Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (15)

Глава 15

Бекер се събуди само след един час сън напълно бодър, с чувството, че е спал цяла нощ. Не се помръдна, само отвори очи и напрегна слух, за да уточни къде се намира. Реагира на тъмнината както винаги: бързо, неволно потръпване, което побърза да постави под контрол, преди да премине в ужас. „Няма причина за страх — каза си той, — нито за тревога.“ Сърцето му бясно биеше, а кожата му пламна от притока на адреналин, но той съумя да си наложи да лежи тихо и да се вслушва.

Реши, че моментът е сега: демоните на тъмнината лежаха в миналото — или в душата му, — но не тук, в тази стая. Трябваше да вземе предвид нощните звуци: лекият шум от дишането на друг човек идваше от жената до него. По стълбите не се чуваха стъпки. Мъчителите му отдавна бяха мъртви, краката, които стъпваха така тежко по стъпалата надолу, бяха престанали да се движат преди години. „Сега единственият източник на мъчение е заровен дълбоко вътре у мен“ — напомни си той. Нищо не оправдаваше лудо биещото му сърце, но нямаше начин да избяга от вътрешния си ужас…

Продължи да лежи неподвижно и да се вслушва в равномерното дишане на Карин. Бе свикнал да се събужда така внезапно, понякога облян в собствената си пот. Познато му бе усилието за овладяване на страха, борбата на разума с инстинкта и с неоправданата тревога на подсъзнанието. През последните години разумът му винаги бе печелил битката. Надяваше се след време да постави под сигурен контрол и тялото си. Ужасът завинаги ще бъде прогонен в пещерата, откъдето дебнеше дълбоко вътре в него, страхът ще бъде успокоен и сложен на място, макар и никога да не успее да го постави на колене. В тъмнината винаги го обхващаше тревога, но той й бе свикнал: приемаше я почти като приятен другар в сравнение с нещото, което дебнеше да заеме мястото й…

Карин промени ритъма на дишането си: сега то бе шумно, леко неравномерно. Бекер извърна глава и я погледна. Тя бе обърната към него, устата й бе леко отворена, падналата върху лицето й коса се помръдваше с всяко издишване. Бе изритала чаршафа, с който се бяха покрили, трикотажната й блуза с остро деколте се бе издърпала нагоре, а голите крака и коремът й изглеждаха призрачно бели в нощния сумрак. „Трябва й почивка — помисли си Бекер. — Нуждае се от време за себе си. Време, което да прекара под слънчевите лъчи, за да си осигури малко загар и да се отпусне.“ Но знаеше, че Карин няма да излезе в почивка, докато Ламънт се вихри на свобода.

Разбираше и цялостното й отдаване на проблема: самият той бе пристъпвал към даден случай по същия начин. Не си спомняше обаче случай, който да е подавал толкова нищожно малко или да бе отстъпвал така бавно на опитите за изясняване. След седмици тежък труд те не се бяха придвижили по-напред от позицията, в която бяха в началото на съвместното им разследване. Бекер считаше, че причината се корени у него. Или нещо съществено им се изплъзваше, или работеха на погрешна основа. При по-голяма част от случаите на серийни убийства най-трудното беше да се установи, че те са свързани. Или, както много често се случваше, да се разбере, че изобщо са извършени убийства. Серийният убиец често задържаше телата. Дайс ги разрязваше и сваряваше, а скелетите съхраняваше под пода на кухнята си. Леон Брейд използваше косите на жертвите си като пълнеж на калъфки за възглавници, изплетени на една кука, които държеше в къщата на баба си. При тези случаи намирането на един труп водеше след себе си откриване на още и Бекер се спускаше след извършителя, докато го постави натясно и обезвреди. Гонитбите се различаваха по времетраене, да, но след определяне на набелязаната жертва случаят можеше да се счита разрешен. Мотивът и методите на убийците не бяха от съществено значение за Бекер преследвача — с тях се занимаваше съдът. А при Ламънт имаше множество трупове, но нито следа от извършителя.

„Сигурно търсим не там, където трябва“ — помисли си Бекер. Или пък хипотезата му за метода на убиеца бе погрешна и вложеното време и усилия бяха пропилени за едно голямо нищо.

