Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (10)

Глава 10

Тя танцуваше над него с блеснали очи и широка усмивка, която още малко и ще разкъса лицето й на две. Въздушното течение, предизвикано от бързите й движения, ветрееше русата коса около главата й: тя беше като наелектризирана от вътрешната си възбуда. Смаяните очи на Боби я възприемаха като фантастично създание, изскочило от филм на Дисни, кълбо от неудържимо оживление и буйни жестове. Като някой, който създава свой собствен вятър. Дори гласът й звучеше като от филм, по-бърз от нормалното и пропукващ от почти неконтролируема възбуда. Той знаеше думите, но значението им му се изплъзваше.

— Ще си прекараме чудесно — говореше Дий. Повтаряше това изречение като заклинание от мига, в който тя и големият мъж го довлякоха в стаята. — Знам точно какво обича момче като тебе — продължаваше тя. — Знам всичко за момчетата като тебе. О, ще си прекараме чудесно! — Наведе се и неочаквано докосна бузата му. Боби неволно се присви, въпреки че бе предупреден да не го прави. — Не се дърпай от мене — повтори предупреждението Дий. Гласът й не звучеше сърдито, но в тона й се прокрадна суровост, маскирана и приглушена от доброто й настроение, но достатъчно ясно различима, макар и все още отдалечена. Боби се стегна и остана неподвижен, докато тя прокарваше пръсти по лицето му. — Помисли само колко ми е хубаво сега — говореше тя. — Не трябва да мислиш само за себе си. Не бъди егоист. Трябва да мислиш и за мене. Помисли какво й е на Дий, когато ти се дърпаш така. — Тя приглади назад кичура коса, който обикновено падаше върху челото му. — Е, ще се научиш. Децата са големи егоисти отначало. Трябва да бъдат научени. Особено момченцата. — Тя се завъртя на пети и за миг го остави на мира. — О, аз знам всичко за момчетата. Нали, Аш? Кажи, не знам ли всичко за момчета като него? — На Боби му се стори, че мъжът, когото нарече Аш, се канеше да отговори, но тя не го изчака. — Аз знам всичко за тях. — Този път тя сграбчи неочаквано палеца на крака му и се заигра с него. — Всичко за тях. — Нещо в тона й подсказваше, че тя едновременно му се кара и прощава за някаква пакост, все още неизвършена.

Дий разтърка стъпалото му през чаршафа, после го отметна до коляното. Под чаршафа Боби беше гол и вътрешно потръпна да не би тя да го вдигне още по-нагоре и да го разкрие напълно, но не си разреши да се присвие, както му се искаше. Знаеше, че няма начин да се измъкне от нея, тъй като краката му бяха вързани към рамката на леглото, а не искаше отново да бъде обвинен, че се дърпа.

Засега тя изглеждаше заинтересувана само от стъпалото му.

— О, погледни тези пръстчета — каза тя с почуда, сякаш откриваше нещо удивително на края на стъпалото му. — Виждал ли си някога такива съвършени пръстчета, Аш? Погледни ги само.

Аш стоеше облегнат на вратата, като че ли да не даде възможност на външни сили да се втурнат през нея в стаята. Боби се запита дали родителите му са там сега, изчакващи сгоден момент да се хвърлят през дървото, за да го спасят. Може би са там заедно с полицията. Сигурно всички са там с пистолети и… и… Боби не можа да измисли с какво още, но бе сигурен, че полицейският арсенал е разнообразен и смъртоносен. Той не искаше да застрелят този мъж и жената. Не би желал някой да ги нарани. Искаше само да си отиде вкъщи. Да бъде развързан и освободен от това легло и да му махнат лентата от устата.

Аш се приближи, наведе се над пръстите на Боби и се вгледа напрегнато в тях, като че ли те бяха някакво изумително ново растение, появило се неочаквано в градината, биологично чудо, което се изтегляше нагоре и растеше пред очите му.

„Сега е моментът полицията да разбие вратата“ — помисли си Боби. Не смееше да погледне в тази посока от страх да не би мъжът и жената да проследят погледа му, да разберат грешката си и да осуетят благоприятната възможност. Но вратата не се помръдна, полицията не влезе…

Вниманието към пръстите му накара Боби да тръпне от желание да ги раздвижи, но той не знаеше дали ще му бъде разрешено.

Дий хвана малкото му пръстче.

