Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (19)

Глава 19

Дий се спря на мотел извън Хинсдейл в Бъркшайърс. През прозореца Аш виждаше планински върхове с нежните извивки на женско тяло: те се издигаха от всички страни. Достатъчно беше да присвие очи, за да си представи, че лежи на пода и гледа голото тяло на Дий върху леглото, закръглената извивка на гръдта й — единия планински връх, а другия — извивката, на бедрото и задника.

Дий беше излязла да търси работа и Аш бе сам. Картината по телевизията беше много лоша: планинските върхове наоколо пречеха на сигнала, а кабелно обслужване нямаше. Този мотел бе най-забутаният от всички, в които бяха отсядали досега. Той беше прекалено далеко от Бъркшайърския фестивал и Танглууд — за да примамва туристи през лятото; твърде отдалечен от всички по-големи градове в околността — за да привлича бизнесмени; намираше се край път без значение — за да се надява поне на случайни пътници. Мотелът съществуваше главно благодарение на местните хора, а това означаваше сбирки за пийване след абитуриентски бал, нелегални любовни двойки, семейства от околността, чиито домове са или в ремонт, или се обезпаразитяват.

На около петдесетина метра от мотела се виждаше кола върху циментови блокчета близо до пикап с демонтиран двигател: части от него бяха разхвърляни из обраслата с бурени поляна. Близо до тях се издигаше разнебитена къща с опънат простор отпред. Под прострените дрехи играеха две деца и пищяха в самозабрава, докато се мъчеха да се ударят едно друго с пръчки по глезените. Между мотела и къщата нямаше никаква ограда или някакъв друг вид разграничение.

Непосредствено зад мотела успоредно на пътя започваше гора. В тази част от страната гората заобикаляше всеки опит на човека да отнеме за себе си и своите нужди части от нея. Аш не виждаше от страничния прозорец на бунгалото колко близо до мотела бе гората отзад, но знаеше, че тя е там, близо, съвършен дом за мечки. Той си представи, че се осмелява да влезе в нея някоя нощ, влачи се бавно нагоре по планината между дърветата, надушва следите на други животни, чува ги как се разбягват при звука на тежките му, тромави стъпки. Представяше си с удоволствие, че намира пещера високо горе в планината. Пещера, може би известна на други мечки, но в която никога не бе стъпвал човешки крак… Ще живее там, ще се храни с горски плодове и риба, ще пие вода от планинските потоци… Дий, разбира се, ще го открие: за една орлица няма нищо невъзможно, но леговището му ще бъде на прекалено голяма височина и подстъпът към него ще е твърде стръмен, за да посмее някой друг да наруши спокойствието му. Когато настъпи зима, той ще се свие между листата и ще спи с месеци. Ще може да се отпусне и да заспи, без да се страхува, че някой ще пострада — около него няма да има никой…

Аш гледаше далечните планински върхове с неясна тъга и копнеж. Ако Дий не довлече пак някого вкъщи, може би някоя нощ ще му разреши да поскита из горите и планините. Но той знаеше, че няма голям шанс: усещаше, че тя сигурно ще домъкне някого. И то много скоро. Не бе вземала лекарства от раздялата с последния Томи, но и не се бе строполила в нейната пропаст на безгранична скръб и силна депресия. Аш обаче усещаше определено някаква разлика в настроението й. Почти неконтролируемата възбуда сякаш бе уталожена и насочена в определено русло от неразбираема за него враждебност. Като че ли Дий беше открила нова цел, която поглъщаше кипящата й енергия по съвсем нов за Аш начин. Когато намери работа, нещо, което никога не й отнемаше много време, Аш очакваше пак да доведе някого вкъщи. Шансовете му да поскита из горите бързо се стопяваха…

* * *

Дий успя да намери работа в частна клиника сравнително близо до мотела още при третия опит. Както обикновено, административната директорка я прие като дар божи. В една област с хроничен недостиг на квалифициран персонал, появата на бяла медицинска сестра с всички необходими документи и квалификации, с опит и желание да работи при тежки условия независимо коя смяна и срещу ниско заплащане, беше повече от вълшебен отговор на отчаяна молитва. И, разбира се, нещо прекалено хубаво, за да бъде истина. Директорката обаче намираше логика в обяснението на кандидатката за скорошния развод и необходимостта да се установи на ново място с ясния подтекст, че тази работа за нея ще има временен характер. Колко ли време ще е нужно на жена като тази да си намери по-хубава работа, да се омъжи отново или да се премести в по-голям град? „Не много дълго — помисли си директорката, — но колкото и да е, струва си да се възползваме от този шанс.“ Както обикновено, тя зададе само няколко формални въпроса на Дий и я нае веднага.

