Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (17)

Глава 17

Джак седеше на задната седалка до навития спален чувал, одеяло в защитен цвят и пазарска чанта, пълна с книги — прочетени, поради което бяха избрани за лагера: те му бяха любимите. В багажника на колата кротко лежеше голям, широк куфар, пълен с дрехи, които трябваше да му стигнат за две седмици без пране. Бекер подозираше, че момчето вероятно ще изкара двете седмици с един чифт дънки и две от дванайсетте трикотажни ризи в куфара. Той бе помогнал в подготовката на Джак за най-голямото приключение в живота му досега: написа с маркер името на момчето от вътрешната страна на яките на ризките и върху еластичните коланчета на гащетата му.

— В случай че гащетата ти решат да избягат и се изгубят, полицията ще знае чии са — обясни той на Джак в процеса на тази операция. Момчето се смя от сърце на представата гащетата му да потеглят нанякъде по собствено желание.

Карин не намери нищо смешно в подхвърлената идея.

— Нищо няма да се изгуби — каза тя остро. — Всичко ще бъде наред. Този лагер е много сигурен, а възпитателите са отлични.

— Но и те трябва да спят от време на време — не се предаваше Бекер. — Кой тогава ще разбере какво са си наумили гащетата на Джак?

— Могат да избягат съвсем сами — предположи Джак въодушевено. — Или да отидат на плуване…

Карин ги изгледа гневно и ги накара да замълчат.

— Те няма да отидат никъде без тебе, а ти няма да ходиш никъде без възпитател, ясно ли е?

— Мамо, само се шегувах.

— Разбрах.

— Тя се смее вътрешно — обади се Бекер.

— Опитвам се да втълпя на Джак известни изисквания за безопасно поведение. Не ми помагаш особено много.

Бекер наведе смирено глава. Погледна Джак изпод вежди и му намигна. Джак завъртя очи в игрива конспирация срещу майка си, която забеляза всичко.

— Не се различавате много от двойка маймуни — заяви тя.

Подсещането й бе прекалено привлекателно, за да бъде пренебрегнато. Бекер побърза да направи маймунска гримаса на Джак, който веднага му отвърна със същото. Двамата се спуснаха из стаята, приклекнали и прегърбени като маймуни, почесваха се и си разменяха маймунски крясъци. Посред играта им Карин демонстративно излезе и затръшна вратата на банята зад себе си.

— Тя е направо бясна — каза Джак.

— Не, тъжна е — поправи го Бекер. — Но не иска да го разбереш, за да не се натъжиш и ти. Иска да прекараш чудесно в лагера.

— Добре — каза несигурно Джак.

— Добре какво?

— Ще прекарам чудесно в лагера.

— Хубава идея — одобри Бекер. — И тя ще се чувства добре. Колкото по-добре прекараш, толкова по-добре ще се чувства тя.

— Тя не се държи така…

— Защото е в противоречие със себе си.

— Какво е това?

— Противоречие? Притеснена е. Не се тревожи, това са неща, които засягат само възрастните.

В спалнята Бекер се опита безуспешно да успокои Карин, която едва се сдържаше да не избухне в плач. Лицето й периодически почервеняваше и сякаш подпухваше, като че ли всеки миг сълзите й ще потекат, но със силата на психологически контрол, който Бекер не разбираше, но му се възхищаваше, тя се отдръпваше от ръба на пропастта, лицето й се проясняваше и единствената следа от преодоляната опасност бе по-яркият, по-влажен блясък в очите й. Сякаш тя поглъщаше обратно сълзите си и им се отдаваше вътрешно.

— Той ще бъде добре — заяви Бекер.

— Откъде знаеш?

— Ще бъде в пълна безопасност.

— Знам.

— Ще бъде чудесно преживяване за него.

— Знам го.

— Твоя беше идеята да отиде на лагер.

— Господи, Бекер, знам и това.

Бе го наричала Бекер, не Джон, много по-често след случая с пистолета в спалнята на Джак. Продължаваха да се любят със страст и нежност, но извън леглото се заобикаляха предпазливо един друг.

— Искаш да ти кажа нещо, което не знаеш? — запита Бекер.

— Само ако е хубаво.

— Не знам нищо за лагера на Джак, което да не ти е вече известно.

— Знам — въздъхна тя.

— Плачеш, защото не искаш да отиде?…

— Не.

— Или защото искаш да отиде?

— Плача, защото съм майка — изсвятка се тя.

Разреши му да я обгърне с ръце и да я притисне към себе си, но прегръдката му не предложи утеха на нито един от тях.

Сега, докато се носеха на север по магистрала I-91 в Масачузетс, Карин се люшкаше напред и назад между стоманена ефикасност, свързана с изискванията на времето, разстоянието и другите технически подробности на пътуването, и размекваща сантименталност. Бекер бе готов да се обзаложи, че ако седеше отзад вместо на волана, тя сигурно щеше да постави Джак в скута си. Вероятно заради това упорито бе отхвърлила неколкократните предложения на Бекер той да шофира.

Телефонът в колата иззвъня приглушено.

— Трябваше да го изключа — промърмори ядосано Карин, преди да вдигне слушалката. — На път съм към лагера на Джак, Малва — съобщи тя раздразнено в слушалката. Слуша мълчаливо за момент, после се обърна уморено към Бекер. — Още един мъж с момче в мотел.

Откакто Карин бе осигурила подкрепата на щатската и местна полиции, Бюрото бе алармирано за възможни подозрителни субекти средно по шест пъти на ден. По нейна молба информираха за всяко обаждане, а след разследването незабавно й съобщаваха резултатите. На няколко пъти бе ходила сама до съответните мотели. Попадаха на бащи и синове, на бащи и дъщери, сбъркани за момчета, на мъже и мъже, на ученици от гимназията, запланували някаква пакост, на любовници, които се криеха по мотелите, и в един от случаите дори на мъжкарана и малкото й куче. Положените усилия започваха да се оформят като смущаваща загуба на ценни човекочасове.

