Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Бекер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Edge of Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Уилц

Заглавие: Човекът от ФБР

Преводач: Благовеста Дончева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4551

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Аш намери хапчетата на Дий в чантата й и с труд ги преброи върху плота до умивалника в банята. Не беше взела нито едно хапче от доста дълго време. Чуваше гласа й от другата стая, висок, бодър, оживен — говореше на новия Томи какъв голям късмет беше извадил: тя беше успяла да го открие и да си го прибере обратно! Аш се зачуди дали е редно да я насили да си вземе хапче. Бе успявал в миналото, но когато тя лежеше инертно на задната седалка, удавена в безмерната си тъга. Тогава натикваше хапчето дълбоко в устата й и стискаше челюстите й, докато преглътне: в това състояние тя бе прекалено слаба, за да се съпротивлява.

Никога не я бе виждал така възбудена толкова продължително време и беше изплашен. Този път бе съвсем различна — като че ли Томи сам по себе си вече й беше недостатъчен. Тя говореше без спиране за „работниците“, които й го бяха отнели, и как тя бе съумяла да си го върне обратно. Сега вниманието й сякаш беше раздвоено между момчето и жаждата за отмъщение срещу социалните работници и полицаите. Тази промяна плашеше Аш. Той все още не смееше напълно да си го помлели, но му се струваше, че Дий вече не бе напълно под контрол. А ако тя изпуснеше юздите, какво ще стане с него? Той знаеше, че сам той не е способен да упражнява истински контрол над каквото и да било.

Аш се върна на мястото си до вратата с лице към телевизора, който стоеше върху шкафчето срещу леглото с екран, обърнат леко към него. Новият Томи, гол върху леглото, прикриваше слабините си с ръце, а Дий говореше ли, говореше… Момчето изглеждаше изплашено, но Аш разчиташе и упорство на лицето му. Вече бе демонстрирало смелост с опита си да избяга. Големият мъж се надяваше, че няма да направи още нещо толкова глупаво: Дий изглеждаше много близо до яростно избухване дори и без провокация.

— Дий — стреснато възкликна Аш. — Дий, погледни!

Той сочеше екрана на телевизора — току-що бяха прекъснали сутрешното шоу със специално съобщение. Лицето на новия Томи изпълни екрана.

— Това е Томи — извика той и тя рязко се обърна. — Погледни, Томи, показват те по телевизията!

Лицето на Джак бе заменено от това на Карин Крист, която обясни със сдържан тон плановете на полицията за търсене на детето и хващане на злосторниците. Лицето й бе толкова измършавяло и измъчено, появата й по телевизията — така неочаквана, че на Джак му бяха нужни няколко секунди, за да се увери, че наистина беше тя.

— Майка ми — възкликна той смаяно.

Дий стоеше близо до телевизора с изкривено от ярост лице, което като че ли излъчваше отрова.

— Кучката гадна! — изсъска тя.

— Това е майка ми — повтори Джак.

Дий го шамароса така силно, че той се търколи върху леглото.

— Това е кучката, която те взе от мен — изкрещя тя. — Не смей да я наричаш майка. Тя не ти е майка, тя е една от работничките по случая. Тя те забеляза, разбра колко си прекрасен, колко си ценен, пожела те за себе си, измисли всички тези лъжи за мен и те й помогнаха да те открадне!

Образът на Карин бе заменен с карта: закривена червена линия я пресичаше от единия до другия край, а триъгълници, напомнящи остриета на стрели, сочеха посоката на движение на полицейските сили. Картата изглеждаше като разработен с подробности план за военна кампания.

— Кучка, кучка, кучка!

Докато Аш се гърчеше вътрешно в напразни усилия да разбере за какво става въпрос, Томи бавно се изправи на леглото, като държеше лице с две ръце: бе забравил свенливостта си.

— Тя идва — мяташе се Дий из стаята. — Кучката идва, ще се опита пак да те открадне!…

Хвърли куфара върху леглото и засъбира дрехите си.

— Няма да успее да го направи. Няма да те вземе отново!

На телевизионния екран се върна редовната сутрешна програма и Дий гневно го изключи.

— Облечи го — нареди тя рязко на Аш. — Тръгваме веднага.

Опакова багажа за две минути. Коленичи пред Джак, който стоеше в средата на стаята вече с панталонките си, но още с незавързани обувки.

— Не се безпокой, няма да й разреша да те открадне отново. — Обхвана с ръце лицето на Джак. — Ти си толкова, толкова безценен за мен. Няма да издържа, ако пак те вземе от мен! И ти няма да издържиш, нали, Томи? Ще бъдеш толкова наранен, колкото съм аз, нали? Ще те боли точно толкова, колкото и мен… Не се безпокой. По-скоро ще те видя мъртъв, отколкото да разреша да попаднеш отново в ръцете й!

Дий се изправи, кимна и Аш спусна кувертюрата върху Джак като огромна мрежа…

* * *

Отправиха се на запад, настрана от червената линия, пресичаща картата, показана по телевизията. Пред отклонение от магистралата извън Бекет бяха паркирани напреки две полицейски коли. Те забавяха движението и даваха възможност на полицаите да се взират внимателно във всяка преминаваща кола. Дий се отклони от магистралата и се отправи на северозапад към планината. Тя се вслушваше напрегнато в съобщенията по радиото, докато шофираше — нещо, което вършеше много рядко. Когато отново бе съобщено за претърсването, тя пак замърмори гневно за „кучката“. Аш я чуваше ясно изпод кувертюрата, но се надяваше, че заплахите й не стигат до Томи, свит под него.

След няколко километра Дий избягна полицейски коли, паркирани пред друго отклонение, и пое по единствения открит път за нея: навътре към планината.

