Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (12)

Глава 12

Когато Боби се събуди на третия ден от отвличането му, още преди да си отвори очите, усети, че го наблюдават. Чувстваше друго лице близо до своето, чуваше приглушените, прекалено внимателни движения на някого, който толкова целенасочено се опитваше да не вдига шум, че се наместваше в пространството около него по начин, който той ясно улавяше. Остана със затворени очи, като се преструваше, че спи. Разреши си малката утеха да си представи, че този някой, който се въртеше над него, може да е майка му. Може би днес ще отвори очи и ще установи, че дългият кошмар най-сетне е приключил и той се намира в собственото си легло вкъщи. Знаеше обаче, че не е така, колкото и горещо да го желаеше.

Само Дий е този някой, който се навежда така близо до него, изучавайки го с този неин напрегнат израз, сякаш се опитва да запамети всяка подробност от лицето и тялото му. Понякога в очите й като че ли се промъкваше озадаченост — сякаш се опитва да съвмести неговия външен вид с някакъв образ, съхранен в съзнанието й. Но тя винаги съумяваше да излезе от затруднението и бръчката между веждите й се изглаждаше: и този път бе успяла да примири това, което виждаше, с онова, което желаеше да види.

Аш смени позата си до вратата и Дий му изсъска да не шуми.

— Не го събуждай — прошепна тя. — Той спи.

Аш й отговори с неясен гърлен звук, може би тих смях. После Боби дочу неочаквани звуци на раздвижване и от двамата, рамката на вратата изскърца, когато Аш се отстрани от нея, някой пристъпи на пръсти и отново се възцари тишина. Боби се вслушваше, без да се помръдне, напрягаше слуха си, но всички звуци сякаш бяха внезапно погълнати. Заминаха ли си? Някак неприемливо беше да го оставят най-сетне сам и все пак… нищо, не се чуваше нищо.

Поотвори очи — само тясна цепнатинка — и усети, че клепачите му потреперват от напрежението да ги задържи така. Видя единствено чаршафа под бузата си и килима между леглото и стената, към която сочеха краката му. Позадържа се малко така, без да смее да се надява, и отвори още повече очи. Видя само стената на бунгалото, ивиците слънчева светлина, която се процеждаше през процепите на щорите и нашарваше пода на тесни ивици. Аш не беше до вратата. Дий не се въртеше над него.

Повдигна леко глава, почти не смееше да се мръдне. Стаята изглеждаше празна, от банята не се носеха никакви звуци, вратата й бе широко разтворена. Боби седна в леглото, после смъкна крака от него: все още не смееше да се надява. Пак огледа стаята с широко разтворени очи.

— Дий? — прошепна той. — Аш?

Тишината в стаята бе нарушена от нисък, гъргорещ звук, почти като ръмжене на животно, и Боби стреснато затаи дъх. Звукът се повтори, ръмжене на нещо огромно, свирепо и наблизо — и Дий със смях изскочи иззад леглото с ръце над главата, пародирайки гладно, дебнещо животно.

— Гърррр! — ревеше тя през смях. Хвърли се към Боби, прегърна го, вдигна го от леглото. — Подлъгахме те! Подлъгахме те, нали? Признай, признай! Подлъгахме го, Аш!

Обгърна го с ръце в силна прегръдка, зарови лице във врата му, като едновременно го целуваше и ръмжеше. Аш седеше на пода зад леглото и се хилеше гордо.

— Подлъгахме те — заяви той.

— О, погледни го само! Не се изплаши истински, нали? Изплаши ли се, Томи?

Боби се издърпа от нея, сърдит и объркан.

— Не сме искали истински да те изплашим.

Дий пак го прегърна, но той постави ръце на гърдите й и я отблъсна.

— Не го прави — каза тя.

Боби игнорира предупредителната нотка в гласа й и се опита да се освободи от ръцете й.

— Не се дърпай от мен — повтори тя.

Боби се опита да измъкне ръцете си, но тя го стегна силно с нейните.

— Пусни ме! — изкрещя той.

Зарита я с голите си крака. Пръстите му едва докосваха кожата й.

— Не! — извика ужасено Аш.

Ударът шокира Боби не само с внезапността, но и със силата си. Сигурно идваше от Дий, но когато Боби я погледна с очи, които бързо се изпълваха със сълзи, и двете й ръце все още стискаха здраво неговите.

— Никога не се дърпай от мене — засъска тя. Приближи лицето си към неговото, пръстите й стискаха ръцете му така силно, че му причиняваше болка, но Боби се изплаши най-много от погледа й. Нещо се беше случило някъде зад очите й, нещо, което бедното момче не можеше да види, нито да определи. Като че ли някой друг, не Дий, го гледаше през нейните очи. Някой или нещо, приклекнало зад наситено синьото на очите й се звереше смразяващо срещу Боби в този момент. Нещо, което го мразеше…

— Никога, никога! — съскаше тя.

— Никога — повтори ехото й Аш. Той се беше изправил и клатеше предупредително глава на Боби.

— Не го харесвам — не спираше Дий.

Боби подсмръкна. Носът му течеше, очите му бяха пълни със сълзи, в ушите му звънеше, но той все още бе прекалено зашеметен, за да заплаче.

— Ясно ли е? — запита Дий.

— Да — отговори й Аш, който продължаваше енергично да движи глава надолу-нагоре, подтиквайки настоятелно Боби да се съгласи с Дий. — Да.