— Къде е? — запита Бекер.

— В Спенсър.

Бекер погледна картата: бяха очертали пътя към лагера на Джак с червен маркер.

— По пътя ни е, само на около петнайсетина минути оттук — забеляза той.

Карин въздъхна.

— Водя сина си на лагер.

— Четирийсет и пет минути преди графика сме — уточни Бекер с безразличен тон. — Можем да си разрешим разговор с мъж и някое джудже…

— Или с вентрилоквист^[1] и куклата му, или с жена с дребно пони…

— Кой има пони? — запита Джак от задната седалка и вдигна глава от книгата си.

— Шегувах се, мили — отговори Карин.

— Или ще прекараме това време в лагера в очакване на разрешение за тръгване — продължаваше Бекер.

— Почакай — каза Карин в слушалката и го погледна с вдигнати вежди.

— Както искаш — отвърна той. — Пътуването си е твое, не мое.

— Но става въпрос за моята работа. — Тя каза по телефона: — Малва, упъти ме към мотела. Аз лично ще проверя това обаждане.

— Познай какво ти предстои! — обърна се назад Бекер към момчето.

— Какво?

— Не само ще отидеш на лагер днес, но и ще имаш възможност да наблюдаваш две суперченгета в действие.

— Наистина ли?

— Всъщност всичко е много скучно — предупреди Карин.

— Обикновено да — съгласи се Бекер. — Но човек никога не знае.

— Замесено ли е пони?

— Не — отговори Карин. — Само магаре. — Помисли за момент. — По-точно две.

* * *

Когато се отделиха от магистралата по алеята към „Рестъуайл“, ги последва друга кола с неоправдано голяма скорост. Докато Карин спираше пред канцеларията, другата кола мина бързо край тях и спря пред най-отдалеченото бунгало. От канцеларията излезе възрастна двойка: и двамата се вторачиха в тази кола. Бекер забеляза жена, която забърза към вратата на бунгалото. Тя се опита да отключи, но вратата не се помръдна. Жената приближи глава до процепа й, каза нещо и бързо се вмъкна вътре веднага, щом вратата се отвори достатъчно широко.

Карин безуспешно се опитваше да привлече вниманието на собствениците. Те изглеждаха погълнати в далечната сцена, сякаш тя бе ядрото на невероятна драма. Жената я забеляза едва когато Карин извади личната си карта и ги информира, че е от ФБР.

— Виждаш ли — заяви триумфално Реджи на Джордж. — ФБР. Казах ти, че е нещо важно.

— Наистина ли сте от ФБР? — запита Джордж.

Карин задържа личната си карта пред очите му, но се обърна към жената. Беше се ориентирала, че тя е главното лице тук.

— Разбирам, че сте отговорили на молбата на щатската полиция за информация.

— Точно тук — заяви Реджи и посочи към бунгалото. — В номер шест. Точно това, което търсите.

— Какво смятате, че търсим? — запита Карин.

— Мъж и момче — отвърна Реджи. — Голям мъж, каза моторизираният полицай. Така ли е, Джордж?

Джордж изучаваше привлекателната млада жена, представила се за агентка на ФБР: опитваше се да си напълни очите, без да се вторачва особено очебийно. Въпросът на Реджи го стресна.

— А, да. Така каза полицаят. Голям мъж с момче.

— Е, той е там — заяви Реджи и пак посочи към бунгалото.

— Това, в което влезе жената? — запита Карин.

— Тя твърди, че той й е съпруг, но не й вярвайте — започна Реджи. — Той й вярва, но не му обръщайте внимание. — Тя кимна презрително към Джордж, който се бе понесъл към колата, опитвайки се да се разграничи от жена си. Надяваше се да разучи агентката от тази позиция, без да се набива в очи. Джак бе смъкнал прозореца, за да слуша разговора, и Джордж му намигна, като се престори, че не чува думите на Реджи.

— Щатският полицай не каза ли, че търсим сам мъж с момче?

— Повярвайте ми, вашият мъж е там. Погледнете сами и ще се уверите: този човек не е нормален.

Карин погледна Бекер и той потисна желанието си да се захили.

— Смятаме за малко вероятно мъжът, когото търсим, да пътува с жена си — обади се Бекер с учтив, официален тон.

— Тя със сигурност не му е жена — настояваше Реджи. — Вече ви го казах. Вървете и вижте. Просто вижте за себе си. Нещо става там вътре.

— Какво?

— Радвам се, че не знам. Умът ми е далеко от тези неща. — Бекер погледна Джордж, който изучаваше краката на Карин. Той усети, вдигна очи към него и се захили смутено. — Но е нещо, което плаче за полиция — продължаваше Реджи. Местеше поглед от Бекер към Карин, които явно не желаеха да предприемат някакво действие. — За бога, защо дойдохте тук?

— Отличен въпрос — отвърна мрачно Карин. — Мъжът вътре ли е в момента?

— Освен ако не е прокопал тунел под бунгалото. Държа това бунгало под око оттогава.

— Откога?

— Откакто го видях в него. И вие щяхте да направите същото, ако го бяхте зърнали, повярвайте ми.

— Момчето там ли е сега?

За пръв път Реджи прояви несигурност.

— Почти съм сигурна, че може би е — каза тя.

— Но не сте напълно сигурна?

— Защо не проверите сами? Може да е в банята.

— Страхувам се, че не ви разбирам, мадам. Виждали ли сте момчето?

— Не съвсем.

— Не съвсем?

— Видях четката му за зъби. Свидетелка съм на начина, по който се държеше мъжът: той криеше нещо. Видях го да носи нещо през нощта… — Гласът й заглъхна, загубил пара, когато се наложи да изложи недоказуемите си съмнения.

