Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (13)

Глава 13

Неясна музика събуди Карин: отначало тя не разбра откъде идва. Звукът, приглушен и слаб — като от струни на акустична китара, създаваше илюзията, че някой й свири серенада под прозореца. После разбра, че музиката се носи от стаята на Джак. Той се бе събудил и беше пуснал любимата си касета с детски песни. Тя погледна червените цифри на часовника радио: двете точки, които отделяха часовете от минутите, примигваха на равномерни интервали. Беше твърде рано за нея, но не и за Джак. Така и не разбираше как той съумява да живее с толкова малко сън, как успява да се събужда с усмивка и напълно освежен, когато тя с мъка изплуваше от дълбините на съня в реалния свят.

Спомни си, че не е сама в леглото, и обърна глава да погледне Бекер, но мястото до нея бе празно. Липсваха и дрехите, които беше хвърлил на стола снощи. „Този кучи син се е измъкнал без едно «довиждане», без целувка на раздяла — помисли си тя. — Грабнал си е чорапите и е духнал! Колко типично, колко подло, колко егоистично, каква липса на деликатност!… Всички те са кучи синове, не е моя грешка, че попадам все на разни гадняри: просто няма по-добри.“

Карин изми лицето и зъбите си и едва когато се увери, че ще успее да се усмихне жизнерадостно на сина си, влезе в стаята му. Бекер седеше на пода и пак майстореше нещо от вестник, а Джак, все още в пижамката си на самолетчета, танцуваше из стаята луд гавот^[1].

— Все още си тук? — възкликна неволно Карин и с изненада усети, че гърлото й се стяга.

Бекер вдигна вестника над главата си.

— Подчинявам се на всеобщата молба — отвърна той.

Карин погледна строго Джак.

— Престани да скачаш върху леглото си.

— Само му показвах как го правя — отвърна Джак и посочи към Бекер, сякаш да разчисти всяко съмнение по въпроса.

— Знаеш, че не трябва да правиш това. Престани веднага.

Въпреки че не беше повишила тон, Джак като че ли се смръзна насред скока си и се смъкна тихо от леглото.

— Забравих — каза той неубедително.

— Кога стана? — обърна се тя към Бекер.

— Преди два часа. Станах, когато чух факсът да работи.

— Не можеш да го чуеш от спалнята ми.

— Ти не можеш да го чуеш — поправи я Бекер.

— Какво беше съобщението?

— Не съм у дома си — как така ще чета чужди факсове?

— Какво беше?

— Първият факс беше доклад за резултатите от претърсването на търговския център.

— И?

— Нищо. Не е бил скрит там и не са открили следи да е бил.

— А вторият факс?

— Шест страници разпечатка на всички нарушения по хотели, мотели и домове, давани под наем за месец, в радиус над петдесет километра от Стамфърд, четирийсет и осем часа от момента, в който намират момчето.

— Какво момче? — запита Джак.

— Никое, мили. Защо вече не се облечеш?

— Той каза „намират момчето“ — не отстъпваше Джак. — Някакво момче се изгубило?

— Не съвсем. А сега се облечи. Трябва да поработим малко с господин Бекер.

— Как се е изгубило?

— Джак…

Бекер коленичи пред момчето.

— Понякога децата се изгубват — започна той, — но това момче е било изгубено дълго време, защото не е направило каквото е трябвало. Знаеш ли какво е трябвало да направи, когато се е изгубило?

— Какво?

— Трябвало е да крещи — продължаваше Бекер. — Трябвало е да крещи, да пищи, да вдига колкото е възможно по-голям шум, за да го чуят хората, които го търсят. Много хора го търсиха, Джак, и майка ти беше между тях. А тя е много добра в тая работа, страхотна е! Знаеше ли това, Джак?

Момчето поклати несигурно глава. Нямаше представа за способностите на майка си в тази област, но с радост очакваше да чуе нещо повече за тях.