Бекер се постара да се измъкне безшумно от леглото. Карин не промени дишането и позата си. Жена му Синди спеше леко като котка: тя веднага се събуждаше и при най-лекото му обръщане в леглото. А когато той внезапно отваряше очи, както сега, без да се помръдне, смразен от вътрешен ужас, топлата й ръка веднага се плъзгаше по гръдния му кош, за да го утеши. Сякаш бе психически вързана към него по начин, който той така и не успя да разбере. Бекер се опита да отхвърли мислите за Синди в един момент, когато се измъкваше от леглото на Карин. Ако си разреши да мисли за Синди, няма да се спре цяла нощ.

Заопипва пода, докато откри слиповете си. Както всяка нощ, бяха се любили и бяха заспали незабавно след това. Дрехите му бяха разпръснати по стаята на различни места, там, където Карин ги беше смъкнала от него и захвърлила.

Измъкна се безшумно по гащета във всекидневната. Приближи се в тъмнината до прозореца и погледна нощното небе. Луната беше бледо тънко сребро, но звездите примигваха едри и ярки на фона на небесното кадифе. Излезе на верандата и се загледа в тях. „Никой вече не се взира в звездите, освен астрономите — помисли си той. — Колко жалко.“ Ако човек имаше възможност да се измъкне достатъчно далеко от градските светлини, може би изведнъж ще открие, че нощното небе продължава да примигва и блещука с очарованието отпреди хилядолетия… Нощта — вечната наслада за страдащите от безсъние… По време на алпинистките си набези в планината Бекер обичаше да лежи с часове по гръб, потънал в съзерцание на бавния, величествен парад на нощните небеса… Струваше му се, че докато човек ставаше все по-извратен, красотата на небесата се запазваше, все така невероятно отдалечена, но разтваряща се с готовност пред всеки, който се обръщаше към нея…

Бекер се увери, че наоколо няма хора, излезе на полянката пред къщата и се обърна към нея. Хладната влажна трева обгърна ласкаво босите му нозе. Приближи се до бряста, издигащ снага до тротоара. Почти невидим в сянката му за когото и да било откъм къщата или откъм улицата, той се вгледа напрегнато в светлината, която се процеждаше през прозореца на детската стая.

„Да откраднеш дете — мислеше той, — да пожелаеш нечие чуждо дете достатъчно силно, за да го откраднеш… Да промениш завинаги живота му, живота на родителите му, да оставиш незаличими следи върху живота на братята и сестрите, върху все повече разширяващи се кръгове от хора, свързани със семейството му… Всеки път да поемаш риска да те хванат — а после да се умориш от него, от личния си подарък, причинил толкова човешки страдания… Да го малтретираш до смърт, а сетне да го убиеш и да го метнеш като ненужна дрипа, да го захвърлиш като още една торба боклук край пътя…“

Тази верига от действия бе лишена от елементарна логика, разбира се, но не това беше същественото. Бекер не откриваше в нея емоционалното звено, а точно то му бе нужно, за да проследи криволичещия път на убиеца. Като че ли липсваха нужните ръкохватки, за да обхване мозъка му, да схване мисълта му… При другите си случаи досега Бекер винаги бе съумявал да намери път към изкривената мисъл на лудия убиец. Постигаше го с принудително вглъбяване дълбоко в себе си, докато напипа и разкрие импулса към насилие в собствената си душа… Плащаше висока цена, но го бе вършил… Интуитивната връзка бе успявала винаги досега да го отведе до леговището на звяра… Дори когато следата се губеше, Бекер запазваше в съзнанието си образа на убиеца, защото — в момент на смразяваща самоанализа — той съумяваше да се вмъкне в кожата му, да диша неговия пренагрят въздух, да усеща възбуденото трептене на сърцето му в мига на престъплението…

Както беше казал на Карин, тази негова способност не беше някакъв трик — още по-малко магия. Тя бе акт на смелост и честност, който му разрешаваше да се погледне без маска и без обикновеното човешко лицемерие. В този случай обаче нещата някак му се изплъзваха. Той знаеше какво е да си жертва на Ламънт, но нищо за самия Ламънт… Имаше нещо фундаментално погрешно в постановката им — или Ламънт притежаваше нещо дълбоко индивидуално, което Бекер не откриваше у себе си…

Вторачи се в прозореца на Джак. Внуши си, че стои под клоните на бряста със сърце на чудовищен звяр. Но човек звяр, дете, преминало в света на възрастните и превърнато в чудовище, изкривено и оформено в този ужасяващ вид от някого — или от нещо, или от хиляди упорито повтарящи се криви неща… Сега той се движеше в чуждия за него нормален свят на хората, деформиран отвътре като готически фонтан с отблъскващо закривени форми… Бекер си представи, че е тук, за да отвлече спящото момче в къщата. Да се вмъкне в стаята, преминал с безшумни стъпки край потъналите в безпаметството на съня родители, да грабне детето от топлото му легло и да се стопи с него в нощта. Но защо? С каква цел? Бекер знаеше края, разбира се: детето бе осъдено, но не в убийството му лежеше същността на проблема. Тя бе в шестте седмици съвместен живот — в който липсваше сексът. Този факт бе най-неразбираемата страна на проблема за Бекер. Сексът винаги бе присъствал в престъпленията на другите чудовища, с които бе имал работа преди: той винаги бе съществена тяхна част.

