Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (7)

Глава 7

Бекер забеляза полицейската кола отзад веднага щом излезе от паркинга и се включи в магистралата на път към родния си град Кламдън. Когато започна изкачването по дългия, стръмен хълм, който водеше в покрайнините на града, ускори бавно, но стабилно, за да провери дали голямата полицейска кола ще направи същото. Убеди се, че го следват, зави наляво веднага, щом стигна най-високата точка на дългия цял километър и половина хълм и увеличи скоростта, когато минаваше през пресечката. Точно преди сградите да скрият от погледа му полицейската кола, забеляза, че бурканът на покрива й светна и започна да се върти.

На първата пресечка Бекер зави надясно, а на следващата — наляво. Полицейската кола изпълваше все повече и повече огледалото му за задно виждане, намалявайки успешно разстоянието помежду им. Светлините продължаваха да присвяткват, но още нямаше сирена. Бекер зави надясно и веднага влезе в някаква алея за гараж наблизо. Полицейската кола профуча край алеята, Бекер се измъкна от нея и се върна обратно. Малко преди да завие зад ъгъла, забеляза, че задните светлини на полицейската кола светнаха: шофьорът бе натиснал спирачки.

Бекер паркира зад ъгъла, където беше временно извън полезрението на полицая, излезе и се облегна небрежно на капака на колата си. Полицейската кола изскочи внезапно иззад ъгъла и профуча край него. След около четирийсет метра спря и бавно запълзя обратно на заден ход към него.

Когато се изравни с Бекер, полицаят подаде глава от прозорчето.

— Много хитро — каза той.

— Благодаря — отговори Бекер.

— Караш ме да се нося напред-назад, да въртя колела като герой на комикс. Какво ще стане с имиджа ми на образец, достоен за подражание?

— Не подозирах, че си такъв.

— Много деца ме гледат отдолу нагоре, изпълнени със страхопочитание: търсят указания как да преживеят живота си.

— Нямах представа.

— Няма да им се отрази добре, ако ме видят да изглеждам като мижитурка. Аз съм полицейският бос тук.

Полицаят се измъкна от колата. Той беше едър мъж, висок и силен, но мускулите му бяха започнали да се отпускат, а лицето и коремът му — да затлъстяват.

— Колко деца те възприемат като образец, достоен за подражание? — запита Бекер. — Импровизиран отговор, разбира се. Ако знаеш.

— Стотици. Може би дузини. А как стоят нещата при теб?

Полицаят намести кобура върху колана с добре познато на Бекер движение. Когато полицейският шеф шофираше, завърташе колана си за удобство така, че кобурът да попадне между краката му. След излизане от колата отново го завърташе на място — движение, което понякога създаваше впечатление, че се кани бързо да изтегли пистолета си.

— Когато ме видят, децата се разбягват с писъци от ужас — отвърна Бекер.

— Странна реакция — учуди се полицаят. — Аз лично те намирам за доста привлекателен.

— Работя върху проблема — въздъхна Бекер. — Между другото, добре шофираш.

— Преминах специален шофьорски курс — уточни полицаят. — Инструктор ми беше някакъв пъзльо от ФБР. — Облегна се на капака до Бекер. — Мога да правя завой на две колела и да се завъртам на триста и шейсет градуса като онези по филмите. Умея всичко.

— Поради което са те направили шеф, предполагам.

— И за детективските ми способности.

— Нима? Добър си и като детектив, така ли?

— Дяволски добър. — Ченгето постави демонстративно ръка върху центъра на капака. — Тази кола например скоро е карана.

— Как позна?

— Двигателят й все още дига пара. Знам и още нещо.

— Кажи ми всичко, което знаеш, Тий. Имам на разположение пет минути.

Томас Терънс Теруин, известен на всички като Тий, повдигна пак колана си, като го издърпа нагоре така, че да прилегне стегнато над корема му. Щеше да се задържи там, докато издиша, а после ще се плъзне надолу, за да не притеснява повече добре оформения му корем.

— Знам например че преди два дни тук дойде млада жена, която питаше за теб. Истински хубава млада жена с хващащи окото закръглени форми, натъпкани под дрехите й.

— Вероятно се е опитвала да ги скрие от орловия ти поглед.

— Несполучлив опит: не е взела предвид силата му и способността ми за изясняване на завързани историйки. Имаше гърди, бедра и други подробности.