— Майка ти е направо изключителна — голям специалист е в откриване на изгубени деца. Но дори тя не е успяла да го намери навреме, защото не е знаела къде да го търси: то не е вдигало достатъчно шум… Трябвало е да вдига колкото е възможно по-голям шум, без да спира — докато го открият. Няма нищо по-лошо от това да се изгубиш — и да си траеш. Ако ти се случи някаква неприятност, не забравяй да викаш за помощ. Ясен ли съм?

— Да… Но какво стана с момчето?

— Накрая са го намерили — обяви Бекер.

— Ти ли го намери, мамо?

— Не лично, мили.

— Открили са го хората, които работят за майка ти — намеси се Бекер. — Момчето сега е в безопасност вкъщи и майка ти получава много похвали.

Джак се усмихна радостно. Вероятно не беше разбрал за какво точно става дума, но ясно си личеше колко се гордее с майка си.

— Какъв си лъжец само — поклати глава Карин, когато останаха сами в кухнята. — А аз, наивницата, досега мислех, че издигаш истината в култ и се гордееш с това!

— Така е, но само когато истината е приемлива — отвърна Бекер. — Ако се наложи да лъжа, обикновено се справям добре.

— Как тогава ще разбера дали не ме лъжеш?

— Защо не приемеш, че говоря истината дотогава, докато носът ми не започне да расте?

— Струва ми се, че е по-безопасно да приема, че лъжеш, докато носът ти не се смали… Благодаря ти за похвалата пред Джак.

— Заслужила си я.

— Приятно е детето ти да мисли, че си вършиш добре работата — дори и да не знае в какво точно се състои тя…

* * *

Потеглиха към търговския център в Бикфърд: Карин шофираше, а Бекер преглеждаше разпечатката, изпратена по факса.

— Проверявай логиката на разсъжденията ми, докато ги излагам — започна той. — Първо, смятам да задраскам жените от списъка — съгласна ли си?

— В ролята си на опонент съм длъжна да запитам: защо?

— Първо, жените почти никога не извършват серийни убийства. Второ, мускулната сила на горната част на тялото, нужна за изхвърляне на жертвата през прозореца на кола в движение, автоматично ще превърне една жена в някакъв вид великанка, която се занимава с вдигане на тежести. Жена с такава фигура веднага ще бъде забелязана във всеки търговски център или музей. Всеки мъж на едно такова място ще се обърне след нея.

— Както и всяка жена. Хубаво, зачеркни ги.

Мълчаха, докато Бекер задраска всички несъмнено женски имена от шестте страници на разпечатката. Обгради с кръгче имената, посочени само с инициали: те изискваха доуточняване.

— Ти успя с Джак — обади се Карин.

— Благодаря.

— Не предполагах, че ще се справиш.

Бекер вдигна поглед от разпечатката и се взря в профила й.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Може би заради липсата на практика. Не знам. Изненада ме.

— Смяташ, че съм някакво чудовище? — В гласа му прозвуча болка.

— Знам, че не си чудовище, Джон. Забрави забележката ми — повярвай ми, не съм вложила нищо в нея. Исках само да кажа, че някои хора умеят да се държат с деца, а други не могат.

— Отхвърляме всички, престояли по-малко от седмица, нали?

— Защо?

— Приемам, че Ламънт се спотайва някъде с жертвата си — така е много по-безопасно от постоянното местене. Случи ли се нещо не в реда на нещата, той убива жертвата и изчезва. Не забравяй, че държи всички тези деца най-малко шест седмици, така ли е?

— Само с едно изключение.

— Малко вероятно е да се мести всяка седмица: често прехвърляне в колата и извън колата, неколкократна регистрация… Рискът да направи грешка или да бъде забелязан е много голям.

— Хубаво — съгласи се Карин. — Зачеркни и тях.

Сега Бекер четеше списъка по-бавно, концентриран върху датите.