Докато пътуваше към мотела, Дий разработи окончателно плана си. Положението бе ново за нея. Досега не бе имала конкретен обект, поради което не й се бе налагало да следва предварително обмислен план. Достатъчно й бе да спазва определен начин на действие. Тя го бе използвала, когато обстоятелствата изглеждаха благоприятни, а нуждата — огромна. Винаги обаче с голям процент импровизация по време на самия процес. Сега обаче нещата бяха различни.

Бе обхваната от силна вълна на възбуда. Този път не само ще задоволи непреодолимата си нужда, но и ще извърши акт на отплата. „Отнеми — и ще ти бъде отнето“ — мислеше си тя триумфално. Имаше тържествен библейски ритъм, а и смисъл в това, което възнамеряваше да направи. Най-сетне ще върне сина си и тези, които й го бяха отнели, ще страдат. Дий се чувстваше прекрасно. Смехът бълбукаше в гърдите й, напираше да изскочи от гърлото й. Колкото повече приближаваше към мотела, толкова по-неудържимо ставаше положението. Скоро тя буквално се прегъваше от смях над волана и й се наложи да намали, за да не се отклони в погрешно платно.

Забеляза веднага пръста на Аш между процепите на венецианските щори. Пак зяпаше планините и се излагаше на опасността да бъде открит, но не й даваше сърце да му се сърди — толкова й бе хубаво.

— Обуй си туристическите обувки — нареди му тя веднага, щом отвори вратата на бунгалото. Аш отскочи виновно от прозореца.

— Къде отиваме?

— В планината, разбира се — отвърна Дий. — Опитах се да я подмамя, но тя отказа да дойде при нас, така че ние трябва да отидем при нея.

Аш погледна захиленото й лице и сърцето му се сви.

* * *

Зарязан и наскърбен, Бекер страдаше, че не може да пие. Скръбта му като че ли го зовеше да зарови нос в чаша с вкиснат малц, но той установяваше, че му се приспива още след първата чаша и изглупява след втората — ако успееше да се насили да я изпие. Чувството на загуба на контрол, предизвиквано от алкохола, го плашеше много по-силно от страданието на отхвърления, в резултат на което той изстрадваше личното си нещастие трезвен.

— Е, една глътка няма да те удави — настояваше Тий и надигна кутия бира, за да докаже верността на твърдението си. Полицейският бос бе довлякъл опаковка от шест бири при посещението си на състрадание. Приятелят му не бе впечатлен и Тий сам се нагърби със задачата да пресуши и шестте кутии. Упоритостта му отбелязваше забележителен напредък.

— Това ободрява неутешимите — заяви Тий. — Прочетох го някъде. На кутия с овесена каша, струва ми се.

— Кое ободрява неутешимите? — запита Бекер.

Тий вдигна демонстративно кутията.

— Да се направиш на свиня.

— Ти неутешим ли си, Тий?

— Не, но ти си и след като отказваш да го направиш, все някой трябва да поеме нещата в ръцете си.

— Затова са приятелите — отбеляза Бекер.

— Сигурен ли си? Винаги съм се чудил. Е, тази саможертва не е кой знае колко голяма, когато се прави в името на добър приятел. Знам, че и ти ще направиш същото за мен, ако ме зарежат.

— Това, което ще направя, е да те закарам вкъщи, след като приключиш със саможертвата си. Няма да остави добро впечатление, ако полицейският бос бъде арестуван за шофиране в пияно състояние.

Тий се оригна гръмко и се потупа с юмрук в гърдите, изключително доволен от себе си.

— И така, изясни ми защо тези хубави жени непрекъснато те зарязват и те захвърлят наляво-надясно като ползвани носни кърпички? — запита той. — Какво им правиш?

Бекер се вгледа за миг в празното пространство пред себе си.

— Може би грешката ми е, че се влюбвам в тях — въздъхна той накрая.