— Лице?

— А, и лице, да. По-сантиментален човек от мен би го нарекъл много хубаво лице. Но тя бе взела куп мерки да прикрие, че е такава красавица. Изкара много тежка значка и я размаха пред очите ми, но аз не се подведох.

— Защото си имаш твоя лична значка.

— Имам си и значка, и пистолет. Имам кола със светлини на покрива. Имам радио, закачено на колана ми.

— В края на краищата ти си босът.

— Категория А при това. Тъй че не се стреснах от значката на момичето. Със или без значка, тя си остава много привлекателна млада жена. Защо, по дяволите, такава хубава жена ще се интересува от мъж като теб? Зачудих се. Особено когато гледа право в лицето човек като мен.

— Лошо зрение?

— Или прекалено добро. Струва ми се, че забеляза веднага венчалната халка.

— В такива моменти ще е по-добре да не я носиш на носа си.

— Ще кажа на жена си какво си ме посъветвал. Знае ли Синди за тази хубава мадама, която се интересува от теб?

— Двамата със Синди сме разведени. Просто ти напомням. Ти присъстваше на церемонията като мой най-добър приятел.

Тий сви рамене.

— Нищо необикновено: където и да отида, аз съм най-добрият.

— Понеже ти си босът.

— Първа категория… Тя все още пита за теб — допълни Тий с по-сериозен тон.

— Кой?

— Синди. Пита как я караш и т.н.

— Виждал ли си я?

— Докато обикалям… Тя все още държи на теб, Джон.

— И аз все още държа на нея… Тя — ъъ — добре ли е?

— Не. Не се среща с никого — поясни Тий. — Не мога да разбера защо. Не знам дали си го забелязал по време на женитбата си, Джон, но според мен Синди е много хубав човек и прекрасна жена.

— Долавях го… Имах късмет да живея с нея. Но не я заслужавах.

— Тук си прав.

— За нещастие тя накрая също го разбра.

— Тя представя нещата по друг начин.

— Има разлика дори в разказите на свидетели, видели едно и също нещо — въздъхна Бекер.

— Знаеш защо никой не иска да ходи с нея, нали?

— Да не би всички мъже да са станали прекалено модерни?

— Джон, не се шегувам.

— Добре, защо?

— Страх ги е от теб, затова.

— Глупости.

— Истина ти казвам.

— Няма човек в Кламдън, който да има причини да се страхува от мен. Не съм причинил болка и неприятности на никого тук.

— Но те чуват приказките за теб.

— Как? Аз не ги разказвам. Нито пък Синди.

Тий вдигна ръце в знак на невинност.

— Не ме гледай така. Миналото ти е лично твоя работа, доколкото се отнася до мен.

— Как тогава се чуват „приказките“?

— Не знам. Носят се разни неща. Трудно е да спреш слуховете.

— Синди допуска ли, че се опитвам да плаша мъжете и да ги държа настрана от нея?

Тий сви рамене.

— Не преднамерено.

Бекер се вгледа в краката си.

— Исусе Христе, Тий, нима наистина хората се страхуват от мед?

— Не и тези, които те познават, Джон.

— Но другите? Тези, които само чуват за мен? Те мислят, че аз съм — какво? Прекалено опасен? Побъркан? Жаден за кръв, та да ги преследвам и им причиня болка, ако се опитат да се срещат с бившата ми жена? Никога не съм причинил болка на никого, освен като част от работата ми…

— Знам, Джон. Повечето хора го знаят.

— Живея тук, дявол да го вземе! Не мога да приема хората да се страхуват от мен!

— Вероятно преувеличавам. Не трябваше да зачеквам тази тема.

— Пусни някакъв друг слух…

— Не съм по тая част.

— Кажи им, че съм безвреден. Безвреден като домашна котка. Кажи им, че напуснах ФБР, защото се страхувах от работата… И това е самата истина!

— Ти не си се страхувал от работата в смисъла, който влагаш в това изречение, Джон. Не подценявай хората — никой няма да повярва.

— Не искам да бъда приеман като чудовище в родния си град, Тий. Исусе…

Те замълчаха за момент, вторачени в някакъв юноша, който косеше полянка наблизо и ги поглеждаше от време на време с интерес.