— Той те харесва — наруши мълчанието Карин.

— Прекрасно. Симпатиите са взаимни.

Карин светна с фаровете си на кола пред тях, но шофьорът изобщо не забеляза нетърпението й: продължи да си кара най-невъзмутимо със същата скорост. При първата възможност Карин го задмина отдясно и веднага се върна на лявото платно, като посочи с пръст надясно, опитвайки се да подскаже на шофьора да мине в дясното платно, но от изражението му в огледалото за задно виждане й стана ясно, че той едва ли я бе забелязал, дори не се бе запитал как се е озовала пред него.

— Как разбра, че ме харесва?

— Той ми каза — отговори тя. Погледна го: очите му бяха приковани към листата на скута му.

— Добро момче — каза Бекер.

— Той е чудесно момче.

— Да, съгласен съм. Искам да кажа, че се държи много възпитано.

— О. Невинаги. И той си има своите трудни моменти.

— Каза ми, че ще ходи на лагер в планината през лятната ваканция — продължи Бекер. Задраска цял ред и премина на следващия.

— Отива другата седмица — доуточни Карин. — Звучеше ли… Как ти прозвуча, когато ти говори за лагера?

— Ентусиазирано. Очаква го с нетърпение.

— Сериозно? Ентусиазирано? За пръв път се отделя от къщи… Струва ми се много раздвоен.

— Не ми направи такова впечатление. А как стои въпросът при тебе?

— Раздвоена съм — призна си тя. — Още е малък. Никога не се е отделял от мен… Той дори не обича да преспива у приятелите си.

— Тогава защо отива на лагер?

— Казва, че иска, но… Не съм сигурна дали наистина го желае, защото истината е, че упражних натиск върху него. Опитах се да бъда неутрална, но начина, по който си казах мнението, изобщо… Само като си представя, че ще имам на разположение цели две седмици без каквато и да било отговорност, с изключение към мен самата… истински разкош… Ужасно ще ми липсва, знам го… Но да се връщаш вкъщи след работа и просто да вегетираш… Зад мене са се проточили цели десет години, Джон… Исках да отиде — исках да има желание да отиде… А той много бързо усеща какво точно очаквам от него. Ако сбърка нещо (което не става особено често), ако разлее млякото си например, на лицето му веднага се появява израз, сякаш в следващата минута ще го застрелям… Кара ме да се чувствам като някакво чудовище. Онзи ден нареди чиниите в миялната машина, без да махне остатъците, и се скъса да се извинява… Не знам дали това е нормално. Всички родители ли се тревожат дали правилно отглеждат децата си, или това е характерно само за самотните майки?… А може би проблемът е у мен самата?

— Според мен ти се справяш чудесно.

— Наистина ли го мислиш?

— Мисля, че си натоварена с тежък проблем, с който се справяш прекрасно.

Карин го погледна, опитвайки се да прецени искреността му, но Бекер бе вглъбен в разпечатката. Реши да се отнесе със съмнение към нея и при първа възможност да се върне на темата, за да я провери и получи търсеното успокоение.

— Смятам да отхвърля хотели и всички други места, където се изисква преминаване на фоайе и ползване на асансьор. Прекалено е рисковано, когато е с момчето. В тази категория спадат и стаи под наем в частен дом без отделен изход. Същата причина. Съгласна ли си?

— Да — отвърна тя. Бекер вече беше започнал енергично да задрасква. — Тази сутрин си помислих за момент, че си си заминал.

— Стори ми се, че се вбеси, като ме видя — отговори Бекер. — Защото все още се мотаех наоколо?

— Не. Но наистина бях вбесена: помислих за момент, че си се измъкнал, без да кажеш едно „довиждане“… Когато те видях в стаята на Джак, ливнах върху тебе малко от утайката. Извинявай.

— Защо да се измъквам?

— Мъжете го правят.

— Наистина ли?

— Говоря от опит.

— Имала си трудна биография.

