхвърли трупа някъде далеко от магистралата — и тогава няма да остави никакви указания за посоката си. Или още по-добре: скрива тялото и си осигурява месеци спокойствие. Може да направи и нещо друго: изхвърля тялото от дясната страна на магистралата, прави завой и потегля в обратна посока. Но той не избира нито една от тези възможности и моето предположение е, че е бързал прекалено много, за да обмисля поведението си. Или е видян с детето, или се е случило нещо друго, което го е хвърлило в луда паника и неподготвено бягство. Провери докладите на стамфърдската полиция за произшествия в района в границите на няколко часа от определеното време на смъртта. Ако е тръгнал внезапно, какво е оставил след себе си? Неплатен наем или ипотека? Малко вероятно: той като че ли е в непрекъснато движение. Вероятно е приходящ — в мотел, не в хотел: никой няма да рискува да минава през оживено хотелско фоайе с отвлечено дете. Провери всички мотели в околността, установи кой е напуснал този ден — обърни особено внимание на напусналите предварително или без да платят…

Бекер замълча и й се усмихна.

— Вече сигурно си направила всичко това, нали? — запита той.

— Да, по-голяма част от изброеното — въздъхна тя. — Но ти си прав, няма да ме заболи да проверя пак.

— Обаче ти не ме потърси за това.

— Отчасти и за това. Ти си наистина много добър. Не беше ми минало през ума, че е възможно да съм разпитвала този кучи син и да съм го оставила да си иде. Не мога да ти опиша как се чувствам, когато си го помисля.

— Ти ли си провела разпитите, Карин?

— Някои от тях.

— Заместник-шефът на отдел „Отвличане“ върши черната работа?

Карин се размърда на стола си с явно неудобство.

— Защо не? Не съм забравила как се прави. И съм доста добра.

— Не се и съмнявам. При нормални обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш с това „нормални обстоятелства“?

— Когато не си прекалено въвлечена в случая.

— Разбира се, че съм въвлечена. Работя върху този случай от седем месеца. Искам да обеся това чудовище за топките.

— Започнала си да работиш на предната линия в Стамфърд, след четвъртото отвличане. Т.е. след като си се занимавала със случая само пет месеца.

— Пет месеца е дълъг период.

— Не съвсем. Със сигурност не е достатъчно дълъг, за да изкара всички заместник-директори от кабинетите им на предна линия. Всички, които познавам, бяха повече от щастливи, когато напуснаха предната линия и се наместиха в кабинетите. Не подхожда на един шеф да се смесва с простолюдието и да задава въпроси като обикновен агент. Никой с амбиции за кариера няма да рискува репутацията си с излизане на улицата и с черната работа там. Това е погрешна стъпка, Карин, особено ако се окаже безрезултатна. В такъв случай ти ще бъдеш квалифицирана едновременно като некадърен агент и незаслужаващ уважение шеф. Затова употребих думите „прекалено въвлечена“.

— Дойдох при тебе заради това.

— Може би. Съмнявам се обаче, че си тук само за да спасиш собствения си задник, дори и да приема, че мога да ти помогна. Или бих ти помогнал… На колко години са жертвите, Карин?

— Четири от тях бяха десетгодишни, две — деветгодишни.

— В досието ти е вписано, че имаш дете. Момче, нали?

— Джак.

— Около десетгодишен?

— Ще стане на десет след три седмици.

— Това има ли нещо общо с прекомерния ти интерес в този случай?

— Прекалено опростен начин на разсъждение, който не ти прави чест. Не виждам какво общо може да има между моя син и случая, върху който работя.

— На теб ли са дадени родителските права?

— За Джак ли?

— Някой е получил родителските права след развода, нали? Ти ли си този някой? Или бившият ти съпруг?

— По дяволите, Джон. Къде е връзката между родителските права над сина ми и това, за което говорим?

— Не знам. Как е решен този проблем?

— Не би задавал такива въпроси на един мъж. Ще търсиш ли обяснения защо примерно Хатчър се впряга прекалено — според мен — във връзка с даден случай? Не, разбира се. Ще се отнесеш към него като към колега професионалист и кран.

— Случайно знам, че Хатчър няма достатъчно въображение, за да се впрегне в каквото и да било. Той се интересува единствено от личната си кариера. Но ти си различна — въпреки че си все още страхотно амбициозна. Ти притежаваш и въображението, и емоционалната склонност да приемеш определен случай прекалено присърце.

