Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (18)

Глава 18

За учудване на Аш, Дий прие много добре загубата на Томи. Досега би трябвало да е неутешимо тъжна и да потъва все повече и повече в скръбта си, докато тя я обездвижи напълно. За него бе нещо нормално да носи на ръце и двамата до колата: първо чувала с мъртвото момче, после Дий, увиснала на ръцете му почти толкова инертно, колкото трупа на детето. Но този път тя му помогна да опаковат нещата си и да проверят стаята, за, да не би да забравят нещо. Дий изпразни кошчето за боклук от банята в книжна чанта (ще го изхвърлят някъде по-късно), Дий провери повторно чекмеджетата и дори се наведе да погледне под кревата, за да се увери, че не оставят нищо зад себе си. Пак Дий взе решението да напуснат незабавно, без да дочакат вечерта, както правеха обикновено. И Дий шофираше колата и изчака Аш да прибере чувала с тялото на Боби от крайпътната яма, където го беше скрил. Друг път в този момент тя обикновено вече беше безпомощна, смачкана купчинка човешка плът, отпусната на задната седалка.

Сега на задната седалка седеше Аш и нежно крепеше чувала на колене. Всичко беше различно и промяната го тревожеше. Тя го объркваше, както всяко отклонение от познатите, повтарящи се действия. Но имаше и още нещо: тази необяснима за него промяна го лишаваше от възможността да се грижи за Дий. Тя имаше нужда от него само когато скърбеше: тогава бе напълно зависима от Аш, за нея той се превръщаше и в подслон, и в хляб насъщен… Тези периоди винаги бяха изпълнени с напрежение и страх за Аш, но той се харесваше в ролята на защитник и снабдител с най-необходимото за живот. Приятно му беше, че умее да се грижи за Дий така, както тя за него през останалото време.

Но този път Дий все още се владееше, въпреки че бе много по-тиха отпреди. Изглеждаше му повече сърдита, отколкото тъжна, но сега ядът й беше овладян и нямаше нищо общо с неочакваните бесове, които я обземаха понякога. Гневът й този път напомняше страст, която не можеше да изгори за секунди, а ще кипи, ще се подхранва и поддържа под нивото на яростта. Изглеждаше, като че ли ще трае дълго време, и тази перспектива плашеше Аш.

Дий шофираше с карта, разтворена на коленете й и колата леко се отклоняваше всеки път, когато прехвърляше поглед от пътя към картата. Изглежда, не й беше лесно да открие каквото търсеше. Накрая се отклони в една от отбивките и се вторачи гневно в картата.

— Ха! — извика тя внезапно. — Хванах кучката!

— Какво?

— Разбрах къде го отведе.

— Кого?

— Момчето ми — отговори тя, като че ли въпросът беше повече от излишен. — Моето хубаво, прекрасно, съвършено момченце.

Аш погледна чувала на скута си. Усещаше тежестта на момчето върху бедрата си.

— Изхвърли това — разпореди се Дий. Тя изчака автобус, пълен с подрастващи момчета и момичета, да напусне отбивката и да се влее отново в движението по магистралата. Веднага щом останаха сами, заповяда на Аш да излезе от колата.

Той отнесе чувала в горичката, която разделяше магистралата от близкия град. На около петдесетина метра от тънката ивица дървета се виждаше къща. В далечината лаеше куче. Аш се надяваше, че кучето няма да нападне чувала. Постави го внимателно на земята и се опита да го покрие с нападали листа и клонки, но те се плъзгаха по гладката пластмаса. Винаги бе имал желанието да каже нещо хубаво за последно сбогом… Знаеше откъс от някаква молитва, но нямаше представа как точно да го направи. Остана за миг прав край чувала и се огледа нервно, опитвайки се полусъзнателно да изрови от себе си чувство на тържественост, но нищо не му хрумна, освен подтика да каже „Сбогом“. Наведе се и потупа леко фигурата в чувала. Сега тя бе твърда като къс скала.

Когато се върна в колата, чу Дий да си говори с нисък, заплашителен тон:

— Гадна, досадна кучка… идва в дома ми, задава въпроси… вечните въпроси, като че ли не знам как… като че ли не съм достатъчно свястна… само те знаят как да го правят, само техните методи са добри…

Аш се плъзна на предната седалка до нея и закопча колана. Обикновено Дий не палеше колата, докато той не приключи с тази малка предпазна операция, но сега двигателят вече бръмчеше и те потеглиха, преди Аш дори да успее да се облегне.

