Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (14)

Глава 14

Боби дойде на себе си във ваната: Аш беше коленичил до него върху пода на банята.

— Всичко е наред — каза веднага Аш, когато забеляза потрепването на клепачите му. — Ти си добре — продължи той. — Всичко е наред.

Боби се опита да седне, но болката го зашемети. Аш беше готов и веднага потисна напиращия писък, като постави ръка върху устата му. Момчето усети вкуса на пластмасовата му ръкавица.

— Шшшшт — прошепна Аш. — Ще ти мине.

— Боли ме — проплака момчето. Смръщи чело от усилие да контролира болката. Не му бяха нужни предупрежденията на Аш, за да осъзнае, че всеки шум ще докара Дий в стаята с изкривено от ярост лице. Сега си спомни побоя и всяка рана, всяка подутина на гърба му запулсира с нова сила, сякаш го удряха отново. „Но не, не чак толкова страшно“ — помисли си бедното момче. Нищо не бе толкова страшно и толкова болезнено, колкото първият удар… Спомни си не само побоя, но и налудничавото припяване на Дий, сумтенето, което придружаваше усилията й, сълзите си. Не си спомняше припадъка, нито как Аш го обгърна с ръце и го отнесе в банята, където го потопи в топлата вода на ваната.

— Боли ме — прошепна отчаяно детето и неволно потърся в лицето на големия мъж утеха или съчувствие, или поне разбиране. Видя и едното, и другото, и третото там, както и животинско приемане на нещата такива, каквито са…

— Ще ти мине — повтори Аш. — Обещавам.

Той отпусна леко Боби във водата и се залови да търка тялото му със сапун, стиснат в облечената в пластмасова ръкавица ръка. Дий му беше казала винаги да промива добре раните, преди да ги дезинфекцира, и той прилежно следваше указанията й. Боби се свиваше, стенеше тихо, поемаше стреснато дъх, когато Аш докосваше раните му, но внимаваше да не вика. „Той е добро момче — мислеше си Аш. — Дий ще го хареса по-много от някои други. Тя ще го задържи повече от тях…“ Колкото до него самия, той ги обичаше всичките до едно.

— Къде е тя сега? — прошепна Боби.

— Спи — отговори Аш. — Тя е много тъжна. Ти я натъжи много, Томи.

— Не съм бягал — заоправдава се момчето.

— Знам. И много хубаво направи. Но пак я натъжи.

— Не съм искал.

Аш сви философски рамене.

— Понякога правим разни неща, без да искаме.

Боби погледна водата. Аш беше отворил едновременно канала и крана, докато търкаше Боби със сапуна. Водата си бе запазила нивото, но цветът й постепенно се промени. Сега тя бе бледорозова, но след минута или две ще стане пак прозрачна.

Аш докосна медальона, който висеше на гърдите на Боби.

— Какво е това?

— Талисман за късмет — обясни Боби. Повдигна медальона, вгледа се в него, после го обърна към големия мъж. Аш се вторачи в образа на Джон Ф. Кенеди, щампован върху сребърната монета. Някой бе пробил монета от половин долар и бе прокарал евтина, долнокачествена верижка през дупката. Монетата все още блестеше ярко след всичките тези години, но верижката бе потъмняла и придобила мръснокафяв цвят.

— За какво служи?

— За късмет — отвърна Боби.

— Какво прави?

— Носи ми късмет — поясни момчето.

— Как?

— Не знам, просто го прави. Нищо лошо не може да ми се случи, докато го нося. И затова никога не го махам.

Аш задържа монетата внимателно между облечените си в пластмасова ръкавица показалец и палец, опитвайки се да си представи от какви лоши неща тази монета може да предпази Боби. За момент се запита дали момчето не се шегува с него, но то изглеждаше напълно убедено в добрата й закриляща сила.

— И ти трябва да си намериш талисман за щастие, Аш — продължи Боби.

— Този ще работи ли за мене?

— Не този, той е само за мен.

