Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (11)

Глава 11

Бекер се изправи и отнесе чинията си на умивалника, което предизвика Карин да се обади:

— Аз ще подредя чиниите в машината — няма да ми отнеме повече от минута. Вие двамата вървете в другата стая и се отпуснете.

— Не сме се преуморили — заяви Бекер. Върна се на масата, взе чашата и приборите си, не забрави и смачканата салфетка. Бяха вечеряли в кухнята и се налагаше да направи само няколко стъпки от масата до умивалника.

— О, хайде, махайте се оттук — запротестира Карин. — Ще свърша по-бързо, ако не ми се пречкате.

Бекер погледна умивалника, върху който бяха струпани ползваните чинии, ножове, купите за сервиране и двете тенджери. По негова преценка по-малко от две минути щяха да бъдат достатъчни, за да се изплакне, изстърже и подреди всичко в машината за миене на чинии. Малко повече време бе необходимо за подготовка на вечерята, притоплена смес от пилешко и доматено рагу, ориз и зелена салата. Карин му бе обяснила с няколко думи системата си: всяка събота сготвя по четири ястия, които замразява. На петия ден двамата с Джак отиват на ресторант или поръчват китайска вечеря с доставка вкъщи. Почивните дни от седмицата не бяха включени в системата, но Бекер знаеше, че тогава момчето обикновено е с баща си. Не бе трудно да си представи как, останала сама, Карин яде остатъците от приготвената за седмицата храна, изправена пред умивалника. Бекер обикновено се хранеше по същия начин.

— С удоволствие ще помогна — предложи услугите си той.

— Това е работа само за един човек — отблъсна го тя, застанала нарочно с гръб пред умивалника.

Бекер разбираше, че целта й беше да го остави сам с момчето за няколко минути. Той послушно се обърна и закрачи към всекидневната, където синът на Карин вече се беше излегнал на пода пред телевизора.

— Никаква телевизия, Джак! — извика Карин от кухнята.

— Мамо!

— Не се шегувам!

Джак нацупено изключи телевизора.

— Много е неотстъпчива — забеляза Бекер.

Джак кимна и се вторачи в пространството на около един метър от главата на Бекер. Забелязал беше, че момчето нито един път не го погледна директно, като се изключи втренченият взор на изненада, с който го посрещна на вратата. Не бе направил и най-елементарен опит да говори с него. По време на вечерята Бекер пое инициативата в свои ръце и отправи няколко въпроса към него, но резултатът бе плачевен: Джак се смръзваше, сякаш зашеметен от необходимостта да формулира отговор. Боязливостта и смущението му бяха толкова очевадни, че Бекер се принуди да промени подхода си. Той оформяше изреченията си така, че момчето да има възможност да се съгласи с тях или да ги отрече само с просто движение на главата. По този начин съумя да навърже няколко изречения едно с друго, като сам подаваше въпроса и огласяваше отговора с почти незабележимото участие на Джак, за да се получи нещо като диалог. Не се стигна до размяна на мнения, но не беше и пълно мълчание. Никой от участниците не се подведе от крайния резултат, разбира се, но Бекер се надяваше, че бяха заблудили Карин. За нея изглеждаше важно срещата му със сина и да бъде сполучлива.

— Майка ти готви много хубаво, нали? Тази… ъъъ… яхния от пилешко с домати беше много вкусна. Ако се храниш по този начин всяка вечер, нямаш проблеми, Джак.

Погледът на Джак остана фиксиран в избраното от него празно пространство по посока на Бекер. На лицето му бе замръзнало нещастно загатване на усмивка. Бекер осъзна, че това изражение е детинското му разбиране за учтивост. С него говореше възрастен и той бе готов да се подчини на задължението някак да отреагира. Но не бе готов да изиграе втората половина от играта: да се опита да заблуди другия, че тя му харесва.

Бекер потърси начин да прекрати неудобството на детето, както и своето собствено, но беше повече от ясно, че опитите за разговор не предлагат разрешение. Двамата издържаха минута неловко мълчание, все още ангажирани в игра, която нито един от тях не разбираше.

— Как вървят нещата? — извика Карин от кухнята.

— Великолепно! — отговори Бекер. Представи си я как стои зад вратата, напрегнала слух да хване всеки звук. Сигурно отдавна е подредила чиниите в машината за миене. Питаше се докога ще ги прекарва през тази специфична форма на мъчение и поради каква причина го прави.

— Само още няколко минути и идвам — обади се тя иззад вратата.

— Да се прибера ли в стаята си, мамо? — извика момчето.

— Ще правиш компания на господин Бекер — отговори му тя. — Няма да се бавя много.

„Усмивката му сякаш се смръзна още повече“ — помисли си Бекер. Зачуди се дали момчето бе наистина толкова близо до разплакването, колкото изглеждаше.

— Би ли се опитал да ми намериш вчерашния вестник, Джак?

За пръв път момчето го погледна право в очите. Сякаш Бекер току-що го бе обявил за свободно създание. То изскочи от всекидневната и се втурна в кухнята, откъдето се понесоха откъслеци от разговор между майката и сина, после момчето се появи с „Ню Йорк Таймс“ в ръка.

„Бедното момче си мисли, че ще се зачета и ще го оставя на мира — помисли си Бекер. — Де такъв късмет!“

— Сега ще ти покажа много известен трик — започна той. — Пръв го е изпълнил везирът на Багдад. Като е използвал, предполагам, „Багдад Таймс“.

Раздели подлистниците на вестника и ги подреди така, че да се застъпват един с друг. После ги нави диагонално в дълга тръба и започна да къса долната половина. Момчето неволно следеше движенията му.