* * *

Карин бе подозрително тиха през първите няколко километра, след като оставиха Джак в лагера. И тримата бяха понесли достойно първите минути на трескава активност, когато трябваше да регистрират Джак, да го настанят в бунгало, да го представят на възпитателите и на другите две замаяни момчета, които вече бяха там. Началото на двете седмици изглеждаше прекалено рязко и дори жестоко на Бекер: за него не бе приемливо това внезапно хвърляне на децата в напрежения от различен род и вид, преди още да са опознали разположението на лагера. Но, от друга страна, по този начин им се създаваха странични тревоги извън предстоящата раздяла с родителите им.

Когато тръгнаха по неравната пътечка към езерото, Джак разкри вътрешното си състояние, като хвана ръцете и на двамата. Щом тънките пръсти на момчето се плъзнаха колебливо в дланта му, Бекер бе разтърсен от ударната вълна на непознато досега чувство, толкова силно, че едва не изкрещя от шока. Карин усети внезапната промяна в поведението му и го погледна несигурно. Забеляза, че се усмихва по някакъв нов, почти шантав начин, но когато го запита с очи какво му става, той просто продължи да се хили. След седмици ежедневни срещи, след неколкократно общо почистване на къщата, разказване на приказки, след внезапни кратки периоди на съветване как най-добре да решава проблемите с майка си, Джак за пръв път доброволно бе протегнал ръка към Бекер. Детската ръка в широката му мъжка длан изглеждаше толкова малка, така уязвима, че на Бекер не му се искаше да я пусне. За миг бе вътрешно разлюлян от такова силно желание да го закриля, че не искаше да допусне дори мисълта да остави Джак сам в един свят, изпълнен с опасности, какъвто е летният детски лагер. Искаше му се да обгърне момчето в здрава прегръдка и да го отнесе обратно към сигурната безопасност на колата. Искаше му се да се яви вместо него на изпита по плуване, да говори с всеки от възпитателите в лагера, за да се увери, че са наясно за какво чудесно, неповторимо дете поемат отговорност. Щеше му се да притисне всички деца в някой ъгъл и да ги заплаши със страхотни наказания, ако посмеят само да грубиянстват с Джак, да го обиждат, да го изключват от игрите си. С една дума, чувстваше се като родител, а това бе много странно и дезориентиращо: то сякаш се изду като балон дълбоко в него, обхвана и погълна всеки и всичко наоколо.

Когато погледна Карин, която държеше другата ръка на Джак, топлото сияние, което се излъчваше от него, се разшири, за да обхване и нея. Той обичаше не само това малко момче: обичта му се разпростираше извън детето и обгръщаше с лъчезарната си топлина и майка му. Даде си сметка, че чувства към нея нещо по-голямо от любов: и към нея усещаше същия подтик към закрила, както спрямо Джак. Той ще се ожени за нея и те ще отгледат детето заедно, а Бекер ще закриля и двамата от заплахите на света, били те големи или малки.

Бекер се втренчи в Карин над главата на момчето. Тя го погледна с кисело, измъчено изражение.

Бекер бе поразен от смелостта на Джак, когато той пусна ръцете им и пристъпи към възпитателя, който трябваше да проведе изпита по плуване. Изглеждаше изплашен, но нетърпелив да загърби предстоящото изпитание.

Бекер обгърна собственически с ръка кръста на Карин.

— Може ли да плува?

Карин се престори, че измества тежестта на тялото си и се извъртя, изплъзвайки се от ръката му.

— Не много добре. Страхува се от водата.

Бекер усети нервността в гласа й.

— Мога да го науча — предложи той.

— Това си е моя грижа — сряза го тя и омекоти казаното, като добави: — Или ще го научат тук… Те са професионалисти.

Джак стоеше на ръба на дървената платформа, обърнал дребното си личице към възпитателя, вслушан в инструкциите му. На Бекер момчето му изглеждаше като воин джудже, внезапно хвърлен в битка…

— Той е смел. Аз не бих могъл да бъда толкова смел — изтърва се той.