Мъката и объркването му бяха толкова очевадни, че Тий се размърда неловко на стола си и се загледа с ненужна концентрация в ръба на кутията бира.

— Предполагам, че отначало съм мистерия за тях и те го намират силно интригуващо и предизвикателно. Но когато се влюбя, мистерията се губи, защото се опитвам да ги накарам наистина да ме опознаят.

На Тий му се искаше Бекер да не е чак толкова открит по този интимен въпрос. Не бе свикнал да му се говори така от друг мъж. Не знаеше как да реагира. Ако Бекер бе жена, нямаше да има проблем, разбира се. Отдавна щеше да е до нея на дивана с утешителна ръка върху рамото й. Утешителна ръка върху рамото на Бекер не изглеждаше особено добра идея: и двамата щяха да се почувстват толкова неудобно, че Тий дори не можа да си помисли да постави ръката си там.

— След като ме опознаят истински, се стряскат и ме напускат — продължаваше Бекер.

— Защо ще се стряскат? Ти не си страшен — побърза да се вмъкне Тий.

Бекер го погледна право в очите.

— Ти не познаваш истинското ми аз — заяви той с тон, който загатваше, че Тий ще бъде по-добре, ако остане невежа в това отношение.

Тий надигна кутията отново и зачекна нова тема:

— Е, и сега какво? Пак ли си пенсиониран или не?

— Тя не смята, че следва да продължи съвместната си работа с мен при новите обстоятелства.

Тий не запита какви са новите обстоятелства от страх, да не би да предизвика нови изповеди.

— Трябва да е приятно да не правиш нищо.

— Изсмуква ти жизнените сили.

— Е, но като се изключи тази подробност, трябва да е много хубаво. Знаеш колко страхотно мрачен и умислен ставаш, когато работиш върху някой случай. А сега, когато няма за какво да се безпокоиш, погледни се само колко си свеж и бодър.

— Не съм престанал да мисля за случая, въпреки че не работя официално върху него — обори го Бекер.

— Почти ме върза. Изглеждаш толкова безгрижен…

— Ще бъде убито дете, Тий. Ще открием тялото на Боби Рейнълдс и друго дете ще го последва. Знам това със същата сигурност, както знам, че седиш в момента срещу мен… А не мога да направя нищо, за да го спра — освен да мисля, да мисля…

— Трябва да си създадеш някои лоши навици…

— Ще се чувствам виновен за всяко дете отсега нататък. Този ужас ще продължава, защото аз не мога да го спра.

— За бога, не си виновен ти…

— Прецаках нещата, Тий: Направо прецаках всичко. Започнах погрешно, защото бях сигурен, че убиецът трябва да е някой много специален човек. Смятах, че разбирам ясно какъв е, и всичко, което направих, беше погрешно. И всичко, което всеки друг правеше, също беше погрешно заради моята сбъркана постановка и проклетата ми сигурност, че съм прав.

— Що за човек си ти, Шерлок Холмс? Преди никога ли не си прецаквал някой случай?

Бекер се замисли за миг.

— Преди винаги съм ги разбирал.

— Разбирал си кого?

— Убийците. Животните. Чудовищата. Както и да ги наречеш.

— Какво толкова има за разбиране? До един са лайнени в главите.

— Говориш като полицай.

— Казваш ми, че не са лайнени в главите? Ти, специалистът по серийните убийства — правилно ли те разбирам? Ти си експерт по психопати, които убиват отново и отново, и отново, така ли е? И ми твърдиш тук, че не са лайнени в главите до един?

Бекер пак замълча. Поигра разсеяно с връзката на обувката си, преди да отговори.

— Ние всички сме лайнени в главите, Тий. Затова ги разбирах.

— Трябва да е от бирата — поклати глава с недоумение Тий. — Но ми се струва, че ме натикваш в една категория с лайнените глави, и това ме вбесява.

— Трябва да е от бирата — съгласи се Бекер.

— Защото аз лично никога не съм изцеждал кръвта на хората до капка и варил костите им като онзи, какво му беше името. Никога не съм грабвал дете от търговски център, за да го бия до смърт.

— Те не са бити до смърт — поправи го Бекер. — Бити са до умиране. А след това са задушавани.

— Прекрасна разлика, няма що.

