Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (22)

Глава 22

Провериха езерото достатъчно бързо. То бе плитко и се претърсваше леко на разстояние около сто и двайсет метра от дървената платформа, която осигуряваше единствения възможен достъп до него: в останалата си част езерото бе заобиколено от стръмни скали и бреговете му там бяха почти непристъпни. Невероятно беше Джак, с неговите ограничени възможности на начинаещ, да се опита да плува — или да успее да преплува — по-далеко от брега.

Общите усилия на Карин, Бекер, Блокър и Рийз — двамата местни полицаи — заедно с две дузини доброволци от лагера завършиха безрезултатно: в горите наоколо нямаше и следа от Джак. Към средата на следобеда Карин и двамата местни полицаи стигнаха до извода, че е време да се извика щатската полиция. Тя привика също и хора от силите на ФБР от Олбъни и Бостън, които щяха да се явят на място едва сутринта на следващия ден.

През целия ден Карин се държа като жена, която добре контролира и себе си, и обстоятелствата, организираше и насочваше претърсванията, съветваше се учтиво с Блокър и Рийз, консултираше се с Бекер със същата учтива готовност да го включи в решаването на проблема, вземаше решения, провеждаше телефонни разговори. Бекер не виждаше и следа от обезумялата майка или истеричката, побъркана от чувство на вина жена от изминалата нощ. Тя цял ден не го погледна в очите, но това се дължеше на вътрешния й смут, който само той можеше да усети. За света около нея тя бе енергична професионалистка, решена твърдо да се справи с непосредствената задача. Чудеше й се, смаян от силата, която тя като че ли черпеше от работата си. Дори полата и жакетът й изглеждаха като току-що изгладени. Само когато бе близо до нея, усещаше киселата миризма на страха й. Беше взела душ рано сутринта, но познатата воня се бе просмукала дълбоко в дрехите й.

Когато взе решение да се обърне към щатската полиция, Карин издърпа Бекер настрана от местните полицаи и възпитатели.

— Аз съм прекалено вътре в нещата, Джон, и имам нужда от твоето обективно мнение. Ако ставаше въпрос за нечие друго дете — имам ли достатъчно причини да твърдя, че има случай на отвличане?

— И аз съм прекалено вътре в нещата — отвърна Бекер.

Тя отхвърли протеста му настрана с рязко, кратко махане с ръка. Ничия друга загриженост и болка не можеха да се приближат до нейната…

— Имам ли достатъчно основания да смятам, че Джак е отвлечен? — Сега тя бе с лице към него, но очите й бяха насочени някъде над рамото му.

— Какво значение има? Обяви го за отвлечен. Той ти е син — какво му пука на когото и да било дали постъпката ти е технически оправдана или не?

Тя затихна и Бекер забеляза как кръвта й бавно изтече от лицето, а после също така бавно се върна обратно. Очите й бяха така упорито вторачени в далечината, че той се обърна, за да разбере какво гледа. По дънера на дърво зад него се катереше катеричка, но на половината път внезапно замря, сякаш едва тогава забеляза хората наблизо, и бързо изприпка на другата страна на дървото. Бекер проследи подскоците й за миг, давайки време на Карин да се овладее. Питаше се колко ли пъти този ден бе преминала през същата криза, докато се бе опитвала да мобилизира всичките си вътрешни сили срещу мощната вълна на отчаянието.

— Ти си много опитен агент — заяви тя накрая, думите й бяха обмислени и прецизни. — Предвид необходимото попълване на документацията по случая те питам дали според теб съм оправдана да намеся щатската полиция по случая само на базата на подозрение за отвличане. Задавам въпроса официално. Ще оценя съответно официален отговор.

— От какво се страхуваш: от обвинения в злоупотреба със служебно положение? Просто го направи и ако по-късно някой започне да задава въпроси, прати го по дяволите. Става въпрос за Джак.

— Знам за кого става въпрос — изсъска тя.

— Съжалявам. Но не се безпокой, всеки ще разбере.

За пръв път този ден го погледна директно с пламнали от гняв очи.

— Хич не ми пука какво те ще разберат! Задавам ти прост въпрос. Престани с тези номера на заядливо копеле и просто отговори да или не.

— Да, разбира се — отговори Бекер. — Ти си напълно оправдана да изискаш включване на щатската полиция по подозрение в отвличане. Така случаят придобива федерално значение и се превръща в случай и на ФБР.

— Благодаря — кимна тя. — Не беше чак толкова трудно, нали? За какъв дявол се правеше на идиот?

— Прекалено си разстроена… — започна той.

— Без лигавщини.

Той посегна да обгърне раменете й, но тя се дръпна рязко и тръгна към другите.