Карин го изгледа озадачено.

Джак се обърна към езерото, погледна водата и скочи, като махаше с ръце и крака. Приводни се по корем, извил назад глава, като че ли по този начин можеше да избегне допира с водата.

Бекер сграбчи ръката на Карин и двамата загледаха напрегнато борбата на Джак по отделения с въже коридор. Момчето преплува първата отсечка като изплашено кученце с глава над водата, трескаво гребейки с ръце и крака под повърхността. Обратно трябваше да плува в стил „бруст“ и Джак атакува бойко, но стилът му почти не се промени. Когато стигна до брега, той се вкопчи за миг в платформата, преди да излезе от водата, опитвайки се да урегулира тежкото си дишане.

Бекер и Карин видяха как възпитателят коленичи, за да може да говори с Джак. Момчето посочи с кимване, че е добре, и след три дълбоки вдишвания се отблъсна и скочи обратно във водата, където зацапа в някаква негова версия на плуване по гръб. Ръцете му цапнаха два пъти по повърхността на водата и той потъна. Веднага се появи отново с все още размахани ръце, като плюеше и кашляше — и пак потъна.

Бекер тръгна да го спасява, но Карин го задържа.

— Той има затруднения — възкликна Бекер.

— Не го засрамвай.

Джак пак изплува, все още неовладял положението. Възпитателят вървеше по брега успоредно на момчето с дълъг гъвкав прът в ръка, готов да се намеси незабавно, ако закъсалият плувец пожелае, но — интересно: момчето нямаше нужда от него! Макар и неравномерно и повече под водата, отколкото над нея, Джак се приближаваше до отдалечения край на определената отсечка. На Бекер му се стори, че присъства на изпълнението на някакъв вид средновековна смъртна присъда чрез удавяне. Струваше му се, че се поставя на изпитание не способността на момчето да плува, а издръжливостта му на болка и ужас.

Джак най-сетне преплува разстоянието, хвана се с една ръка за дървеното мостче, прекалено уморен да се изтегли от водата. Лицето му едва се виждаше над повърхността й. Възпитателят пак коленичи да разговаря с него. Дори отдалеко Бекер виждаше ясно изтощеното лице на момчето.

— Няма да го накарат да го направи отново — каза той недоверчиво.

— Дай възможност на Джак сам да реши — отвърна Карин.

Бекер не можеше да повярва. Не бе подозирал досега, че е способна на такава жестокост към собственото си дете.

— Не може да успее да го направи пак — заяви той.

— Негово право е сам да реши.

Бекер се пребори с импулса да вдигне ръце над глава в жест на отстъпление, да махне на възпитателя, за да му даде да разбере, че нещата спират дотук. Само стоманеният самоконтрол на Карин го задържа на мястото му.

Джак изви глава да ги погледне. Дишаше мъчително с отворена уста. Бекер се опита да се усмихне, за да покаже на момчето, че вече е направило достатъчно и може да се оттегли с чест. С изненада видя Карин да го окуражава със стиснат юмрук.

— Какво ще докаже? — запита я той.

— Каквото и да е — отвърна Карин, без да се обърне към него. Тя кимна на Джак, стисна устни и още веднъж вдигна юмрук.

Джак погледна възпитателя, кимна, пое дълбоко дъх и започна последната третина от изпита. Според изискванията, отсечката този път трябваше да бъде преплувана в стил „кроул“, но беше очевидно, че Джак нямаше представа как да го направи. Потъна веднъж, появи се на повърхността и се върна към „кучешката“, което го бе спасило първия път. Той напредваше бавно по очертания коридор между дървени платформи на двата края, като че ли бе вързан за едната от тях, бореше се за всеки сантиметър, плащаше за него със загуба на енергия и способност да се държи над водата, потъваше, после пак се появяваше, все по-слаб след всяко изплуване. На Бекер му се струваше, че това мъчение никога нямаше да свърши. Чудеше се на собствената си уязвимост, когато ставаше въпрос за момчето, смаян бе от хладнокръвието на Карин. Ако тази вътрешна голгота беше същността на родителството, той не разбираше как хората все пак остават живи…

Когато Джак най-сетне стигна до платформата, към която плуваше, остана във водата цяла минута, преди да поеме протегнатата ръка на възпитателя и да се измъкне с негова помощ на брега. След прегръдка и окуражително потупване по гърба, възпитателят се обърна незабавно към следващата си жертва. Джак тръгна към Бекер и Карин с непослушни нозе, които се подгъваха под него на всяка крачка. Лицето му бе побеляло, ноздрите му изглеждаха изтънели от умора. Бе прекалено уморен, за да им се усмихне, но когато майка му постави ласкаво ръка на рамото му и го целуна по главата, погледна я в лицето с няма молба за оценка.