„Забрави нещото, което не разбираш — заповяда си той. — Започни с нещото, което знаеш, дай му възможност да ти разкрие останалото. Първо открадни детето. Изживей акта на отвличане. Разкрий чувствата на Ламънт, когато вижда жертвата си, познай възбудата, страха, непреодолимия подтик…“

Бекер се взираше в светлия прозорец на детската стая, докато той като че ли се стесни и фокусира, превърна се в тунел, прорязващ тъмнината: единствения открит път за него към мястото, където имаше нужда да отиде. Бекер безшумно пристъпи натам.

Също като майка си Джак бе изритал чаршафа и лежеше без завивка върху леглото. Беше в лятна пижамка с множество пожарни коли по нея. Стените на стаята бяха покрити с афиши, на които атлети демонстрираха умението си да ритат, хващат, тичат, скачат или футболисти се блъскаха, спъваха, бореха за топката. На този фон Джак изглеждаше още по-малък и по-мил. Той като че ли лежеше в езеро от невинност сред стаята си, малките му ръце и крака и отпуснато в сън лице контрастираха остро с едрите мускулести мъже по стените.

Бекер се взираше през прозореца в тази сладка невинност и се опитваше да усети подтика да я оскверни, страстното желание, непреодолимия импулс да я притежава, да я грабне и да я направи своя, като я разтерзае и погълне лакомо.

Момчето се раздвижи леко в съня си, обърна се към прозореца. Лицето му бе, ако действително имаше такова нещо, лице на ангел и дебнещото край прозореца чудовище бе разтърсено от диво желание да го притежава. Не защото го мрази, защото кой би могъл да мрази ангел? А защото го обича. Чудовището обичаше жертвите си. Ламънт крадеше деца, защото ги обичаше. В началото бе любовта, Бекер ясно чувстваше възторга и топлината й. Но после нещо се изкривяваше, нещо не ставаше както трябва и любовта се превръщаше в чувство, което завършваше със смърт. Но в момента, когато виждаше момчето за пръв път, чувството на любов се доближаваше до благоговение. Разтърси го горещо, силно, болезнено желание да притежава момчето. Чудовището се отдалечи от прозореца и тръгна към вратата.

* * *

Карин сънуваше, че някой се вмъква в къщата. Събуди се внезапно от тихото прещракване на външната врата. Скочи от леглото с пистолет в ръка, преди да си спомни, че не беше сама. Забеляза, че Бекер не е в леглото, и разбра, че той вече е реагирал на шума.

Излезе присвита от вратата, държеше пистолета с две ръце, изтеглени напред. Спря за миг да успокои пулса си и се придвижи напред в потъналата в здрач къща, спираше се често и се ослушваше.

Всекидневната беше празна, кухнята — също. Светлината в детската стая я притегли като фар. Пред стаята на сини си спря пак, кожата й бе настръхнала и пламтеше от тревога и напрежение. Чу момчето да простенва леко като насън, но усети и още нещо, усети нечие чуждо присъствие в стаята.

Карин стъпи на прага и видя гол мъж да се навежда над сина й.

— Не го докосвай, ръцете настрана! — Гласът й бе заплашителен като ръмжене в тъмнината.

— Не съм го докосвал. — Бекер бавно, много бавно извъртя глава към Карин.

Сега Карин видя кой е мъжът в стаята на сина й, но не промени позата си. Ръцете й държаха пистолета стабилно насочен към центъра на торса му.

— Стой настрана! — Гласът й все още напомняше стържене на пила о метална повърхност.

Бекер се отдалечи на две крачки от леглото и бавно вдигна ръце над главата си.

Карин погледна Джак, който пак се обърна в съня си. Изглеждаше недокоснат, на вид в ред. Погледна отново Бекер, този път отдели нужното време да го огледа добре. За пръв път забеляза, че е по гащета. При паниката в началото й се бе сторил напълно гол. Изразът на лицето му бе напрегнат, бдителен, но без ни най-малка следа от вина.