— Ясно ли е? — повтори Дий.

Боби кимна.

— Аха…

— Представи си само какво ми правиш, когато се теглиш от мен — продължаваше Дий. Боби забеляза, че Нещото зад очите й се беше измъкнало и тя отново бе Дий, е, да, малко като пренавита, малко прекалено ентусиазирана, но все пак жена, същият човек, когото все пак той познаваше.

Боби изрази още веднъж съгласието си с кимване.

— След всичко, което върша за тебе… Когато те обичам толкова много, а ти се дърпаш от мен… това ме разочарова.

Освободи ръцете му и Боби видя по тях белите отпечатъци от пръстите й, които бавно порозовяваха.

— Окей, случаят е приключен — заяви тя, отново в добро настроение. — Никой не пострада, нали, Аш?

— Никой не пострада — отекна мъжът.

— Нали, Томи? Всичко е наред, нали? — Тя се усмихна широко. — Знам, че съжаляваш. Знам, че не си искал да го направиш, но не забравяй да не ме разочароваш. Ти ще се стараеш да не разочароваш мен, аз ще се старая да не разочаровам теб. Ясно ли е, миличък?

Усмихваше му се в очакване на отговор.

— Да — отвърна Боби.

Усмивката й се разшири още повече.

— Ти ме правиш истински щастлива! — Тя отново го притисна към себе си. Дрехите й бяха колосани и драскаха по голата му кожа.

— Кого обичаш? — запита тя.

— Тебе, Дий — отговори й той.

— Знам, че ме обичаш, миличко. Само не ме разочаровай, не ме предавай. Мразя това — кара ме да се чувствам така зле…

После го остави и се впусна в бясна дейност из стаята — у нея като че ли винаги имаше излишък от енергия, която изискваше да бъде освободена по някакъв начин. Втурна се в банята, изскочи веднага и изтича към нощното си шкафче, прибра нещата си, поправи грима си. Издуха се от стаята като вятър, който пътьом бе профучал през нея. През отворената за миг врата Боби зърна кола, паркирана пред стаята им, парче земя, обрасло с неестествено зелена трева, част от нисък жив плет, къс небе, обещаващо дъжд. После вратата се тресна и Аш пак се намести пред нея.

— Не я разочаровай — каза той.

— Добре — отговори Боби с явно нежелание да се връща отново към случилото се.

— Не — продължаваше Аш и клатеше глава. Опитваше се чистосърдечно да накара Боби да схване сериозността на думите му. — Не трябва. Не трябва.

— Може ли да си облека дрехите днес? — запита Боби.

Аш замята в отчаяние и безпомощност глава. Те никога не му вярваха, когато се опитваше да ги предупреди. Никога не бе успял предварително да ги накара да разберат. Само Дий умееше да ги накара да разберат, но тогава беше вече много късно…

— Още никакви дрехи — продължаваше с опитите си Аш. — Но слушай, слушай. Не я подлудявай.

— Не съм направил нищо — засече го Боби. — Тя сама подлудя. Не съм виновен аз.

— Не — повтаряше нещастно Аш. — Не. — След първите един-два дни те като че изобщо не се страхуваха от него повече. Каквото и да правеше, те сякаш разбираха, че той не е заплаха за тях. Слушаха го, защото разбираха ясно, че може да ги насили да вършат каквото той поиска, но не го вземаха на сериозно. Разбираха колко е глупав, осъзнаваше Аш, и естественият резултат от този извод бе, че не му вярваха, когато се опитваше да им каже истината. Той знаеше, че е глупав, но също и че разбира нещата, които те не искаха да приемат за възможни до момента, в който вече нямаше никакво значение дали ги приемат или не.

— Може би утре ще си получиш дрехите — каза той.

— Наистина ли? — възкликна развълнувано Боби.

— Може би утре тя ще те изведе.

— Ще ме изведе? Ще ме изведе оттук? Искаш да кажеш, че утре е възможно да излезем от тази стая?

— Не я разочаровай — заповтаря Аш.

— Няма. Няма. Искаш да кажеш, че ще излезем от стаята, Аш?

— Тя ще поиска да се похвали с теб — заобяснява Аш. — Тя много се гордее с теб.

— Наистина ли? Истина ли говориш?

Аш искаше да му каже да не се вълнува чак толкова много. Искаше да му обясни, че безопасността му е най-сигурна на този етап, преди очакванията на Дий да се вдигнат на по-високо ниво, преди да го заобича прекалено много…

— Не трябва да я разочароваш — повтаряше тъжно големият мъж.

— Няма. Престани да го повтаряш. Ще бъда добър.

— Трябва да бъдеш много добър — продължаваше Аш. — Много добър…

* * *

Старият глупак пак раздаваше кърпи. Веднага щом се появеше колата на онази жена, Джордж скачаше като навита пружина от стола си и грабваше кърпите. „Като че ли в проклетия му стол е монтирано изхвърлящо устройство! — помисли си Реджи. — Също като в газова станция, където иззвънява звънец, ако колата ти закачи гумен маркуч. В случая с Джордж обаче няма звънец, а само внезапен прилив на адреналин право в задника на стария глупак!“ Реджи го наблюдаваше отстрани как се върти около офиса до връщането на „Дий“, как се преструва, че върши нещо, как дава вид, че знае да разчита счетоводните книги, да събира и изважда цифри… И всичко това заради една усмивка от по-млада жена!…

Реджи го изгледа с нарастващ яд, когато той изприпка през вратата с кърпите в едната ръка, като приглаждаше редките косми на главата си с другата. Само тази картина й бе достатъчна, за да й се прииска да се изплюе. Ако не бе толкова нелепо, той щеше да представлява наистина тъжна гледка, но сега бе патетичен. Само патетичен.