— Голяма работа свърши — заяви Бекер, като пое линията на поведение от Карин и сдържа ентусиазма си. А му се искаше да вдигне момчето на раменете си и да обходи триумфално лагера с него. — Чудесно се справи.

Джак продължаваше да гледа майка си с надежда за одобрение и Бекер усети как го бодва ревността.

— Измамих — каза Джак, все още задъхан.

— Видях — отвърна Карин.

— Не направих кроула — уточни Джак.

— Знам.

— По дяволите, всичко е наред — изтърва се Бекер. — Ти си само на девет години. Достатъчно е, че не се удави.

Карин го спря със смразяващ поглед.

— Не е правилно да се мами — заяви тя. — Всъщност не искаше да го кажеш, нали?

Карин и Джак се заизкачваха бавно по пътя нагоре по хълма към бунгалата. Тя задържа ръката си върху раменете му, докато момчето се отдръпна и тръгна пред нея, възстановило силите и самоувереността си. Днес явно нямаше да има повече държане на ръце…

Бекер се влачеше зад тях и не можеше да си прости, че се чувства наранен и отблъснат.

Казаха си довиждане пред бунгалото: Джак не криеше нетърпението си да им види най-сетне гърбовете. Момченцата вътре коментираха изпита по плуване и на Джак му се искаше да се присъедини към тях. Карин се раздели топло, но бързо с него — не стори нищо, което да го злепостави пред новите му приятелчета. На Бекер му се искаше да коленичи, да обгърне момчето в ръцете си, в последната минута да му прошепне мъдри съвети и окуражителни думи, но се усети, че Джак ще бъде ужасен от тази демонстрация на чувства. Накрая той само му стисна ръката и каза „довиждане“. Когато тръгнаха към колата и той се обърна да го погледне още веднъж, Джак вече говореше оживено с другите момченца.

Преди да влязат в колата, Бекер забеляза, че лицето на Карин бе обляно със сълзи, въпреки че не бе чул нито звук.

— Какво прекрасно дете — прошепна тя.

И Бекер за пръв път разбра какво точно искаше да каже.

Пътуваха мълчаливо продължително време. Той си представяше как тя се бори със сълзите си. Нямаше да се изненада, ако беше направила завой и се бе отправила обратно към лагера. Изпитваше силно съчувствие към нея: разбираше я, защото и той самият се чувстваше по същия начин. Не знаеше обаче как да го изрази по начин, който ще й помогне. „Можем да се оженим, докато Джак е тук — мислеше си той, — и ще го изненадаме приятно, когато дойдем да го спасим от лагера след две седмици. Или — няма ли да бъде по-добре, ако Джак присъства на церемонията?“

Бекер пак се вгледа в разтревожения напрегнат профил на Карин и постави успокоително ръка на бедрото й.

— Тежко е, нали? — запита той.

Карин го погледна, сякаш изненадана, че той е успял да разчете мислите й.

— Нищо няма да излезе — каза тя.

— Ще се справим.

Тя поклати глава.

— Не.

— Няма да е леко, но е само за две седмици.

— Две седмици?

— Преди да го вземем.

— Говоря за нас, Джон. За теб и мен. Ние просто не си пасваме. Нищо няма да излезе. Никой не е виновен.

Бекер се вторачи в нея, опитвайки се да вникне в думите й. Те като че ли го удариха в корема, разкъсаха го и сега той се изливаше през дупката, която бяха отворили в него…

— Опитваш се с всички сили — продължаваше тя. — Винаги си бил такъв по отношение на всичко, с което се захващаш. Обичам тази твоя всеотдайност, но прекалено трудно е. Прекалено много е да искам от теб да влезеш в едно положение, където ще трябва да се справяш и съобразяваш едновременно с мен и с Джак. Не трябваше да го очаквам от теб, никога не трябваше да си мисля, че изобщо ще се заемеш с нас. Грешката е моя.