Когато стигна до най-голямата стръмнина, видя зад завоя дълга редица коли, подредени една след друга във възходяща линия. Изруга и натисна: спирачки. От позицията си на края на опашката забеляза моментното присвяткване на задните фарове на колата на върха на стръмнината, когато тя бавно се придвижи с няколко сантиметра напред. Червените присвятквания на задните фарове на колите следваха едно след друго при бавното им изтърколване надолу по хълма: те отбелязваха освобождаването на спирачките и мъчителния напредък с по една дължина. Докато настъпи моментът и тя да се придвижи напред, задните фарове на колите пред нея светеха като червени мъниста на дълга огърлица, а плътно отзад проскърца със спирачки голяма бежова кола комби.

— Аш, чуваш ли ме?

— Да, Дий — веднага се отзова той с приглушен глас изпод кувертюрата.

— Слушай внимателно. — Тя хвърли поглед в огледалото за задно виждане и видя шофьора на колата отзад: красив мъж с правилните мъжествени черти на древните викинги. Той погледна лениво колата на Дий, а после изгледа с примирение редицата коли пред него и гората отстрани.

— Има задръстване — започна Дий. — Искам от теб да вземеш Томи и да тръгнеш право през гората. Разбираш ли ме?

— Право през гората.

— Право през гората и обратно в мотела. Ясно ли е, Аш? Ще те посрещна там. Досега сме направили само един голям полукръг. Мотелът е от другата страна на планината. Можеш ли да го направиш, Аш?

— Да.

— Давай тогава толкова бързо, колкото можеш. Сега ще отида да говоря с мъжа зад нас и когато ти дам знак, искам да изчезнеш в гората по най-бързия начин. Ясно ли е?

— Ясно, Дий.

— Хубаво. Не се разкривай, докато не ти кажа, и после тичай с все сила. — Отвори вратата, поколеба се за миг. — И Аш, не разрешавай да ти отнемат Томи. Те ще го измъчват много, а знам, че ти не искаш Томи да страда.

— Не го искам.

— Разбира се. Но те ще го накарат да страда, ако пак го хванат. Когато разбереш, че няма начин да не го хванат, искам да му направиш това, което направи на семейството си. Ясно ли е?

Аш замълча.

— Разбираш ли какво трябва да правиш, Аш?

— Да, Дий — отговори той неохотно.

— Прекрасно. А сега внимавай: когато ти кажа да тичаш, грабваш Томи, изчезваш в гората и прехвърляш планината. Ясно ли е?

— Да.

— Кого обичаш?

— Тебе, Дий.

— И аз те обичам, Аш — приключи тя, излезе от колата и се отправи към бежовото комби.

Аш прошепна на Джак, който лежеше под него, закрилян от тромавото му тяло.

— Няма да боли, обещавам. Ще те нося, но няма да боли…

Джак не каза нищо.

* * *

Дий се усмихна широко, когато шофьорът на комбито смъкна прозореца, за да говори с нея. Охладеният въздух от колата я лъхна в лицето като целувка на северен вятър.

— Не мога да вися тук за нищо — подзе тя. — Детето ми е само вкъщи с температура.

— Съжалявам — каза мъжът и Дий усети слаб европейски акцент.

— Не е нещо сериозно, но знаете как се паникьосваме ние, майките. Безпокоим се и за най-дребното…

— Да, така е — съгласи се съчувствено мъжът.

— Смятам да обърна и да се върна.

— Да, разбира се.

— Ако нямате нищо против да се мръднете малко назад, ще успея да обърна. Но внимавайте: някой може да се появи отзад, а аз не искам да ви се случи нещо лошо.

Шофьорът й се усмихна.

— Няма страшно.

— О, така казват всички — отвърна Дий, — а после гледай само какво става.

Мъжът не бе сигурен какво точно иска да каже, но тя изглеждаше така развеселена, че и той се разсмя.

Дий се върна при колата си и застана до отворената врата. Когато шофьорът на бежовото комби обърна глава, за да погледне назад, тя извика:

— Хайде, Аш!

Големият мъж отскочи от задната седалка като навит на пружина и се втурна между дърветата в ръце с голям вързоп, покрит с кувертюра. Докато тичаше навътре в гората, приведен над товара си, той напомняше краен защитник, притиснал футболната топка към корема си.

* * *

Карин, Бекер и капитанът на щатската полиция организираха временен щаб за приемане и регулиране на съобщенията по радиото от блокираните отклонения на магистралата, както и на външните обаждания от Бюрото. Денят започна с добра новина.

— Намерили са стара снимка на Тейлър Ашфърд — съобщи Карин. — Изпратили са я по факса от Пенсилвания до Олбъни. Лошата новина е, че е пристигнала след тръгването на хората насам. Олбъни я изпраща по факса до щатския патрул в Масачузетс и полицията в Бекет. Но най-близкият факс на щатски патрул е на около четирийсет и пет минути оттук.

— А и не е сигурно дали нашият факс работи — подхвърли Блокър. Карин бе задържала двете местни ченгета, Блокър и Рийз, за свръзка или шофьори: според изискванията на случая. — Използваме го доста рядко — добави той смутено.

— Което означава, че ще го имаме след четиридесет и пет минути — уточни Бекер с много по-голямо философско спокойствие, отколкото чувстваше в действителност. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака…

Когато дойде първоначалният доклад от една от организираните блокади, Карин реагира първа.

— Вероятно е бил забелязан — заяви тя с овладян тон и се вмъкна в полицейската кола на Рийз. Бекер усещаше, че се опитва да не се поддава на предварително вълнение. — Има обаждане от жена. Подробностите са неясни — ще отида да проверя.

— Поддържай връзка с нас — извика след нея Бекер.

Рийз се настани зад волана, запали колата и зачака по-нататъшните заповеди на Карин. „Тя вече го е дресирала“ — помисли си Бекер.

— Не, ти ще държиш връзка с мен — нареди Карин. — Ако го откриеш, не забравяй, че е мой.