— Емоционална склонност? О, хайде, Бекер. Говори английски, ти си между приятели.

— Знаеш много добре какво имам предвид.

— Не, не знам. И никога не съм знаела. Ти искаше от мен да се заинтересувам повече от необходимото в случая Бахуд. Тогава си въобразявах, че разбирам защо. Ти спеше с мен. Бяхме почти влюбени един в друг — предполагам. Искаше някой да споделя емоционалната ти оценка на този случай, защото той те плашеше и те караше да се чувстваш самотен. Ти реши тогава, че и аз съм като тебе. Но сгреши. Почти ми се искаше да бъда, главно заради връзката ми с тебе, но аз не съм този тип, Джон. Просто не съм. Защо сега изпитваш нуждата да мислиш отново, че съм такава, честно казано, не ми е ясно.

Бекер стана и постави ръце на облегалката на стола си. Пилотът и собственикът прекъснаха разговора си и се вторачиха в него.

— Какво? — запита тя.

— Разкажи ми за шестата жертва.

— Бързаш ли за някъде?

— Не. Слушам те.

— Защо мъжете винаги се държат по този начин? В мига, когато даден проблем, излезе наяве, в секундата, когато най-сетне има шанс да се говори сериозно за нещо — те си тръгват. От стаята, от къщата… Не искам да разговаряме повече, случаят е приключен.

Тя вдигна очи към пилота и срещна любопитния му поглед.

— Аз не съм отишъл никъде.

— С единия крак си вече навън.

— Не е вярно. Тук съм. Просто стоя прав.

— С единия крак навън, с едното око — към екрана на телевизора.

— Не си спомням да си била толкова забавна последния път, когато работихме заедно — забеляза той.

— Как ще си спомняш, след като бе прекалено зает да ме чукаш.

— Да те чукам? Мислех, че сме били „почти влюбени“.

— Може да си бил, а може и да не си. Казах го просто ей така.

— А ти беше ли?

Карин сви рамене.

— Наполовина, една четвърт, една осма. В известно отношение, Джон, доволен ли си?

— В такъв случай как стон въпросът с чукането?

— Това е нещото, което правехме в леглото.

Карин срещна погледа на пилота директно и дръзко. Той побърза да си даде вид, че зяпа стаята. Когато й обърна безопасно гръб, се ухили с облекчение на собственика.

— Май че ме обвиняваш и за тази част — не се предаваше Бекер. — Ти си била влюбена с някаква частичка от себе си, а за мен остава чукането. Така ли си спомняш връзката ни?

— Джон, истината е, че почти не си я спомням… О, да, едва не бях убита и прекарах месец в болницата. Спомням си добре тази част. Какво очакваш да кажа? Нещо, което да ти облекчи чувството за вина? Ти нямаш вина. Не си отговорен за случилото се.

— Какво благосклонно опрощение.

— Ти не си отговорен за съблазняването на двайсет и шест годишен агент новобранец. Не си…

— Съблазнил! Съблазнил? Какво искаш да кажеш с тази архаична дума?

— Казах, че не си го направил.

— „Съблазняването“ означава ли, че съм те подмамил да вършиш нещо, което не си искала? Това ли е значението на думата? До двайсет и шест години бе успяла вече да се омъжиш и разведеш. Как точно съм те съблазнил? Слагал съм опиати в чашата ти? Омаях те със заклинания да си събуеш пликчетата? Доколкото си спомням, бяхме установили твърдо факта, че аз не притежавам никакъв чар.

— Да, имахме съгласие по този пункт. Пилотът ни се смее, ако това те интересува.

Бекер се обърна към пилота, който открито се бе вторачил в тях и напразно се опитваше да си придаде сериозно изражение.

— Представяте ли си дори за миг, че някой може да успее да съблазни заместник-директорката Крист? — запита го Бекер.