Бекер възприе думите й като обвинение, но дори и в този смисъл за него те бяха лишени от логика.

— Първо и преди всичко трябваше да бъда наясно от самото начало. — Сега тя говореше бързо, мислите й се търкаляха от устата една след друга в устремна последователност, сякаш само ако говори достатъчно бързо, ще успее да предотврати намесата му. Като че ли ако успее да резюмира отношенията им сама, ще сложи точка веднъж завинаги, отхвърляйки каквато и да било други възможни решения. — Ти си самотник, единак по природа. Знам, че си бил женен: как завърши бракът ти? Не казвам, че самият ти си пълен провал. Аз съм последната, която може да прави подобни внушения. Но ти си самотник, Джон, знаеш го, самият ти си го казвал. Ти гледаш на света посвоему и реагираш по характерен за теб начин. За теб този начин е резултатен и това е хубаво, но не е честно от моя страна да очаквам да се откажеш от твоето с години оформяно отношение към света и един проверен модел на реакция. Не би следвало да го променяш само защото нещо друго се изисква от теб, когато живееш с една жена и детето й.

Бекер се втренчи онемял в нея, докато тя шофираше и говореше, без да го погледне. Той чуваше думите й, разбираше смисъла им, но не успяваше да проникне под външната обвивка, за да открие истинската причина. Те звъняха в ушите му, странният кух звук в гласа на Карин придаваше на казаното от нея някакъв нюанс на нереалност, на нещо далечно, сякаш това не се случваше с него, а с някой друг и той бе само наблюдател. Като че отхвърляха без сериозна причина някой друг нещастен, смаян смотаняк, не него.

— В края на краищата, това е най-доброто — говореше тя и Бекер осъзна, че бе изключил за няколко минути. Чувстваше, че бе пропуснал нещо критично важно, причинната връзка, която щеше да изясни всичко друго. Запита се дали да я помоли да повтори пропуснатото. — А и времето е подходящо сега, когато Джак е настрана. Така той няма да бъде свидетел на спорове и викане, което само ще му навреди. И двамата ще имаме време да преодолеем отрицателните си емоции и когато той се върне вкъщи след лагера, всичко ще бъде разчистено. Ние двамата се чувстваме най-добре сами, Джак и аз. Знам, че се опита, Джон, но смятам, че той получава противоречиви сигнали и това го смущава. Децата обичат нещата около тях да са ясни и прости.

Бекер се замисли дали причината не е свързана по някакъв начин с Джак. Да не би да ревнува момчето от него? Възможно ли е ръката на Джак в неговата, докато вървяха към езерото, да я е разтърсила толкова силно, колкото и него, но с обратен знак? Реши, че тук има нещо, което се нуждаеше от изясняване, той трябва да стигне до същността. Знаеше, че ще успее да го направи, стига да изчезне тази студена буца в корема и да спре ревът в ушите му…

Карин го погледна: взря се в него истински за пръв път, откакто заговори. Той се беше свил на мястото си, вторачил поглед в таблото отпред. „Цупи се — помисли си тя. — Отпуснал се е там като чувал с картофи и мълчи: не си дава зор да каже дори две думи. Не му пука достатъчно, за да спори. Колко характерно за един мъж. Безнадеждно мъжко поведение. Още по-хубаво: това улеснява нещата. Нека да се цупи. Бива си ги в цупенето тия мъже: пасва им прекрасно.“ Бившият й съпруг беше истински шампион по цупене: веднага си пускаше кепенците, мрачен и нацупен, при първия сигнал за емоционална депресия. В такива случаи той обикновено винаги излизаше: чисто и просто се изхлузваше от стаята, вместо да седне и да разговаря по проблема. Сега Бекер беше вързан в колата и не можеше да излезе дори и да иска, но тя виждаше достатъчно ясно, че й сервира поведение, равностойно на това на бившия й съпруг.

— Ще кажеш ли нещо? — запита тя раздразнено.