Бекер се захили.

— Няма да забравя. Аз не искам нито частица от него. Освен това съм в отпуска по болест, спомняш ли си?

— Ти помни.

— Късмет — махна с ръка той.

— Едва ли сигналът си струва, но трябва да проверя — въздъхна Карин с мрачно изражение, кимна и колата потегли.

* * *

Второто повикване дойде само след няколко минути. Обади се патрулиращ полицай от блокировката на Уинклър Роуд в планината Джеферсън.

— При нас спря някакъв човек, господин Од Ронинг. Той твърди, че е видял мъж да се измъква от редицата коли на Уинклър Роуд и да тича в гората. Твърди, че мъжът е носел нещо, увито в одеяло.

— Познавам го — възкликна Блокър.

— Кого?

— Господин Ронинг. Много умен човек. Щом като твърди, със сигурност го е видял.

Бекер го изтика бързо към полицейската кола, посочи му мястото на първата седалка до шофьора и сам се настани зад волана.

— Кажи им да го задържат там — извика той на капитана.

— Технически погледнато, аз трябва да карам — обади се Блокър.

Бекер пусна сирената и светлините на покрива и вече вземаше най-близкия завой със скорост, която накара полицая до него да настръхне.

— Поемаш радиото — нареди Бекер. — Имам нужда и от двете си ръце върху волана.

— Разбирам — промърмори Блокър.

— Обади се на Уинклър Роуд и им нареди да задържат всички коли, които слизат от планината.

— Слизат от планината? Мислех, че се качваме.

— Правилно. Качваме се по лявото разклонение, дясното е пълно с коли, спрени от полицейския пост.

— А, да — съгласи се Блокър.

Бекер преброи до три, преди да му напомни:

— По-добре го направи сега, за да не се засечем с някой, който слиза.

— Точно така! — забърза се Блокър, когато най-сетне разбра какво точно се иска от него и защо. Той протегна ръка към радиото, а Бекер взе следващия завой с пълна скорост и гумите оглушително пропищяха, после зави наляво, за да се размине с камион и почти веднага отскочи надясно да избегне стреснат мотоциклетист от насрещното движение, който разтреперано удари спирачки.

* * *

Името на пощенската кутия беше „Линч“ и Карин си помисли мрачно колко подходящо изразяваше личното й настроение. На верандата ги очакваше привлекателна блондинка — косата й имаше топлия златист нюанс на пресен мед. До нея стоеше момиченце, а в краката й лежеше голямо куче коли. То повдигна глава, когато приближиха, но пак я отпусна само при една дума от страна на жената.

— Красива е, нали? — прошепна Рийз и Карин го погледна, питайки се мимоходом дали думите му издаваха връзка с жената на име Линч или бе само израз на копнеж — а може би възклицание на естет и познавач на женската красота. За нея и майката, и дъщерята бяха красиви.

— Здрасти, Пег — поздрави свенливо Рийз, погледна жената и бързо отмести поглед. Карин разбра, че неволната му реакция бе израз на безнадежден копнеж. Жената притежаваше прекалено подчертано вродено достойнство, за да бъде достъпна за едно местно ченге.

— Астрид го е забелязала — заяви Пег и посочи малкото момиче, което надничаше иззад полата й. Тя заговори директно на Карин и незабавно изключи бедния Рийз от разговора. — Вчера игра в задния двор. Каза ми веднага, но за съжаление не й обърнах достатъчно внимание, докато не чух за блокирането на пътищата от полицията. Покажи им, скъпа.

Момиченцето пристъпи напред, разбрало, че е дошъл редът му да се появи на сцената. То бе наследило красивия цвят на майчините си коси, същите ясни очи с проблясваща в тях интелигентност и едва сдържан смях, то ги поведе веднага към задния двор и посочи към канавката успоредно на железопътните релси.

— Той излезе оттам — започна разказа си момиченцето. — Изкачи се, но една ръка го хвана за крака и го издърпа обратно надолу.

Карин си представи как от канавката внезапно се издига хищна ръка, за да сграбчи детето, и неволно потрепери… Заповтаря си, че не става въпрос за Джак. Момче, заиграло се с приятели. Не нейният син. Някой друг е бил хванат и смъкнат в канавката. Не Джак.

— Познаваш ли момчето?

— Не.

— Виждала ли си го някъде по-рано? — продължаваше да пита тя.

Момиченцето поклати глава.

— Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш? — Помисли си, че прави грешка: трябваше да измъкне описанието от детето стъпка по стъпка — широко известно беше колко лоши свидетели са децата. Но Астрид беше или вече подготвена, или имаше добра памет за момчета.

— Имаше кестенява коса, срязани дънкови панталонки и риза… Беше малко по-голям от мен… Симпатичен беше.

— Ризата… — започна Пег, но се спря и остави дъщеря си да продължи.

— Той беше изплашен — не плачеше, но беше изплашен — приключи Астрид.

— Видя ли кой го грабна? — вмъкна се Рийз.

Астрид отговори, обърната към Карин. И тя, изглежда, разбираше кой е по-важният от двамата.

— Само ръка — видях само ръка.

— Не може да се види в канавката от нейната височина. Тя клекна до дъщеря си, за да докаже думите си.

— Забеляза ли нещо на ризката? — запита Карин.

— Ще ви я покажа — отвърна Пег и се обърна към люлката. — Но тя беше тук! — възкликна жената озадачено, после промърмори нещо под носа си и извика строго — Ерик! Иззад къщата се появи второ коли с бял парцал в муцуната.

— Ела тук! — заповяда Пег.

— Толкова е глупав — забеляза момиченцето. След кратка борба с кучето, жената измъкна парцала от муцуната му. Тя го опъна и го показа на Карин. Обикновена бяла трикотажна ризка, намокрена от лигите на кучето и разкъсана от зъбите му.