— Много факири правят трика с изчезването на монети, но няма трик, с помощта, на който да изчезват пари. Всички ние обаче го правим всеки ден. И какъв е резултатът? Обедняваме. — „Давай, бий бързо барабана, не спирай“ — мислеше си Бекер. — Някои изтеглят заек от шапка. Сигурно си ги виждал да правят това. — Джак кимна. Той, изглежда, не беше наясно със себе си дали желае да участва в цялата тази работа или не. Бекер продължаваше да къса вестникарската хартия на тънки лентички, като размахваше театрално ръце с внушението, че всяко движение има специално и магическо значение.

— Но какво да се прави със заека, след като вече си го измъкнал от шапката? Гледал ли си някога заек вкъщи, Джак?

— Не.

— Още по-добре. Единственото, което правят, е да ядат и да ръсят… е, знаеш какво.

Джак се разсмя.

— Ядат и серат, ядат и серат, ядат и серат — повтаряше Бекер.

Раменете на Джак трепереха от едва сдържан смях и независимо от усилията му да ги задържи, от гърлото му се измъкваха експлозивни звуци.

„Копрология^[1] — помисли си Бекер. — Винаги действа. Няма нищо по-смешно от физиологическите процеси.“

— Знаеш кой ще почиства клетката на заека, нали? Ти, Джак. Той ще ръси онези черни бубонки, а ти ще ги събираш, ще търкаш и ще миеш. Той ще ръси, ти ще ринеш, той ще ръси, ти ще ринеш. Знаещ в какво ще се превърнеш, нали?

— В какво?

— В чистач на лайна. Ще бъдеш чистач на лайна.

— Не, ти ще бъдеш такъв — захили се Джак.

— Благодаря ти много, но не се безпокой. Това в ръцете ми няма да се превърне в заек.

Бекер вдигна тръбата към окото си и погледна Джак през нея.

— Знаеш ли на какво ми прилича това?

— На какво?

— На тунел за пърдене.

Джак притисна ръце към устата си, очите му искряха развеселено над тях. Изглеждаше като че ли още малко и ще експлодира.

— Майка ти пърди ли, Джак?

— Понякога.

— Е, когато го направи отново, ти поглеждаш през това тук и казваш: „Аз виждам“.

— Или…

— Или какво?

Джак взе тръбата от ръката на Бекер и я постави на носа си.

— Човек може да я помирише — заяви той, като изсумтя високо.

— Прекрасна идея. Защо сам не се сетих за нея?

Джак премести тръбата от вестник на ухото си.

— Или можеш да я слушаш как пърди — възкликна той весело.

— Още една чудесна идея. Може да я следиш, където и да отива, и да се вслушваш, вслушваш…

— Можеш да я чуеш, ако пърди в другата стая — продължаваше Джак, като обърна тръбата към кухнята.

— Или под завивките — добави Бекер.

— Да, можеш да я чуеш, когато го върши под завивките — съгласи се весело Джак. — Или в колата, или в кухнята, или… — Въображението му се изчерпа и той погледна към Бекер за помощ.

— Или в гаража? — предложи Бекер.

Джак изсумтя, очевидно разочарован.

Бекер опита отново.

— Или когато пърди в супата?

Това се хареса на Джак.

— Или когато пърди в млякото — добави той.

— Как ще се изпърди в млякото?

— Ще трябва да седне върху кравата — отговори веднага Джак и изпадна във възторг от внезапното си вдъхновение.

Бекер реагира с висок одобрителен смях, вдигна очи и видя Карин, изправена във всекидневната да святка гневно с очи от единия към другия. И Джак я видя, но продължи да се смее. Бекер взе тръбата от Джак, постави я на ухото си и я насочи демонстративно към Карин. Джак се разсмя неудържимо.

— Много умно — каза Карин.

Бекер погледна Джак, сви със съжаление рамене, сякаш, противно на очакванията му, не бе чул нищо, и подаде тръбата на момчето. Джак веднага го имитира, като се наведе напред с тръба на ухото, насочена към майка му.

— Чудесно влияние, Джон.

— Показвам вълшебен трик, Карин — поясни Бекер. Той изтегли централната част на тръбата и превърна вестника в накъдрена колона от метър и половина. — Ето ви едно евкалиптово дърво — или каквото вие решите, че е.

— Страхотен талант си. Време е за лягане, Джак.

Момчето излезе без протести, но се върна след миг и взе тръбата от ръцете на Бекер.

— Лека нощ — каза му то.

— Лека нощ — отвърна Бекер.

— Хубаво си поговорихме — продължи момчето. Поспря се за секунда, изглежда, обмисляше дали да каже още нещо, но се отказа, обърна се и излезе бързо от стаята.

* * *

— Хубаво си поговорихте, то се знае: разменихте си куп шибани шеги — каза Карин, когато се върна от спалнята на сина си.

— Направих каквото можах.

— Той смята, че си страхотен. Непрекъснато насочваше това проклето нещо от вестник към мене, докато му четях.

— Забавно дете е — след като се отпусне.

— Сигурно си мисли същото за тебе.

— Вероятно не се среща с много възрастни, нали?

— Възрастни? Или мъже?

— Мъже, предполагам.

— Среща се с баща си, разбира се. Аз не посрещам много мъже, ако това е подтекстът на въпроса ти.

— Въпросът ми е без подтекст. Той ми направи впечатление на много боязлив и предположих, че рядко влиза в контакт с хора като мен. Имам предвид приятели на семейството, обикновени приятели. Чичовци. Братовчеди.

— Нито чичовци, нито братовчеди. Когато човек се връща вкъщи в седем и трябва да готви, за да нахрани детето си, като внимава да го сложи в леглото до девет часа, не му остава особено много енергия и време да посреща и изпраща външни хора.

— Разбирам.