— Смяташ ли, че онзи младеж там, с косачката, ме гледа точно в този момент като модел и пътеводител към бъдещето му? Защо всички те си слагат шапките с козирката отзад?

— Не искам никой да се страхува от мен, Тий. Мили боже, това е ужасно.

— Ще направя каквото мога, съгласен ли си?… Всяко чудо за три дни.

Бекер поклати тъжно глава. Тий винаги се учудваше колко уязвим е приятелят му към мненията на другите — един човек, чиято кариера предизвикваше страхопочитание у всеки офицер от полицията, запознат с нея. Защо трябва да бъде толкова чувствителен, особено към мненията на хора, които не познава? Вярно, Бекер преминаваше през даден случай, без да държи сметка за когото и да било от онези, които се изпречваха на пътя му към човека, когото трябваше да обезвреди, но в цивилния живот се страхуваше да не засегне чувствителността дори на местния бакалин. Тий не се преструваше, че го разбира — той просто го харесваше.

— Казах на онази жена от ФБР, че доказваш мъжествеността си, като лазиш по чукарите високо в планината. Сбъркал ли съм?

— Ти си полицейски офицер, положил клетва да казва истината и само истината.

— Не ме предупреди да не казвам на никого. Заяви само, че искаш да бъдеш сам, за да се позабавляваш малко из планината.

— Всичко е наред, Тий.

— В процеса на моето разследване забелязах, че жената от ФБР е без венчален пръстен, за разлика от мен. Но точно като теб.

— Преди секунда ми пробутваше Синди. Сега се опитваш да ме свържеш с някаква агентка?

— Все някой трябва да го направи. Грозно е да се гледа как мъж на твоята възраст онанира.

— Би могъл да спреш наблюденията.

— Хей, забравяш, че аз съм босът тук.

— И рангът има своите привилегии — допълни Бекер.

— Знам и още нещо, което ти не знаеш — подхвърли Тий.

— Подозирам, че след малко ще науча. Какво е то?

— Същата мадама е пред къщата ти и те чака.

— Забелязал си я съвсем случайно, нали?

— При изпълнение на служебните си задължения наистина забелязах кола в алеята към къщата ти и след като знаех, че висиш някъде от връх Килиманджаро на ремък, увит около пениса ти, спрях да проуча нещата отблизо.

— Винаги бдителен.

— Ами ако беше крадла, примъкнала се да задигне ценностите ти?

— Нямам ценности, които си заслужават риска.

— Аз го знам, но една крадла може и да не знае — крадците са си такива. Тя седеше на верандата ти и те чакаше, хубава като… като… какво? Какво е особено хубаво?

— Хубава жена?

— Точна така! Тя седеше там красива като хубава жена. Какъв си хитрец само: нарочно не си слагаш телефон в колата, за да не може да те открие… Я си признай, често ли те посещават вкъщи такива великолепни жени?

— Работим върху нещо заедно, Тий. Само работа, повярвай ми. Тя се опитва да ми задигне мозъка.

— Разреши й, но през члена ти.

Бекер се върна в колата си, като клатеше глава с фалшиво неодобрение. Тий затвори вратата и се облегна на нея.

— Ти си голяма работа, Тий, велик образец за подражание, но имаш дяволски лошо влияние.

— Мислех, че си напуснал работа — продължи невъзмутимо Тий.

— Така е. Това е изключение.

— Заради нея? Заради онази хубава мадама, която те чака на верандата ти?

Бекер се вгледа в Тий за момент, сякаш търсеше отговора на въпроса в очите му.

— Знаеш ли, приятелю, притежаваш всички естествени инстинкти на интригант и сватовник. Вероятно си сбъркал призванието си.

— Заплатите на интригантите са доста ниски. Освен това съм убеден, че на полицията ще й липсва нещо много съществено без мен.

— Бос?

— Първа степен. Хайде, не клинчи, отговаряй: тя ли е причината? А ако не е тя, защо не е?

Бекер запали двигателя, но се спря за миг.

— Де да беше всичко толкова просто — въздъхна той.

— Е, да, сигурно е много сложно, а и да не беше, щеше да си го направиш такова, ти имаш слабост към усложненията. Но всъщност правиш това заради нея, така ли е?

— Да, Тий — въздъхна отново Бекер. — Така е.

Потегли бавно: едрият полицай все още се държеше за вратата му.