— Искате да кажете, че никога не сте виждали момчето? — Карин с мъка прикри раздразнението в гласа си.

— Не точно… но на мене не ми е нужно да видя нещо, за да знам, че е там.

— Виждала ли сте дрехите му?… Играчките му?… Книгите му?

— Само четката му за зъби.

— Нищо друго?

— Видях мъжа! И това е достатъчно!

Бекер се обърна към Джордж и го запита дали е видял момчето. Той вдигна и двете си ръце във въздуха с открити длани, отричайки всякаква връзка с цялата тази работа.

— Дори не съм виждал и мъжа — заяви той, без да поглежда жена си.

— Защо просто не отидете да го видите — настояваше Реджи, — вместо да стоите тук и да ме обвинявате в лъжа?

— Никой не ви обвинява в лъжа — обади се Карин успокоително.

— Защо тогава не отидете да видите сами този мъж и да го разпитате? Не се осланяйте на него. — Тя посочи Джордж с жест, едновременно обозначителен и презрителен. Джордж леко наклони глава и се захили на Бекер, опитвайки се да го включи във всеобщата мъжка преценка за жените.

— В такъв случай ще си поговорим с него — реши Карин и се обърна към бунгало номер шест.

— Попитайте го за кувертюрата, накарайте го да даде обяснения — каза Реджи и тръгна с нея.

— Смятам, че ще е по-добре сами да проведем разпита — спря я Карин.

— Ако не съм с вас, как ще разберете дали лъже?

— Обикновено провеждаме разпитите сами — повтори Карин. — Ако се окаже, че има нужда от допълнително потвърждение, ще ви извикаме.

— Мога да ви кажа всичко, което искате да знаете — настояваше Реджи, но изостана назад и ги остави да продължат сами.

Карин се облегна на отворения прозорец на колата.

— Ти оставаш тук — обърна се тя към Джак. — Няма да се бавим.

— Но…

— Ако има пони в онази стая там, обещавам да ти кажа — обади се Бекер.

Жената изскочи от бунгалото, преди да бяха извървели половината път към него. Тя бе облечена в колосана бяла униформа на медицинска сестра, бели чорапи, бели ортопедични половинки с връзки. Очите й искряха неестествено сини в контраст с този белоснежен фон. Русата й коса бе свита в кок, за да бъде удобно прибрана под касинката й, която в момента не носеше. Кичурите коса, освободили се от кока, й придаваха разхвърчан вид дори когато не се движеше.

Но сега не беше в покой. Спусна се към Карин и Бекер с възторга на някой, срещнал неочаквано стари приятели. Очите й блестяха щастливо, широката й усмивка прибавяше още един елемент в бяло.

— Побъркана ли е, или какво? — запита Дий весело. — Приятна старица по сърце, сигурна съм, но прекалено самотна, нали разбирате? Трябва да поговорите със съпруга й за нея, той има какво да каже.

— Аз съм специален агент Крист от Федералното бюро за разследване — представи се Карин и извади картата си.

— Така ли? Прекрасно! — Тя замълча достатъчно дълго, за да огледа Бекер от главата до петите. — Обзалагам се, че и вие сте специален, нали? — Обърна се към Карин. — Не го карайте да се чувства зле. Той се старае, колкото може.

Усмихна се на Бекер, за да му покаже, че се шегува. Имаше нещо толкова познато във всичко, което казваше, че Карин се запита за момент дали наистина не са се срещали някъде.

После Дий мина край тях и тръгна към офиса, като говореше през рамо и ги принуди да я последват.

— Съпругът ми има проблеми с очите. Знаете какво значи това. Не съм искала много, помолих ги само да бъде оставен на мира през деня. Не мисля, че е кой знае какво. А възрастната дама влиза при него, стресва бедничкия почти до смърт и очевидно самата тя се смръзва от уплаха — е, вие ще се ориентирате в цялата тази история. Затова сте специални, нали? О, виж ти! О!

Дий се отклони към колата на Карин с възторжени възклицания, като че ли внезапно бе попаднала на съкровище.

— Как се казваш?

— Джак Холис — отговори момчето.

— Можеш да ме наричаш Дий. А чие момченце си ти?

Джак се отдръпна леко от лицето, което напираше към него през отворения прозорец, и посочи майка си.

— О, той е красив, той е такова красиво момче! — обърна се Дий към Карин. — Вие сте щастлива майка.

— Да, знам. Благодаря.

— А ти… — Дий вмъкна глава в колата още по-навътре. — Толкова си прекрасен. Направо ми иде да те изям.

Джак се опита да се усмихне на странната жена и в същото време се дърпаше от нея, докато го спря торбата на спалния чувал на задната седалка.

— Искаш ли да дойдеш да живееш с мен? — запита Дий. — Искаш ли, искаш ли да поживееш малко с мен?

Дий пак се обърна към Карин:

— Само за малко? Ще ми разрешите ли?

— Не точно сега. Днес той отива на лагер.

— Наистина ли? Ще ходиш на лагер? Къде? Кой лагер?

— Уасакний — отговори Джак.

— Толкова е вълнуващо… Не те е страх, нали? Не се страхувай, няма от какво да се страхуваш.

— Не ме е страх.

— Добро момче… О, ти си толкова красив… — Дий се обърна към Бекер и Карин. Влагата в очите й бе замъглила искрящия син цвят. — Голяма щастливка сте. — Тя докосна ръката на Карин. — Нямате представа колко сте щастлива. О, бих желала той да е мой!…

— Да, той е чудесно момче — съгласи се Карин.

— Надявам се, че истински го цените — продължаваше Дий. — Не трябва да го държите заключен на задната седалка със затворени прозорци.

— Знам — заоправдава се Карин. — Той не е заключен. А и прозорецът е отворен.

— Не е лесно да се мисли за всичко — каза Дий покровителствено. — Особено ако майката работи и трябва да го води на работа със себе си.