— Жената, която го гледа, е тук в осем сутринта, а аз трябва да бъда на работа в девет. Работя и всеки втори уикенд, когато Джак е с баща си, опитвам се да наваксам пропуснатото, нещата, които бих свършила, ако не трябваше да се връщам тук всеки ден в седем. През почивните дни, когато Джак е при мен, се посвещавам изцяло на него.

— Хм.

— Какво означава това?

— Звучи ми някак мрачно да има някой около тебе, който да ти се посвещава изцяло.

— Мили боже, Бекер, има ли нещо, свързано с мене, което да харесваш? Критикуваш начина, по който отглеждам сина си, присмиваш се на начина ми на готвене…

— Твоето готвене?

— Чух какво каза за рагуто. „Онова яхниесто нещо с пилешко и домати.“

— Това не беше критика — запротестира Бекер. — Харесах яхнията.

— После ме подиграваш пред Джак с това пърдене. Мразя тази дума.

— Не сме ти се подигравали…

— Трябва ли да разбирам, че пърденето в супата е твоят специфичен начин да показваш уважение?

— Опитвах се само да се сприятеля с него. Останах с впечатлението, че и ти искаш това.

— Защо ще го искам?

— Не съм сигурен, но постановката беше такава. Кри се в кухнята поне половин час.

— Подредих чиниите в машината и почистих кухнята. Случайно не харесвам мръсни кухни, ако нямаш нищо против, но както разбирам, явно имаш. Очевидно нищо у мен не ти харесва. Съжалявам, че те подложих на такова изпитание.

— Не беше изпитание… Защо беснееш така?

— Съжалявам, ако смяташ, че съм лишила сина си от мъжки модел за подражание. Мислех си, че сам ще си го намери, без постоянно някой да го потупва по рамото… Особено като се вземат предвид наличните модели за подражание.

— За какво говорим?

— Не знам… О, така е трудно, така дяволски трудно…

— Кое? — запита Бекер.

— Общуването.

— С мен?

— За кого другиго говорим?

— Съжалявам.

— О, недей си придава чак толкова нещастен вид. Не става въпрос конкретно за теб, а за мъжете изобщо. Те са толкова негодни наистина, Джон, за нищо не ви бива. Никога не казвате нещо, вдъхващо сила и енергия, като че ли нямате и най-малката представа колко много работя или как трудно е сама да отглеждам детето си, без да се отказвам от отговорна работа с пълно работно време… А единственото, което чувам, е само и единствено критика…

— Според мене се справяш страхотно добре с всичко.

— Знам какво мислиш за мен като родител. Достатъчно ясно ми даде да разбера, че нямаш особено високо мнение за мен и като ченге…

— Ти си много добър агент…

— Смяташ, че съм на ниво „пърдене в супата“ по отношение на всичко, което правя… И може би си прав…

— Струва ми се, че сякаш си позагубила чувството си за хумор.

— И на тебе не ти е много весело — продължаваше тя. — Изпускам нещата от ръцете си, изпускам каквото и да подхвана.

— Мисля, че…

Тя се отпусна тежко върху дивана.

— На кого му пука какво мислиш ти, Бекер? Защо просто не си отидеш вкъщи?

— Не мога.

— Защо?

— Ти ме докара тук. Нямам кола.

Карин се облегна назад, напълно изразходвана.

— О, защо тогава не останеш — въздъхна тя. — Нямам нужната енергия да се боря с теб.

— Справяше се доста добре досега.

Тя отпусна глава на гърба на дивана и втренчи поглед в тавана.

— Понякога съм такава кучка.

Бекер седна до нея на дивана, но тя не промени позата си.

— Най-трудното е точно накрая. Последните петнайсет или двайсет минути, преди да му кажа „лека нощ“. Зад мене е работата на цял един ден, влакът дотам и обратно, разправиите с поне две дузини агенти, убедени, че те са по-подходящи за моята работа, подготовка на вечерята, после чиниите, кухнята… Толкова съм уморена. Единственото, което ми се иска, е да се отпусна пред телевизора за един час, после да рухна в леглото… Но вместо това трябва да седя с него и да му чета приказка, а след нея да премина през целия ритуал на пожелаване на „лека нощ“ точно както трябва. Ако съм нетърпелива, той разбира. Ако се опитам да го съкратя, веднага скача срещу мене. Длъжна съм да го направя точно както той очаква, иначе се налага да повтарям всичко отначало. Той наблюдава всяка моя стъпка, за да се убеди, че не се преструвам или фалшифицирам нещо. Децата са толкова суеверни. Определено най-трудната част от деня ми са тези петнайсет-двайсет минути, когато го слагам да спи — и все пак те са и най-любимите ми… Толкова малко време съм с него, а през тези минути ние сме напълно сами и истински заедно, нищо не ни разсейва. Обичам го толкова много, а той се нуждае от мен като от въздуха. Ако улуча да кажа нещо точно правилно за него в момента, той се чувства в безопасност и сигурност, отпуска се и прекарва спокойно нощта. Господи, как изобщо е възможно да проявявам нетърпение в тези минути? Истинска кучка съм. Не ме бива за майка.

— От това, което видях, мисля, че си истинска майка.

— Наистина ли мислиш така?

— Той е добро дете, Карин. Вършиш голяма работа.

— Той е изключително дете… А аз върша ужасна работа.

— Тя се обърна и погледна Бекер в очите. — Джон, той не може да спи. Страхува се.

— От какво?

— Не може или не иска да ми обясни. Понякога говори за крадци, които дебнат отвън и се вмъкват в къщата, но не е това: не е възможно да е толкова просто. Има нощи, когато не е лесно да отида в стаята си. Вкопчва се в мен и не ме пуска да се мръдна от леглото му. Страхува се, че ще умра.

— Какво му казваш?