— Ти, куче такова — подвикна му Тий с одобрение. — Щастлив лов.

Бекер усили скоростта, развеселен от простичкия анализ на приятеля си. Но когато се отклони по алеята към дома си и видя Карин, изправена на верандата с грацията на танцьорка в характерна поза с един крак зад другия, той се запита колко голяма част от усилията му в момента се дължат на предположението на Тий. Трябваше да признае поне пред себе си, че само поглед към нея размърдваше нещо у него, което нямаше нищо общо с официалната работа на Федералното бюро.

* * *

Когато забеляза колата на Бекер, Карин Крист опъна рамене назад и за миг й се прииска да хвърли бърз поглед в огледалцето си, но потисна странното желание. „Първо и преди всичко видът ми няма никакво значение“ — каза си тя строго. Беше заместник-шеф на Отдела за отвличане на деца, бяха й подчинени стотици мъже. Бекер бе само консултант и нищо повече. И освен това, откакто беше пристигнала тук, непрекъснато се бе взирала в образа си, отразен в прозореца към верандата, тъй като нямаше кой знае какъв друг избор. Изглеждаше толкова добре, доколкото бе възможно това днес… въпреки че още по-добре би било, ако линията на челюстта й бе малко по-твърда. Тя винаги напълняваше първо в лицето, което беше дяволски несправедливо. Това я лишаваше от няколко грама извънредна плът, която по-голяма част от жените прибавяха към бедрата и задниците си. Прекаленият апетит при нея се отразяваше незабавно на лицето й и едва след това трупваше по някой и друг грам и под кръста си. Трябваше да признае, че напоследък ядеше прекалено много: напрежението в работата й и необходимостта да гледа сама сина си, и…

Бекер излезе от колата. Карин, изправена до парапета на верандата, несъзнателно прибра краката си един до друг, което изпъна гърба, прибра таза и издаде гръдния й кош напред. Бе възприела тази поза още като ученичка и я бе превърнала така пълно в един от навиците си, че нито съзнаваше колко е неестествена, нито се замисляше за въздействието й върху другите. На мъжете изглеждаше като фигура на носа на средновековен кораб, подложила гърди на вятъра, смела и подканваща. Нито сериозното изражение, нито коректността на поведението й, нито дори служебният й пост или значимостта на областта, в която градеше кариера, не успяваха напълно да преодолеят внушението на езика на тялото й. Много мъже, иначе впечатлени или смутени от нея в други отношения, продължаваха да реагират на Карин Крист като на жена. Тя си даваше сметка за това и понякога се възползваше.

Бекер изчезна от погледа й зад ъгъла на гаража и когато се появи отново, на устата му играеше усмивка, която стопли сърцето й. Карин обичаше усмивката му: той рядко се усмихваше и това бе в приятен контраст с обичайното му сериозно изражение. „Ако беше женкар, усмивката му щеше да бъде неотразима“ — помисли си Карин. По момчешки пленителна, тя изтриваше като с гума натрупаните години и разкриваше неочаквана дяволито — пакостлива страна на характера му, обикновено добре прикрита под ежедневната маска.

— Каква приятна изненада! — възкликна Бекер.

Карин потисна внезапен импулс да отговори на усмивката му.

— Не можах да те намеря по телефона и тъй като минавах оттук, реших да си пробвам късмета и да се отбия… Късметът ми проработи.

— Ако ме разглеждаш като добър късмет.

— Местният полицейски шеф очевидно гледа на теб точно по този начин. Ние си побъбрихме малко.

— Тий обича да бъбри.

— Забелязах. Той, изглежда, има много високо мнение за теб.

— Приятели сме от гимназията.

— Останах с впечатлението, че се опитва да ни обвърже.

— Не му ли каза, че сме вече обвързани?

— Не смятам, че е моя работа да му давам подобни сведения. Той е твой приятел: не знам до каква степен го държиш в течение на личния си живот.

— За Тий е по-здравословно да му се казват нещата точно, вместо да се оставят на развинтеното му въображение. Изненадан съм, че не се е опитал сам да те свали.

— Той ги върши и такива, така ли? Женен е.

— Не че ги върши, а чисто и просто като че ли не успява да насочи мислите си в друга посока.

— Мъже.

— Права си — не споря.

— Нищо чудно, че жените губят търпение с вас.