Карин отпусна пистолета.

— Излез — заповяда му тя, този път с шепот. Бе безкрайно благодарна, че не бяха събудили Джак. „Да отвориш очи посред нощ и да видиш майка си да размахва пистолет срещу полуголия й любовник, надвесен над теб! Колко ли години терапия щяха да му бъдат нужни след такова едно преживяване?“ — запита се тя.

Бекер последва Карин във всекидневната с ръце все още над глава.

— Прекрати с този номер — каза тя. Светна лампата и седна на креслото пред дивана. Погледна го и извърна очи. Лицето му бе маска на хилеща се ирония. Тя обаче не успяваше да прикрие болката в очите му.

— Мислех… — започна тя и спря. Не можеше да каже какво си беше помислила.

— Мислила си, че имам намерение да злоупотребя с него — довърши мисълта й Бекер.

— Чух някой да влиза в къщата, часът е — колко е часът? Три сутринта. Взех те за крадец.

— Знаеше, че съм аз.

— Господи, Бекер, три часа посред нощ е…

— Видяла си, че не съм в леглото, знаеше, че съм аз.

— Откъде да знам, че имаш навика да влизаш и излизаш от къщи посред нощ? Виждам гол мъж, надвесен над сина ми…

— Знаеше, че съм аз, и си помисли…

— Реагирах, просто реагирах, не помислих нищо…

— Все още го мислиш. Не те обвинявам. И аз на твое място щях да си помисля същото.

— Аз не… — Гласът и прозвуча неубедително и на самата нея.

— Светът като че ли прелива от подобни неща в наши дни. Плуваме сред подобни деяния, те ни атакуват отвсякъде — свещеници, бащи, приятели, детегледачи… На този фон параноята изглежда напълно оправдана.

— Познавам те, Джон, и знам, че ти никога няма…

— Как така? Откъде знаеш?

— Защото те познавам.

Бекер се изсмя. „Жестоко“ — определи смеха му тя.

— Никой не познава никого толкова добре. Дори психиатрите ни.

Карин си затрая. Усещаше хладната тежест на автоматичния пистолет върху голия си крак. Вглеждаха се мълчаливо един в друг през стаята.

— Какво се опитваш да кажеш? — запита тя.

— Казвам, че реакцията ти е оправдана. Сгреши в преценката си, но беше напълно права да мислиш така.

— Не се засягаш, че си помислих — само за секунда, — че искаш да…

— Засягам се много силно — отговори Бекер. — Но не те обвинявам.

Карин пак си затрая. Не и се искаше да задава очевадния въпрос, но знаеше, че няма как да го избегне. А когато го зададе, той ще промени отношенията й с Бекер — ако те вече не са невъзвратимо променени. Не толкова въпросът й бе от значение, а простият факт, че го пита: въпросът съдържаше косвено изискване за алиби, доказваше липса на доверие.

И все пак тя трябваше да го зададе.

— Какво правеше там?

Бекер мълча дълго. Карин видя как пое въпроса с неизбежния подтекст, забеляза болката, която му причини.

— Работех — отвърна той накрая.

Когато не се впусна в подробности, тя запита:

— Излиза ли навън?

— Да.

— Облечен така?

Бекер се огледа, като че ли преценяваше костюма си.

— Да.

Забеляза как стисна зъби и разбра, че няма да каже нищо повече.

— Нямам желание да те разпитвам, Джон.

— Чудесно.

— Но не разбирам.

— Няма да разбереш дори и ако се опитам да ти го обясня.

— Работеше, така ли?

— Аха.

Трудно й беше да го гледа в лицето. Изглеждаше като момче, обвинено за пръв път от родителите си в лъжа, наранено от обвинението, вбесено от несправедливостта му, зашеметено от факта, че доброто му име досега се оказва недостатъчно, за да го защити, примирено, че никой не му вярва, и натъжено от загубата на невинност. Липсваше единствено осъзнаването, че само преди минути бе на косъм от смъртта: тя можеше да го застреля на място… „Той е — заключи тя — най-странният мъж, когото някога съм обичала; може би най-странният, когото някога ще познавам — но и най-интересният.“

— Искам да си легна — заяви тя. Лежаха будни до зазоряване, изпънати един до друг, без да се докосват, преструвайки се, че спят.

Призори Карин запита тихо:

— Какво научи?

Бекер отговори веднага, сякаш бяха говорили с часове.

— Той ги обича — каза той. — Ламънт обича тези момчета.