Пилотът се изкашля и отново се обърна към собственика. Двамата се отдадоха неочаквано на оживена дискусия по прогнозата за времето. Истината беше, че през по-голямата част от полета до планината пилотът бе търсил начини да опита почвата със заместник-директорката Крист, без да рискува кариерата си. Ако Бекер някога я е съблазнил, пилотът много би искал да знае как точно. Което важеше за по-голяма част от мъжете в Бюрото. Ако заместник-директорката имаше изобщо някакъв личен живот след развода си, тя бе взела мерки да го прикрие добре. Разбира се, кратката й връзка с Бекер преди десетина години бе широко известна, благодарение на усилията на заместник-директора Хатчър, който се бе опитал да я използва срещу Бекер. Но и този случай бе попаднал в специална категория, както всичко, свързано с агента Бекер. Говореше се, че той бе успял да се измъкне дори от убийство. Както повечето други агенти, пилотът го оправдаваше.

Все още побеснял, Бекер отиде до машината за газирана вода, ритна я и се върна на масата. Собственикът отвори уста, но пилотът го убеди с поглед да си трае. Бекер седна рязко на стола си.

— По-добре ли си? — запита Карин.

— Газираната вода е вредна за зъбите — обяви Бекер.

Карин се опита да прикрие усмивката си.

— Предполага се, че аз съм шефът на тези хора, Джон. Не е добре да ме въвличаш в твоите малки гневни избухвания.

— С този глас ли държиш сина си в подчинение? Строг, но логичен?

— Джак не рита вещите. И не ме кара да се чувствам неудобно на обществени места.

— Тогава, изглежда, е много скучно дете.

— Никога не говори така с родител — отби Карин атаката с остър тон. — В никакъв случай, ако държиш да продължиш разговора. Джак е чудесно дете, умно, чувствително момче с богато въображение. Той няма нужда от агресивност, за да се изтъква и да привлича внимание.

Бекер промърмори нещо неразбираемо, но й се усмихна слабо, макар и с известно усилие.

— Съжалявам.

Карин премести папката успоредно с ръба на масата.

— Ние като че ли се отклонихме малко от темата на разговора.

Бекер скръсти ръце на масата, пародирайки примерен ученик, и въздъхна шумно.

— Готов съм.

— Шестата жертва… — започна Карин и замълча, докато Бекер се отказа от ученическата си поза. Тя знаеше, че когато ставаше въпрос за работа, Бекер бе сериозен и безпристрастен, но той рядко успяваше да бъде такъв в нейно присъствие. Трикът бе тя да се държи настрана от работата, без да изпуска възможността да я насочва и контролира.

— Номер шест — продължи тя — бе Грег Масуун, който изчезва от училищна екскурзия до музея по естествена история в Куинси, Масачузетс.

— Колко време след последната жертва?

— Два месеца и половина.

— Господи. Той вече не е просто гладен. Апетитът му е направо вълчи. Колко време е държал това момче?

— Един месец.

— Кога открихте тялото?

— Преди седмица.

— Скоро може да се очаква нов удар.

— Другата причина, поради която съм тук.

— Очакваш от мен да го спра, преди да е грабнал друго дете? Нямаш нужда от мен. Трябва ти чудо. Опитай с молитва.

— Направих и това. Господ помага на тези, които си помагат сами.

— С радост чувам, че той все пак помага на някого. Какво представляват децата на външен вид? Има ли нещо общо между тях?

— Всичките са момчета, девет или десетгодишни. Бели, кестенява коса, очи сини или кафяви — четири с кафяви, две със сини. Обикновен тип — като съседските момчета.

— На какви съседи обаче? Видяла си снимките им — имам предвид тези от къщи, не от моргата. Как изглеждат, Карин? Има ли загатване за принадлежност към даден етнос? Красиви? Високи или ниски за възрастта си; с очила или с бейзболни шапки? Дай ми нещо, от което да тръгна.

— Обикновени деца с чипи носове и лица, покрити с лунички — без луничките, ако разбираш какво искам да кажа. Симпатични, но нищо извън обикновеното. Нито едно от тези деца не идва от беден квартал, не са работили за търговци на опиати, не са участвали в банди. — В гласа й пропълзя горчивина. — Те изглеждат добри деца. По дяволите, Джон, изглеждат сладки. Невинни.

В очите й имаше сълзи, но Бекер не усети следи от тях в гласа й.

— Изглеждат така, както и ти вероятно на тяхната възраст — продължи тя.

— На тази възраст аз изглеждах изплашен — прекъсна я той.

Карин замълча.

— Знам, Джон. Спомням си, ти ми разказа. И тези деца трябвала са изглеждали ужасно изплашени през последните седмици от живота си.