— Казвам му, че няма да умра, какво друго да му кажа? О, изразявам се малко по-добре, разбира се. Казвам му, че всеки умира, но това ще стане в далечно — далечно бъдеще, когато той ще има вече внуци и т.н. Дрън-дрън, но какво друго може да се каже?

— Може би се безпокои заради естеството на работата ти?

— Работата ми? Тя не ме излага на опасност. По-голяма част от работното време прекарвам в офиса си.

— С изключение на този случай.

— С изключение на този случай. Но това не означава, че съм в опасност.

— Той знае ли го?

— Не знам какво знае той. Не ми казва. Но съм го виждала, Джон. Поглеждам по някое време в стаята му и виждам моето бебе да лежи там с широко разтворени очи. Това ме убива.

Бекер хвана ръката й. Тя му разреши, но не реагира. Ръката й лежеше върху дланта му като мъртва.

— Защо не му оставяш осветлението?

— Той има нощна лампа.

— Имам предвид лампата на тавана, лампата до леглото му, в коридора, всяка проклета крушка в тази къща, ако това ще го отпусне.

— Все някога трябва да се научи да спи на тъмно. Не може да расте и да държи всички лампи светнати.

— Защо не?

— Не съм сигурна.

Палецът му се заплъзга бавно нагоре-надолу по външната страна на ръката й.

— Не знам нищо за децата… Съвсем нищо. Но знам нещо за страха. Ако той се страхува от тъмнината, освободи го от нея. Може би един ден ще разбереш точно от какво се страхува — а може и да не разбереш. Възможно е той да се научи сам да се справя със себе си — а може и да не успее. Но междувременно…

— Светни лампите.

— Правилно.

Той хвана ръката й с двете си ръце и започна нежно да я масажира с палците си от двете страни на дланта. Карин въздъхна и затвори очи. Бекер масажира поотделно всеки един от пръстите й, като леко, но настоятелно ги изтегляше един по един, после вмъкваше своите пръсти между два нейни, като ги движеше надолу към дланта, после обратно към върховете им. Устните на Карин се разтвориха и тя простена едва чуто. Когато Бекер свърши с едната й ръка, тя му подаде другата, без да отвори очи.

— Нямаш представа колко ми е приятно — прошепна тя.

— Знам.

Карин беше отпуснала напълно глава върху дивана, устните й бяха разтворени, усмихваше се.

— Никой не ме докосва повече — въздъхна тя.

Когато Бекер престана да масажира ръката й, Карин се плъзна надолу, изтегна се върху дивана и вдигна крака на скута му.

— Моля те — прошепна тя все още със затворени очи. Но Бекер вече се бе заел с масажа на краката й.

Карин отхвърли и последните останки на приличие и застена високо. Бекер прокара пръст между пръстите на краката й и тя притрепери.

— Никога няма да успея да ти се разплатя…

— Плащам си за вечерята.

— Вечерята не беше чак толкова добра… Иде ми да замъркам като котка.

Той притисна палец в мускулите на стъпалото й, тя се смръзна, но почти веднага се отпусна.

— Стъпалата ти са стегнати от напрежение.

— Кой можеше да предположи, че толкова удоволствие е скрито там, долу? Ооооох… Как се научи да правиш това?

— Животът ми беше много разнообразен. — Бекер прокара леко нокът по гладката кожа над стъпалото й. Карин задържа дъх, напрегна се, отпусна се и пак затаи дъха си.

— Толкова ми е хубаво, че почти изпитвам болка — прошепна тя.

— Наистина се получава объркване…

Той масажира краката й дълго време и двамата замълчаха. Карин просто лежеше по гръб със затворени очи и стенеше без задръжки, докато Бекер масажираше и галеше стъпалата й едно след друго и подред, търпеливо и прилежно.

В един момент той ги изостави и бавно плъзна ръка нагоре по вътрешната страна на прасеца й.

— Днес не съм си бръснала краката — промърмори тя.

Бекер не обърна внимание на забележката й. Погали леко с пръсти нежната кожа под коленната й става и тя въздъхна от удоволствие.

Той плъзна и двете си ръце до половината на бедрото й, притисна длани плътно към крака й и бавно ги смъкна надолу по бедрото, по прасеца, през стъпалото до върха на пръстите й.

— Мили боже — прошепна Карин. — Имаш ли представа какво удоволствие ми създаваш?

— Да — отвърна Бекер и направи същото и с другия й крак.

— Чувствам пръстите ти навсякъде — простена Карин. — По-хубаво е от секса.

— Това е секс — отговори Бекер.

Той повтори процедурата, но този път използва ноктите вместо дланите на ръцете си и движенията му бяха още по-забавени. Карин стенеше при всеки сантиметър по пътя на ръцете му надолу и изви гръб.

— И всичко това за една скапана вечеря? Не ти предложих дори десерт.

— Сигурен съм, че ще се поправиш. Прекалено добра домакиня си, за да го пропуснеш.

— А ти си нафукан нерез — подхвърли тя леко и притисна крак в слабините му. — И си малко нещо напрегнат в някои места, Джон.

— Случва ми се понякога.

— Ще отмина това — не е особено дълбокомислено.

Бекер плъзна ръце нагоре по крака й, докато пръстите му замряха с едва забележим натиск високо откъм вътрешната страна на бедрата.

Тя отвори очи и го погледна за пръв път от доста време.

— Кога разбра, че ще го направим?

— Точно когато и ти — отговори Бекер.

— Не съм разбирала нищо.

Бекер й се ухили.

— Не съм!… Не съм — настояваше тя.

Бекер продължаваше да се смее.

— Е, добре, прав си.

— Кога?

— Не преди да те видя да висиш от онази скала — отговори тя. — Кълна се, нито миг преди това.