— Да, така е. Аз съм жена. А в основата си тя е една и съща за всички жени.

— Хубаво е все пак, че не си се озлобила — забеляза той.

— Я си таковай фамилията.

— Ужас. На работа съм.

Карин плъзна леко колата в дясната лента: наближаваше отбивката за Бикфърд.

— Благодаря ти все пак — каза тя.

Бекер я погледна изненадано.

— Сериозно ли го казваш?

Не само за това, че не си се измъкнал, но и за начина, по който го направи. За това, че бе толкова добър към Джак, за това, че не се държеше така, сякаш ми правиш велика услуга, че бе толкова търпелив, че ме изслуша — за всичко.

— Наистина ли сме такива лайна? — запита Бекер.

— Да, по-голяма част от мъжете — отвърна тя. — Когато ви се отдаде възможност.

— Защо жените ни търпят?

— Защото сме светици по природа. Освен това каква е алтернативата? Ако една жена реши да чака отнякъде да се появи някой истински добър мъж, ще си умре самотна и вкостенена… това за самотата не е чак толкова лошо.

Бекер се разсмя и сгъна листите на скута си.

— Така че — не спираше Карин — благодаря ти, че се държа прилично с мен.

— Говориш така, като че ли няма да се виждаме повече — вметна най-сетне Бекер.

— Не знам какво чувстваш… дали го желаеш, дали искаш. Струва ми се, че снощи почти те изнасилих.

Бекер докосна ръката й върху волана.

— Ако не съм бил ясен снощи, ще трябва да се постарая повече.

Карин си помисли за сексуалния маратон през нощта и се засмя.

— В такъв случай ще се наложи да се примиря. — Замълчаха: и двамата леко смутени и несигурни за следващата си стъпка един към друг… Междувременно Карин влезе в извивката за излизане от магистралата.

— Момчето, което не изтрая толкова дълго, колкото другите — започна Бекер. За момент изречението му й се стори дразнещо извън темата, но тя бързо си напомни защо всъщност бяха заедно.

— Рики Стайн. Отвлечен от училищния двор в Нюбърг.

— Правилно. Не каза ли, че детето е било много активно?

— Да, така е.

— Възможно ли е това да е причината за краткия му живот при Ламънт? Може би Ламънт е изгубил търпение с него?

— Или му е било по-трудно да го контролира. Този извод си пасва с твоята теория, че той се опитва да избира по-покорни деца.

— Може би точно това ги запазва живи — каза Бекер.

— Живи по-дълго — поправи го Карин. — Не изобщо.

— Може би този път момчето ще остане достатъчно дълго живо — въздъхна Бекер. — Ламънт е някъде наоколо, на около петдесетина километра от нас. Трябва да изискаме списък на гостите на всички места в радиус около петдесет километра от Бикфърд, където може да отседне сам приходящ мъж. Ако някои имена от новия списък съвпаднат с тези, посочени тук — той потупа листите на скута си, — поне ще имаме някаква база, от която да започнем.

— Защо смяташ, че е толкова близо? Защо да не драсне колкото е възможно по-далеко?

— Защото не го прави. Той просто се движи в границите на една площ от четири щата. Дали защото има нещо, което го държи тук, или единствената причина е, че познава добре тази територия, не знам. Но той наистина се движи само в тези граници. Освен това всички трупове са открити на около осемдесет километра от града, където е станало отвличането. Невинаги е възможно да се намери подходящо място и време, за да се изхвърли нещо: има нужда от някой и друг километър в повече. Отпускам му от петнайсетина до трийсет километра. Ако са повече, то тогава той сигурно е тръгнал от разстояние под допуснатите първоначално трийсет километра — значи още по-добре. Доколкото разбирам, неговият модел не с да ги грабне, да пропътува стотици километри и да живее с тях около месец. Той ги грабва и незабавно се покрива. Т.е., преди да ги отвлече, си осигурява някъде гнездо, в което се чувства сигурен.