Нужно му беше доста дълго време, за да реагира на въпроса й: сякаш го бе извикала някъде от много далеко. Отговори й, без да я погледне.

— Ще ми разрешиш ли да се виждам с Джак?

И някъде дълбоко в гърлото му прозвуча звук, който Карин прие като смях — или ридание…

* * *

Мъжът и жената натовариха нещата си в багажника — Реджи ги проследи през прозореца на канцеларията си и веднага щом колата им пое по магистралата, забърза към бунгалото. Както беше очаквала, бяха напуснали окончателно. Кошчетата за боклук бяха празни, стаята — почистена. Даже леглото бе оправено, кувертюрата бе опъната и дори подпъхната в долния край с ясно очертани ъгли — също като в болница. Нищо не бе поломено, одраскано или откраднато. Реджи се почувства някак измамена: нямаше за какво да се хване, за да поднови оплакванията си срещу тях.

— Платили са за още четири дни — обясни тя на двамата агенти от ФБР, които се върнаха в мотела без момчето от задната седалка. — Но заявявам, че ми дължат точно толкова като компенсация за неприятностите, които ми създадоха.

— Няма причина да издадем заповед за задържане — заяви жената и погледна мъжа за потвърждение. Той стоеше настрана, вторачен в чакъла пред нозете си. Също като Джордж, след като му се скара за нещо. Безучастен, вбесен и затворен в себе си. Реджи усети внезапна симпатия към енергичната млада жена. Не си струва да работиш с мъже: през по-голямата част от времето хабиш нерви за едно нищо. По-добре е да си вършиш нещата сама.

— Казвате, че сте ги видели на тръгване? — запита жената.

— Да. Този път безсрамно нагли. Тръгнаха ся посред бял ден, а той дори не носеше слънчеви очила, независимо от „проблема с очите“!

— Само двамата? Мъжът и жената?

— Че кой друг?

— Никакво дете?

— Може да са го накарали да легне на задната седалка, разбира се.

— Вярно — съгласи се жената, но явно не й повярва. — Казахте, че сте ги наблюдавали да си товарят багажа. Щяхте да забележите, ако в колата влезе дете и легне на задната седалка, нали?

— Ако гледам към колата точно в този момент. Имам за вършене и други неща, не мога да си разреша да се зверя в колата им с часове. Имаха възможност да вкарат няколко деца в тази кола, докато се занимавах с неотложната си работа.

— Вярно е — пак се съгласи агентката с нея и пак явно не й повярва. — Но нямате причина да предполагате, че са го направили?

Реджи погледна Джордж, който като че ли се опитваше да прикрие самодоволната си глупава усмивка. Искаше да присъства на разговора заради вълнението, което той предлагаше, но едва ли щеше да й помогне. Никога не го бе вършил през целия им съвместен живот. Стърчи там ням като кол, вместо да й подаде ръка, а после ще се перчи и ще разказва на всеки глупак, който прояви желание да го слуша, как е помагал в разследване, водено от ФБР. Помагал на кого? Не и на жена си, то се знае.

Реджи сви рамене.

— Възможно е и да съм сгрешила за детето. Всъщност никога не съм го виждала, казах го още първия път. Видях само детска четка за зъби, да, но продължавам да твърдя, че в това бунгало ставаше нещо странно.

Агентката въздъхна.

— Така е. Не оставиха ли адрес за препращане на кореспонденция, не споменаха ли накъде отиват?

Реджи изсумтя.

— Дори не помахаха за довиждане, но слава богу, че се изметоха. — Тя погледна многозначително Джордж, който веднага се вторачи в пътеката пред краката си и отпусна рамене — също като агента. „Като двама близнаци са — помисли си Реджи. — За нищо не стават тия мъже, всички до един.“

— Е, това е всичко — каза жената. Погледна още веднъж към колегата си, но той вече се бе обърнал на пети и бе тръгнал към колата.

Реджи изгледа отдалечаващата се кола с чувство на разочарование. Бе спечелила напълно битката. Освободила се бе от онази жена Дий и идиотския й „съпруг“ — дори беше успяла да насочи вниманието на двама агенти на ФБР към тях! — но се чувстваше странно измамена, без да знае защо. Обърна се към Джордж, но той вече бе успял да изчезне.