Тя го обхвана с крака и го издърпа върху себе си. След миг обаче го спря с леко докосване и се изплъзна изпод него.

— Моли се да е заспал — прошепна тя.

Карин отиде на пръсти до стаята на сина си и се вгледа напрегнато в отпуснатото му тяло. Очите му бяха затворени, той дишаше леко и равномерно. Тя изрече бърза и неясно към кого насочена молитва на благодарност за малките жестове в живота й и се върна във всекидневната.

Бекер не беше в стаята, но вратата на спалнята й беше полуотворена. Тя влезе с очакване да го намери гол под завивките, но когато го видя да стои в средата на стаята само без обувки, осъзна колко много бе забравила характерните му навици. Той беше възхитително моткащ се и бавен любовник, който постигаше за час това, което по-енергични мъже не успяваха да постигнат за десет минути, и нещо повече: наслаждаваше се пълно на всеки етап от процеса. Както и тя.

— Той спи — заяви тя. — Провървя ни.

— Аз съм късметлията.

Той я обгърна с ръце и я целуна, като се притисна към нея с цялата дължина на тялото си така, сякаш никаква степен на контакт между телата им не можеше да бъде задоволителна. Целувката му беше специфичен негов начин на съблазняване. Устните му изследваха бавно, почти боязливо нейните, но в същото време напълно наясно за крайната цел. На Карин й се струваше, че те търсят как да се слеят с плътта й и когато най-сетне откриха, замряха върху нейните с точния твърд натиск, изискван от момента… Усети, че се отпуска и зад затворените си очи изживя странното чувство на дълго, бавно, но много безопасно превъртане в пространството. Обичаше да се целува и Бекер беше един от малкото мъже в живота й досега, който харесваше това колкото нея.

Целуваха се сякаш с часове. Карин знаеше, че по-късно тези ласки ще станат страстни, свирепи и изискващи — но не преди и двамата да почувстват, че не могат повече да се сдържат и са готови да се отдадат на пламъка си. Онова бе похот, това бе любов. „Или поне изглежда като любов“ — помисли си тя. За момента го възприемаше по този начин и това й бе достатъчно.

Най-сетне ръцете му се раздвижиха, като събудени от сън. Те бавно загалиха гърба й в противоположни посоки: едната му ръка се придвижи нагоре, другата надолу… Погали врата й, зарови пръсти в косата й, пръсна огнени искри по целия й череп. И както при масажа на ръцете и краката й, ласките му я залюляха в горещите вълни на силно чувствено удоволствие — нещо, което отдавна бе забравила… Искаше й се никога да не спира и сякаш разчел желанието й, Бекер прокара върховете на пръстите си до темето й, спусна ги по слепите й очи, докосна леко ушите й, стигна до шията и пак ги насочи нагоре… Карин неволно простена срещу устните му. Отново бе обхваната от чувството, че освободен от обичайното напрежение, умът й се превърта, отпуснат и упоен някъде назад в пространството. „Човек сигурно се чувства така преди припадък“ — помисли си тя.

Едва когато пръстите му се спуснаха от главата и обратно на гърба и замряха там, се раздвижи другата му ръка. Плъзна се бавно надолу, спря се за миг в края на гръбначния й стълб, като че ли в очакване на разрешение, преди да се плъзне още по-надолу. Тя проследи извивката на задника, замря на свивката на крака й и се върна обратно нагоре, докато стигна до хълбока. Ръката му обхвана костта, пръстите му се разпериха над нея и се протегнаха, докато стигнаха почти до венериния хълм между краката й…

Карин изтегли ризата от колана му и плъзна ръце по гърба му. Той се отдръпна от нея, колкото да вмъкне ръка в деколтето на блузата й. Пръстите му подеха бавното си, възбуждащо слизане към извивката на гърдите й. Отново се застоя малко преди да докосне гръдта й, сякаш в несигурност или поради липса на смелост да продължи… Когато най-сетне поднови пътуването си надолу, тялото на Карин вече крещеше в неистова нужда от ръката му върху гръдта й…

По-късно, когато устните му замениха пръстите върху зърното на гръдта й, Карин се призна за напълно покорена и победена. Бекер като че ли имаше възможността да й предложи много повече удоволствие и възбуда, отколкото тя бе способна да понесе… Със сигурност много повече, отколкото тя можеше да му даде в замяна. И много по-късно, когато той най-сетне я бе освободил от всичките й дрехи, а тя бе отхвърлила настрана неговите, Карин стигна до извода, че не е нищо повече от дива, разгонена кучка, решена да не изпусне нищо от този разкошен любовен акт, без да се тревожи за своето участие в него. Взе с лекота това решение.

* * *

Известно време лежаха, останали без дъх, като че зашеметени от току-що случилото се. Накрая и двамата бяха крещели и Карин бе хапала възглавницата си, за да заглуши поне някои от най-шумните си звукови реакции. Виковете им минаха в учуден смях, когато огънят в плътта им едновременно се уталожи, а после напълно изчезна, докато лежаха, все още преплели тела, дишайки задъхано върху кожите си.

— Бях забравила какъв си — прошепна Карин накрая.

— Благодаря — отговори й той.

— Казвам ти го като комплимент. Не допускам, че този е обикновеният ти начин на правене на любов, така ли е? Невъзможно е винаги да го правиш така, нали?

— Обикновено не — призна си Бекер. — Но случайно те харесвам.

— И аз съм с това впечатление.

— Всъщност не съм го правил изобщо напоследък. От доста дълго време.

— Знам.

— И това ли е вписано в досието ми?

— Бюрото не се интересува чак толкова много от тебе, Джон… И при мене бе изминало дълго време… Смяташ ли, че това обяснява случилото се?

— Обяснява какво?