Жената, разбира се, го поздрави като отдавна изгубен приятел, а добрият стар Джордж, личният й перач, се хилеше насреща й и се потупваше тук-там като жиголо. Ако бе възможно хора на тази възраст да работят като жиголо. Реджи погледна „Дий“, изправена до колата и съдинките с храна върху нея. Реджи забеляза, че тя внимава много да не даде възможност на Джордж да надзърне в стаята. Обикновено вземаше кърпите, усмихваше се, бъбреше с него, докато Джордж висеше пред нея и се лигавеше. После, едва когато най-сетне си тръгваше (което той не се сещаше да направи, преди Реджи да излезе на верандата пред офиса), жената почукваше на вратата, която се отваряше, колкото да се промуши в стаята с кърпите и съдинките с храна. Тя винаги изчакваше Джордж да се обърне с гръб към нея и дори да се отдалечи.

Нещо подозрително ставаше в бунгало номер шест, в това нямаше никакво съмнение. Джордж беше прекалено увлечен в тази жена, за да усети нещо. Нямаше смисъл да се опитва да го убеждава, че там се играят някакви непозволени игри. Всъщност Реджи нямаше нужда от помощта му, за да открие какво става. Притежаваше този мотел от седем години, а много години преди това бе престанала да се хваща на въдицата на когото и да било.

* * *

Остави Джордж да гледа по телевизията повторение на някаква тъпа комедия, представяща глупава блондинка с неприлично едри гърди според Реджи и неотстъпващ й по празноглавие младеж. Докато блондинката беше на екрана (а тя почти не го напускаше!), Джордж няма да разбере дали Реджи е в стаята. „Не че има някакво значение дали знае“ — помисли си Реджи. В края на краищата тя имаше абсолютното право да извършва проверки.

Измъкна се от офиса и се спря за миг на предната веранда. Бунгалата бяха ярко осветени от собствените им външни лампи. Някои от тях бяха тъмни, което означаваше, че наемателите им бяха легнали. Други бяха не само тъмни, но и празни. Бунгало номер шест беше осветено.

Реджи излезе от светлия кръг, който очертаваше лампата на собствената й веранда и сега се движеше невидима в тъмнината, точно както искаше. Не бе възможно пътят да я изненада: познаваше го много добре. Нямаше никакви изненади между офиса й и бунгало номер шест, въпреки че очите й още не се бяха настроили напълно към тъмнината. Реджи се улови, че върви на пръсти, независимо че беше още на около трийсетина метра от бунгалото. „Няма причина да дебна и да се промъквам така — каза си тя. — Намирам се в моя мотел, в моята собственост, която ми дава препитание, и имам всичките права на света да знам какво става във всяко от моите бунгала. Особено когато нещо определено вони.“ Но след няколко метра несъзнателно пак започна да стъпва на пръсти.

Когато Реджи беше на половината път между офиса и крайната цел на нощното й пътешествие, светлината в бунгалото загасна така внезапно, че тя се стресна. Преминаването от светлина към пълна тъмнина стана толкова неочаквано, че на Реджи й се стори да чува дори от това разстояние нещо като прещракване. От бунгалото изскочи някой и отвори вратата на колата, паркирана отпред. Лампичката в купето показа на Реджи, че този някой беше жената. Дий, но и светлината на колата бързо беше изгасена.

Реджи се смръзна на мястото си, прикрита от тъмнината между офиса и бунгалото. Знаеше, че Дий не я виждаше как стои там и наблюдава. Самата тя забелязваше неясните очертания на жената само защото знаеше къде да гледа. Дий забърза към бунгалото. За миг проблесна бледозелената светлина от екрана на телевизора в бунгалото и Реджи забеляза някой много голям да изтичва от бунгалото и да се вмъква в колата. Той като че ли носеше нещо, но Реджи нямаше представа какво. Плъзна се за миг на задната седалка и още преди да се намести там, вратата на бунгалото се затвори и друга неясна фигура забърза в тъмнината към колата — Реджи знаеше, че е Дий.

Вратите на колата се затръшнаха, двигателят бе събуден към живот, но тя остана тъмна. Дий я подкара без фарове по извитата чакълена алея. Когато колата наближи пътя и попадна под табелата на „Рестъуайл“, Реджи видя Дий на волана, но нямаше и следа от присъствието на някой друг. Предните фарове на колата се запалиха веднага щом колата влезе в магистралата и Дий отново бе осветена за миг от фаровете на насрещна кола, но отново нямаше никакъв знак за присъствието на друг човек в колата й.

Реджи изчака, докато тя изчезна от погледа й на път към града, остана на мястото си още една минута, като си наложи да брои до шейсет, за да се увери, че жената няма да си спомни за нещо и да се върне внезапно. Най-сетне Реджи поднови пътешествието си към бунгало номер шест с ускорен пулс. Жената бе заявила, че съпругът й има неприятности с очите, което може да обясни странното втурване в колата без светлини, но това определено нямаше как да го направи невидим. Защо един човек ще се втурва към задната седалка на кола и веднага ще се покрива така, че да не се вижда отвън? Реджи не успя да намери каквато и да било законна причина за подобно поведение.