— Искаш ли да проведа едно от телефонните обаждания? — запита той.

— Преди десет минути направих и двете — отговори тя. — Сега трябва да решим как да действаме, когато дойдат тук.

Блокър и Рийз се вторачиха в картите, които Карин разстла върху капака на едната от полицейските им коли.

— Районът тук поне е по-слабо населен, отколкото Ню Джърси — започна тя. — Това ще ни помогне до известна степен. — След дребното избухване срещу Бекер отново се бе превърнала в енергична професионалистка. — Тя се обърна към двете ченгета, които я гледаха с любопитство. — Щатската полиция ще бъде тук след няколко минути. Знаете какви са: веднага ще поискат да поемат нещата в ръцете си.

— Абсолютни задници — изкоментира Блокър и Рийз кимна потвърдително.

— Такива са — съгласи се Карин. — Ще се опитат да ви изблъскат настрана, въпреки че става въпрос за ваш случай, на ваша територия и вие имате абсолютно право да работите по него.

Рийз подчертаваше всяка нейна дума с енергично кимане.

— Не искам да го допусна — продължаваше тя. — Ще настоя да продължите работата си по случая заради мен. Вие познавате територията тук по-добре от всеки друг, работите по случая от самото начало. Искам ви в моя екип и няма да допусна каквото и да било ченге от щатската полиция да ви избута.

Бекер наблюдаваше как двете ченгета се хващаха на манипулациите на Карин. Знаеше, че по-късно тя ще приложи точно същото ласкателство и на щатските полицаи. Добра политика бе да се задържи всеки достатъчно заинтересуван и щастлив, но по отношение на местната полиция той знаеше, че тя има и допълнителен мотив. Може и да е вярно, че познават околността по-добре от всеки друг, но беше верен и фактът, че те по-леко ще се огънат пред силата на волята и, отколкото щатската полиция. Карин ги ласкаеше сега, за да може по-късно да ги върти, накъдето и както си иска. А когато този вид коткане идваше от една привлекателна жена, беше дори още по-лесно да му се поддаде човек. И двете ченгета вероятно не съвсем съзнателно подхранваха тайна надежда, че ги иска около себе си заради страстното й желание да им смъкне панталоните. Не бяха толкова глупави да си разрешат да проявят инициатива: надяваха се, че този вид страст ще разцъфти спонтанно без особени усилия от тяхна страна. Карин усещаше какво си мислят и вероятно бе дори много по-наясно от самите тях: тя умееше да се възползва от сексуалните фантазии на мъжете около нея и сега не забрави да се усмихна на всеки един от тях, докато ги манипулираше успешно. Независимо от това Бекер оцени поведението й като добре свършена полицейска работа.

— Смятам, че е добра идея да се включите в активна дейност, преди те да са пристигнали, нали? — Продължи, без да изчака реакцията им. — Имаме нужда от списък на всички мотели или къщи под наем в радиус на около трийсет минути шофиране оттук. Всяко място, където преминаващ пътник може да наеме стая и да си осигури някаква степен на уединение. Дори пансион с отделен вход. Всяко място, където нашият човек може да набута и задържи дете, ако не е местен жител.

— Трийсет минути шофиране?

— Не е кой знае какво. Петнайсетина минути са нужни само за слизане от планината, а и тук има обширна свободна, незастроена територия. Ако трийсетте минути се окажат недостатъчни, ще продължим по-надалеко, но нека започнем с това разстояние.

— Ще ни е нужно малко време да го обмислим — обади се Блокър.

— Е, да. Ето защо смятам, че трябва да започнете работа, преди да се появят момчетата от щатската полиция.

— Може да се направи и нещо повече — подхвърли Бекер, когато полицаите се отдалечиха, за да започнат искания списък.

— Кажи ми.

— Мисля, че този път имаме късмет… Имам предвид евентуалната реакция на Ламънт — или Ашфърд: все още мисля за него като за Ламънт, толкова дълго го наричах така, че ми се превърна в навик. Първо, няма кой знае колко места за криене, нито пък има такива, където да може човек да избяга.

— Какво искаш да кажеш?

— Цял ден вървяхме през горите наоколо. Колко зайци видя?

— Зайци? Нито един.

— А колко според теб живеят тук? Дузина? Стотици? Повече? Не ги видяхме, защото те просто седят по дупките ся и се крият. Но колко, смяташ, че ще видим, ако вървим през гората, бием по храстите с пръчки и ги принудим да се впуснат в бяг?

— Продължавай.