Карин зарови глава в гърдите му и си заповяда да затвори проклетата си уста. Имаше съществена разлика между комплимента за сексуалното му изпълнение — ласкателство, което тя знаеше, че мъжете не само харесваха, но дори изискваха — и възторга й като на ученичка, току-що изживяла първия си оргазъм.

Бекер се обади след кратка пауза:

— Отбелязано беше, че не отговори веднага с „И аз те харесвам“.

— Искаш ли да го кажа?

— Само отбелязвам, че не го направи.

„Дали те харесвам? — мислеше Карин. — Дали те харесвам? Иска ми се да те прикова с вериги към леглото си и да те храня с миди и стриди. Иска ми се хирургически да присадя в плътта си великолепните ти знаещи ръце!…“

— Не знам дали те харесвам или не — отговори му тя на глас. — Но очевидно реагирам на тебе. Не, изразих се слабо. Реагирам на тебе като разгорещена кучка — и се гордея с това, ако ми разрешиш да добавя. А колкото до въпроса ти дали те харесвам, предполагам, че не знам точния отговор в момента… Какъв труден човек си, Джон. Не е ли възможно просто да живеем за известно време с тази малка неяснота?

— Както подобава на двама възрастни — добави той.

— Искаш ли да си вземеш обратно изявлението, че ме харесваш?

Бекер като че ли се замисли.

— Всъщност не искаш, ти, кучи сине — побърза да се вмести в паузата Карин. — Това беше лъжливо предложение.

— О, съвсем не искам да си върна думите — реагира той. — Исках само да ги доизясня и разширя.

— Не — бързо каза Карин и веднага съжали.

— Права си. Достатъчно ясно е и без обяснения. Смятах да се впусна в излияния за няколко минути.

„Излияния! — помисли си Карин. — Обсипи с хвалби чара ми! Започвай!“ Но вместо това плъзна ръката си от гръдния кош до корема му и усети неволната му реакция на гъдела.

— Разрешаваш ли ми да ти задам един въпрос? — запита тя след продължително мълчание.

— Питай.

— Виждаш ли се все още с бившата си жена?

— Със Синди? Понякога.

— Искам да кажа, срещаш ли се с нея?

— Ние сме разведени.

— Знам. Срещите между разведени не са нещо необичайно. Не си взел обаче мерки да се отдалечиш от нея. И двамата живеете в същия малък град.

— Кламдън е родният ми град.

— Знам. Просто питам. Съпрузите понякога считат, че правата им се запазват дори и след развода. Понякога упорито продължават да идват и да се опитват да възстановят прекъснатите отношения.

— Как се справи с положението? — запита Бекер.

— Не съм казала, че това се е случило с мене.

— Как се справи?

— Със самоувереност и дипломация, т.е. с ритник. Той не направи нов опит.

— Този мъж е малодушен негодник.

— Аз го наричам бързо възприемащ. Наложи ми се да се обяснявам с него само веднъж.

— Приятелски развод, така ли? — запита Бекер.

— Нужно ли е да говорим за това в леглото? Защо не приказваме за политика или за нещо друго, по-весело?

— Какво ти правеше, Карин? — запита Бекер със сериозен тон и усети, че тялото й се стяга до неговото.

— Хайде да не говорим за това сега.

— Имам предвид по време на женитбата ти с него — уточни той.

— Знам какво имаш предвид. — Тя се изтърколи настрана от него, обърна му гръб. — Хайде да не си разваляме нощта, Джон.

— Имала си възможност да си улесниш живота, ако му бе разрешила да идва по-често за детето. Можело е да си осигуриш повече свободно време без Джак, но не си го направила. Каква е причината? — Постави ръце на раменете й в тъмнината и усети, че тя се вцепенява под тях. — Нещо, което е направил на тебе?

— Току-що унищожи едно великолепно чукане — каза тя студено.

— Или нещо, което е направил на Джак?

Карин се опита да стане от леглото, но силните ръце на Бекер я задържаха. Той преметна ръка през корема й, притегли я към себе си и тя нямаше друг избор, освен да се свие с гръб към него. Тялото й бе като вдървено, но тя не започна борба с него.

— Пусни ме, Бекер.

Той я държеше здраво, като притискаше тялото си към нея отзад. Карин изсумтя веднъж, опита се да се освободи от ръцете му, но спря съпротивата, когато той стегна прегръдката си. И двамата знаеха, че тя е тренирана и сръчна и бе в състояние да предложи добра борба — ако искаше.

— Какво правеше на Джак, Карин?

За миг на Бекер му се стори, че тя наистина ще започне да се бори с него. Мускулите й се стегнаха, сякаш се канеше да скочи. Щеше да я пусне, ако тя наистина пожелаеше това, разбира се, но не мислеше, че наистина го иска.

Карин замря за миг и двамата останаха така, свити един в друг, почти неподвижни. После тя бавно се отпусна. Бекер продължи да я държи в стегната прегръдка едновременно в самозащита и като опора за нея. Ако тя се канеше да го срита, щеше да направи това, когато той реагира на нейното от пускане, като отпусне на свой ред прегръдката си. Но усети, че тя се беше предала и в момента освобождаваше нещо отвътре, а стегнатата му прегръдка й беше необходима за доказателство, че той е тук и е с нея…

— Той го биеше — започна тя с прекъсващ от емоционално натоварване глас. — Този кучи син биеше малкото ми момче. Трябваше да го убия. Трябваше!

— Не.

— Трябваше, трябваше.

— Кога започна всичко?

— Когато Джак беше четиригодишен. Внезапно Карл започна да обвинява Джак за всичко, което не вървеше както трябва. Не само вкъщи, а за всичко, което не вървеше в живота му. А животът му бе претрупан с неща, които не се нареждаха, както на него му се искаше. Аз например. Никога не трябваше да се омъжвам. Прекалено голям егоист съм за семеен живот.