Бекер кимна, вторачен в масата с невиждащ поглед, вглъбен в себе си.

— Ти остана жив. — Гласът й бе тих и нежен. — Но те умряха. След две седмици друго дете ще ги последва.

— Причината за смъртта? — Гласът му прозвуча някак странно: като че ли всеки момент можеше да се пропука и той заедно с него. Погледът му все още бе забит в масата.

— Задушаване.

Бекер дойде на себе си с рязко трепване.

— Задушаване? Не от побоите?

Карин поклати глава.

— Мнението на лекарите е, че продължителният периодичен побой сигурно ги е приближавал до смъртта, но накрая той ги е задушавал.

— Задушавал, не удушвал?

— Лекарите смятат, че вероятно е ползвал възглавница, одеяло или нещо подобно. Няма следи от съпротива. Но дори и да е имало, пак нямаше да има никакви косми, кожа или кръв под ноктите им.

— Защо?

— Всички са измити много добре след смъртта. „Почистени“, както казват медицинските ни експерти. Ноктите изчистени, косите сресани, телата изтъркани. Нито един отпечатък върху тях, никаква следа от каквото и да било.

— Косите сресани?

Карин кимна.

— Разделени на път и сресани… И подрязани.

— Подрязани? Подрязал е косите им, след като ги е убил?

— Така изглежда.

Бекер се замисли за момент.

— Може би събира косите им. Може би трябва да търсим някой с торба, пълна с косми.

— Но за какво могат да му послужат?

— Дявол го знае. Ползвани са сексуално, предполагам.

Карин поклати глава.

— Нито следа от това. Всички бяхме озадачени.

Бекер мълча дълго време. Карин не отмести поглед от лицето му, но то бе непроницаемо.

— Какво казаха от помощния отдел за разследване? Дадоха ли предполагаемо описание на извършителя? — запита той най-сетне.

— Опитаха се. Нямаха достатъчно материал, върху който да работят и, изглежда, бяха смутени от липсата на сексуална злоупотреба.

— Какво предлага Голд?

— Объркан е.

— Каква изненада.

— Той е добър човек, Бекер.

— Знам, знам.

— Какво очакваш от един психоаналитик?

— Най-вече чудеса. Ако е собственият ти.

— Казвал си, че ти е помагал.

— Ако нямаш нищо против, остави на мира изкривените ми реакции към моя психоаналитик. Кое го обърква?

— Смята, че всичко е много неизбистрено, получава взаимоизключващи се сигнали от този човек. Поне бе достатъчно откровен да си признае.

— Той е толкова почтен, колкото професията му позволява — отстъпи Бекер. — И така, психологическият профил не е от голяма полза?

— Както обикновено. Ти можеш да ни представиш по-добър.

Бекер я погледна с тъжна усмивка.

— Знаем защо, нали?

Тя предпочете да игнорира забележката му.

— Ще ти дам, разбира се, профила, подготвен от Голд. В състояние съм да ти предоставя всичко по случая за по-малко от ден.

— Имате ли някакви директни сведения за него?

Карин се изкашля. Погледна пилота и собственика, после палката върху масата.

— Никакви — призна тя накрая.

— Частично описание?

— Никой никога не го е виждал.

— Той отвлича шест деца от обществени места, едно от училищния двор, друго от колективно посещение на музей — и никой не го е видял?

— Не.

— Той просто си е тръгнал заедно с тях? Никакви протести от страна на депата, никакво влачене на крака, никаква борба, никакви сълзи? Нищо, което да привлече внимание? Нищо, което да накара някого поне да си въобрази, че пред очите му става нещо нередно? Винаги се намира някой, готов поне да измисли нещо, за да му обърнем внимание. Нима липсва и самотният чиновник, на когото му харесва да разговаря с агенти на ФБР, и с удоволствие разпуска фантазията си?

— Пълно нищо, Джон.

— Кой е този човек. Невидимият ли?

— Агентите го кръстиха Ламънт Кранстън. Някога е имало радиошоу, известно като „Сянката“. Главният герой, Ламънт Кранстън, притежавал способността да замъглява мозъците на хората и да става невидим…

— Спомням си.

— Преди моето време — забеляза Карин.