— Ламънт се е прибрал в скривалището си. Единственото, което трябва да прави отсега нататък, е да се спотайва и ние ще го открием само ако случайно се спънем в него. Той има изпитана практика в това отношение, избрал си е предварително скривалището, покрил се е добре в него — предимството е негово. Но ако го изкараме от леговището му и го принудим да бяга — предимството е наше. Намираме се на една територия, където имаме всички шансове да се справим. Няма кой знае колко места наоколо, където да може да избяга — стига да го избутаме от укритието му.

Карин се вгледа в картата, мислите й бясно препускаха из главата.

— Как ще го накараме да бяга?

— Трябва да го изплашим, да го накараме да смята, че затваряме обръча си около него. Само така ще успеем да го измъкнем от леговището му. Повтарящи се съобщения по местното радио и телевизия, че започваме претърсвания от къща на къща, че сме концентрирали усилията си върху местата, които дават подслон на преминаващи пътници, може би ще го стреснат достатъчно, за да го принудят да се впусне в бяг.

— Може би. Но няма да имаме на разположение достатъчно хора, за да проведем наистина претърсвания от къща на къща — освен ако знаем къде точно да търсим.

— Той няма начин да знае, че не го вършим. Ако го чуе по радиото, ще повярва. Защо да не повярва? Може ли да си разреши да рискува?

— И така, той се впуска в бяг. Но той не е заек: ще бъде в кола и може да отиде практически навсякъде.

— Ще го вкараме в капан. Съобщи, че претърсването започва по права линия от тук до тук — Бекер посочи две точки на картата. — Той ще се спусне да бяга в тази посока. След като го изкараме навън, ще можем да затегнем примката около врата му още повече. Погледни, през планината минават малко пътища. Постави полицейска кола на тази пресечка, друга — ето тук, и ти ще принудиш всеки, който се опитва да избегне полицаите, да се отклони по шосе 21. Блокирай го — той се замисли над картата още секунда, показалецът му се въртеше над нея като пчела над цвят. — Тук. Пълна блокировка, цялостно претърсване на всяка кола, минаваща по него. Можем да осигурим достатъчно хора за тази цел.

— Има начини за изплъзване от капана.

— Да, има — съгласи се Бекер. — Ако е достатъчно хитър, ако познава добре околността, ако подозира капан.

— А е възможно и да се окаже от другата страна на линията на претърсване. Тогава няма да обърне внимание на блъфа и ще остане, където е. Възможно е да потегли на север и да се отправи към Канада.

— В който случай няма да бъдем по-зле, отколкото сме в момента. Виж какво, Карин, не ти предлагам велик план, но е нещо положително. Нещо, което можем да приложим веднага на практика. Нямаме време за губене.

Карин мълчеше, все още втренчена в картата.

— Боби Рейнълдс издържа само три седмици — наруши мълчанието Бекер. Карин трепна. — Ламънт бърза все повече и повече. Джак може да има…

— Знам.

— Разбира се. — Той постави ръка на гърба й, но Карин се дръпна.

— Добре — кимна тя.

— Остава да убедиш щатската полиция да ти съдейства.

Тя изсумтя презрително.

— Не е проблем — ще го направя.

— Знаеш ли какво ме изплаши истински? — запита тя, когато тръгнаха към другите.

— Какво?

— За пръв път обяви гласно, че срещу нас е Ламънт.

Хекер въздъхна.

— Както виждам, каквото и да направя, ти причинявам болка. Накъдето и да се обърна, вечно стъпвам погрешно. Извинявай.

Тя плъзна ръка в неговата и я стисна леко.

„Все пак е някакъв вид контакт — помисли си Бекер. — Тя все пак ми даде поне това…“

* * *

След съвещанието с щатската полиция Бекер и Карин се настаниха мълчаливо за през нощта в канцеларията на лагера: Бекер — върху походното легло, а Карин — на нейното място до прозореца. Няколко часа преди зазоряване тя се вмъкна в леглото и се сви до него: двамата едва се побраха на опънатия му брезент. Бекер установи, че тя бе свалила кобура, както и блузата и полата си. Той я обви с ръце и зачака да види какво още ще поиска, но тя се нуждаеше само от това.

— Не знам какво още да направя — прошепна тя с отчаянието на изгубена душа. — Направих всичко, което знам.

— Ще го намерим — заутешава я Бекер.

— Знам. И когато го направим, ще го убия.

Бекер се стресна. Имаше предвид, че ще намерят Джак. Събуди се пак точно преди съмване и от треперенето на тялото й разбра, че тя плаче безмълвно. Когато стана при първата все още сумрачна дневна светлина, очите й бяха сухи, но изглеждаха ужасно. Торбичките под тях бяха слезли надолу почти до бузите й — разширяващи се тъмни петна, като почернени с въглен…