Големият мъж кимна тържествено, сякаш бе разбрал нещо.

— Но ти трябва да си намериш един — повтори сериозно момчето. — Ще ти помогна, ако искаш.

— Много хубаво.

Боби взе монетата от Аш и я върна обратно на мястото й върху гърдите си. Големият мъж я погледна, изпълнен с уважение.

— Това сигурно е чудесен… — Аш затърси подходяща дума.

— Талисман за късмет — предложи услугите си момчето.

— Талисман за късмет — повтори Аш. — Това сигурно е чудесен талисман за късмет.

— Той е най-добрият. Никога не ме предава. Веднъж дори намерих петдоларова банкнота на тротоара.

— Наистина ли?

— Честна дума. Просто си лежеше там.

— Иска ми се и аз да имам талисман.

— Ще ти намерим един — заутешава го Боби.

— Тогава и аз ще бъда късметлия като тебе — успокои се Аш.

— Може би. Всичко зависи от силата на талисмана — обясни Боби.

Големият мъж изправи момчето във ваната и остави водата да тече, докато изливаше дезинфекциращо средство по гърба и краката му. Боби хапеше смачкана на топка кесия за изтриване, но болката сега бе нищожна в сравнение с всичко друго, през което бе преминал — малко повече от обикновено смъдене.

— Защо си сложил тези глупави ръкавици? — запита Боби.

— Така казва Дий.

— Но защо?

— Дий знае всичко за тези неща. Казва, че е нужно за безопасността на всички.

После Аш уви момчето в голяма кърпа и използва друга, за да изсуши косата му. Останаха в банята, за да не събудят Дий. Чуваха я от време на време да издава неясни звуци насън и да се обръща неспокойно върху леглото.

— Защо никога не спиш?

— Не мога.

— Не се ли уморяваш?

— Уморявам се, непрекъснато съм уморен, но не мога да си разреша да заспя заради това, което стана.

— Какво стана?

Големият мъж извърна поглед. Искаше му се този разговор никога да не бе започвал.

— Какво става, когато заспиш, Аш?

Аш поклати упорито глава.

— Сънуваш кошмари?

— Не сънувам. Аз не спя.

— Защото понякога и аз имам кошмари — продължаваше Боби. — Но пак спя. Не ги сънувам непрекъснато, само понякога. И освен това кошмарите не са истински.

— Аз не сънувам кошмари.

— Защо тогава?

— Не искам да ти кажа.

— О, хайде, Аш. Аз ти казвам разни неща, нали?

— Да…

— Няма да кажа на никого, обещавам.

— Дий знае — уточни Аш. Тя бе единственият човек от значение за него в света.

— Добре тогава: ако тя знае, защо аз да не знам?

— Аз убивам хора — заяви Аш внезапно.

— Не е вярно.

— Убивам ги. Когато заспивам.

— Не може да бъде.

— Така е.

— Ако спиш, как разбираш какво правиш?

— Дий ми каза — обясни Аш.

— Откъде знае?

— Всички знаят. Известен съм.

— Хайде де!

— Много отдавна заспах и избих семейството си.

— Как така?

— Когато се събудих, всички бяха мъртви.

— Цялото ти семейство?

— Майка ми, баща ми, сестра ми и брат ми.

— Не е възможно да си ги убил — настояваше Боби. — Бил си още малък.

— Не, не бях толкова малък. Бях на шестнайсет години. И много едър. Но не и достатъчно голям, за да ме съдят като възрастен човек. Дий казва, че съм късметлия, защото, ако съм бил по-възрастен, щели да ме сготвят.

— Да те сготвят?! Нямаше да направят това, никой не върши такива работи.

— Така казва Дий. Казва, че съм извадил голям късмет, че не са ме изпържили.

— Те не пържат хора — заяви Боби несигурно.

— Тя твърди, че тогава са щели да ме изпържат, без да им мигне окото, но съм бил прекалено млад и вместо това са ме изпратили в болница. Там ме намери Дий. Тя работеше там.