— Може би същността на разликата е в милостта…

— Имаш странна представа за милост.

— Бит ли си някога, Тий?

— Не.

— Бит редовно, свирепо от някого, от когото зависиш за храната, подслона, живота си?

— Не.

— Бит от някого, когото обичаш, без да знаеш какво точно си направил, за да го разгневиш толкова много?

— Казах вече: не.

— От някого, който непрекъснато ти напомня, че те обича дори докато те бие? Не? В такъв случай вероятно не знаеш кое е милост и кое не.

— За какъв дявол си го изкарваш на мене?

— И нещо друго: убивал ли си някога?

— В Кламдън? Противозаконно е. — Тий се захили, като се надяваше, че Бекер ще се присъедини към него, но той продължи с помрачено лице.

— А какво, ако си убивал, Тий? Какво, ако служебно, напълно законно, си направил дупка в нечия лайняна глава и си наблюдавал как животът му изтича от нея?

— Вероятно щях да…

— Ами ако изведнъж установиш — за твоя голяма изненада, — че извършеното не те тревожи чак толкова много? Ако откриеш, че дори като че ли ти харесва?

Тий се чувстваше така, сякаш бе притиснат в ъгъла и бомбардиран с въпроси, които го поставяха — за пръв път в живота му! — на мястото на обвиняемия. Искаше му се да се махне, но стаята сякаш се беше свила и силата на Бекеровия гняв (ако това беше гняв) го приковаваше към стола.

— Не го желаеш, не си го планирал, но най-неочаквано то е там, пред тебе, не, ти си вътре в него… Чиста случайност, резултат от нещо друго, което си вършил — но е там! Харесва ти да убиваш лайнени глави. Харесваш го с цялото си тяло и ум, и душа, то те възбужда, то те вълнува така, както нищо друго на света не би могло някога да те развълнува! Тогава какво, Тий?

— Аламинутно ще се озова при психоаналитик.

— Браво, Тий, чудесен начин на мислене. Ами ако установиш, че той е омаян от тебе и няма какво да ти предложи като изход, не знае как да те промени? Какво ще стане, ако половин дузина психоаналитици се окажат безсилни да изтрият тази възбуда, която идва при тебе само по един-единствен начин?

— Тогава ще имам проблем.

Бекер се изсмя — остро, с горчивина.

— И ще бъдеш прав — каза той. — А сега си представи, че си бил и все още си изтъкнат полицай, който се е клел да защитава закона и конституцията. Какво става, ако си шибан полицейски шеф, а имаш този малък проблем? И неочаквано попадаш на лайняна глава със същия проблем, със същата наклонност да се възбужда приятно прекалено много, когато убие някого, но с тази разлика, че не е изтъкнато ченге и местен полицейски шеф, така че шансовете му да убива законно хора са доста ограничени. И така, след като му липсва твоята лична, генетично заложена сила на волята и вроденото желание да прави добро, въпросната лайняна глава, за която говоря, се отдава на идеята да си осигурява приятни вълнения според възможностите си. Невинаги по същия мъжествен праволинеен начин като тебе, разбира се, не само чрез кървава разправа с хора в изпълнение на задълженията си, но по много по-находчиви и отмерени начини, в съответствие с индивидуалния му темперамент и личност… Например чрез бавно източване на кръвта на гостите си, както ти спомена, или като ги беси на тръбите в мазето, за да изучи анатомията им, преди да натъпче възглавници с косите им, или може би просто като ги връзва и упражнява всички пози на Кама Сутра върху телата им, преди да се почувства задължен да им запуши завинаги устата, за да си спести неизбежния смут след зверствата си. Разбери, каквито и да се странностите му, по същество, той страда от същия малък проблем, който имаш и ти. При тези обстоятелства и като имаш предвид, че си шеф на шибаната полиция, а имаш вродената склонност да се разглеждаш като човешко същество, независимо от малкия си проблем, не смяташ ли, че би могъл да положиш известни усилия да разбереш тези лайнени глави? Особено след като ти самият си поразен от същото, макар и в по-малка степен… Апелирам просто за някакъв вид разбиране — като към хора, които примерно заекват като теб… И понеже вникваш в тях, в състояние си да предвиждаш поведението им и си поне една стъпка пред полицая на средно ниво, който не само че не заеква, но и се отнася към заекващите като към извънземни и следователно напълно различни видове. Какво ще кажеш?