— А това прасенце квича „уии, уии, уии“, по целия път към къщи. — Тя леко движеше пръстчето му напред-назад.

Аш се засмя и погледна към Боби, за да види дали и той се наслаждава на този момент. Подканваше го с очи да го направи.

Дий неочаквано се наведе и захапа пръстите на Боби.

— Ъмммм! — Тя въртеше глава с изпълнена със слюнка уста, сякаш изпаднала в екстаз от наслада. — Ъмммм!

Аш се изсмя нервно и отново погледна момчето с желание да прецени реакцията му.

Боби не успя да се сдържи и захленчи. Топлината и влагата в устата на жената го изпълниха с противоречиви чувства. Част от него го хареса, но друга част усещаше, че това, което става, не е в реда на нещата, въпреки че никой не му го беше казвал. И точно тази „друга“ част реагира.

Дий завъртя очи да го погледне с уста все още върху пръстите на крака му. Лицето й бе на нивото на леглото и тя го гледаше по цялата дължина на тялото му.

В очите й имаше нещо, което Боби не можеше да назове, но разбра инстинктивно. Намек за обещание. В него се сблъска бъркотия от чувства и усещания, но се наложи общият смут, който определи и външната му реакция. Тази непозната не трябва да го третира по този снизходително интимен начин. Дори и да е отвлечен, вързан гол със запушени уста, той не е бебе, за да му смучат пръстите на краката! Или да гукат над него!

Дий се оттегли от пръстите му с висок, примляскващ звук.

— По-хубаво от бонбон, по-сладки са от захар. — Тя му се усмихна, но Боби не реагира. Без предупреждение тя притисна нокътя на палеца си към ходилото му и го изтегли нагоре по дължината на мускула. Боби подскочи с цялото си тяло.

— О, той има гъдел! — възкликна възторжено Дий.

— Той има гъдел — отекна като ехо Аш. Сякаш бяха оперили някаква невероятна негова тайна.

Дий прекара палец по ходилото на другия му крак и тялото на Боби отново се сви в спазъм върху леглото.

— Виждаш ли — заяви тя триумфално. — Казах ти, че знам всичко за малките момчета. Знам какво ви се харесва.

Тя загъделичка леко горната част на стъпалата му. Боби се сгърчи върху леглото в напразни опити да избяга от пръстите й, а Дий и Аш се смееха по конспиративния начин на възрастните, когато си въобразяват, че доставят удоволствие на някое дете.

— О, ще си прекараме чудесно! — извика Дий.

* * *

— Развържи го, Аш — нареди възбудено Дий. — И, за бога, махни онова нещо от устата му.

Говореше така, като че ли Аш бе дал идеята за тези ограничения.

— Той няма да направи нищо лошо, нали, Томи?

Тя се наведе с усмивка над него и с ръце от двете страни на тялото му. Боби усети дъха й, чист и сладък с лек примес на паста за зъби. Но в следващия миг тя се наведе още повече, лицето й се превърна в неясно петно и Боби ужасено си помисли, че ще го целуне. Момчето затвори очи в напрегнато очакване, но тя само потърка нос в неговия.

— Ъмммм-ъмммм.

Усети миризмата на нещо, което си бе сложила върху кожата, парфюм или пудра, но в такава слаба доза, че едва я разграничи. Тя му напомни за майка му, която винаги използваше прекалено много пудра и го задушаваше с позната, но леко гадеща миризма, когато го прегръщаше и задържаше твърде близо до себе си. Дий миришеше по-хубаво, но бе прекалено близо до него.

Аш развърза първо краката му, после го задържа на място с ръка върху гръдния му кош, докато го освободи напълно.

Накрая освободи устата му, но преди да отстрани лентата от лицето му, се наведе към него и прошепна:

— Не крещи. — Зачака реакция от момчето и Боби химна. — Обещаваш ли? — прошепна отново Аш. Боби кимна пак с широко разтворени очи в очакване да бъде освободен. Нямаше представа за изминалото време, но му се струваше, че часове наред е лежал вързан и гъделичкан, че безкрайно дълго са гукали над него като над бебе.

Лентата бе махната така внезапно, че Боби рефлекторно пое дъх, но не закрещя. Аш се усмихна и кимна одобрително.

— Е, ставай — нареди Дий. — Нека да те огледаме истински! Ставай!

— Гол съм — запелтечи ужасено Боби.

Дий се изсмя.