— Не разбирам как ни изтърпяхте толкова дълго.

— Добри сме, затова. — Карин наклони леко глава с надеждата, че при новата поза линията на челюстта и ще изглежда по-твърда. — Но всяко нещо си има граници. — Бекер седна на перилата и обърна очаквателно усмихнатото си лице към нея. Директното му внимание й напомни за работата, която я бе довела дотук.

— Изчезнало е друго момче.

— Отвлечено?

— Още не знаем, прекалено рано е. Изискахме от щатските и местни полицейски сили в Ню Джърси, Ню Йорк, Кънектикът и Масачузетс да ни съобщават незабавно за всяко изчезване, което пасва на нашата разработка на този случай. Деветгодишно момче, физически нищо особено — също като другите. За последен път е забелязано в търговски център… — Карин сви рамене. — Вероятно ще изскочи отнякъде, докато стигнем дотам. Нищо чудно да е заспало в някой от киносалоните…

— Може би. Къде?

— Бикфърд.

— На около час оттука.

— Ако отидем с моята кола, ще имаме възможност да разговаряме. Но аз ще трябва да си тръгна не по-късно от пет и половина, така че ако смяташ да останеш след мен, ще бъде по-добре да отидем с двете коли.

— Защо трябва да си тръгваш в пет и половина?

— Налага се да бъда вкъщи до седем. Тогава си тръгва жената, която гледа сина ми, докато ме няма.

Бекер примига.

— Имам дете, не си ли спомняш?

— Правиш това всеки ден?

— Какво правя? Отивам си вкъщи? Грижа се за сина си? Държа се като родител с чувство за отговорност? Да, върша го всеки ден. Всички майки го правят, нали? Или тук нещо греша?

— Като че ли се защитаваш, Карин.

— Защо винаги всички са толкова изненадани, когато чуят, че съм майка? Върша нещата, които всички майки вършат. Обичам сина си. Гледам да съм на негово разположение.

— „Всички“?

— Държа се като майка. Ако имаше начин да се внуши на по-голяма част от мъжете да се държат като бащи, щяхме да живеем в един по-добър свят…

— Защо ми се струва, че се налага да се оправдавам? — запита Бекер. — Аз нямам деца.

— Тогава не очаквам да разбереш. — Карин беше бясна на себе си. Заклела се бе да задържи тази среща в професионални граници.

— Да разбера какво?

Карин закрачи към колата си.

— Твоята кола или моята? Избирай.

— Откъде си толкова сигурна, че ще дойда? — запита Бекер, все още на верандата.

Карин се обърна гневно към него.

— Слушай какво, нямам време да се гърча пред теб. Разбира се, че идваш.

Бекер се колебаеше.

— О, господи, не ме карай отново да ти се моля и да те ухажвам. Минахме вече през този номер. Давай да се залавяме за работа.

Влезе в колата си и даде заден ход, без да го погледне.

Силно му се прииска да я прати по дяволите. Докато влизаше в колата й, обмисляше как точно да го направи.

Бяха излезли вече на „Мерит Паркуей“ и се отправяха на изток, когато я запита:

— Защо беше толкова сигурна, че ще дойда?

— Защото следата е все още топла, а ти си съвсем наясно колко по-голям е шансът ни хората да си спомнят много повече сега, отколкото след един ден. Достатъчно си умен, за да го знаеш.

Бекер я изгледа с любопитство. Тя бе съсредоточена в колата и пътя: караше със сто и трийсет километра в час, святкаше с предните фарове на всеки, който я принуждаваше да намали скоростта. Изглежда, задържаше сирената си, докато стигне до сто и петдесет километра на час. Натискаше предизвикателно педала на газта със стиснати зъби. Разбра, че е бясна на нещо и си го изкарваше на него, тъй като той й беше подръка.

Карин се поотпусна едва когато завиха на север по шосе номер 8. Движението се беше разчистило и колата й летеше по лявата лента почти свободно.

— Защо си толкова сигурна в мен? — запита отново Бекер.

Този път тя си разреши да отклони поглед достатъчно дълго от пътя, за да го погледне. Напрежението бе изчезнало от лицето й и бе заменено с израз на съчувствие.

— Знам, че ти се е наложило да разучиш онези снимки. — Очите й отново бяха приковани към магистралата. — Веднъж ми разказа за собственото си детство. Спомняш ли си?