Една от загубите ти. — Той имитира дълбокия баритон на радиоговорител: — „Кой познава злото, което се крие в душите на хората? «Сянката» го познава…“

— Да, напоследък чувам много за този познавач на злото — въздъхна Карин.

— Струва ми се, че Орсън Уелс озвучаваше „Сянката“ — продължи Бекер.

Карин чакаше нетърпеливо, явно незаинтересована от носталгичните му спомени.

В другия край на стаята пилотът разказваше полугласно на собственика „Сянката знае“ и в настъпилата тишина гласът му долиташе до тях. Тази фраза като че ли имаше някаква странна власт над мъжете от всички възрасти, независимо дали някога са чували оригиналното радио шоу.

— Как успява да ги изведе така тихо и кротко, че никой да не забележи каквото и да било? — Бекер разсъждаваше на глас и всъщност не очакваше отговор. — Сякаш ги хипнотизира.

— Проверихме за хипноза.

— Това бе само подхвърляне, не бях сериозен.

— И ние не бяхме, но проверихме за всеки случай. Никой от тях не е бил подлаган на хипноза, така че идеята за възможни постхипнотични влияния отпада.

— Какви физически доказателства предложиха експертите по съдебна медицина?

Карин поклати глава.

— Никакви. Знам, че е трудно за вярване, но това е положението. Казах вече, че телата бяха много добре почистени. В торбите нямаше нищо друго, освен труповете. Никакви косми, никакви отпечатъци, никакви нишки от тъкан… Отчасти това се дължи на пластмасата, от която са изработени торбите. Тя е химически инертна и много гладка — по такава материя няма как да полепнат косми или влакна от седалките на колата например.

— Няма ли отпечатъци от външната страна на торбите? Пластмасата би трябвало да ги задържи.

— Само отпечатъците на хората, намерили торбите. Не знам какво да мисля, Джон. Като че ли ги е убил и почистил в научна лаборатория.

— Провери ли това?

— При всеки от случаите проверихме всяка лаборатория в радиус от осемдесет километра от мястото, където са намерени труповете. Всяка медицинска лаборатория, всяко помещение, приспособено за научни изследвания, всеки университет, занимаващ се с изследователска дейност, всяко място, за което можахме да се сетим, че е възможно да бъде използвано за стерилно почистване.

— И нищо?

— Нищо. Стотици имена на хора, които работят там или имат достъп до тези помещения или отдели. Но никаква връзка с жертвите, поне никаква в границите на възможностите на компютъра. Вероятно ти би могъл да насочиш компютъра по някаква друга следа.

Бекер потъна в мълчание. Когато Карин се опита да заговори, той я спря с вдигната ръка. Тя постоя още малко на масата, после стана, пресече стаята и се присъедини към пилота и собственика на летището. Всички инстинктивно заговориха с понижени гласове.

— Ще помогне ли да открием Ламънт?

Карин вдигна вежди и леко наклони глава. Бекер бе непредвидим, откъде да знае какво смята да прави?

— Той вече помогна.

— Сети ли се за нещо ново?

— Не. Но потвърди, че всичко, направено досега, е правилно.

Собственикът опъна врат, за да погледне покрай Карин, и се вторачи в Бекер, като че ли го виждаше за пръв път.

— Наистина ли е толкова умен? — запита той. Карин хвърли унищожителен поглед на пилота. Не й харесваше идеята да се говори за работата на Бюрото с цивилни.

— Споменах само, че той е специален — заоправдава се засрамено пилотът.

— Няма вид на такъв — подхвърли собственикът.

— Зависи на коя негова част гледате — студено каза Карин.

Мъжът се усмихна многозначително на пилота. В края на краищата тази жена не му бе шеф и той нямаше причина да се страхува от нея.

— Вие на коя негова част гледате? — запита той.

— Тази, която гледа към вас — отговори тя.

— Бекер все още се взираше втренчено в масата.

— Той не ме гледа — отбеляза озадачен собственикът.

— Което би трябвало да ви подскаже нещо. — Карин се обърна към пилота. — Тръгваме след петнайсет минути. Готов ли си?

— Да.

— Върви първо до тоалетната. Предстои ни дълъг полет.

Карин се върна при Бекер.

— Имам инфекция на мехура — промърмори смутено пилотът.

— Той изобщо не ме гледаше, нали? — настояваше собственикът, все още озадачен.