— Беше ли болен?

— Казват, че съм болен, след като съм убил семейството си.

— Ти не си болен, Аш.

— Аз невинаги разбирам нещата така, както трябва.

— Знам. Но ти не си болен. Ти си добър.

Големият мъж се усмихна широко, като разкри всичките си зъби. Два от тях бяха счупени и потъмнели в корените — той ги прикри с широката си длан, като продължи да се усмихва.

— И ти си добър — заяви Аш.

— И Дий ли беше болна?

— Дий не е болна — каза бързо големият мъж и усмивката му изчезна. — Тя е в контролируемо състояние. Има хапчета. И двамата имаме хапчета. И аз съм контролируем… Понякога Дий не си взема хапчетата. Но аз вземам моите.

— Защо тогава е била в болницата, след като не е била болна?

— Това беше специална болница за хора като мен. Човек не може да отиде там, ако е обикновен болен. Дий работеше там. Беше и разрешено да ни извежда понякога и един път тя просто не ме върна обратно. Избягахме.

— Ти обичаш Дий, нали? — запита Боби.

— Разбира се — отвърна Аш, смаян от въпроса.

— А аз не я обичам — заяви Боби. Аш пое изненадано дъх и вдигна пръст пред устните си. — Тя е подла.

— Дий те обича, Томи. Обича те. От всички момчета в света, които можеше да има, избра тебе.

— Тя ти е казала това.

— Вярно е. Тя те избра, Томи.

— Казвам се Боби.

— Знам. Но се преструвай, че си Томи, окей?

— Защо?

— Защото Дий иска ти да бъдеш нейният Томи. — Големият мъж сви рамене пред очевидната неизбежност на всичко това.

— Тя ме мрази — каза Боби.

— Обича те. Наистина те обича. Знам, обича те.

— Защо тогава ме би така жестоко?

Аш се вторачи за момент в затворената врата, опитвайки се да си спомни правилния отговор.

— Заради твое собствено добро. Има някои неща, на които децата трябва да бъдат научени, и този е най-добрият начин.

— Ти никога няма да ме биеш, нали, Аш?

Аш се засегна от предположението.

— Никога няма да посегна на тебе — заяви той. — Обещавам.

— И аз никога няма да те ударя, Аш.

Боби се облегна на големия мъж и ръката на Аш несръчно обгърна раменете му.

— Никога няма да ти причиня болка — повтори Аш. — Обещавам.

— Но защо Дий го прави?

— Това е нейно задължение като родител. — Аш говореше бавно, като усърдно полагаше усилия да изрази мислите си както трябва. — Родителят е отговорен за дисциплината на детето си, като го учи на ограниченията, които трябва да познава. Като върши правилното нещо, една майка показва на момчето си колко много го обича.

Аш заклати глава, доволен от себе си.

— Тя не ми е майка. Защо не го прави с нейното момче?

— Те са й отнели момчето — обясни Аш.

— Кои те?

— Постъпили са много несправедливо — продължи обясненията Аш. — Тя е била много, много тъжна. Едва не е умряла, толкова с била тъжна, когато са й отнели нейния Томи.

— Ти какво направи?

— Не съм бил там. Тя ми разказа.

— Защо са го взели?

Аш отново се вторачи във вратата.

— Не са разбирали нуждата от дисциплина.

— Къде са го отвели?

Аш пак сви рамене.

— Дали го на Щатите.

Замълчаха. Боби се отпусна изцяло на Аш, черпейки утеха от големината и топлината му. Чувстваше се сигурен с голямата му ръка върху раменете си: почти като усещането за неуязвимост, което изпитваше, когато се загърнеше с одеялото си вкъщи. Той отдавна си бе внушил, че то е непробиваемо за куршуми, и в минути на стрес бързаше да се увие в него и само надзърташе навън, защитен от опасностите на външния свят. Сега се опита да се зарови в Аш, изпълнен с копнеж за безопасност, и то веднага. Големият мъж го притегли към себе си, обгърна го с едрото си тяло, задържа едната си ръка върху раменете му, а с другата се залови да масажира главата му.