— Трябва да е от бирата — въздъхна безпомощно Тий. — Не разбирам за какво, по дяволите, говориш…

— Останах с впечатлението, че разговаряме за лошите навици.

— … и утре ще се радваш, че съм забравил всичко. — Тий пресуши последната от шестте кутии бира и се изправи несигурно на краха. — Беше удоволствие, както винаги — заяви той.

— Извинявай — прошепна Бекер, внезапно разкаян.

— Няма нищо.

— Нямах право да стоваря всичко това върху главата ти.

— Ще се радвам, ако мога да помогна. — Тий сграбчи стола, за да се закрепи. — Живея, за да служа. А и забравих вече какво ми наговори.

Бекер закара Тий до неговата врата, където той се обърна и постави тежка длан на рамото му.

— Не си чак такъв задник, за какъвто се мислиш — каза той.

— Откъде знаеш?

— Защото, ако беше, нямаше да се наслаждавам на пиенето с тебе чак толкова много.

— Аз съм страхотно добра компания — отговори Бекер. — Това е едно от по-добрите ми качества.

— Това е едно от качествата ти. И не те чух да заекнеш поне един път цяла нощ, така че за какво всъщност беше цялата тази патърдия?

Замотка се с ключа си, като същевременно шъткаше на Бекер да пази тишина, за да не събуди жена му. Влезе в дома си на пръсти, почти свит на две.

Вътре веднага се изправи и престана да залита. Облегна се на вратата и с облекчение въздъхна дълбоко. „Не е особено хубаво — мислеше си той — да познаваш приятелите си прекалено добре.“ Най-добре е много тайни да си останат такива.

* * *

Бекер позвъни на Хемингс по директната му линия, избягвайки телефонния номератор и вписването на телефонното му обаждане в дневника там.

— Знаеш, че официално не съм ангажиран повече със случая — предупреди го Бекер.

— Отново в отпуска по болест, както разбрах — реагира предпазливо Хемингс. — Съжалявам.

— Благодаря. — Бекер се зачуди каква част от сарказма, който усети в гласа на Хемингс, е рожба на собственото му въображение. Какво ли мислеха за него колегите му? Колко точно луд бе според тях? Дали не си представяха, че от устата му текат лиги и че не може да върже връзките на обувките си? Че се поддържа с лекарства? Или просто се възползва от добра възможност да се измъкне, като запази правото си на пенсия?

— Исках да се уверя, че си запознат със служебния ми статус — продължи Бекер. — Не ми се иска да завършиш със задник в ямата.

— Оценявам, че си го помислил — отвърна Хемингс. — Какво мога да направя за тебе?

— Любопитен съм, Косматко. За случая Рейнълдс и другите…

— Не можеш да ги изхвърлиш от главата си, така ли?

— Така си е за съжаление.

— Не се извинявай. Всички се поддаваме на натрапчиви представи, свързани с даден проблем, вкопчваме се в него и не сме в състояние да освободим съзнанието си, докато не го разрешим. Ако не бяхме такива, нямаше да работим в Бюрото. Какво искаш да знаеш?

— Какви са резултатите от претърсването за изоставена униформа на медицинска сестра?

— Е — започна Хемингс и Бекер усети дори в този единствен звук събудения трепет на ентусиазма. Технически изпълнител, който с радост посреща възможността да се оплаче за проблемите си. — Работя само с карта и жълтите страници на градските справочници, както можеш да си представиш. Започнах със случая с Арнъл Уикър. Реших, че след като Рейнълдс е отвлечен само от три седмици, още е рано в някоя от фирмите за пране и почистване да се определи една изоставена униформа като такава. От случая Уикър са изминали две години. Ако досега не са обърнали внимание на изоставена униформа, никога няма да я забележат. Почнах оттам и движа напред по отношение на времето. Започнах с радиус от шестнайсет километра от мястото на отвличане (търговския център на Ъпър Садъл Ривър) и се свързах по телефона с всеки, представител на такава фирма, отбелязана в справочниците на градовете в границите на този кръг. Той обхваща площ малко по-малка от 505 квадратни километра. С множество фирми и компании от този вид. Когато оттук не изскочи заек, увеличих радиуса на трийсет километра и продължих в същия дух. Не знам колко си бърз по математика, Бекер, но това увеличи площта, която трябваше да покрия, с още 1515 квадратни километра. Увеличаваш радиуса до около 50 километра, а това са още над 3000 квадратни километра площ и така нататък. Решихме да се спрем на максимален радиус от 90 километра. Огромен брой телефонни разговори.