— Не го водя на работата си. Ние сме на път към лагера… — Карин се спря: реши, че единственият начин да запази достойнството си, бе да замълчи.

— Сигурна съм, че полагате всички необходими усилия.

Дий стисна ръката и с известна доза презрение и се обърна рязко към Бекер. Сълзите й като че ли се бяха изпарили за секунда.

— А какъв е вашият принос? — запита тя с усмивка.

— Просто се мотая наоколо — отвърна Бекер.

— Те вършат това най-добре, нали? — обърна се Дий към Карин.

Все още засегната от загатнатата критика на родителските й умения, Карин не допусна да бъде включена в игрите на Дий. „Жената е самовлюбена флиртаджийка — помисли си тя. — Без задръжки пуска в ход пресиления си чар към всеки, попаднал на пътя й, бил той мъж или жена.“ Тя манипулираше с него като с бейзболна бухалка и при жените той нямаше голям успех, но при мъжете явно печелеше по точки. Карин с раздразнение забеляза, че Бекер се хили почти толкова широко, колкото и жената.

— О, добре тогава, хайде, елате и ми помогнете да се измъкна оттук — каза Дий на Бекер и отново се впусна в действие като внезапно развита пружина: изтича нагоре по стъпалата и изчезна в канцеларията, преди Бекер или Карин да успеят да реагират.

— Тя, изглежда, действа по своя собствена програма — подхвърли Бекер все още с усмивка.

— Намираш я и забавна, така ли?

— Смятам, че ме харесва, какво ще кажеш? — запита Бекер.

— Смятам, че тя има нужда от валиум.

— Признай, че е по-забавна от едно джудже.

Бекер и Карин последваха Дий към канцеларията и още пред прага установиха, че тя е вече влязла в гръмогласна разправия със собственичката на мотела.

— Прекалено късно ли е просто да се обърнем и да офейкаме? — прошепна Карин. Бекер се захили язвително и с нисък, демонстративен поклон я покани да влезе преди него в канцеларията.

* * *

Аш изми щателно момчето, въоръжен с пластмасови ръкавици, както го беше учила Дий. Той седна във ваната с момчето, придържаше тялото му с една ръка, а с другата сапунисваше и търкаше. Изчисти ноктите му с една от пилите на Дий. Изми ушите му, последните сълзи, миризмата на страха. Когато свърши, остави го във ваната, за да попие водата последните следи от краткия му земен път и страдания…

Облече се и зачака търпеливо Дий да се върне вкъщи в отговор на телефонното му обаждане. Установи, че не може да се потопи в историите по телевизията, умът му непрекъснато се отклоняваше към момчето във ваната. Той държеше талисмана на Боби в ръка, стискаше го за късмет, надяваше се, че той някак ще прояви силата си и ще промени нещата. Момчето бе настоявало, че талисманът винаги му е носил късмет: може би сега ще донесе късмет и на него? Аш търкаше монетата между палеца и показалеца си, вглеждаше се напрегнато в лика на мъжа, гравиран на нея, чудеше се кой беше той и откъде има силата да раздава късмет.

* * *

Когато Дий пристигна, Аш беше на вратата. Тя веднага схвана положението и не го разочарова: както винаги знаеше точно какво трябва да се направи.

— Сложи си ръкавиците и го напъхай в торбата — нареди му тя с отривист, властен глас. Погледна през спуснатите щори към групичката, която се съвещаваше пред мотела. Реджи говореше и сочеше към бунгалото на Дий.

— Когато завлека всички в канцеларията, ти разчистваш торбата оттук, ясно ли е?

— Да, Дий.

— Замъкни я до магистралата, но я прикрий добре. Не искаме никой да я намери точно сега. Ще я вземем довечера, когато си тръгнем.

— Няма ли да се връщаме повече?

— Престани да хленчиш, Аш — изгледа го тя строго. — Трябва да действаме бързо. Слагай си ръкавиците и не се мотай. Когато ги прибера в канцеларията, излизаш от вратата и се вмъкваш в гората с чувала колкото е възможно по-бързо. Разбра ли?

— Да, Дий.

Тя го погледна със свирепо искрящи очи, задържа вниманието му.

— Кого обичаш? — запита тя.

— Тебе, Дий — усмихна се Аш.

Дий се изплъзна през вратата. Аш си постави нов чифт пластмасови ръкавици, вдигна чувала за отпадъци от пода и отиде в банята. Излезе, като крепеше нежно тялото на момчето в чувала. Погледът му попадна на талисмана, който лежеше на пода до леглото, там, където го беше изпуснал.

Не му се стори правилно да го задържи. Боби го обичаше толкова много… Кой знае? Може би талисманът ще продължи да му носи щастие… Аш не бе особено сигурен, но знаеше, че монетата принадлежи на Боби и няма право да я задържи, колкото и да му се искаше.

Развърза чувала и внимателно постави в него монетата от половин долар с образа на Кенеди заедно с верижката към нея. Върза отново торбата и занадзърта през щорите към хората, събрани пред канцеларията. Дий се наведе отначало към колата и най-сетне заговори с мъж и жена, които Аш никога не бе виждал по-рано, после се вмъкна бързо в канцеларията.

Мъжът и жената стояха и говореха отвън и Аш пожела силно те да влязат след Дий в канцеларията. Желанието му се сбъдна. Те влязоха и Аш се запита дали талисманът на Боби не прояви силата си още веднъж. Още един последен жест…

Аш вдиша чувала с две ръце и се плъзна през вратата към горичката, която го очакваше само на няколко стъпки зад бунгалото.