Хвърли поглед към магистралата и заопипва връзката с ключове, намери търсения и отвори бунгало номер шест.

В ноздрите я блъсна странна миризма: тежка, мускусна, застояла. „Не е от мръсни тела — помъчи се тя да я определи, — не точно тази миризма, но… повече като нещо, което не се поддава на изпиране или почистване…“ Не беше и миризма на секс, каквато очакваше. Усети привкус на мляко и на нещо друго, остро и парливо, което не успя да определи.

Затвори вратата, преди да светне: въпреки че имаше пълното право да бъде тук, не искаше да насочва вниманието към себе си.

Веднага забеляза, че от леглото липсва кувертюрата. Знаеше, че някои клиенти нарочно я махат, сгъват я и я съхраняват до края на престоя си на някоя от полиците в шкафа за дрехи, където й беше мястото, но по-голяма част от тях не си правеха труда да я отметнат: ползваха я като завивка и хвърляха отгоре одеяло, ако им станеше студено. Но сега на никого не му беше студено. Реджи усети, че кожата й настръхва, сякаш бе на границата да се облее в пот само от усилието да дойде дотук от офиса си. Не успя да открие кувертюрата никъде — достатъчна причина за Реджи да се отърве от малката любимка на Джордж. Дори и той няма да има основание да спори при доказана кражба от собствеността на мотела. Да се измъкнеш с някоя от кърпите бе едно нещо — и много тъпо при това, — но да се изхлузиш с цяла кувертюра вече беше съвсем друга работа.

Не й отне много време да направи инвентаризация на стаята. Имаше достатъчни доказателства за присъствието на „съпруга“. В гардероба висеше риза, до умивалника се намираше старомоден бръснач. Дори Джордж си служеше с електрическа самобръсначка с батерия. Козметиката на жената бе разхвърляна по цялата баня: над умивалника, върху казанчето на тоалетната, по пода. Реджи правилно бе предположила, че е небрежна мърла. В чашата за баня на мотела бяха поставени три четки за зъби: две за възрастни с наклонена горна част и една детска, небесносиня. „Каква глезла — помисли си Реджи. — Малките й зъби явно са твърде деликатни за четка за възрастни!… Само това стига, за да ти се повдигне!“ Нощницата на жената висеше на вътрешната страна на вратата към банята. Реджи я перна с пръст, отвратена от ефирността на материята и дантелите по нея. Лесно си представи как тази курва се върти из стаята с дантелената си прозрачна нощничка, с лице, нарисувано като на уличница (каквато си беше), и с детската си четчица за зъби в уста. „Няма да се зачудя и ако се мъчи да говори като бебе“ — помисли си Реджи. Разбира се, на Джордж ще му хареса. И него не го деляха много години от второто му детство.

Реджи се върна към гардероба — всъщност ниша без врата с полица отгоре и единична метална пръчка под нея. Там жената беше поставила четири чифта обувки, но нямаше нито един мъжки чифт, което означаваше, че в момента той е с единствените си обувки. Нямаше и панталони. „В това бунгало са повече от три седмици вече — изчисли набързо Реджи, — а единствената дреха за смяна е тази износена риза!“ Познаваше и други мъже, които живееха по същия начин, ако жените им допускаха подобно нещо. Но не и Джордж. Старият глупак имаше повече дрехи от Реджи. „Паун — каза си тя. — Сигурно се мисли за паун с разперена опашка.“ Реджи изсумтя презрително, но истината беше, че в този момент чувстваше доста силна привързаност към Джордж. Независимо от възрастта му той се опитваше да поддържа приличен външен вид в границите на определен стандарт. Тя бе благодарна за това, въпреки че страстта му към определени цветови комбинации много по-често предизвикваше насмешката, отколкото одобрението й.

На неподвижно закрепените закачалки за дрехи висяха няколко рокли. Върху две телиш закачалки бяха закачени скоро изпрани дрехи, все още в прозрачната си пластмасова обвивка. Върху сгъваемата стойка с усилени с брезент ръбове имаше само един куфар. Реджи го отвори и прехвърли бързо колекцията от женско бельо. Всичко в него принадлежеше на Дий. Съпругът й, изглежда, живееше само с дрехите на гърба си.

Като се изключи разпиляната козметика, притежанията им бяха добре подредени и прибрани: създаваше се впечатление, че можеха да бъдат натикани в куфара само за минута. Реджи реши да не допуска да изостават с наема си дори и ден. При най-малко разсейване от нейна страна вероятно ще изчезнат като дим.

Опъна чаршафа върху леглото и стреснато пое дъх, когато чу шума пред вратата.

* * *

Аш обгърна момчето като мидена черупка: едрото му тяло се сви над по-малкото — едновременно го скри и му осигури закрила. Боби чувстваше едрото тяло на мъжа до своето, но теглото му не го премаза, както толкова лесно можеше да стори — от него не се излъчваше заплаха. Момчето знаеше, че Аш няма да му причини болка и не се съпротивлява нито на кувертюрата, с която бе увит, нито на близкото физическо присъствие на големия мъж. Просто лежеше неподвижно, в очакване моментът да отмине. Бе престанало да задава въпроси за нещата, които му се случваха. Опитваше се да плува по течението и да избягва и най-малкото съпротивление.