— Искаш да кажеш, че е все още тука някъде? — Тя направи неясен полукръг с ръка, за да определи думата „тук“.

— Е, да, зависи какво разбираш под „тук“. Кръг с радиус петдесет километра покрива огромна територия.

— Дай да обсъдим по-подробно тази идея. Видя колко време ни беше нужно за списъците във връзка със случая в Стамфърд, а той стана преди шест месеца!

— Имаме нужда от помощ — каза Бекер. — Бюрото няма достатъчно хора, за да подготви списъците с нужната бързина. Трябва да включим щатската и местна полиция.

Карин изсумтя.

— За нас това е случай на серийни убийства. За тях — местен проблем, свързан с едно изчезнало дете. Ще искаме от тях да работят господ знае колко часа върху нещо, което може да се окаже гонитба на диви гъски…

— Полицаите са свикнали да гонят диви гъски.

— Но техните собствени гъски. А сега ние ще искаме да гонят нашите. Ще очакваме от тях да предприемат генерално търсене заради едно момче, което не е от техния град или юрисдикция — и липсва от няколко дни.

— Една седмица — уточни Бекер.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с това?

— Аз? — възкликна Бекер. — Не, в никакъв случай. Нямам нужните способности. Аз отблъсквам хората — прекалено съм сигурен в себе си може би. Никога не ще съумея да ги убедя да го направят… Но ти ще успееш.

— Много ти благодаря.

— Удоволствието беше мое.

— Някаква умна идея как точно да го направя?

— Никаква — отговори Бекер. — Но по-добре побързай. Предвид скоростта, с която нараства гладът на Ламънт, предполагам, че Боби Рейнълдс има още две седмици живот. Най-много три — ако е много, много хрисим.

* * *

Карин стоеше пред залата за провеждане на конференции в хотел „Радисън“ в Бикфърд и бавно късаше книжната си кърпичка на парченца. Вътре чакаха заместник-шефът на щатската полиция на Кънектикът и шефовете или представителите на две дузини местни полиции, заедно с още толкова хора на ФБР от районите на Ню Йорк и Нова Англия, колкото беше успяла да изкомандва, да склони с молби, да заеме или измъкне. Беше ги събрала само за два дни, което изискваше впрягане на цялата власт и добро желание, осигурени от поста й в Бюрото. А това беше лесната част от задачата…

Да ги събере, за да направят нещо, не беше проблем. Те сигурно лесно ще се съгласят да помогнат просто защото ги молят. Но Карин се нуждаеше от осмислени, вътрешно стимулирани усилия. Бързи, концентрирани, пълни. При това от мъже, които се съпротивляват по принцип на самата идея, много по-малко на практиката, да им се нарежда какво да правят от хората на Федералната полиция! Мъже, които ще се съпротивляват поради размиване на границите между териториите на действие и от професионална гордост — ако нарежданията идват от временен шеф. Ще се противят още по-яростно, ако нарежданията идват от жена…

— При това млада и хубава — напомни й Бекер. Той стоеше до Карин извън залата за конференции. Карин беше вече забелязала, че нервността й като че ли го забавляваше.

— Те ще ме намразят — каза тя.

— Средностатистическият мъж не реагира така на млада и хубава жена. Повярвай ми, тези хора там, вътре, са точно от този тип — предимство за тебе.

— Да не си се побъркал? След малко влизам в гнездо на женомразци! Имам предимството на котенце в кучешка колиба!

— Поне едно нещо е напълно сигурно: веднага ще привлечеш вниманието им — продължаваше да се хили Бекер. — Хайде, какво толкова може да стане? Всеки лен заповядваш на две дузини мъже.

— Аз съм им шеф. Когато говоря с тях, внимават, не седят отпуснато наоколо и не се държат за орехите. Не ми се налага да стърча пред тях и да ги убеждавам. Просто им казвам какво да правят.