* * *

От задната седалка на колата Джак забеляза как от крайното бунгало се измъква тромав мъж, оглежда се тревожно по посока на канцеларията и забързва към дърветата отзад. Мъжът носеше чувал за отпадъци, но някак странно: сякаш в чувала нямаше боклуци, а нещо друго. Той го беше обгърнал нежно с две ръце, като че бе някакво съкровище. „Или бебе — помисли си Джак. — Бебе в чувал.“ Джак хареса мелодията на фразата, липсата на смисъл. Тя бе от вида безсмислици, върху които Бекер с удоволствие импровизираше и се шегуваше с момчето. „Пука на обувка, бебе в чувал.“ Закле се да го запомни и да го каже на Бекер, но когато двамата с майка му се върнаха в колата, вече беше забравил…

Джак гледаше как големият мъж бърза през горичката към магистралата, като продължаваше да притиска нежно чувала към гърдите си. Мъжът изчезна за миг зад ниска сграда до мотела. Когато се появи пак, чувалът го нямаше.

Големият мъж отново погледна крадешком към канцеларията и се вмъкна бързо в бунгалото. „Сякаш играе на криеница“ — помисли си момчето. Но в света на Джак възрастните не играеха детски игри. Мъжът изобщо не погледна към колата и не го забеляза, което не изненада детето. „Толкова много възрастни не забелязват децата — помисли си Джак. — Като че ли ни няма или нещо такова. Сякаш сме невидими. Или пък те забелязват и те отрупват с прекомерно внимание — като медицинската сестра, която излезе от същото бунгало.“ Джак се надяваше от сърце, че когато излезе от канцеларията, тя няма да направи нов опит да се сближи с него. Ако нещата зависеха от Джак, той би предпочел да остане незабелязан, вместо да се превръща в център на внимание. Но беше дете и никой не го питаше. Когато попадаше на ентусиаст като медицинската сестра, Джак се опитваше да се държи учтиво и да не се отдръпва и майка му се гордееше с възпитаното му поведение. Но вътрешно той се стремеше да се смали толкова, колкото бе възможно, да свие духа си в най-мъничка топчица и ако може, дори да изчезне.

* * *

Дий изведе всички извън канцеларията, завладяваща и непоколебима. Карин се бе отказала да се оправя в отношенията между Дий и Реджи. Това бе едно кълбо от обвинения и контраобвинения, понякога от интерес само за участниците в разправията. Учуди я обаче доброто настроение на Дий дори и след яростното кръстосване на шпаги със собственичката. Тя замарширува по алеята към бунгалото си с нетърпелива стъпка, поглеждайки от време на време назад, за да разбере защо другите се влачат така бавно след нея.

Само чувство за дълг принуждаваше Карин да изиграе докрай поредния фарс: дълг не точно към Бюрото (бе въвлечена против волята си в обикновена разправия между собственик и наемател, която нямаше нищо общо с ФБР), но от самоуважение — не можеше да си разреши да изглежда глупачка в очите на хората. Ще им се види по-малко глупава, ако изкара тази работа докрай, като внимава да следва правилата, вместо да се поддава на изкушението да направи каквото й се искаше. А то беше да вдигне ръце, да заяви, че е станала грешка, и да си продължи пътя. „Колко ли време съм пропиляла в живота си в опити да не изглеждам глупава?“ — питаше се тя. На Бекер като че ли не му пукаше: той с удоволствие се правеше на глупак заради Джак и печелеше привързаността му. „Ако той отговаряше за тази операция, досега щеше да е зарязал двете кавгаджийки и да е избягал“ — помисли си тя. Вероятно щеше да пофлиртува с жената, но само колкото му се харесва, а после просто щеше да си тръгне, без да го е грижа за мненията на другите. „Ако беше жена, щеше да бъде пълен провал“ — помисли си Карин.

* * *

Аш седеше на края на леглото, вторачен в пода с прилично скръстени ръце в скута. „Като чифт мечешки лапи“ — помисли си Бекер. Размерите на мъжа бяха забележителни, но той не внушаваше страх: напротив, изглеждаше хрисим като крава и точно толкова интелигентен. Дишаше тежко, като че ли току-що беше тичал или бе правил гимнастика. Бекер се опита да си представи, че сам той прекарва целия ден, всеки ден в стая с размери на бунгало в мотел. Да, по-добре е от затворническа килия, но не кой знае колко. Вътрешната битка срещу чувството за клаустрофобия сигурно не е лесна: ненапразно ръцете на мъжа изглеждаха като напомпани от упорити ежедневни упражнения. Бекер с лекота си представи как той прави лицеви опори преди внезапното появяване на двама агенти от ФБР. Когато целият живот на един човек преминава в затъмнена стая, предлагаща закрила от предизвикваща болка светлина, и изведнъж в един и същ ден в странния му свят нахлува първо свадливата хазяйка, агресивна жена с развинтено въображение, която вижда отвлечени момчета под леглата и в сенките, а малко по-късно в уединения му свят се втурват две още по-авторитетни фигури, принудени по задължение да задават въпроси и да си придават суров вид, не бе за чудене, че мъжът изглеждаше зашеметен и замаян.

Това обаче не обясняваше калта по обувките му.

Бекер запита дали може да използва тоалетната и тръгна към нея, без да дочака отговор. Промъкна се край медицинската сестра, която като че ли се въртеше и обръщаше дори когато стоеше на едно място. „Затвореният живот ще бъде ад за нея — помисли си Бекер. — Защо ли е предпочела да прекарва седмици наред в тази тясна стая, когато за същия наем вероятно може да си осигури малка къща някъде?“

Дий демонстративно му даде път: изви гръб и се облегна на несъществуваща стена — сякаш се намираше в тесен коридор с размери, известни само на нея. Гърдите й се допряха до Бекер, тя докосна с пръсти горната част на ръката му, като че ли да го насочи и преведе край себе си.