Когато се отдалечиха достатъчно от мотела, Аш седна нормално на задната седалка и махна кувертюрата от момчето, което също се изправи бавно и с примигване: отначало не смееше да повярва, че вижда истинския, познат свят да прелита край прозорците на колата.

Боби погледна към Аш за потвърждение и едрият мъж му се усмихна радостно. Момчето усещаше ликуването на Дий, без дори да погледне към предната седалка. Тя излъчваше силна възбуда, осезаема почти като топлинни вълни. Бе изкривила огледалото за задно виждане така, че да може да следи реакцията му. Боби виждаше окото й, част от носа й. Извивката на веждата й му разкри нейното настроение без думи. Тя бе въодушевена от излизането им и Боби знаеше, че очакванията й бяха и той да се чувства по същия начин.

— Е? Какво ще кажеш? — запита Дий.

— Прекрасно е — отговори прилежно Боби. Той гледаше през прозореца и се мъчеше да се държи така, сякаш прелитащите магазини и ресторантчета за бърза храна край магистралата бяха само месинговите пръстени на въртележка. Внимаваше да не поглежда директно в очите на Дий в огледалото. Тя веднага щеше да разбере, че интересът му е само насилена преструвка. Аш се поддаваше по-лесно на измама и Боби го използва максимално като фон на своя „ентусиазъм“.

— Погледни — извика той, като задърпа Аш за ръкава. — „Бъргър Кинг“!

Аш кимна одобрително.

— Харесваш ли „Бъргър Кинг“, Аш?

— Харесвам „Бъргър Кинг“.

— Може ли да вечеряме в „Бъргър Кинг“, Дий?

— Хубаво ли е там? — запита Дий.

— Да, много. Предлагат чудесни пържени картофи.

— Нека да отидем на ново място — каза Дий. Боби усети промяната в тона й. В него пропълзя по-тъмна, по-пресметлива нотка. Той вече бе разбрал, че тя никога не престава да мисли и преценява, колкото и да е възбудена. Беше направил грешка, като се изтърва, че и по-рано е бил тук. Тя ще намери място, където няма да има опасност да бъде разпознат. Отминаха познато на Били рекламно табло за матраци, а после профучаха край магазин за мебели от плетена ракита, където майка му спираше понякога, после край сградата на щатския пътен контрол, където баща му винаги намаляваше скоростта. Те пътуваха в погрешна посока. Отдалечаваха се от къщи…

Независимо от усилията му, лицето му помръкна от неочакваната смърт на надеждата и Дий веднага засече промяната.

— Не ти харесва — обяви тя.

— Какво? Да, да, харесва ми! — настоя Боби, без да бъде сигурен какво точно се очаква от него да харесва.

— Не, не ти харесва. — Гласът й беше унил, възбудата беше изчезнала напълно.

Аш сграбчи ръката на Боби, стисна я силно, като клатеше предупредително глава.

— Наистина ми харесва! — извика Боби и чу отчаянието в гласа си.

— Не ти е хубаво — повтори тя.

— Хубаво ми е, хубаво ми е!

— Можем веднага да се обърнем и да си отидем вкъщи.

— Не, Дий, моля те…

— Ако това, което ти давам, не е достатъчно добро за теб, то в такъв случай можем да минем и без него.

— Достатъчно добро е! Честна дума, наистина е добро!…

— Помислих си, че ще ти е приятно да сменим обстановката и да вечеряме навън. — Гласът й беше изпълнен със самосъжаление. — Естествено е да искам да те покажа, какво лошо има в това?

— Нищо…

— Но не искам да показвам едно малко неблагодарно момче.

— Той иска да продължим — обади се Аш.

— Искам, наистина искам.

— Е…

— Мисля, че е прекрасно! Чудесно е, че сме тук, чудесно е да бъда с теб и Аш.

— Е…

— Няма значение какво ще ядем. Каквото ти искаш. Ти ще избереш.

— Имам предвид едно много хубаво място — предаде се Дий.

— Прекрасно!

— Е…

Тя продължи да кара напред и не завъртя колата обратно към мотела, както се страхуваше Боби, но ентусиазмът й бе изчезнал напълно. Лицето, което виждаше сега в огледалото, бе обидено, намръщено и дебнещо. Разочаровано.

* * *

Пътуваха още половин час и настроението на Дий малко се повиши. Тя отново започна да говори, но без първоначалната жизнерадост. Аш като че ли искрено се наслаждаваше на разходката им с кола: той гледаше с интерес през прозореца с нос, притиснат към стъклото. Напомняше на Боби за куче.

Боби започна да се отпуска. Беше извън стаята в мотела. За пръв път след отвличането му бяха разрешили да си облече дрехите. Не го отвеждаха вкъщи, но бе навън, а това означаваше шанс. Наоколо ще има хора, ако някога спрат колата. Той може да закрещи за помощ, може да надхитри Аш — знаеше, че ще успее да го надхитри! — и да избяга. Може наблизо да има полицай. Или някой, който го познава. Или родителите му.

* * *

Дий избра голям ресторант за бързо хранене от веригата „Макдоналдс“, който предлагаше на клиентите си добре осветена детска площадка навън. Независимо от късния час няколко малки деца все още тичаха около пързалките и люлките за двама. Наблизо стояха изнурени майки, разрешили си малък отдих от продължително пътуване. Те наблюдаваха децата си и се надяваха, че този изблик на енергия ще ги измори достатъчно, за да заспят в колите по-късно.