— Как уби семейството си? — запита Боби след няколко минути.

Аш като че ли беше подготвен за въпроса, сякаш и той беше мислил за това.

— Прободох майка си и баща си, докато спяха и задуших брат си и сестра си — отговори той с обикновен тон.

Боби се замисли за момент. Най-сетне реагира по единствения възможен начин, за който можа да се сети.

— Не е трябвало да го вършиш.

— Знам. Затова никога не спя.

— Никога няма да го направиш отново сега, когато вече си голям, нали?

— Аз си вземам хапчетата и никога не спя — отговори Аш.

— Знам, но дори ако, да кажем, забравиш да си вземеш хапчетата, пак няма да убиеш никой друг, нали, Аш?

Аш извъртя глава и заразглежда пукнатината в мястото, където теракотните плочки се съединяваха със стената.

— Нали, Аш? — настояваше момчето. — Няма да го направиш, нали?

Аш мълчеше и тишината като че ли се сгъстяваше. Боби усети почти физически смута и колебанието у големия мъж. Те като че ли преминаваха директно от едрото му тяло в това на момчето.

Боби се опита да погледне приятеля си в лицето, но Аш още по силно извъртя глава и скри очите си.

Вратата рязко се отвори и пред тях застана Дий с блеснали очи и широка усмивка.

— Ето го къде е! — извика тя. — Ето го милото ми момченце!

* * *

Джордж стоеше на алеята за коли към мотела и бърбореше с щатски моторизиран полицай така, като че ли му е отдавна изгубеният приятел. Реджи ги следеше през прозореца на канцеларията, докато най-сетне любопитството й надделя и тя излезе на верандата отпред. Джордж веднага й обърна леко гръб: даде й да разбере, че намесата й в разговора с полицая не е желателна. „Като че ли става въпрос за мъжки разговор в някой техен клуб“ — помисли си тя раздразнено. И полицаят, и Джордж бяха вдигнали крака върху предния буфер на полицейската кола. Ръцете на полицая бяха напъхани в широкия колан с кобура на пистолета, а Джордж бе натикал своята в задния джоб на панталона си. На Реджи й се стори, че двамата се опитват да подражават ревностно на сцена от някой уестърн: двама стари съдружници в пивницата с крака върху месинговото перило.

Джордж посрещна приближаването й с досада, но Реджи беше сигурна, че забеляза облекчение на лицето на полицая. „Обзалагам се, че свят му се е завил от дрънкането на Джордж — помисли си тя. — Пъчи гърди като главен герой на уестърн, бедната мижитурка, като че ли може да има нещо общо с едно ченге. Патетично. Малки момчета до края — всичките до един.“

Когато Реджи се приближи до тях, полицаят побърза да смъкне крака си и застана почти в поза за отдаване на чест, като наведе глава за поздрав.

— Мадам.

— А, Реджи. — Джордж изрече името й така, като че ли не я бе следил непрекъснато. — Трябва да помогнем на офицера тук.

— Виждам, че се е ориентирал точно към човека, от когото има нужда — отговори Реджи: едва успя да прикрие сарказма си.

— Казах, че ще направя каквото мога — скромно заяви Джордж.

„Бедното ченге — помисли си Реджи. — Той не знае, че Джордж не е в състояние да помогне на никого тук. Интересно как ще помогне на него.“

— Търсим мъж — започна полицаят. — Току-що обясних на съпруга ви, че търсеният от нас е едър човек, необикновено силен, вероятно с добре развита мускулатура — сякаш е вдигал тежести.

Джордж вече клатеше отрицателно глава, сякаш всяка описателна фраза служеше само за допълнително отдалечаване на подозрителния субект от мотела.

— Трябва да е сам — продължаваше полицаят. Вниманието му се отклони от Реджи към Джордж.