* * *

Мълчанието в колата бе толкова гъсто, че Карин го усещаше като течност, която се плискаше напред-назад при всеки завой. Бекер дори не я поглеждаше, а тя не се сети за нищо неутрално, с което да го наруши — освен да пусне радиото. Нямаше смисъл да говорят за двойката от мотела. С тях нямаше дете и нямаше причина да ги подозират в каквото и да било. Не ги обвиняваше за внезапното им заминаване. След разправията със собственичката, на която станаха неволни свидетели, Карин чувстваше, че на тяхно място би направила същото. Единственото им нарушение — ако имаха основания да го назоват така — бе странността им и предплатата за четири дни. А колкото до скъсването с Бекер, бе повече от ясно, че самият той няма какво да каже: нито като защита, нито като аргумент срещу нея. Доколкото разчиташе поведението му (като се изключи обикновената обида на изоставения), на него явно изобщо не му пукаше.

Възприе иззвъняването на телефона като благословия. Вдигна го, преди звънът му да престане да отеква в колата.

— Крист — обяви тя в слушалката и за известно време отново настъпи тишина. Бекер забеляза, че слуша отсрещната страна като актьор: с леко преувеличена концентрация, стиснати устни, присвити очи, от време на време изразяваше съгласието си с кимане. „Играе заради мен — помисли си той. — Иска да ми даде да разбера, че е жена с прекалено много ангажименти и проблеми за разрешаване, за да се занимава с мен.“ По едно време тя дори го погледна, усмихна се и сви рамене, сякаш искаше да каже, че нещата не зависят от нея: тя е безпомощна пленница на по-високи цели.

Бекер й беше благодарен за малката пантомима, която изигра заради него: тя даде и на двамата извинение да се справят с неловкостта и да се освободят от напрежението, което висеше между тях като черен облак. Всяко едно отвличане на вниманието бе добре дошло, а в този смисъл работата нямаше равна на себе си.

Тя отдръпна за миг слушалката от устата си, прошепна „Малва“ по посока на Бекер, после кимна отново, сякаш за да увери Малва, че все още я слуша. Бекер се надяваше, че тя ще разговаря по телефона до края на пътуването им. Бе го наблюдавала напрегнато от мига, в който пусна бомбата си, и му причини допълнителна болка. Знаеше, че дори по време на повърхностния разпит на собственичката на мотела Карин не бе престанала да го следи отблизо. Бекер усещаше ясно, че тя очаква нещо от него, израз на гняв или скръб, добре режисиран и умело подбран емоционално словесен поток, украсен с отрепетирани жестове на отчаяние: като преднамерено преиграване на загуба на контрол от първокласен актьор. Тя искаше да го види как залита на ръба на чудовищна паст, почти погълнат от нея! Да размахва безсмислено ръце, за да възстанови нарушеното равновесие: внимавай, иначе потъваш в пропастта на скръбта! Искаше от него болезнена реакция. Жените винаги я искаха, но Бекер не възнамеряваше да й я предостави. Той реагира на болката така, сякаш бе жестоко сритан в слънчевия сплит. Парализиран от неочаквания удар, той се опитваше отчаяно да поеме дъх и единственото, което успя да направи, бе да се сгърчи около болката и да се опита да остане на повърхността. Не му стигаха сили за танца, който тя очакваше от него. Предполагаше, че бе разочарована — вероятно това се оказа много незадоволително зарязване от нейна гледна точка.

— Малва — повтори Карин, когато най-сетне постави слушалката на място. През последните минути от разговора бе прекратила театралното си кривене и само държеше слушалката до ухото си. Бекер се запита дали Малва не бе прекратила отдавна обаждането. Защо да не допусне, че Карин се опитва по този начин да избегне евентуален разговор с него дори и по служба. Или пък иска да предотврати така ново възцаряване на вече познатото напрегнато мълчание в колата?