Дори когато влезе в банята и затвори вратата, Бекер продължаваше да усеща докосването на жената, мекото съпротивление на гърдите й, допира на ръката й. Като че ли през него бе преминал електрически ток и той знаеше, че това усещане бе в него, защото тя го бе поискала. Не бе необходимо да го докосва: бе го направила преднамерено и Бекер трябваше да признае, че тя постигна желания резултат. Благодарение на най-проста стратегия от нейна страна той бе престанал да мисли за нея като за още едно лице: сега я възприемаше като жена. Желана жена.

Погледна се в огледалото и се захили на себе си. „Ти, смотаняк такъв“ — помисли си той. Независимо от годините, от опита, от силната, активна връзка с друга жена, изключително задоволителна сексуално, той все още реагираше като юноша. „Страхотен, неспасяем смотаняк“ — мислеше си той, но продължаваше да се хили на отражението си. Не се осъждаше в истинския смисъл на думата.

На пръв поглед банята не правеше впечатление с нищо: разхвърляна дамска козметика и прибори, старомоден бръснач, който вероятно обслужваше и двамата, четка за коса, сутиен, увиснал от закачалката, заедно с мокра кърпа, явно използвана съвсем скоро. По долната част на завесата за душа все още проблясваха капки, разплисканата върху пода вода не бе успяла да се изпари. Ясно беше, че през последния час мъжът бе взел вана или душ: жената бе пристигнала в мотела едновременно с тях. „Странен час за къпане — помисли си Бекер, — но когато човек живее затворен между четирите стени на една стая, вероятно губи напълно чувството си за време.“ А обувките му? Никой не каля обувките си в стаята. Излиза, че е взел душ, излязъл е, отъркал си е краката във влажната пръст около бунгалото и пак е влязъл. Или е тичал навън и се е върнал, което обяснява и тежкото му дишане? Но какво значение има всичко това? Бекер не беше тук, за да дълбае в тайните на живота му: той търсеше момче, а в мотела нямаше и следа от него и, откровено казано, почти нямаше следа и от мъжа, като се изключи физическото му присъствие. Липсваше мъжки гребен — дали използва този на жената? Сред разхвърляната козметика зърна туба с крем за бръснене на краката на жената, но нямаше такава за мъжа. Може би използва нейния крем? Дали ползва сапун? Сякаш мъжът бе включен в живота й като внезапно допълнително хрумване. Като че ли той бе напълно зависим от нея и за най-дребното нещо.

Бекер проми тоалетната, за да изглежда, че наистина е имал нужда от нея, и погледна в кошчето за боклук. Там бяха нахвърляни памук и книжни кърпички, изцапани с червило, няколко парчета лейкопласт, използвани и изхвърлени — изглежда, мъжът се накълцваше при всяко бръснене (напълно естествено, след като не ползва средство за омекотяване на брадата си). Близо до стената на кошчето — сякаш натикано, а не хвърлено — стърчеше нещо яркосиньо. Бекер го изтегли и се вгледа замислено в детската четка за зъби в ръката си. Тя бе използвана, но не много, четината бе все още твърда, краищата — цели, неразръфани от износване и изтъркване. „Възрастната жена е права поне за четката“ — помисли си Бекер. Вярно, имаше четка за зъби — която можеше да бъде използвана и от мъжа, и от жената, разбира се, — но ако в тази стая някога е имало дете, то не бе оставило никакви други следи…

Когато се върна в стаята, Бекер трябваше да признае, че старата дама от канцеларията бе права и в друго отношение: в атмосферата на бунгалото определено имаше нещо странно. Наемателите бяха невероятно нелогично съчетана двойка: пасивният, тромав, малоумен гигант и ярката, налагаща се, сексуално вибрираща млада жена. Аш все още седеше на леглото, където го бе оставил Бекер, вторачен в пода. Жената бе ангажирана в оживен едностранен разговор с Карин, която изглеждаше като обсадена и явно търсеше начин да се измъкне. На лицето й бе изписано измъченото изражение на някой, който се бе опитвал прекалено дълго да бъде учтив. Доколкото Бекер схвана, жената говореше на тема „мъже“ и невъзможността човек да ги цивилизова. За разхвърляната стая и баня например беше виновен съпругът й. „Сам по цели дни тук — човек лесно може да си представи, че ще положи някакви усилия да поподреди поне малко, нали?“ Бекер си помисли, че като се вземат предвид всички неща, големият мъж се справя доста добре по отношение на домакинството. Ако самият той бе затворен по цели дни в тази клетка, сигурно щеше да се отдаде на рисуване по стените с червилото на жената. Или ще рита пръстта зад бунгалото, когато жената не е наблизо. „Или вероятно ще седя на леглото със злочестия вид на момче, чието куче току-що е умряло“ — помисли си Бекер. Ако живееше така, сигурно щеше да бъде силно потиснат.

Карин хвана отчаяно погледа му и двамата излязоха от стаята, но не преди да се извинят за притеснението, въпреки че жената изглеждаше възхитена от неочакваното разнообразие, а мъжът като че ли изобщо не ги забеляза.

Дий ги придружи до колата, облегна се пак на нея с глава, вмъкната през отворения заден прозорец, и обля отново Джак с възторжени излияния. Дори си разреши да протегне ръка и да докосне бузата му.

— Ти си прекрасен — пееше тя. — Направо съвършен!

Джак се дръпна и Бекер си спомни илюстрация от любима детска книга: вещицата протяга ръка в клетката, опитвайки се да разбере дали Хензел е достатъчно напълнял, за да бъде изяден. Спомни си, че Хензел й подал кокалче, което късогледата старица приела за мършавия му пръст. Джак обаче бе принуден да подложи буза…

Карин потегли, докато Дий все още стърчеше до прозореца.

— Да се грижите добре за малкото ми момче — извика тя след тях.

Бекер забеляза в огледалото, че тя прекалено дълго гледа след тях и маха с ръка.