— Вероятно това не е най-добрият подход в този случай — вметна Бекер.

— Благодаря за съвета.

Той хвана ръката й и взе накъсаната кърпичка.

— С това тук изглеждаш нервна и напрегната.

— Не трябва, по дяволите. Не желая да създавам погрешно впечатление… Мразя да говоря на групи. Справям се сравнително добре, когато съм сама с някого…

— Съвсем добре.

Тя го изгледа гневно. Все по-трудно й ставаше да преглъща развеселената му физиономия и плоските му шеги.

— Но мразя — дявол го взел! — страхувам се да говоря пред групи. Особено в стая, пълна с ченгета.

— Ако седят там напълно голи, сигурно няма да изглеждат толкова заплашителни и ти ще се отпуснеш.

— Искаш от мене да си представя зала, пълна с оплешивели, дебели ченгета на средна възраст? Отвратително. Ти си представяй такива картинки, аз държа на собствените си кошмари.

— Като ченге на средна възраст, възразявам: „Колко нелюбезно“.

— Нямам предвид теб. Първо, ти не си дебел. Не си плешив. Със сигурност не си отвратителен.

— Звучи ми като проклятие, украсено със слаба похвала.

— Господи, Джон, в криза съм, а ти очакваш от мен да мисля за проклетото ти его! Сериозно ли очакваш от мен да се подмокря само при мисълта за тебе, когато ми предстои да премина през такова меле?

— Завършила си право, нали? Трябва да си говорила с часове, за да стигнеш до дипломата си.

— И мразех всяка секунда от тях! Защо, смяташ, започнах работа в Бюрото?

— Жажда за справедливост и социално равенство?

— Не виждам нищо смешно! Мразя го! Защо не престанеш да се държиш като шибан клоун и не се опиташ да ми помогнеш?

— Добре — заяви Бекер. — Аз ще говоря с тях. — Тръгна към залата за конференции, но Карин го хвана за ръкава и рязко го дръпна.

— Аз ще го направя — ядно изтърси тя. — Казах само, че го мразя, не съм казала, че няма да го направя. — Тръгна към вратата, но спря за миг с ръка върху дръжката. — И знам, че последното бе хитър ход от твоя страна: опитваш се да ме засрамиш, за да ме вкараш в крайна сметка в залата.

— Знам, че знаеш.

— Само че не проработи. Аз не се поддавам лесно на манипулации.

— Никога не съм мислил, че се поддаваш.

— Казвам ти го за сведение — рече тя. Огледа коридора, за да се увери, че са сами, и постави за миг ръка на чатала му. — За късмет — поясни тя захилена. Влезе в залата, последвана от смеха на Бекер.

Карин усети как се променя монотонният шум от разговорите, когато мъжете я забелязаха. А когато се изкачи на подиума, шумът нарасна до озадачено бръмчене.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна тя. Прокашля се, за да освободи стегнатото си гърло, като се проклинаше за притеснението си. — Казвам се Карин Крист, идвам от Ню Йорк и съм първи заместник-директор на Отдела за отвличане на деца към Федералното бюро.

Бяха престанали да мърморят и сега я гледаха със смесица от любопитство и скептичност. „Очакват да си оплета езика“ — помисли си тя.

Заместник-шефът на щатската полиция на Кънектикът седеше на предния ред в така добре изгладена и колосана униформа, че изглеждаше като направена от току-що изработен картон. До него се беше отпуснал шефът на една от местните полиции, дебел, застаряваш, плешив мъж с шкембе, отпуснато над колана му като преляло втасало тесто. Докато Карин го гледаше, той несъзнателно заопипва чатала си.

„Задниците на света, събрани заедно“ — помисли си тя и се запита дали не бе сбъркала при избора на професията си.

Но не разреши на съмненията да я завладеят. Вдигна поглед от шефа към другите очакващи лица в залата и започна:

— Колко от вас имат деца?