— Добре е, че имаш на разположение специална линия за директно свързване на далечни разстояния — не издържа Бекер. Настъпи тишина и той добави умилостивяващо: — Трябва да е страхотна гадост. — Хемингс нямаше чувство за хумор.

— Отнема ужасно много време с разните подробности за това или онова.

— Изрови ли нещо досега?

— Една изоставена униформа в „Ройъл Клийнърс“ в Рамзи, собственост на някаква госпожа Хауърд Елстън, медицинска сестра с всички права. За нещастие госпожа Елстън е починала три седмици преди отвличането в Рамзи, така че според мен тя не е нашият човек.

— Продължаваш ли да работиш върху тази задача?

— Не ми е наредено да спра — отвърна Хемингс. — Все още.

— Сетих се, че е възможно да се открие нещо, ако се проверят местните болници и лекарски кабинети: дали няма случай на внезапно изчезване на някоя от сестрите там?

Отново настъпи мълчание. В първия момент Бекер си помисли, че беше предложил работа достатъчно огромна, за да обезсърчи дори Хемингс.

— Няма да стане — каза накрая Хемингс.

— Много работа?

— Погрешна следа — отговори Хемингс. — Залагаш на погрешна карта.

— Защо?

— Още ли не си чул?

— Хеъри, аз съм изключен от случая. Не съм чул нищо. Какво е станало?

— Открили са Рейнълдс.

— По дяволите!… Къде?

— Извън магистрала 84 в Кънектикът между Бикфърд и Санди Хук.

— Нещо особено?

— Още не е извършена аутопсия. Открили са го едва тази сутрин, но доколкото разбрах, няма нищо ново. Побой, чувал за отпадъци, гол и т.н. С една-единствена разлика.

— Каква?

— Отпечатък.

Бекер затаи дъх.

— Каза, че е гол.

— Гол е. Но този път в чувала има монета от половин долар с дупка — някой очевидно я е носил като медал. Казаха ми, че на този половин долар има отпечатъци от палец и показалец толкова ясни и чисти, колкото човек може да си представи.

— Не на момчето, кажи ми, че не са на момчето!

— Веднага го казвам. Не са на момчето.

— Проследили ли са го вече?

— Разбира се. Изскочи толкова бързо, колкото можеш да си представиш. В Пенсилвания има висяща заповед за задържане на лицето.

— Кой е той?

Хемингс замълча.

— Не ми казвай, ако не се чувстваш оправдан да го направиш — бързо каза Бекер. — Не рискувай работата си.

— Ти си в отпуска по болест — започна Хемингс.

— Правилно.

— Но си все още в Бюрото.

— Не ми казвай нищо, ако се страхуваш да го направиш.

— Бъди добър да не ме манипулираш с обратни психологически трикове, Бекер. Може да съм в отдела за разследвания, но не съм кретен.

— Съжалявам, Косматко. Но, за бога, и ти не ме карай да ти се моля.

— Казва се Тейлър Ашфърд-младши. Заповедта е за незаконно бягство от Щатския затвор в Пенсилвания, където е преминавал курс на психиатрично лечение.

— Душевноболен.

— Смятам, че можеш да го наречеш и така.

— За какво е бил там?

— Като се изключи фактът, че е луд?

— Лудостта сама по себе си не е престъпление. Знаеш ли за какво е бил вкаран в кафеза?

— Не можеш да се удържиш, нали, Бекер? Знаеш, че се гордея с осведомеността си, и ме предизвикваш да го докажа.

— Поставих нещата напълно открито още в самото начало на разговора ни.

— Вярно е. Поради невменяемост не е признат за виновен за убийството на баща си, майка си, брат си и сестра си и е изпратен за неопределено време в кошарата.

Сега беше ред на Бекер да замълчи.

— Както виждаш, много вероятно е всеки момент да бъда отзован от задачата с изоставените униформи — стига заместник-директорката Крист да намери време да се сети за мен.