Боби и Аш вечеряха в колата: Дий им донесе храна и се присъединя към майките край детската площадка. Боби яде лакомо: още при миризмата на пържения хамбургер реши да отложи плановете си, докато се нахрани.

— Тя говори за теб — обади се Аш.

Боби вдигна поглед от картонената купичка с пържени картофи и видя Дий да говори оживено с две жени: тя почти непрекъснато жестикулираше. Боби разпозна настроението, в което беше, и изтръпна. Страхуваше се най-много от него. Вече знаеше, че Дий бе най-непредсказуема именно в това настроение.

— Откъде знаеш?

— Хвали се с теб — продължи невъзмутимо Аш. На брадата му имаше кетчуп и Боби неволно избърса собственото си лице. — Тя много се гордее с теб.

Боби забеляза, че Дий сочи към колата с широка усмивка. Изглеждаше много щастлива. Така и не можа да разбере с какво точно той я прави толкова щастлива.

Дий им махна с ръка и Аш й отговори.

— Махни й — прошепна той бързо. — Махай радостно.

Боби махна и се усмихна. Дий замаха още по-енергично и подхвърли нещо на жените до нея. Те също замахаха към колата, като че ли подтикнати към това само от бликащата енергия на Дий.

После Дий им даде знак да отидат при нея и Боби чу Аш да поема шумно дъх.

— Тя ни вика — обърна му внимание Боби.

Почувства огромната ръка на Аш върху крака си.

— Внимавай — каза Аш.

— Разбира се.

— Не, не. Трябва да внимаваш.

Боби посегна да отвори вратата, но Аш го задържа.

— Томи — не се отказваше Аш. — Не бягай.

Боби се престори на света вода ненапита.

— Какво искаш да кажеш?

Аш го погледна умолително право в очите.

— Не бягай.

— Тя ни чака — нетърпеливо отговори Боби. — По-добре ще бъде да тръгваме, Аш, иначе ще си пострадаш.

— Моля те — продължаваше Аш.

— Няма да бягам — предаде се Боби. — Защо да бягам?

— Не я разочаровай — умоляваше го Аш.

Той се плъзна по седалката, за да се измъкне през същата врата, през която излизаше Боби, без да освободи момчето от хватката на тежката си ръка. Излязоха от колата и видяха Дий да маха възбудено с ръка.

— Ела тук, Томи! Ела при мен!

Боби тръгна към нея и усети как Аш отново стяга хватката си. Големият мъж се наведе надолу с лице близо до това на Боби. Сега Боби виждаше ясно космите, които вече изскачаха по бузите му, въпреки че се бе бръснал скоро. Няколко по-дълги косми, черни и жилави, стърчаха от най-високата точка на скулите му, явно никога неподстригвани.

— Моля те, Боби — зашепна Аш. Откакто беше отвлечен, Боби чуваше за първи път истинското си име. — Моля те, не бягай.

Боби се втренчи за момент в големия мъж, когато дълбочината и искреността на молбата му най-сетне стигнаха до него. Той кимна и Аш го пусна. Боби тръгна към жените, откъдето Дий продължаваше да му маха и да го подканва, като че ли е някакво заблудено кученце.

— Ето го, ето го милото ми момченце — възкликна Дий. — Не е ли прекрасен?

Жените се наведоха напред с одобрително кудкудякане: отнасяха се към него като Дий — сякаш е много по-малък, като собствените им деца, които играеха зад тях.

— Толкова се гордея с него — заяви Дий и го прегърна. Тя го притегли към гърдите си и целуна няколко пъти върха на главата му. — Защо не отидеш да си поиграеш с другите деца, миличък? — Боби разбра, че това не е предложение, което може да бъде дискутирано.

Той стъпи в заграденото място за игра с пясък и го изгледа презрително. Отдавна бе престанал да се рови в пясъка. Тя го възприемаше като бебе. Той едва се наместваше на пързалката, а ако седне на някоя от люлките, всяко от другите деца ще стърчи във въздуха цяла нощ.

Дий насочи вниманието си към другите майки. Те заговориха за нещо, тя избухна в звучен смях и те неволно се присъединиха към нея, озадачени от енергията й, стреснати от ентусиазма й.

Аш се мотаеше някъде по средата на разстоянието между тях и колата; той ги наблюдаваше напрегнато, очите му скачаха от Дий към Боби и обратно. Дий не го беше запознала, дори не бе споменала за него на жените и сега те го попоглеждаха с опасение: едър, тромав мъж, лошо облечен. Около него като че ли имаше нещо не съвсем в ред: известна мудност на движенията, израз на забавена схватливост на лицето му. Тъй като и той дойде с дете, те не бяха готови да го приемат като опасен, но и двете жени инстинктивно застанаха между Аш и децата си.

Боби се оказа в клетка. Площадката за игра беше оградена, безопасно място за две и три или четиригодишни деца, които да си намират занимания, докато родителите им се тъпчат с храната, предлагана от „Макдоналдс“. Единственият изход бе вратата, през която бе влязъл. Възможно беше да се опита да се прехвърли през оградата, която бе на нивото на очите му, но беше сигурен, че Аш ще го сграбчи, преди да се е изкатерил на нея. На кого да извика? На жените с Дий?

Отпусна се отчаяно на една от люлките, като се отблъскваше напред-назад с крака.