Карин я взе и погледна вътрешната страна на якичката. Краката й се подкосиха и тя се хвана за Рийз.

Там бе написано с неизтриваем маркер името на Джак.

* * *

Гласът на Карин пропука по радиото, когато Бекер се изкачваше по Уинклър Роуд край дългата редица спрени коли.

— Нещо ново?

Бекер взе микрофона от Блокър.

— Ще бъда на място след две минути. Ти къде си?

— Аз съм с офицер Рийз — отговори тя. Бекер се запита дали тя шофира или Рийз. Ако кара тя, изживяванията на Рийз ще бъдат много по-тежки, отколкото сервираните от него на Блокър. — Намерихме ризката на Джак. — Гласът й бе напрегнат, сякаш всяка дума й струваше огромно усилие. — Разучаваме картата. Ако Ламънт е бил в Бекет вчера и на Уинклър Роуд днес, има само една област, от която може да дойде. Смятаме, че е възможно да е отседнал някъде по протежение на магистрала 37 — освен ако вчера само се е разкарвал наоколо, нещо малко вероятно. Ако тази сутрин е карал по Уинклър Роуд и е решил да се върне обратно, шансът да се е отправил към старото си място е голям. Едва ли познава по-безопасно място в околността от вече наетата и ползвана стая в някой мотел или където и да е другаде. Решихме да проверим мотелите по магистрала 37. Според Рийз те са само три.

— Как си? — запита Бекер.

Карин изключи, без да отговори на глупавия му въпрос, но на Бекер се стори, че преди пълното замиране на радиото чу неприятното излайване на язвителен смях. Когато спряха зад последната бавно пълзяща кола пред полицейската блокада, Блокър се обади:

— Четири са…

Бекер обаче беше вече извън колата и бързаше напред.

— Ронинг?

Мъжът от бежовото комби протегна несигурно ръка.

— Од Ронинг — представи се той.

Бекер пое ръката му, стиска я и едновременно с това издърпа по-възрастния мъж към полицейската кола.

— Бекер от ФБР. Можете ли да ми посочите къде точно мъжът влезе в гората?

— Разбира се — отговори Ронинг, вече отпуснал тяло на задната седалка. Двамата с Блокър се поздравиха с кимване.

Нямаше място да обърнат колата и Бекер я пусна на заден ход надолу по планинския път.

— Тя бе много очарователна — обади се Ронинг.

— Тя?

— Но манипулативна, нали разбирате? Останах с впечатлението, че не желаеше да видя мъжа да излиза от колата й.

— Колата беше шофирана от жена?

— Разбира се. Много привлекателна. Русокоса. Приятна усмивка.

— Господи — възкликна Бекер.

Блокър следеше с нарастващо безпокойство как Бекер, изкарал глава извън прозореца, усилва скоростта на колата надолу по хълма под писъка на двигателя: той с право протестираше на необичайните скорости на заден ход. Нито Бекер, нито Ронинг даваха вид, че са участници в нещо необичайно.

— Мъжът? — запита Бекер.

— Не успях да го огледам добре. Нищо повече от обикновено зърване за миг. Но бе огромен човек, сигурен съм.

— Твърдите, че е носел нещо?

— Носеше нещо, притискаше го до гърдите си и имаше одеяло. Видях края му да се ветрее около коленете му.

„Бива си го“ — помисли си одобрително Бекер. Искаше му се да можеше да го смени с Блокър…

— Ето тук — възкликна Ронинг и Бекер натисна спирачки, които реагираха с възмутен писък. — Мъжът изтича в гората горе-долу тук — посочи Ронинг.

— Забелязахте ли посоката му?

— О, нагоре. Определено нагоре по планината.

— А жената обърна колата си и се спусна надолу по хълма?

— Да.

Бекер застана на пътя и погледна нагоре към планината. От мястото му видимостта между дърветата не бе повече от няколко метра, върхът на планината не се виждаше.

Бекер хвана Блокър за ръка. Разгневен шофьор се облегна на колата си и зарева:

— Какво, по дяволите, става? — Бекер не му обърна внимание.

— Хващай се за радиото и изискай помощ, осигури поне още трима мъже и тръгвайте нагоре по планината.

— Какво търся? — поиска да уточни Блокър.

— Какво се мотаете там? — поиска да узнае и разгневеният шофьор.

— Я млъкни! — изкрещя му на свой ред Блокър и пак се обърна към Бекер: — Откъде сме сигурни, че този мъж не е влязъл в гората само да пусне една вода? Когато човек виси толкова време на безкрайна редица коли…

— Той е взел и одеяло — вероятно е тръгнал на излет — не издържа Бекер. — Или е решил да си подремне под някое дърво. В такъв случай няма да ни озори кой знае колко да го открием, нали? Слушай какво, Блокър, ако става въпрос за Ламънт, вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че досега е убил поне дузина души, включително и собственото си семейство. Ако го откриеш, не си въобразявай, че се крие зад дърветата от свенливост. И внимавай да не те забележи. Единственото, което трябва да направиш, е да се хванеш за личното си уоки-токи и да дадеш координатите му на щаба, а после да го следиш от безопасно разстояние.

— Досега никой не каза, че гоним убиец. Мислех, че тичаме след някого, който отвлича деца. — Блокър нервно прекара длан по дръжката на служебния си пистолет.

— Разбирам, че този вид проблеми са нещо необичайно за вас тук, но в този момент случаят е такъв. Открий го и се дръж на прилично разстояние. Ако спазиш съветите ми, ще бъдеш в безопасност.

— А ти къде отиваш?

— Ще се опитам да го настигна, ако успея. А сега извикай помощ.

Бекер се канеше да влезе в колата, но отново се спря.

— Какво искаше да кажеш с това „четири са“?

— Какво?

— Преди малко каза „четири са“. Какво имаш предвид?