— Не.

Тя презрително сви рамене.

— Мъжете обикновено не помнят. Те никога нищо не си спомнят.

— А жените не забравят нищо — уточни той.

— Да, ние помним. Винаги се връзваме, че нещата, които ни казвате, са истина.

— Никога не съм те лъгал.

— Не си.

След кратка пауза той добави:

— Всъщност сещам се. — Въпреки че съвсем не беше сигурен дали наистина си спомняше.

* * *

Информира я какво бе научил и какво не бе успял в търговския център на Стамфърд. Тя записа разговора на касетофон и когато свърши, телефонира в офиса си в Ню Йорк, като предаде заповедите си с отривист, ясен тон.

— Изпратете резултатите на факс номер… — обърна се към Бекер. — Кой е номерът на факса ти?

— Нямам факс.

Карин въздъхна.

— Ще ти осигуря един чрез Бюрото. Крайно време е да влезеш в това десетилетие, Джон. — В телефонната слушалка нареди: — Малва, изпратете резултатите до моя факс. Искам да ги имам, докато се върна вкъщи… Да, седем часа, разбира се. — Върна телефона на място и премина в дясната лента, когато наближиха разклонението за Бикфърд.

Усещаше, че Бекер открито я изучава.

— Какво има?

— Помня те преди десет години, когато все още беше в Отдела по дактилоскопия и отчаяно търсеше начин да се измъкнеш оттам. Колко души командваш сега?

— И бях по-мила тогава, нали? По-приятна, по-отстъпчива, по-женствена? Нещо подобно, така ли?

— По-млада.

— О, ти, лицемерен кучи сине. Откъде знаеш, че ми се иска да чуя точно това?

— Нямах предвид как изглеждаш — защити се Бекер, — а умението ти да се контролираш по-добре тогава.

— Казваш ли някога нещо тактично на някого?

— Не, ако се интересувам от този някой.

Карин се накани да каже нещо, но се спря. Погледна го, опита се да разчете какво точно иска да каже по израза на лицето му, но той като че ли бе изцяло концентриран върху движението по магистралата.

— Не съм искала да бъда рязка с теб. — Не искаше да каже това, но то изглеждаше по-безопасно. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че никога не трябва да му задава въпрос, ако не е готова да чуе истината. — Понякога наистина заемам отбранителна поза — продължи тя. — Нямаш представа колко трудно е да бъдеш едновременно агент и майка.

— Предполагам, че твоите подчинени не пропускат случай да си върнат за това, че си жена, а си им шеф. Сигурно ти създават куп неприятности — поне зад гърба ти.

— Така е: фактът, че жена им нарежда какво да правят, свива семенниците им — съгласи се тя.

— Не точно семенниците им, но разбирам какво искаш да кажеш.

— Мислех, че с тях става нещо подобно.

— Те само се отдръпват вътре в тялото, ако е студено или опасно — поясни Бекер. — Пенисът е този, който се съсухря.

— Това вече го знам — каза тя, като се опита да не вложи насмешка в тона си. Учудваше се, че презрението й към мъжете сякаш растеше право пропорционално на количеството време, което преживяваше без мъж в леглото ся. Бе очаквала да се получи точно обратното: сексуалното въздържание да смекчи сърцето й и т.н. „Може би другите са прави в оценката си за мен — помисли си тя. — Май наистина се нуждая от едно добро и продължително чукане.“

— Наричат ме „Дракона“, знам това.

Бекер не се впечатли от признанието й.

— За този тип мъже всяка жена с власт е такава. Не го приемай лично. Помисли си само за епитетите и прякорите, които прикачват на Хатчър.

— Не си прав. Това е личностно — настоя тя.

— Само защото Хатчър си ги заслужава. При теб нещата не стоят така.

— Не е толкова сигурно. Може би и аз си заслужавам прякора. Може би съм кучка, издялана от камък. Няма как да знаеш истината за мен. Отдавна не ме познаваш.

— Започвам да те опознавам.