— Онзи там баща ли ти е? — Едно от децата, момиченце със сополиво носле, стоеше до Боби. Момчето реши, че е на около пет години — безнадеждно малка, поколение, което още не умееше да мисли и от което не можеше да се очаква разбиране.

— Не — отговори Боби. Пръстчето на момиченцето сочеше към Аш.

— Моят татко е в тоалетната.

— А онази там не ми е майка — продължи Боби. — Виждаш ли онази жена? — Посочи Дий само с поглед, не с пръст. — Тя ме открадна от истинската ми майка и татко.

— О. — Боби гледаше напрегнато момиченцето, търсеше признаци на разбиране. — Ще ме полюлееш ли?

В момента Дий не го следеше: главата й бе отпусната назад в пристъп на смях. Докато се смееше, тя докосваше ръката на една от жените.

— Ще те полюлея, ако направиш нещо за мен.

Момиченцето кимна.

— Но трябва да обещаеш — продължи той.

Момиченцето избърса носа си с пръст.

— Обещаваш ли?

— Ъхъ.

— Когато си тръгнем, кажи на майка си, че се казвам Боби Рейнълдс и че съм отвлечен.

Момиченцето подсмръкна и прекара ръката си до лакътя под сополивия си нос.

— Ако обещаеш да направиш това за мен, ще те залюлея много нависоко — не се отчайваше Боби. Той хвърли поглед на Аш, който го наблюдаваше с особено изражение на лицето. Момиченцето се обърна и се запрепъва към майка си.

— Не сега! — извика Боби. Той бързо протегна ръка към детето и успя да го хване за ръката, но с периферното си зрение жените бяха забелязали някакво движение и се обърнаха към тях. — Не сега — прошепна Боби, но момиченцето се теглеше към майка си.

— Какво има? — запита майката на детето и тръгна към оградата.

Боби пусна ръката на момиченцето, но твърде късно. За момент детето се застоя между него и майка си с ръка все още във въздуха, като завързана за тел. То усети напрежението, което го обграждаше, вторачените погледи, очакването. Не разбираше какво се очаква от него да направи, защо във въздуха като че ли внезапно засвяткаха искри. Объркано, то прибягна до единственото възможно за него разрешение: започна да хленчи.

— Заболя ме… Той ми стисна ръката! — заяви то.

— Не е вярно! — побърза да отрече Боби, но вече беше много късно.

Дий се хвърли към него, издърпа го от брезентовата седалка на люлката, изправи го на крака.

— Как смееш?! — изкрещя тя.

— Направил го е, без да иска — намеси се майката на момиченцето, опитвайки се да умилостиви Дий, когато забеляза изкривеното й от ярост лице.

Дий лепна ръка зад тила му, като го стискаше и блъскаше пред себе си така бързо, че Боби се запрепъва напред.

— Как посмя да направиш това — съскаше Дий. — Как посмя да направиш това на МЕНЕ!

Пресякоха паркинга за секунди, горкото момче бе блъскано напред от стоманената хватка на врата му.

— Всичко е наред. Моля ви! — Другата майка подтичваше след тях на половината път до колата, но Дий дори не я погледна. — Моля ви, не му причинявайте болка — повтаряше тя. Преди да успее да каже още нещо, вратите на колата се затръшнаха и тя потегли.

Дий караше сякаш без да гледа пътя, в огледалото очите й бяха фиксирани пронизващо в Боби.

— Ето какви благодарности получавам — повтаряше тя. — Ето как ме възнаграждаваш за нещата, които върша за теб.

— Той не бяга — обади се Аш, но бе пренебрегнат.

— Представи си само как се чувствам — не спираше Дий. — Замисли ли се поне за миг как ми се отразява поведението ти? Говорех на приятелките си, разказвах им какво добро момче имам, колко много се гордея с теб и точно в този момент ти ми направи това…

— Не съм направил нищо. — Боби едва успя да се вмъкне в пороя от думи.

— Но нито веднъж не си помисли за моите чувства, нали? Нито за секунда, нали?

Те препускаха през нощта. Момчето чуваше писъка на вятъра през процепа между стъклото и рамката на вратата.

— Извинявай, Дий — каза то.

— Малко късно обаче. Много съм разочарована от теб — студено отговори Дий.

Аш пое дълбоко дъх, въздъхна и Боби усети, че потрепери.

Докато се прибраха, Дий не каза нито дума повече, но когато Боби поглеждаше в огледалото, срещаше злобно присвяткващите й срещу него очи…

* * *

Вратата рязко се отвори и Реджи бързо се обърна към нея.

— Дявол да го вземе, какво правиш тук? — сърдито запита Джордж.

— Имам право — отговори тя, побесняла на себе си: бе реагирала с уплаха.

— Обещах й да стоим настрана — заяви Джордж.

— Откъде разбра, че съм тук? — Нямаше избор, можеше да насочи шева си само срещу него.

— Видях те да излизаш — отвърна Джордж. Говореше на нея, но очите му бягаха по стаята. Беше обещал да не влиза, но в края на краищата всичко това тук бе негова собственост.

— Шпионираш ме, така ли?

— Не си въобразявай глупости, няма защо да се ласкаеш излишно — парира атаката й той. — Обещах й да не влизаме. А ако съпругът й беше тук?

— Видях ги да излизат — обясни Реджи. — Откраднала е кувертюрата.

— Кой?

— Какво искаш да кажеш с това „кой“? Приятелката ти, ето кой.

— Тя не ми е приятелка.

— Аха.