— Исках да кажа, че има четири мотела край магистрала 37, не три.

— Рийз не го ли знае?

— Обикновено не вземаме предвид „Мелба Ин“. Когато хората ни питат къде да отседнат, обикновено ги ориентираме към другите три мотела. Един турист няма да се чувства добре в „Мелба Ин“.

— Съобщи й го — нареди Бекер. — Не, аз сам ще й го съобщя.

Бекер извика Карин по радиото, докато въртеше назад и надолу по планинския път, но не можа да се свърже. Съобщи на щаба и ги помоли да й го предадат. Когато спря, му се прииска да имат на разположение повече хора. Карин не трябваше да претърсва мотелите сама — нейното задължение бе само да организира и ръководи шоуто. Но тя нямаше кой знае какъв избор: Рийз не бе човекът, на когото можеше да се довери изпълнението на тази задача, а всички хора на щатската полиция бяха ангажирани с пътните блокади и проверката на колите. Подкреплението от Бюрото все още не се бе появило и Бекер се запита дали по ирония на съдбата хората на ФБР не бяха хванати в мрежите на пътните блокади.

Отби полицейската кола до крайпътната канавка и излезе от нея. Ако беше преценил нещата правилно и Ламънт се бе отправил нагоре по планината, с цел да я прехвърли, за да достигне до единствения свободен път от другата й страна, Бекер сега бе под ъгъл към посоката на движението му. Ако побърза, имаше възможност да го изпревари и да пресече пътя му, преди той да започне да се спуска по другия склон.

* * *

В началото изкачването бе стръмно, но не особено мъчително, и Аш успя да се справи, все още с Томи на ръце. Но колкото повече наближаваше хълма, толкова по-стръмен ставаше склонът и по-често му се налагаше да се хваща за храсти и дървета, за да възстанови равновесието си. Опитваше се да се задържа само с една ръка, но се спъна, падна върху момчето и се отказа. Махна кувертюрата и огледа внимателно Томи, опитвайки се да разбере дали не го е наранил. Само му беше изкарал дъха и сега той се оглеждаше с широко разтворени, изплашени очи, примигваше на първата светлина в продължение на цял един час, но същевременно напрегнато се опитваше да разбере къде се намира.

— Ще я оставим тук — оповести решението Аш повече на себе си, отколкото на момчето. Сгъна внимателно кувертюрата и я постави на някаква скала наблизо. Напрегна се да запомни къде я оставя, за да обясни на Дий и да се върнат по-късно за нея. Одеялото бе на сигурно място, опънато на пода на колата, но тя може да настои и за кувертюрата. Дий много внимаваше да не задържа неща, които не й принадлежаха.

Големият мъж постави ръка върху рамото на момчето, все още на колене върху мекия килим от ланшни листа, и погледът му се плъзна надолу по изминатия вече път. През плътната зелена завеса на напълно разлистените дървета не се виждаше нищо, но Аш чуваше гласовете, които се носеха някъде далеко отдолу. Мъжки гласове, които си разменяха информация или си даваха насоки. Запита се дали изкачват планината заради него. Дий му бе наредила да бърза. Аш се изправи и посочи нагоре.

— Ти върви пред мен — каза той на момчето. — Аз ще съм отзад, за да те хвана, ако се спънеш. Не се безпокой, нищо няма да ти се случи.

* * *

Бекер се спря за миг, за да успокои дишането си. Където бе възможно, бе тичал нагоре по стръмния планински склон между дърветата. Предполагаше, че вече пресича пътеката, по която се изкачва Ламънт от другата страна на склона. Ако не се лъжеше в преценките си, Ламънт ще го превали достатъчно близо до пътеката на Бекер и той ще може да го забележи или поне да го чуе, когато стигне до билото и тръгне надолу. Оттук обаче все още нямаше никаква видимост към върха.

Вслуша се внимателно, задържайки дъха си за миг, напрягаше слух да хване звук от чупене на съчки, шум от изтърколване на скални късове и камъчета, тежки стъпки по ланшни листа и борови игли. Всеки, слизащ от билото на склона, трябваше да измине първата третина от пътя си надолу по задник, като се задържа тук-там, за каквото успее да се хване. Нямаше начин при подобно слизане да не се вдигне шум като при малка лавина. Ако човек не бърза, може, разбира се, да слиза с гърба напред, като се захваща внимателно за храсти и дървета и добре подбира пътя си — в такъв случай ще слиза почти безшумно… Този вид слизане обаче предполага наличие на време, а Ламънт сигурно ще бърза.

Не чу нищо повече от характерните за една гора звуци и възобнови изкачването нагоре: хващаше се за дънерите и коренищата на дърветата, за да се набере напред и нагоре по непрекъснато увеличаващия се наклон. Когато дърветата внезапно изчезнаха и пред него се издигна почти вертикална каменна стена, той се отпусна на ръце и колене и се опита да копае дупки в скалистата горска почва, които да дадат опора на ръцете му. Кръвта запулсира лудо в ушите му и по някое време му се наложи да спре, за да си поеме дъх и да оцени положението.

Бе попаднал на някакви останки от геологическа катастрофа: в резултат на общото въздействие от стръмнината на наклона, силата на земното притегляне и ерозията част от планината се бе сринала надолу и сега пред него се издигаше стръмна скална повърхност, която изглеждаше като отсечена с гигантска сабя.

От пукнатините на скалата се измъкваха няколко фиданки, отначало изкривени, но после внезапно се стрелваха право нагоре към небето. По вертикалното лице на скалата бяха пръснати туфи от бурени и трева: между тях потрепваха примамливо дори цветни кичури планински цветя… В по-голямата си част обаче повърхността на стената пред него бе неравна червеникавокафява скала, висока, широка и заплашителна. Тя изпълваше полезрението му във всички посоки, преди да изчезне към върха, който беше разцепен, разяден и се ронеше като загнил кътник, впит в камъка под него.