Пилотът погледна Бекер: опитваше се да го види през очите на мъжа срещу себе си. Как можеше да го възприеме човек, неповлиян от легендите за него? Бекер изглеждаше доста силен мъж, отдавна загърбил младостта, но в никакъв случай стар, вероятно бивш атлет, запазил се във форма, косата му още бе на мястото си. Представителен мъж, без да е нещо забележително. Но ако събеседникът му бе чул разказите за него… дори и само половината от тях да са истина…

— От това, което съм чувал — опита се да обясни той накрая, — трябва да бъдеш благодарен, че не те гледа директно. Говори се, че той вижда всичко. А когато погледне нещо, в следващия миг го удря. — Според пилота не това бе смисълът на казаното от заместник-директорката Крист, но тя бе работила с Бекер. Очевидно и се бе чукала с него. Пилотът не бе сигурен доколко това й позволяваше да разбира сърцето и ума на Бекер. Той самият бе спал с много жени, без да разкрие и частичка от себе си, освен сексуалните си предпочитания. Нямаше представа как стояха тези неща при Бекер, а и нямаше особено желание да знае.

Карин отново седна на масата и зачака Бекер да се върне от пътешествието вътре в себе си. Спомни си как го откри посред нощ във всекидневната на хотелския апартамент в Ню Йорк, където живееха, докато работеха по случая Бахуд. Той седеше на загасени лампи и когато го бе запитала защо, отговори, че се страхува от тъмнината. Лицето му бе мокро от сълзи. Тогава тя си помисли, че той е най-странният, най-вълнуващият от всички мъже в живота й до този момент. Бе го утешила с тялото си онази нощ, а на следващия ден той уби ужасния Бахуд след продължителна борба в непрогледната тъмнина на мазето, където оня се криеше. Бекер бе убил въоръжения до зъби престъпник с голи ръце в пълен мрак и Хатчър разказваше, че са успели да го намерят после само благодарение на писъците, които издавал. Той бе плакал отново, докато седеше край болничното й легло, и тя знаеше тогава, че го прави колкото за нея, толкова и за себе си…

Сега го излъга, че е била само наполовина влюбена в него. Съвсем беше хлътнала и почти толкова изплашена от всичко, което Бекер представляваше — усещаше, че той заплашва силно самоконтрола й. Десет години по-късно тя все още не можеше да гледа ръцете му без желанието да ги почувства по тялото си.

— Това ще бъде мъчително — промълви той и гласът му рязко я откъсна от бляновете й в мига, когато той излезе от своите.

Карин разбра, че той говори за себе си.

— Знам, че няма да мога да се справя без теб — въздъхна тя. — Оня ще продължава, докато случайно не ни помогне слепият късмет. А нямаме много време.

— Нямате никакво време. Той вече е отвлякъл друго дете.

— Сигурен ли си?

Бекер сви рамене. Не беше сигурен, но това нямаше значение. Ако Ламънт не е посегнал отново, ще го направи всеки момент.

— Кое да го задържи? Той е гладен и яде.

Погледна я право в очите за пръв път от няколко минути.

— Ще боли. Много ще боли — прошепна той.

— Знам. — Тя докосна ръката му. — Знам, Джон.

Карин замълча — разбираше, че това не е достатъчно.

— Родителските права върху сина ми бяха дадени на мен — обяви тя внезапно.

— Съпругът ти се е борил. — Това не бе въпрос.

— Жестоко.

— И?

Тя знаеше, че той вече я бе изпреварил, но понякога се налагаше да се премине през някои формалности.

— Не бях сигурна, че трябва да получа родителските права… Не съм сигурна, че ги заслужавам… Не съм сигурна, че ги искам…

Бекер изчакваше, без да снеме погледа си от нея.

Тя замълча за миг и продължи:

— Това ме плаши, Джон. Да имам пълния контрол над него… Аз съм… Понякога се страхувам от нещата, които мога да направя…

Бекер кимна бавно. Хвана ръката й и я стисна леко.

— Ти си стабилен човек, Карин, ще се справиш. — Придърпа папката към себе си. — Ще трябва да прегледам всичко веднага щом ми го предоставиш. Но първо трябва да остана известно време сам с тези.

Тя знаеше, че той имаше предвид снимките на убитите момчета, и й се стори, че го забеляза да потръпва.