— Всички ние сме прекалено големи егоисти — каза Бекер. — Но всички се женим.

— Отначало беше обикновено напляскване, но после нещата се влошиха. Започна да го бие с разни предмети — колани, четката за коса, и то обикновено в мое отсъствие. Връщам се от работа и виждам Джак със синини, а Карл ми обяснява, че бил паднал от тротинетката си или се спънал, докато тичал, или… Джак мълчеше. Толкова беше наплашен от Карл, че не смееше да каже истината на собствената си майка. Какъв тип майка ме прави това?

— Не се обвинявай. Не ти си посягала на него.

— Но не го и спрях. Усетих, че има нещо не в ред, но дори и тогава не го спрях веднага. Не взех мерки толкова бързо, колкото трябваше. Карл наричаше изстъпленията си „приучване към дисциплина“ и аз някак приех това, отказах да повярвам, че го прави по този начин. Избягвах да се обърна с лице срещу проблема, Джон; дори казвах на Джак да внимава и да не вбесява баща си. Обвинявах Джак.

Карин замълча. Чуваше тежкото дишане на Бекер зад гърба си. Той като че ли беше ангажиран в борба със самия себе си, която никога нямаше да спечели. Почака малко, но той не направи коментар.

— Не съм подходяща за майка, нямам право да имам син — продължи Карин. — Просто отказвах да призная пред себе си, че това действително става. Дори в съда, дори когато се борехме за родителските права над Джак, не успях да се накарам да изляза напред и да го кажа. Просто не можех да повярвам, че това става в моето семейство. Не заслужавам това чудесно малко момче, Джон, но няма да допусна да живее с баща си: той ще отиде при него само през трупа ми. Проверявам Джак веднага щом се върне вкъщи, след като е бил при баща си. Не се тревожа вече какво ли става по време на тези посещения. Предупредила съм Карл, казала съм му какво ще направя с него дори само ако усетя нещо нередно. Той знае, че ще изпълня заплахата си, без да се замисля.

— Казваш, не си могла да повярваш, че това се случва на тебе. Но всъщност искаше да кажеш: не си могла да повярваш, че ти се случва отново — каза Бекер. — Нали?

Този път Карин не отговори.

— Защото си го преживяла като дете, нали, Карин?

Тя мълчеше.

— Знам, че е така. Каза ми преди десет години.

— Никога не съм казвала нито дума…

— Да, ти не говореше никога за това, но ми го разказа по другите начини, които могат да го изразят. Показваше ми го с реакциите си на докосването ми, чрез нещата, с които не се чувстваше добре и удобно, с всичко онова, което не ми каза, когато споделих за себе си… Не е необходимо да го признаваш, ако това те утешава, но излишно е да се опитваш да го отричаш.

Карин продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му и тишината като че ли се разду като балон около тях и обгърна стаята. Чуваха се шумовете отвън — вятърът, който удряше по прозорците, далечен звук от запалване на кола, — но вътре в стаята за Карин като че ли настъпи мъртва тишина. Не чуваше повече дишането на Бекер, усещаше своето собствено само чрез едва доловимото повдигане и спадане на гръдния си кош. Когато промени леко позата си, простенването на матрака и прошумоляването на чаршафите й се сториха невероятно шумни. При новата поза ръката на Бекер се вдигна над корема й и сега лежеше върху ребрата точно под гърдите. Той все още я държеше стегнато в ръцете си и в този момент тя бе благодарна на натиска на ръцете му и чувството на утеха, което той й даваше. Искаше да има някой много близо до себе си, щом като се налагаше да застане лице в лице с чудовищата на миналото си.

Когато Бекер заговори, гласът му прозвуча така високо в замрялата тишина, че Карин се стресна.

— Какво друго? — запита той.

— Какво?

— Имаше ли още нещо? С Карл.

Името на бившия й съпруг прозвуча странно в устата на Бекер и тя осъзна, че той го произнася за пръв път. Досега бе споменавал за него като за „нейния съпруг“, не по име, и промяната изглеждаше прекалено рязка, прекалено фамилиарна. Усети вътрешна съпротива в себе си, като че ли разрешението някой друг да използва името на Карл бе равностойно на разкриване на семейни тайни. Тази странна реакция отмина бързо, но остави след себе си неприятен привкус.

— Не — отговори тя. — Какво искаш да кажеш?

— Вършеше ли и още нещо?

— Това не е ли достатъчно?

— Много е, но обикновено не се спира дотук. Насилието поражда насилие, апетитът му непрекъснато расте.

На Карин й се искаше да го спре, да извика какво го кара да се мисли за такъв голям експерт в тази област. Но тя знаеше, че наистина е експерт, знаеше, че той разбира насилието много по-добре от всеки друг.

— Той биеше и мен — призна тя със свито гърло и толкова тихо, че трябваше да повтори изречението си. Дори и след като го каза, пак й беше трудно да повярва, че това наистина й се е случило.

Бекер изсумтя неясно, сякаш бе предвиждал нейните думи и сега очакваше продължението. Неговите замълчавания бяха съвсем определени: те като че ли я принуждаваха да ги попълни с исканата информация. Сякаш знаеше какво следва по-нататък, но изискваше спазване на формалностите, като й даваше възможност — и настояваше! — сама да оформи с думи това, което той вече знаеше.

— Не се случваше особено често — продължи Карин. — Нерядко, но не и прекалено често. Когато го направи за пръв път, не можах да повярвам, че наистина е станало, не можех да повярвам, че е посмял да го направи — че е пожелал да го направи. Стана в началото на женитбата ни. Бях си внушила, че го обичам, че двамата се обичаме, по дяволите, толкова много исках да обичам…

— Да имаш някого, който да те обича — вмъкна Бекер.