Бекер се опита да прецени за колко време ще заобиколи скалата и ще излезе от другата й страна. Прекалено много, откъдето и да го погледнеше, както и да го мислеше. И нещо още по-лошо: той не знаеше къде точно Ламънт ще реши да се спусне. Ако потегли в погрешната посока, рискува да го изтърве напълно.

Докато обмисляше възможностите за избор, дишането му постепенно се уталожи и той чу гласа…

Звукът бе високо, тревожно изцвърчаване, почти писък, прекратен внезапно и последван от дълбок, стреснат мъжки глас. Бекер погледна по посока на звука и едновременно чу шумоленето и видя малък поток от листа и камъчета да се спуска по скалната повърхност настрана от него. Все още на ръце и колене в края на гористата ивица, Бекер видя появата на мъжки горен торс и глава над ръба на скалата. Сниши се безшумно между дърветата и проследи движенията на мъжа, докато той се взираше безпомощно в пропастта пред него.

Нямаше как да го сбърка. На билото на склона беше големият мъж от мотела „Рестъуайл“. Бекер си го спомни ясно как седеше на леглото там, втренчил овчи поглед в пода пред нозете си. „Но по-глупавият бях аз“ — помисли си с горчивина Бекер. Мъжът и сега демонстрираше интелигентност на крава: оглеждаше с очи пропастта пред себе си, сякаш се надяваше пред него да се материализира от небитието вълшебна стълба, която да реши като с махване на магически жезъл неочаквано възникналия проблем. До него се появи друга глава: Джак, стреснат и смирен. Беше се подхлъзнал преди няколко минути и сега пълзеше по корем, за да види какво има пред тях. И мъжът, и момчето дишаха тежко, изтощени от мъчителното изкачване на стръмния склон.

Джак погледна по посока на Бекер, но веднага отмести поглед. Бекер така и не разбра дали момчето го беше видяло или не, но ако беше, показа достатъчно самообладание и замълча. Бекер се замоли мълчаливо да намери сили да се сдържа още поне няколко минути: сега животът му може би зависеше от умението да държи езика си зад зъбите.

При тази нова ситуация Бекер взе моментално решение. Нямаше повече възможност да разсъждава по кой път да тръгне, нямаше право да допуска грешка: всеки миг Джак можеше да изчезне от погледа му и той да го изтърве завинаги… Не можеше да си разреши да се покрие, да чака и да се надява, че Блокър ще събере хора, за да му помогнат. Първо и преди всичко нямаше свободни полицаи подръка, а и не беше сигурно дали Блокър ги беше повикал веднага. Да седи и да чака беше много по-лошо, отколкото да тръгне в погрешна посока. Ако останеше на мястото си, Ламънт ще се измъкне, независимо накъде най-сетне ще реши да поеме. За него в този момент имаше само един път: право нагоре по почти отвесната дванайсетметрова стръмна скала…

Големият мъж обърна гръб на пропастта и погледна назад по посока на преследвачите си. Когато Бекер започна да се изкачва, долови неразбираемото му буботене — той говореше нещо на момчето, но нито една дума не стигна до него: ушите му вече бучаха от усилията, с които се набираше към върха…

* * *

Аш чуваше ясно мъжете, които изкачваха планината зад него: те продължаваха да си подвикват един на друг. Гласовете им звучаха сега по-неясно и те по-често спираха, за да си поемат дъх. Аш нямаше избор, освен да изчака и Томи да възстанови дишането си. Невъзможно бе да носи момчето по такава стръмнина, имаше нужда от неговата помощ.

— Готов ли си? — запита го той.

Джак дишаше тежко, преувеличавайки изтощението си.

— Не съвсем — задъхваше се той. — Толкова съм уморен…

Големият мъж го погледна несигурно, после пак отправи поглед надолу по склона.

— Добре — хвана се той на уловката на Джак. — Но побързай.

— Не мога да дишам — задъхваше се Джак. Не бе сигурен дали бе видял човек, притаен в подножието на скалата, или не, но повече от ясно беше, че след тях идваха хора. Джак разбираше, че беше глупаво да прави опит за бягство: големият мъж щеше да го хване за секунда, а и се страхуваше да не се изтърколи надолу в пропастта. Единственият му шанс беше да се опитва да печели време, а и не бе необходимо да се преструва кой знае колко — наистина бе много изморен. Потисна желанието си да погледне пак надолу към подножието на скалата, за да провери дали мъжът беше все още там.

* * *

От разстояние петнайсетина сантиметра железният пирит в скалата изглеждаше мръснорозов. Бекер се набираше с лице близо до камъка и с поглед, фокусиран в следващата издатина, която можеше да послужи за хватка. Имаше нужда от чук и клинове, за да си направи стълба в скалата, обезопасяващо въже, което да го предпази от смъртоносно падане при подхлъзване. Но сега не се изкачваше при нормални обстоятелства. Катереше се по-бързо, отколкото допускаше безопасността, но резултатът от евентуално забавяне изглеждаше по-лош от риска да падне.