— О, това няма значение за нас. Той е свенлив, Аш. Не е ли сладък? Той е свенлив.

Тя изтегли чаршафа и го подкани с ръка да стане.

— Хайде, ставай.

Боби се вкопчи в чаршафа, но тя го издърпа от ръцете му.

— Не ставай глупав. Тук сме само ние. Можеш да бъдеш гол пред семейството си. Освен това как ще те видим, ако стоиш цял ден в това легло?

Аш го затегли леко и Боби се изправи с ръце пред слабините си. Усещаше, че лицето му гори от срам.

— О, Аш — запя Дий, — погледни го, само го погледни. Той е съвършен, абсолютно съвършен. Моето съвършено момченце.

Тя притисна ръце хъм лицето си с навлажнени очи.

— Просто съвършен — шепнеше тя. — Моят красавец Томи.

— Казвам се Боби — заекна разтреперано Боби.

Аш докосна ръката му и бясно заклати глава. Боби разбра, че мъжът го предупреждава за нещо, но не му стана ясно за какво.

Дий като че ли не забеляза нищо. По бузите й се стичаха сълзи, въпреки че все още му се усмихваше. Тя докосна бузата му с върха на пръстите си така леко, като че ли не вярваше в това, което виждаха очите й.

— Моят красив, съвършен Томи.

— Трябва да си отивам — прекъсна я Боби.

Дий се държеше, сякаш не го чуваше. Боби се обърна към Аш.

— Трябва да отида до тоалетната — заяви той и в същия миг усети, че наистина има остра нужда да иде до тоалетната, стори му се, че няма да успее да се удържи дотам.

— Но разбира се! — възкликна Дий и като че ли внезапно дойде на себе си. Изсумтя, махна с ръка, сълзите й се изпариха и очите й пак заблестяха — Защо не каза веднага? — Тя протегна ръка, но Боби не й подаде своята. — Хайде, аз ще те заведа.

— Мога да отида и сам — реагира веднага той, отново ужасен от отношението към него като към бебе.

— Хайде — повтори Дий. Придумваше го като че ли е на три години. — Хайде, аз ще те заведа.

— Знам къде е.

Дий го подкара към тоалетната с ръка на гърба.

— Тооолкова скромен — пееше тя зад него.

Отвори му вратата и влезе заедно с него в тоалетната.

— Хайде, почвай — нареди тя.

Боби стоеше до тоалетната все още с ръце пред слабините си.

— Не мога — каза той. — Трябва да ме оставиш сам.

Дий клекна пред него — сега лицето й бе на нивото на неговото.

— Я чуй, млади човече. Виждаш как живеем. Нямаме достатъчно място за този вид фалшива скромност. Никой не иска от тебе да вършиш това пред непознати. Както виждаш, тук съм само аз. И когато ти кажа да направиш нещо, очаквам от теб да го направиш, и то веднага, не след един час, когато ти решиш. Ясно ли ти е?

Боби я гледаше онемял. Страшно му се пикаеше.

— И няма да ти разреша да ме изолираш от себе си — продължаваше Дий. — Още не си чак толкова голям. Няма защо да бързаш да пораснеш. А сега започвай и си свърши работата.

Боби виждаше мъжа, който го наблюдаваше от другата стая. Жената нямаше да излезе от тоалетната. И той за пръв път осъзна отчасти какъв ще бъде животът му отсега нататък… Пикаеше му се неудържимо.

Разплака се за пръв път от момента, в който бе грабнат и натиснат в колата.

* * *

Боби седеше на един от двата стола в стаята и гледаше телевизия. Големият мъж се беше настанил на пода с гръб към вратата и разделяше вниманието си между момчето и проблясващия екран. Прозорците бяха затворени. Нямаше изход от стаята, освен право през Аш, а Боби не си и представяше как може да го помести. Аш седеше пред тази врата вече часове, наблюдаваше развитието на нещата отблизо, дори понякога се присъединяваше към ентусиазма на жената, но без да напуска дори за миг позицията си на вярно дворно куче.