— Нямаш представа колко е трудно. Никой от вас, мъжете, няма представа какъв ад е животът ми. Само се опитай един път поне да бъдеш суров и взискателен висш чиновник — но не чак толкова суров, не чак толкова взискателен, за да не поставиш под заплаха мъжествеността на подчинените си — и всяка вечер в седем да се преобразяваш в любеща майка и да оставаш такава, докато изпратиш сина си на училище на другата сутрин. Всички тези статии за самотните родители… Това не е шега, жив ужас казвам ти. Живей така само месец или два и ще видиш как ще ти се отрази.

— Ти, изглежда, се справяш страхотно добре — заяви той сухо.

Тя се изсмя.

— О, да, аз съм истински факир. Непрекъснато играя някаква роля. Сигурно съм най-големият лицемер в света.

— Коя роля се поддържа най-трудно? — запита Бекер. — На взискателния шеф или на любещата майка?

Карин не отговори веднага. Отклони колата по наклонената извивка към града и спря пред светофара. Когато заговори, гласът й звучеше овладяно.

— Аз съм любеща майка.

Бекер кимна.

— Такава съм.

— Не споря. — Той задържа погледа й за момент и забеляза, че челюстта й отново се стегна. Светна зелено и зад тях прозвуча нетърпеливо клаксон.

— Нямаш понятие от нищо, нищо не разбираш! — Очите й гневно присвяткаха.

— Какво не разбирам?

— Нямаш никакво понятие за родителите и децата, за отношенията между тях — за нищо!

В колата отзад пак натиснаха клаксона. Карин се обърна и светкавично показа среден пръст на шофьора зад тях.

— Знам половината от това — заяви Бекер.

Тя натисна педала, колата й профуча през пресечката и последва знаците към търговския център. Шофьорът зад тях ядно натисна клаксона още веднъж.

— Не, не знаеш. Нищичко не знаеш! Детството ти не е било нормално. Нима е възможно да преценяваш нормални хора и техните отношения на базата на твоя опит? Ти няма с какво да съпоставиш мен и сина ми, не знаеш нищо за нас. Нищо!

— Добре — съгласи се тихо Бекер.

Карин усети болката в гласа му и тя още по-силно я разгневи.

— Предлагам да се откажем от личните нападки. Няма да се ровя в твоя живот, ако ти оставиш моя на мира, съгласен ли си?

— Хубаво.

Тя го погледна. Той изглеждаше така наранен, че й се прииска да го утеши някак, но не посмя.

— Хайде просто да свършим тази проклета работа, Джон, и да престанем да се ядем, окей?

Този път той изобщо не отговори. Карин не само бе разчела живота му: тя го бе изучила. Знаеше с подробности какво бе сторил на други хора и точно как го беше сторил. „Как е възможно да е толкова чувствителен и все още да е в света на живите?“ — чудеше се тя. И ако тя намираше комбинацията от вътрешна сила и уязвимост толкова опасно привлекателна, защо другите жени не тичат след този мъж по улиците, стремейки се да се докопат някак до него? „Бившата му жена трябва да е откачена: как с могла да го изтърве?“ — помисли си тя. Но после си спомни, че навремето и тя бе направила същото. Тогава си мислеше, че постъпва така за свое добро. Но оттогава насам много малко добро й се бе случило, особено когато ставаше въпрос за мъже.

Тя влезе в паркинга и спря близо до полицейска кола, като предвидливо постави зад предното стъкло карта на ФБР, преди най-близкият полицай да се приближи до тях с изискване да се отместят. Като размахваше значката си, тя преведе Бекер през друга група полицаи и двамата влязоха в търговския център.

Миг преди да стъпят в асансьора, който щеше да ги отведе към офиса на охраната, Карин докосна леко ръката на Бекер.

— Джон, аз съм магаре — прошепна тя.

— Знам.

— Благодаря ти.

— Но по отношение на мен вероятно не грешиш — добави той.

Пътуваха мълчаливо с асансьора нагоре. Карин се обади едва когато стигнаха най-горния етаж.

— Никой не ме научи как да бъда добра майка. Моята майка не знаеше.

— Да, сещам се — отговори той. — Разказа ми веднъж.

— И ти си спомняш?

Той отново я дари с усмивката си, с която можеше да разбие много женски сърца.

— Ти ми разказа много неща за себе си през последните ни дни.

— Много напрегнати няколко дни — уточни тя.

— Шест — конкретизира той. — Шест дни. И аз си спомням всяка минута от тях.

Карин установи, че й се налага да овладява дишането си по късия коридор към офиса на охраната.