Нямаше дори подобие на первази, на които да седне, липсваха достатъчно широки процепи в скалата, за да се осигури, нямаше как да отдъхне поне за миг, нито имаше достатъчно солидни и удобни за ръцете му издатини, за които да се хване и да си разреши да се отдалечи малко поне от скалата, за да погледне нагоре. Нямаше възможност да планира, да преценява възможностите — не виждаше почти нищо с лице, прилепнало към камъка. Не чуваше нищо извън неравномерния шум на собственото си дишане. Не смееше да погледне надолу, за да разбере какво разстояние е изминал, нито да вдигне очи, за да види колко още му остава… Драскаше с пръсти над главата си, за да открие опипом някоя издатина, която може би ще издържи тежестта му. Пръстите на краката му търсеха малките вдлъбнатини, използвани от ръцете му. Бекер пълзеше мъчително нагоре сантиметър по сантиметър…

Опита се да спре, за да даде отдих на стегнатите до болка мускули, но висенето на трите пръста на ръцете, подпомогнато само от единия пръст на крака му, заврян в някаква плитка пукнатина, се оказа по-изтощително, отколкото движението нагоре. Междувременно онази част от мозъка му, която не бе концентрирана върху изкачването, работеше на бесни обороти. Ако Ламънт беше мъжът от мотела, а Бекер бе убеден, че е точно той, то в такъв случай и жената, която беше с него, медицинската сестра, бе замесена в отвличанията и убийствата. В края на краищата оказа се, че хрумването му да се претърсят пералните за изоставена униформа на медицинска сестра не бе чак толкова глупаво. Спомни си как описа шофьорът жената, караща колата, от която се измъква Ламънт. „Очарователна“, беше я нарекъл той. Жена, която съумява да накара един мъж да я приеме като „очарователна“ само след няколко секунди празен разговор при задръстване. Жената в мотела се бе държала по същия начин: тогава ги включи в разговор без предисловие, като че ли ги бе познавала цял живот. „Сигурно е същата жена и в мотела тя успя да измами и двама ни — трябвате да си признае Бекер. — Отклони вниманието ни почти незабавно, накара ни да забравим за какво бяхме отишли там… С мен го постигна чрез флиртуване. — Той си спомни ясно сексуалната си реакция, когато гърдите й го докоснаха в стаята на мотела. — А с Карин се справи чрез Джак, като едновременно я поласка и подхвърли, че не я бива за майка. Изкара и двама ни от равновесие и ни задържа в това състояние, докато й беше нужно.“ Наруга се наум. Карин трябваше да бъде предупредена: трябваше да знае кого търси — и колко опасна беше жената, след която бе тръгнала. Но сега вече нямаше как да го направи…

Лявата му ръка се стегна в спазъм, мускулите му заподскачаха неконтролируемо, неиздържали продължителното напрежение. Бекер освободи пръстите на ръката си, отпусна я отстрани и се притисна към стената, опитвайки се да се слее с нея, да се прилепи с лице, гърди и бедра към грапавата й повърхност…

* * *

— Вече трябва да тръгваме — заяви Аш. През Последните няколко минути се бе взирал напрегнато по посока на все още невидимите си преследвачи с издадено напред лице, като че ли така щеше да ги забележи по-скоро.

— Не мога — изхленчи Джак, който продължаваше прилежно да диша тежко.

— Трябва — не отстъпи този път Аш.

— Много съм уморен — настояваше Джак и клатеше глава, после я отпусна драматично между коленете си. — Просто не мога. Честна дума.

— Трябва — повтори Аш.

— Не мога…

Аш грабна момчето под мишницата и го изправи на крака. Джак пак седна, сякаш краката му отказваха да му се подчиняват. С израз на раздразнение Аш отново вдигна момчето, метна го на гръб, за да освободи ръцете си, и направи първите колебливи стъпки по гребена на склона.

* * *

Бекер падаше, но тялото му още не се бе поддало напълно на силата на земното притегляне. Беше достигнал върха. Виждаше го дори с лице, притиснато към скалната повърхност. Хоризонтът се издигаше над него само на още една ръка разстояние. Но той не можеше да го направи. Когато вдигна левия си крак до нивото на бедрото, за да се отблъсне за последно нагоре, издатината, където постави крака си, се разрони под тежестта на тялото му и кракът му се залюля безполезно под него. Окървавените му пръсти едва го задържаха, а краката му отказаха да се свият нагоре, за да им помогнат и да го закрепят. Висеше на не повече от шейсетина сантиметра от безопасността, задържаше се към скалата само с двата пръста на едната си ръка, с трите на другата и с палеца на десния си крак, едва закрепен на някаква издатина. Нямаше начин да промени позата си, без да падне, нито имаше как да се напрегне да преодолее последните сантиметри към сигурността, без да полети надолу към очакващия го назъбен гранит. Пръстите му затанцуваха от спазми, последваха ги мускулите на ръцете му. Опитният планинар у него разбра, че е въпрос на секунди спазмите на собствените му мускули да го отхвърлят от скалата и да го отпратят надолу към смъртта.

Точно в този миг видя крак пред лицето си. Ламънт стоеше над него на върха, вторачен надолу с отворена от смайване уста.

— Кой си ти? — запита го той.

— Помогни ми — извика Бекер.

— Какво правиш?

— Ще падна. Помогни ми.

Над рамото на големия мъж надникна бледото личице на Джак и той на свой ред зяпна с широко разтворени очи.

— Помогни му — извика Джак.

— Трябва да вървим — заяви Ламънт.

— Моля те! — изкрещя Бекер. Десният му крак се изплъзна от плитката издатина, изтласкан назад от сгърченото му тяло, когато се опита да погледне Ламънт в очите. И двете му ръце вече трепереха неконтролируемо.

Джак се плъзна по гърба на Аш, коленичи и протегна ръка към Бекер, но тя се оказа прекалено къса. Момчето задърпа крачола на Аш, умолявайки го да помогне. Бавно, не съвсем сигурен какво точно трябва да направи, Аш коленичи до Джак, протегна се надолу и сграбчи яката на ризата на Бекер. Изтегли го малко нагоре, хвана едната от бясно размаханите му ръце и го просна върху билото на склона.

Бекер лежеше по корем с разперени ръце, които продължаваха да се удрят в земята като риби, извадени на сухо.

— Наранил си се — отбеляза Аш, вгледан в кървящите пръсти на Бекер.

— Ръцете ми… — стенеше Бекер. — Разтъркай ръцете ми.

— Трябва да му помогнем — заяви Джак и се залови да разтрива гърчещите се мускули на ръцете му.