— Жената е луда — заяви Карин с облекчение. Най-сетне се бяха измъкнали от неприятната клопка, в която бяха попаднали. — Изглежда, ме сбърка с отдавна изгубена приятелка. За каква се мисли тя, та да ми дава съвети как да гледам собствения си син? Чу ли я? „Не трябва да го оставяш в колата със затворени прозорци.“ Едва успях да се въздържа да не я натисна до стената и да прочета правата й.

— Вбеси те малко, нали?

— А ти остана незасегнат, така ли? Никога не съм виждала зрял мъж да примигва така глупаво.

Бекер се изсмя.

— Какво мислиш за нея, Джак? — запита той. — Тя се държеше така с тебе, като че ли искаше да те изяде.

— Ужасно.

— Има добър вкус към момчета, признавам — обади се Карин. — Не мога да си представя друго момче, над което самата аз да се разкудкудякам като нея. — Тя протегна ръка назад и потупа Джак. — Ти се държа много добре. Гордея се с теб.

— Странен вкус към мъжете обаче — промълви Бекер.

— Имаш предвид себе си?

— Мисля за „съпруга“.

— Едно нещо е сигурно — заяви Карин, когато влязоха в магистралата. — Не спадат в категорията „средностатистическа семейна двойка“.

— В никакъв случай средна.

— Нито семейна — доуточни Карин.

— Откъде знаеш?

— Една негова закачалка в гардероба срещу осем нейни. Той има ли втори чифт обувки? Не знам какво е положението в банята, но в стаята практически нямаше и следа от живота му там.

— Както и в банята — допълни Бекер. — С изключение на две четки за зъби. И детска четка в кошчето.

— Старата дама беше права поне за нея.

— Тя бе изцяло права — отвърна Бекер. — Заяви, че са странна двойка — и беше права. Каза, че около мъжа има нещо не в ред — не мога да не се съглася с нея. Подчерта, че в бунгалото става нещо не съвсем в реда на нещата — сигурен съм, че е права. Не мога обаче да кажа какво точно не е наред.

— Излиза, че е абсолютна права по всички точки, с изключение на тази, заради която дойдохме — въздъхна Карин.

— Няма закон, по силата, на който да подведеш някого само защото е странен — продължи размишленията си Бекер.

— А и не искаме да има такъв — довърши Карин. — Не знам кое свързва тия двамата, но съм сигурна, не в основата на връзката им лежи нарушение на един или друг морален принцип.

— Скандална странност — предложи Бекер.

— Нещо по-лошо. Нещо… не знам, не намирам думи… нещо нечисто. Тръгнах си с чувството, че трябва да се измия, като че ли по кожата ми полепна слой мазнина… Някаква друга следа от дете, освен четката за зъби?

— Никаква — потвърди Бекер. — Но четката беше налице.

Карин се захили и поклати глава.

— Какво?

— Женска тайна — отговори тя.

— Страхотно.

— О, хубаво, ще ти кажа. И аз имам детска четка. Използвам я понякога да си четкам веждите.

— Сериозно?

— Вие, мъжете, нямате представа какво ни се налага на нас, жените, да вършим заради вас, нали? Слагам спрей за коса върху четката и ги приглаждам с нея, за да не стърчат в различни посоки.

Бекер се вторачи невярващо в нея. Карин се размърда неловко зад волана.

— Само понякога — уточни тя. — Много рядко.

Бекер продължи да се звери в нея, преувеличавайки нарочно изненадата си.

— Прекрати номера — заповяда му тя строго след минута. — Така че според мен в отсъствието на друго доказателство трябва да забравим четката за зъби.

— Налага ми се да приема твоето обяснение — предаде се Бекер.

— Трябваше да го направим, нали? — запита Карин.

— Е, нямаше как да не проверим. Все пак не беше пълна загуба на време.

— Защо?

— Джак си спечели обожателка.

— Прекрасно.

— Освен това тази среща ме накара да се замисля.

— Намери я интелектуално стимулираща?

— О, не ме накара да мисля за големи неща и големи книги. Но униформата на медицинска сестра ми напомни нещо. След отвличането в Бикфърд участвах в два разпита на свидетели. Единият от тях бе отговорник на щанд за понички. Той каза, че е видял групата деца, доведени организирано от училище в търговския център.

— Е, и?

— Той заяви — поне така ми се струва, — че е видял учителите, децата и училищната медицинска сестра отзад. Така ли каза наистина? Не мога да си спомня, но имаше нещо такова. Запазил съм тази картина в главата си.

— Е, и какво?

— Практика ли е при всяко организирано извеждане на децата от училище групата да бъде придружена от училищната медицинска сестра?

— Не знам. Но идеята изглежда добра.

— Така е. Но наистина ли е нещо обичайно?… Джак? Когато класът ви излиза някъде, медицинската сестра идва ли с вас? И ако идва, носи ли униформа?

Джак се поколеба достатъчно дълго, за да предизвика нетърпеливото възклицание на Карин:

— Джак, Джон те запита нещо.

— Не мисля, че съм я виждал… — започна Джак замислено.

— Искаш да кажеш, че никога не си я виждал, когато излизате с класа?

— О, тя идва с нас: на някого може да му прилошее, нали? Но не мисля, че съм я виждал в униформа. Носи си я само в училище.

Настъпи тишина, Карин и Бекер трескаво мислеха. Карин заговори първа, като протегна ръка към телефона.

— Разбира се, така е може би само в училището на Джак. — Тя бързо набираше номера. — Вероятно порядките във всяко училище са различни.

— Или медицинска сестра случайно се е движела в същата посока — предположи Бекер.

— Обикновено съвпадение — доуточни Карин.

— Най-вероятно.

— Сигурно… Малва? Заместник-директорката Крист е. Обаждам се от колата си. Първо, свържи се с директора на училището на Боби Рейнълдс. Провери дали децата са били придружени до търговския център от униформена сестра в деня, когато Боби беше — тя погледна неволно Джак, — когато е участвал в разходката до центъра. Второ, нареди на Хемингс да прехвърли всички записки на разпитите по случаите „Ламънт“ и да провери дали в тях се споменава за медицински сестри.