— Да, предполагам, но важно е и да обичаш някого. Смята се, че всеки обича някого — всички говореха така и аз си внуших, че обичам Карл… След като го направи, той си посипа така обилно главата с пепел, съжаляваше толкова много. Плачеше, кълнеше се, че ме обича, че ме обожава, че никога, никога, никога няма да го направи отново…

— И ти му повярва.

— Исках да му вярвам. Внушавах си, че му вярвам. Бях създала семейство, длъжна бях да дам на това семейство всички възможни шансове, да положа всички необходими усилия. Не беше възможно просто да изляза през вратата само заради една постъпка.

Бекер пак замълча и Карин усети, че трябва да продължи, трябва да открие обяснението, с което да се оправдае, с което да спечели одобрението му.

— За втори път посегна на мен след месеци. Дотогава всичко между нас беше в границите на нормалното. Понякога се карахме, но той се контролираше и аз започнах да гледам на случилото се между нас в началото като на нещо случайно. Но точно тогава той отново сякаш прещрака. Карахме се, да, но не за нещо специално, за нещо особено засягащо. В момента на кавгата пиеше, но не беше пиян. На вид като че ли нямаше сериозна провокация, когато съвсем неочаквано скочи, нахвърли се срещу мене и започна да ме удря, удря, удря… На другия ден отидох на работа с дебел слой грим, за да прикрия синините… Срамувах се ужасно. Не знаех какво щях да отговоря, ако някой ме беше попитал какво се е случило… Никой не запита.

— И ти остана с него.

— Бях бременна. В мене растеше дете… И нещо наистина любопитно: дори и в най-големия си бяс Карл не ме удари в корема или някъде близо до бебето — той като че ли инстинктивно го пазеше. По някакъв странен начин това сякаш доказваше, че не е безразличен към детето си, към нас двамата, към бъдещето ни… Не знам, мислила съм за това стотици пъти…

— И ти остана.

— Да, по дяволите, останах! Не ме съди, Джон. Не знаеш какво е да те бие някой, който се предполага, че те обича. Това те кара да се чувстваш така недостоен, кара те да се чувстваш виновен, да търсиш вината у себе си.

— Знам — каза простичко Бекер. В тона му нямаше молба, бе направил само констатация. Карин осъзна, че и преди в тона му нямаше нотки на суровост — осъждането бе само в нейната глава. Бекер просто отбелязваше фактите, изразяваше с думи очевидното, за да могат да преминат по-нататък, като че ли процесът трябваше да бъде завършен, независимо от всичко.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Всичко е наред.

— Наистина останах с него, ти си прав. Трябваше да го оставя още тогава, но всичко ми изглеждаше така — така нелепо… Невероятно беше, че всичко това се случва на мене. Не бях жена от гетото, зависима от социални помощи, не живеех в планинска ферма с товарни камиони, паркирани в предния двор. Карл не беше случаен човек, а професионалист. Рентгенолог. Не бяхме от типа хора, при които този вид неща са част от ежедневието им. Освен това бях преминала курсове за самозащита. Дори в процеса на побоя, докато той ме удряше, си повтарях: „Ако поискам, мога да пречупя този мъж на две“.

— В случая не става въпрос обаче за самозащита — обади се Бекер.

— Не, не в началото. Но после той премина някои граници. Опита се да ме бие отново, когато Джак беше двегодишен. Бебето беше в стаята и ни гледаше — може би това ми даде кураж, не знам със сигурност, но изведнъж разбрах, че трябва да поставя точка на тези изстъпления. Тогава го ритнах в коляното и му счупих ръката… Повече не ме докосна.

— Но се прехвърли върху Джак.

— Трябва да е започнал скоро след това, но аз не разбрах.

Бекер мълчеше.

— Кълна ти се, Джон, не знаех. Не разбрах. Не знаех!

Нещо се пречупи вътре в Карин и тя се разплака, отначало тихо, но само след миг вече ридаеше без задръжки, тялото й се тресеше, разкъсвано от вътрешна болка. Бекер я притисна още по-силно към себе с, покри тялото й със своето, докато тя като че ли се мъчеше да проникне в неговото, сгърчена в отчаяна нужда от утеха и закрила.

Той я остави да се наплаче, не се опитваше да я спре, не й предложи друга утеха, освен близкото си физическо присъствие. Когато най-сетне дойде на себе си, Карин имаше чувството, че се връща много отдалеко. Мъката й я беше откъснала от настоящето и тя бе потънала някъде дълбоко в себе си… но сега бе изплувала отново… Осъзна, че се намира в тъмната спалня върху леглото си, пак чуваше как вятърът чука с костеливи пръсти по прозорците и усещаше силното мъжко тяло, което я притискаше отзад.

Не разбра дали нещо в неподвижната тишина се бе променило, когато престана да подсмърча, или невидимият електрически заряд в стаята непрекъснато е бил един и същ с тази разлика, че тя едва сега го почувства. Усещаше топлото тяло на Бекер до себе си и сега кожата му като че ли живееше по начин, който не бе усетила, докато говореше за живота си с Карл. Плътта му лежеше до нейната като самостоятелно създание със свой собствен живот, готово да се раздвижи веднага, щом тя пожелае това. Усети, че нещата между тях в този момент зависеха напълно от нея, и правото на избор я изпълни с приятно чувство за свобода и сила.

Тя протегна ръка между краката си, докосна го и усети веднага бързата му реакция. Не говореха, почти не се помръднаха. После той влезе в нея отзад и тя още веднъж притисна възглавницата към устата си. Този път го направиха директно и просто, без предварителна любовна игра, без търпение, без нежност — направиха го така, както и двамата искаха. Когато свършиха, лицето й отново бе мокро от сълзите й, но този път причината бе друга.