— Какво те кара да мислиш, че я е откраднала?

Джордж влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Докосна леглото, сякаш не вярваше на очите си.

— Не е тука, ето какво.

— Това не означава, че я е откраднала.

— Защо не се опиташ да я намериш тогава? — Джордж я изгледа изпод вежди. Мразеше тона й. Като че ли не я беше предупреждавал хиляди пъти да не говори с него така. Единственият начин да я накара да разбере какво има предвид, беше да отиде за пощата един ден и да не се върне. Което може да стане всеки момент, ако тя продължава да се държи така.

— Дори и да я няма тук, това още не значи, че я е откраднала. — Той изключи телевизора.

— Иска ми се да знам какво означава това — каза Реджи.

— Сигурен съм, че тя ще даде съвършено логично обяснение.

— А така, давай, защитавай я.

— Не е направила нищо лошо. Единственият, прекрачил границите на доброто поведение, си ти. Влезе в стаята й в нейно отсъствие и не удържа на думата си.

— Никога не съм й давала дума за каквото и да било. Това е само още една от блестящите ти идеи. Единственото нещо, което аз бих й дала, е мнението ми за нея в няколко кратки изречения!…

— Внимавай, нямаш кой знае колко, за да го раздаваш.

Джордж бе заел позиция зад Реджи и сега я насочваше към вратата. Държеше разперени ръцете си, сякаш подбираше кокошки. Реджи с мъка потисна желанието си да го удари.

— Ако я е откраднала, напуска веднага — заяви тя. — Няма да търпя кражби. Заминава си веднага.

— Ти ще си отидеш оттук — отвърна той и продължи да я насочва към вратата.

— Това е единственото нещо, с което не се примирявам — продължаваше Реджи. — Не понасям кражбите.

— Ще говоря с нея за това — обеща Джордж. — Сигурно е някакво недоразумение. Не се безпокой. Ще говоря с нея.

— Обзалагам се, че ще го направиш. — Тя се спря нарочно на прага, за да подчертае, че не той я изблъсква от стаята, а тя си тръгва по собствено желание: че е свободен човек, който ще излезе, когато поиска! — Той спря съвсем близо, но не посмя да постави ръка върху нея.

— Разбира се, ще се наложи да обясня откъде знам, че кувертюрата е изчезнала — продължаваше да се заяжда Джордж. — И ще трябва да й се извиня от твое име.

— Не! Да не си посмял да се извиняваш заради мен на тази жена! — извика Реджи.

— Изглежда, ще ми се наложи — не се предаваше Джордж.

— Забранявам ти!

— Честното е честно, правилното — правилно. — Джордж се повдигна леко на пръсти, докато правеше изявлението си. Беше по-висок от Реджи в по-ранните етапи от живота им, но напоследък тя като че ли го бе надрасла.

— Извинението ти ще бъде последната капка — предупреди го Реджи. — Не се шегувам с теб, Джордж. Само да усетя, че си го направил, и чашата ще прелее.

Той пак се залюля на пръсти, после се усмихна. И точно тази усмивка с гадното си самодоволство разчисти последните колебания у Реджи. Прииска й се да го удари право в носа. „Тази жена си заминава — закле се тя мълчаливо в себе си. — Ще я прогоня оттук, няма значение колко време ще ми отнеме изхвърлянето й от мотела ми!“

* * *

Дий загаси предните фарове веднага, щом завиха по алеята на мотела. Отключи вратата на бунгалото и я държа отворена, докато Аш се измъкне от задната седалка с вързопа си и се втурне в убежището на стаята.

Дий заговори за пръв път, откакто напуснаха ресторанта на „Макдоналдс“.

— Сега ще видим — говореше тя, докато освобождаваше закачалката от изпраните дрехи. — Сега ще видим кой се държи лошо.

Когато се обърна с телената закачалка в ръка, Аш вече беше отвил Боби и му бе тикнал възглавница в ръцете.

— Захапи я — прошепна му той и започна бързо да разкопчава ризката му.

— Какво? Какво ще прави? — запита Боби с разширени от ужас очи. Страхуваше се да се обърне и да погледне Дий, която продължаваше да мърмори неразбираемо през стиснати зъби зад него, но не изпускаше от изплашените си очи лицето на Аш, мъчеше се да разчете на него присъдата си. Обаче не видя нищо, което да му вдъхне надежда…

— Не крещи — прошепна Аш. В гласа му прозвънтя същата умолителна напрегнатост, с която бе настоявал да не бяга. — Не вдигай никакъв шум.

Разкопча панталонките на момчето, смъкна ги, повдигна възглавницата към устата му.

— Захапи я — каза той и Боби послушно я стисна със зъби.

Почти веднага върху гърба му се стовари първият удар. Момчето неволно пое дъх колкото от болка, толкова и от изненада. Аш незабавно върна възглавницата пред устата му.

— Никакъв шум — изсъска той. Телената закачалка удари пак, но викът на Боби бе заглушен от възглавницата.

Последва малка пауза — Дий се обърна да пусне телевизора, но след това ударите заваляха върху него като пороен дъжд…

Детето се загърчи, опита се да ги избегне, но Аш го хвана за ръцете и го закова на място.

— Не я подлудявай — шепнеше той.

— Сега ще видим — напяваше Дий. — Сега ще видим. Сега ще видим.

Биеше го в ритъма на гласа си, но Боби скоро престана да разбира думите и. Болката погълна всичко…