От време на време Аш се усмихваше на нещо, сочеше с пръст към екрана и поглеждаше Боби, за да разбере дали и той оценява действието по телевизията. Момчето разбираше, че мъжът се опитва да се държи като приятел. Независимо от размерите и вида му той излъчваше спокойствие и странна нежност, което караше Боби да си мисли, че този мъж заслужава по-голямо доверие от жената Дий. Тя като че ли го обичаше, но бе прекалено фамилиарна, прекалено изискваща. „Ако се отпусне мъничко поне — мислеше си Боби, — сигурно ще бъде добра жена.“ И ако чува какво й казва. Тя сякаш изобщо не го чуваше. Държеше се така, като че ли реагираше на разговор, който пък той не чуваше. Разбира се, Боби бе свикнал с тази черта на възрастните. Много от тях се държаха горе-долу по същия начин, но малко демонстрираха такава пламенност или вътрешно напрежение, характерни за Дий. Хрумна му, че тя може би не е съвсем нормална, но тази мисъл бе твърде ужасяваща, за да се спре дълго на нея. Достатъчно лошо бе, че го отвлякоха. Но докато се държаха като разумни хора с него, Боби чувстваше, че всичко ще бъде добре. Ясно беше, че нямат намерение да му причинят болка. А и защо да имат? Ако само разбере какво точно искат от него, той ще им го даде… Но ако бяха луди, нима бе възможно да ги разбере? Това предположение бе прекалено безнадеждно и ужасяващо за обмисляне. Боби побърза да го прогони от главата си.

Очите му се затвориха и той отпусна глава върху гърдите си, но незабавно подскочи и примига, за да възстанови контрола над предателските си сетива. От банята се носеха познати звуци: жената там си миеше зъбите, решеше косата си, завиваше и отвиваше капачки на кремове и лосиони. Многократно бе виждал майка си да прави същото и фактът, че и Дий го вършеше, му донесе утеха, макар слаба и лишена от логика.

Тя си тананикаше и Боби се опита да си спомни каква точно беше песента, но очите му пак се затвориха и главата му клюмна.

Когато Дий влезе в стаята, тя не изглеждаше ни най-малко като майка му. Бялата й нощница бе с голямо деколте, украсено с дантела, която само отчасти покриваше гърдите й. Краката й бяха голи от средата на бедрата надолу и докато стоеше на фона на светлината от банята, Боби виждаше ясно очертанията на тялото й през тънкия муселин.

Дий се завъртя с ръце над главата си като балерина.

— Е? Как изглеждам?

— Красива си, Дий — реагира веднага Аш с глас, така преливащ от желание, че Боби неволно се извърна, за да го погледне.

— Благодаря ти, благодаря — пропя Дий и направи малък реверанс, а после насочи вниманието си към Боби. — Е?

Боби се втренчи в нея, опитвайки се храбро да задържи сълзите, които напираха в него. Гърлото му се схвана.

— Добре ли изглеждам? — настояваше тя.

— Красива си, Дий — повтори Аш, този път заради Боби. Опита се да подскаже с очи на Боби как да реагира, но момчето не го гледаше.

— Ти мълчи — сряза го тя. — Томи?… Няма ли какво да ми кажеш, Томи?

— Казвам се Боби — заяви момчето, като насили думите с внезапно скован език. Хвана се за медальончето — талисман, което висеше на врата му, и здраво го стисна.

Гневна сянка премина през лицето на Дий, но бързо преля в обикновено разочарование. Тя хвана нощницата с две ръце и я опъна напред, като разголи още повече бедрата си.

— Постарах се толкова много — започна тя. — Не полагам усилия, за когото и да е. Исках нашата първа нощ заедно да се запомни.

— Той мисли, че си красива, нали, Томи? — обади се отново Аш.

— Говоря с Томи — засече го Дий.

— Боби — прошепна момчето едва чуто.

— Какво? Какво каза?

Боби се огледа обезумяло с отчаяна надежда, че ще открие в стаята някакъв изход за себе си, пропуснат преди.

Сега Дий стоеше право пред него, близо до стола му. Боби виждаше през тънката тъкан на нощницата й тъмните зърна на гърдите и още по-тъмното хълмче между краката. От години не си бе разрешавал да гледа тези части от тялото на майка си.

— Какво ще ми кажеш след всички усилия, които положих заради тебе? — продължаваше да натиска Дий.

Страхът на Боби се материализира в тежко, неравномерно дишане.

— Къде ще спя? Има само едно легло! — Разплака се. Мразеше се за проявената слабост, но напразно се опитваше да спре риданията си.

Дий се изкикоти снизходително и го вдигна на крака върху стола: сега главата му бе на едно ниво с нейната и когато тя го притегли в прегръдка, той усети гърдите й да се притискат към голия му гръден кош.