Карин замълча и погледна въпросително Бекер.

— Търговските центрове имат ли свои щатни медицински сестри? — подсказа той.

— И, Малва, разбери дали търговските центрове, замесени в тези случаи, имат дежурни медицински сестри… Правилно. Ще бъда в колата си до около шест часа. Искам отговорите преди шест… Благодаря.

— Хайде да не се вълнуваме предварително — обади се Бекер, когато Карин постави слушалката на място. — Първо, има един-единствен случай на серийни убийства със замесена жена — във Флорида. Второ, жена не може да изхвърля трупове от движеща се кола, докато шофира с една ръка.

— За този подвиг е необходим мъж с огромна физическа сила.

— Или… О, Исусе! Или двама души! Единият шофира, другият е на задната седалка и използва и двете си ръце! Кое не е в ред в това предположение?

— Двамата души. Серийните убийци са самотници.

— Въпреки че Удушвачът от Хилсайд всъщност се оказа екип от двама души.

— Браун и Розенблум извършиха онези брутални жестокости в Ню Хейвън.

— Дааа, и действаха години наред…

— Ти като че ли работи по този случай, права ли съм?

— Недостатъчно… Значи, има и такива случаи.

— Не особено често, но ги има… но никога със смесена двойка, сигурна съм.

— Не е задължително да бъде смесена. Седиш на задната седалка, използваш и двете си ръце. И жена може да се справи.

— Две жени?

— Защо не? Какво от това, че никога не е ставало досега?

— Жената във Флорида: известно време е била в комбина с друга жена.

Бекер пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Говори ли нещо с онзи мъж в мотела?

— Почти не.

— Защо?

— Защото… Глупачка съм, затова.

— Не, не си глупачка, Карин. Защо не говори с него? Опитай се да ми отговориш. Въпросът е сериозен.

— Защото щом жената излезе на сцената, нещата се обезсмислиха.

— Защо?

— Какво се стремиш да докажеш?

— Защо ти се видя безсмислено да го разпиташ?

— Защото мъж и жена заедно не отговарят на нашия модел.

— А кой ни даде този модел?

Карин замълча.

— Не е твоя грешка, Джон.

— Кой излезе с този модел?

— Много от нас, всички. Стигнахме до съгласие по него много преди ти да се намесиш в случая. Този вид неща се вършат от мъже самотници…

— Които излизат с колите си по магистралата и хвърлят торби с трупове през прозорците им? Кой убеди всички ни, че няма друго обяснение, освен да имаме насреща си силен мъж и нищо друго, та престанахме да търсим и дори да мислим за някакво друго обяснение на случая? Кой беше този гений, Карин?

— Джон, всички бяхме съгласни с предложеното обяснение. Аз също го приех. Все още отговарям за този случай. Ако е направено нещо глупаво, отговорността е моя.

— Отговорността, да. Но грешката е моя.

— Никой не е виновен, Джон. А и ти вероятно си прав. Сигурно е сам силен мъж. Нищо още не се е случило, за да поставяме под съмнение този модел.

Бекер мълчеше.

— Поне изчакай, докато получим сведенията от Малва, преди да се отдадеш на самобичуване. Всеки от нас ще има достатъчно време на разположение за това.

— След като оставим Джак в лагера.

— Разбира се.

— Ще се върнем отново в мотела…

— На пътя ни е — съгласи се тя. — Имаш ли нещо конкретно наум?

— Смятам да поискам от големия мъж да ми помогне, та да си изтегля главата от задника. До такава степен съм я натикал там този път, че едва ли ще мога да я измъкна без чужда помощ. — Бекер погледна Джак, после Карин. — Извинявайте за анатомичните подробности.

— Какво, заради Джак ли? Той ги обича. Мисли, че си много умен. — Бекер се обърна към задната седалка. Джак се хилеше с ръка пред устата. — Приеми истината, Джон — продължи Карин, — ти си роден да бъдеш баща.

— Всяко дете има нужда от баща — тихо каза Бекер. — Независимо дали го съзнава или не.

— О, погледни — възкликна внезапно Карин. — Виж, Джак! Ето я твоята планина.

Планинското възвишение Джеферсън се издигна внезапно пред очите им: неочаквано и внушително прекъсване на спокойния пейзаж до този момент. Както повечето планини в Масачузетс, Джеферсън се издигаше стръмно нагоре веднага след горската ивица в подножието. За предубеденото око, свикнало със снежните върхове на Алпите или Скалистите планини, не бе нищо повече от амбициозен хълм. Но на Джак планината Джеферсън му изглеждаше огромна.

— Твоята собствена, лична планина — обади се Бекер. — Харесва ли ти?

— Гледаш ли, Джак? Виждаш ли я?

— Виждам я — отвърна Джак. Искаше му се да добави дръзко, че не е сляп, но гърлото му се бе свило от вълнение и му бе по-лесно да си замълчи.

— Тук ще ти хареса — продължаваше Карин. — Изглежда така свежо и чисто, нали?

Бекер, който не изпускаше от погледа си и планината, и Джак, забеляза нарастващото му безпокойство. Предстоеше сърцераздирателна раздяла. Бекер насочи вниманието си към планината, за да запази собственото си вътрешно равновесие. Емоционалната струна, която Джак докосна у него, го завари неподготвен. „Кога се промених така?“ — запита се той. Погледна Карин, за да разбере дали е усетила буцата, която внезапно се спря на гърлото му, но дори да беше, тя запази тактично информацията за себе си. Вниманието й бе подчертано насочено извън прозореца.

И тримата се вторачиха мълчаливо в планината. Всеки потъна в мислите си, докато се носеха край нея в продължение на още няколко километра, преди Карин да намали скоростта и да се заизкачва бавно по лъкатушещия път към лагера.