— По-силно — скърцаше със зъби от болка Бекер.

— Трябва да тръгваме — каза Аш, но пое другата ръка на Бекер, погледна какво прави Джак и се залови да масажира мускулите му.

— По-силно, по-силно!

Цялото тяло на Бекер се загърчи и заподхвърля, когато непосилното напрежение от изкачването си каза думата не само върху пренатоварените мускули на ръцете и на краката, но и на гърба. Спазмите го люлееха, сгърчваха го от болка, така подхвърляха измъченото му тяло, че имаше опасност да го изхвърлят над ръба на пропастта.

Джак седна на гърба му и заби пръсти в мускулите на ръцете, после се прехвърли на краката му. Аш повтаряше движенията му, опитвайки се да спре спазмите.

— Трябва да тръгваме — повтори той и вдигна Джак на крака. — Хайде, Томи.

— Помогни ми — обади се Бекер, но този път големият мъж не му обърна внимание. Джак се опита да се изтегли от ръката му, но Аш го вдигна като перце от земята и го притисна към гърдите си.

— Тейлър. Остави момчето при мен — каза Бекер. Той успя да свие пръстите и на двата си краха към тялото си и постепенно спазмите в прасците му се поуспокоиха.

— Тя каза да го оставиш при мен, Тейлър — повтори той.

— Кой каза? — запита Аш и продължи да притиска Джак към гърдите си.

Бекер се опита да си спомни името на жената. Изви китките и долната част на ръцете си назад, за да се противопостави на спазмите в бицепсите си. Името на жената му се изплъзваше.

— Дий — обади се бързо Джак. — Дий каза.

— Дий каза?

— Точно така, Дий — потвърди Бекер. — Тя иска да ми предадеш момчето.

Аш се поколеба. Бекер успя да застане на колене и ръце и да се придвижи по-близо до него.

— На мен не е казвала нищо — заяви неуверено Аш.

— Ти беше вече заминал. Аз току-що говорих с нея и тя ме изпрати да взема момчето.

— Точно така — звънна и гласът на Джак. — Честна дума.

Аш се обърка. Дий се доверяваше само на него, знаеше го, тя му го повтаряше почти непрекъснато. Тя никога досега не бе допускала някой друг да се грижи за Томитата, никога. Защо сега ще иска да предаде Томи на този мъж, който пълзеше към него? Тя знаеше, че Аш се грижи най-добре за Томитата.

— Дий каза да ми го предадеш — повтаряше Бекер. Той успя да пропълзи още една стъпка към Аш, като напрегнато заклинаше мускулите си да издържат още една минута. Още малко и ще бъде достатъчно близо, за да сграбчи крака на мъжа. Ако успее да наруши равновесието му и да го смъкне на земята, може би ще има някакъв шанс да се справи с него. Но невъзможно бе дори да мисли за това, докато Аш държеше Джак в ръцете си. Беше прекалено близо до ръба на пропастта и ако Бекер скочи върху него, и двамата можеха да паднат в нея.

— Дий каза — повтаряше Джак и напразно се мъчеше да се измъкне от ръцете на големия мъж. Спокойствието на момчето смайваше Бекер. Ако не се паникьосаше накрая, имаха някакъв шанс.

— Дай ми го, Тейлър.

— Откъде знаеш името ми? — запита Аш. Никой не го бе наричал „Тейлър“ от години. Не и откакто бе избягал от болницата. Единствено майка му го наричаше така — майка му и непознати.

— Ние сме се срещали. Дий ни запозна. — Бекер се примъкваше все по-близо.

Аш чу гласовете на мъжете зад гърба си. Те вече бяха много близо. Спомни си какво беше му наредила Дий: той не трябваше да им разреши да вземат Томи от него.

— Аз не те познавам — заяви той.

— Приятел съм на Дий — не се отказваше Бекер. Почти го беше достигнал. Още трийсетина сантиметра, и ще може да го сграбчи за крака.

— Ти си Лайл — изсумтя презрително Аш и взе решение. Дий му беше наредила, ако се наложи да убие момчето, но в никакъв случаи да не им го дава. Всеки щеше да бъде най-добре така.

Аш задържа за миг Джак над ръба на скалата, пусна го и се втурна да бяга. Бекер скочи напред и успя да хване крака на момчето. Ускорението от падането издърпа Бекер към пропастта и той се спря с лакът извън ръба й: момчето се люлееше над празното пространство, задържано само от дясната му ръка.

Почти веднага започна мъчителен спазъм в десния бицепс, а когато Бекер се опита да сграбчи и другия крак на Джак с лявата си ръка, спазъм обхвана и нея. Той докопа панталонките на детето, но те не предложиха достатъчно солидна хватка за пръстите му, които също се загърчиха неконтролируемо. Успя да сграбчи глезена на Джак и нещата се подобриха. Нищо повече обаче не можеше да направи. Лежеше по корем без опора и държеше момчето на една дължина на ръката си… Когато се опита да се изтегли назад, започнаха да се гърчат и мускулите на гърба и краката му.

Бекер стисна клепачи: болката бе непоносима. Заскърца със зъби и застена на глас с напрегнат виещ звук — сякаш се опитваше да вдигне най-голямата тежест в света… Мускулните спазми гърчеха тялото му и постепенно го притисваха все повече и повече към ръба на пропастта. Много скоро и двамата щяха да полетят надолу, освен ако не се опита да направи нещо, но той не можеше дори да забие пръстите на краката си в пръстта в отчаян опит да се задържи — краката му веднага заиграваха в агонизиращ гърч…

Чуваше виковете на полицаите зад гърба си, по не му бе останал дъх да ги извика. Знаеше, че дори опитът да поеме дъх, рискува да го накара да се предаде и отстъпи на болката.

— Викай, Джак — простена той отчаяно през стиснати зъби. — Викай, викай!…