— Ти, глупаво гъсоче! Къде мислиш, че ще спиш? Ще спиш на леглото, разбира се. Това ли те безпокои, това ли тревожи момченцето ми? Защо не каза веднага? Знаеш, че можеш винаги да разговаряш с мене за всичко. Ти можеш винаги, винаги, винаги да ми казваш всичко. И знаеш ли защо?

Освободи го от прегръдката си, но не смъкна ръце от раменете му и наклони лице към неговото.

— Знаеш ли защо можеш да ми казваш всичко?

Боби поклати глава, за да изясни, че не знае.

— Защото те обичам, Томи. Ето защо. — Тя го прегърна отново, този път толкова силно, че му отне дъха. — Оооооох, тоооолкова много те обичам!

Цялото й тяло бе притиснато в неговото. Боби се опита да постави ръце над слабините си, за да не й даде възможност да разбере, че се втвърдява там долу, но нямаше начин да го направи, без да я докосне. Знаеше, че ако видят какво става с него там, ще му се смеят, а ако се случи това сега, бе сигурен, че ще плаче до края на живота си.

— Време е вече да поспиш, млади човече — заяви Дий. — Днес е особен ден и те оставихме да постоиш до късно, но стига ти толкова.

Тя го отнесе на ръце до леглото и издърпа чаршафа над него. Боби реши, че не е забелязала какво му се бе случило, докато го прегръщаше.

За момент изглеждаше, като че ли всичко си влиза отново в нормалните граници. Момчето погледна мъжа до вратата, за да разбере дали и той ще си ляга. Аш го наблюдаваше с усмивка, но не се помръдна от вратата.

Дий забеляза погледа му и се разсмя.

— Мислеше, че ще трябва да делиш леглото си с него? Нищо чудно, че беше така разтревожен. Не се безпокой за Аш, той никога не спи. Нали, Аш?

— Аз никога не спя — потвърди мъжът.

— Той ще стои до тази врата през цялата нощ, за да не разреши на някой друг да влезе тук — някой, когото не искаме. Това трябва да те накара да се чувстваш добре и в безопасност.

Дий седна на леглото до него, както правеше и майка му вкъщи, и подгъна завивките, изтегли ги грижовно до брадичката му. Боби се опитваше да не гледа гърдите й, които се люлееха точно над лицето му. Дъхът й все още бе приятен.

— Прекарахме много вълнуващ ден, нали? Чудесно беше, нали?

Боби кимна.

— Ще трябва да се научиш да говориш повече, миличък. Когато говоря с теб, искам да вземаш участие — но сега не се безпокой за това. Ще ти се наложи да научиш много неща, но за днес ти стига. Затваряй очи и заспивай.

Боби прилежно затвори очи. Усети я да се навежда над него. Целувката по бузата му не се различаваше особено много от тези на майка му.

— Като че ли забрави да кажеш нещо — прошепна Дий.

Боби стисна клепачи.

— Кого обичаш? — продължи тя.

Момчето разбираше какво очаква от него, но същевременно знаеше и колко много засяга майка си, ако предложи на Дий желания отговор.

— Томи?… Кого обичаш?

Беше толкова уморен; ако само го оставят на мира, ако го оставят да заспи, утре ще намери някакъв изход от положението. Може би утре полицията най-сетне ще дойде.

— Кого обичаш?

— Обичам тебе, Дий — прошепна той.

Усети удоволствието й през затворените си клепачи. Тежестта й освободи леглото и най-сетне той бе оставен на спокойствие. „Всичко ще се оправи в края на краищата“ — помисли си той. Той ще си има свое собствено легло, а утре ще ги накара да му върнат дрехите и при първата възможност ще отвори прозореца и… усети я да замята завивките от другата страна на леглото, което изскърца леко, когато тялото й се отпусна върху матрака. Тя не го докосваше, но бе тук, в неговото легло.

Отвори очи и погледна директно в очите на Аш, който остана в старата си поза на пода пред вратата. Грамадният мъж бе вторачен в Боби и на лицето му бе изписан копнеж на куче, принудено да остане в дома и след като господарят му си е отишъл. Дий все още не го докосваше, но Боби усещаше топлината на тялото й.

Момчето пак сплете пръсти около медальончето на врата си, стисна клепачи и се закле да не ги отваря, докато родителите му не нахлуят през вратата, за да го спасят.