— От училището на Боби Рейнълдс съобщават, че не само не е имало медицинска сестра при онова извеждане на децата до търговския център, но и че никога медицинска сестра не е придружавала организираните разходки на учениците. Бикфърдският търговски център няма дежурна медицинска сестра. Досега Хемингс е успял да прегледа записките по разпитите на два от случаите на отвличане, освен бикфърдския. Нищо при единия от тях. При другия, в Пийбоди, човек от охраната споменава, че е видял медицинска сестра по времето, когато изчезва детето, но не е сигурен дали я е видял преди или след отвличането. Спомня си я, защото тя толкова бързала, че се е запитал дали някой някъде не е пострадал. После заявява, че веднага след изчезването на момчето много хора са се движели бързо наоколо. Агентът, провеждащ разпитите, го пита дали е имало нещо особено забележимо в тази сестра, но той отговаря отрицателно. Смята, че си я спомня заради униформата.

— Търговският център в Пийбоди има ли дежурна сестра?

— Не, но имат очна клиника. Сестрата там е винаги с униформа.

— Бикфърдският търговски център има ли очна клиника?

— Наредих на Малва да провери. Какво друго?

— Ще трябва да се прегледат отново списъците на лицата, напуснали внезапно хотели, мотели и къщи под наем. Този път трябва да насочим вниманието си към жените. Нужно е да се уточни дали има повторение на имена.

— Ще наредя на Хемингс да свърши и това, след като приключи със записките на разпитите.

Бекер замълча. Карин изчака няколко минути, после отново вдигна телефона. Бекер я спря.

— Ако ти носиш колосана униформа на медицинска сестра, ще вършиш ли тази работа сама? Искам да кажа сама ли ще я переш, колосваш, гладиш и прочие? Спомни си униформата на сестрата в мотела: човек можеше да си пореже пръста на ръбовете й. Нормално ли е за една жена сама да го прави?

— Ти вероятно ще го направиш, но не и аз. Не съм експерт по пране и колосване, но ако става въпрос за моя униформа, ще я дам някъде, където да се погрижат за нея професионално.

— Както и аз. Което означава, че ако ми се наложи да напусна внезапно града, много вероятно е да оставя една-две униформи в някоя пералня из околността, така ли е?

— Ако нашата теория е правилна и току-що е убито дете, човек си опакова багажа и напуска веднага, без да се мотае наоколо, за да си прибере дрехите от пералнята.

— Да се опитаме да проверим вероятните перални по телефона. Няма нужда да се изпраща лично човек до всяка една от тях. Непотърсена униформа на медицинска сестра не е нещо толкова обикновено, че да не се запомни и отбележи.

— Хемингс — каза Карин със смях, докато набираше номера на телефона. Хемингс бе почти легендарна фигура в Бюрото, един от малкото агенти, които предпочитаха да работят в канцелария. Докато повечето му колеги търсеха задоволството на фактически извършения арест, Хемингс намираше бавното пресяване на подробностите върху хартия за достатъчно вълнуващо. В една ера, когато компютърът измести решително библиотеката и шкафа с папки, Хемингс бе като някое изкопаемо от миналото: той бе архивар по сърце. Това, което го превръщаше обаче повече в легенда, отколкото в антикварна рядкост, бе външният му вид. Плешив и голобрад по рождение, Хемингс започна всеки ден да слага малка перука на темето си и изкуствени вежди. Прекоросан на Хеъри — Косматия от шегобийците в Бюрото, агентът упорито си лепеше бради и мустаци в разни стилове и дължини. Един ден например смайваше колегите си с козя брадичка, друг ден — с тънки мустачки, на третия ги гръмваше с пълна брада. Не бе по-постоянен в цветово отношение: в границите на една година той демонстрираше всички възможни нюанси бради и мустаци — от миши цвят до ирландско червено и шведско русо. Агентите го наричаха още „мъжът с хилядата дегизировки“ — без нито една от тях да му подхожда. Но Хемингс бе много добър в своята област. Той телефонираше с жара на момиче в пубертета, а когато станеше въпрос за работа с документация, носеха се слухове, че може да открие определен модел и на стъкло на прозорец.

Бекер се присъедини към смеха на Карин за сметка на „Косматия“ Хемингс. Установи, че като че ли диша по-леко. Намаляло бе усещането, че бузите и ушите му пламтят от унижение. Все още не му се искаше да срещне очите й, но вече поне можеше да се преструва, че нищо съществено не се е променило.

Тя потупваше с пръсти по волана в очакване на отговора от Малва. Не вършеха кой знае какво, но все пак работеха.