— Няма такъв тук — заяви Джордж и се зазяпа в чакъла пред нозете си така, като че ли виждаше там лицето на описания мъж.

— Или с момче.

— Не — отсече Джордж.

— На колко години е момчето? — запита Реджи. Полицаят премести неохотно погледа си към нея.

— Какво значение има на колко години е? — намеси се Джордж. — Тук няма момчета.

— Да, девет години — отговори полицаят. — Отсядаха ли момчета тук през последните две седмици?

— Не — веднага отвърна Джордж и заклати глава.

— Не съм сигурна — обади се Реджи.

— Не сме имали тук никакви момчета — настоя Джордж. — Иначе щях да зная.

— Грешиш, скъпи — вмести се сладко Реджи. Направи малка пауза, за да си осигури пълното внимание на полицая. Той махна за пръв път черните си очила. Очите му бяха светлокафяви. Реджи реши, че изглежда добре в традиционния смисъл на думата, но не прави особено силно впечатление.

— Как така? — запита той.

— Щях да зная — упорстваше Джордж. — Не сме имали никакви момчета. — Но трябваше да се признае за победен. Вниманието на полицая сега бе насочено към Реджи.

— Понякога идват късно през нощта без резервации, просто се отбиват от пътя. Ако той спи — тя посочи Джордж с движение на главата, подсказващо, че това се случва много често, — аз невинаги ги придружавам до бунгалото. Давам им ключа и понякога повече не ги виждам. Ако стават рано, те чисто и просто пускат ключа в процепа на регистратурата и си заминават. Възможно е и да са с деца, не знам.

— Не.

— Откъде знаеш? Нищо не им пречи да идват тук с цяло сиропиталище, без ние да усетим! Само при почистването на следващия ден се разбира дали клиентите от предната вечер са били с деца или не.

— Тогава се разбира, така ли?

— Децата не пазят чистота и винаги оставят след себе си следи. Няма начин да не се разбере. Забравят разни дребни нещица, обвивки на бонбони, книжки с картинки, комикси…

Джордж се изсмя подигравателно.

— Много хора ядат бонбони. — Той гледаше полицая в лицето, мъчеше се да привлече вниманието му, хилеше се и се опитваше да омаловажи и отхвърли празните дрънканици на жена си.

— Казвате, че е възможно да сте имали тук самотен мъж с малко момче през последните две седмици?

— Напълно е възможно — без ние да разберем.

— Тези приказки едва ли ще минат пред съда — хилеше се Джордж. — Не са доказателство.

— Съжалявам — усмихна се Реджи. — Доказателства ли търсехте, господин офицер?

— Не, мадам, не е нужно. Имаме нужда само от информация.

— Ако преценявате, че не мога да ви помогна, ще ви оставя да разговаряте със съпруга ми. Той ще се справи с проблема, нали, Джордж?

— Разбира се.

— Аз просто поддържам мотела в ред. Записвам ги. Отписвам ги. Поддържам стаите, почиствам…

— Вие ми помагате много — вмъкна се полицаят. — Имате ли между клиентите си сега самотии мъже?

— Тук винаги има самотни мъже — каза Джордж. — По-голяма част от парите ни идват от тях. Пътуващи, продавачи — непрекъснато отсядат.

— В момента имаме трима, за да сме съвсем точни — обади се Реджи. — Мъжът в бунгало номер две се записа вчера следобед и напуска утре.

— Видяхте ли го да се записва?

— Да.

— Сам ли беше?

— Да. Освен това беше нисък и доста пълен. Не мисля, че е вдигал тежести някога в живота си.

— Смятаме, че мъжът, когото търсим, трябва да е тук от седмица вече.

— Бунгало номер едно е заето от самотен мъж…

— Той е твърде стар… — обади се нетърпеливо Джордж.

— Твърде стар за какво?

— За каквото и да го търси полицаят. Той е почти седемдесетгодишен.

Реджи погледна полицая с вдигнати вежди.

— Вероятно е по-възрастен от този, когото търсим — призна полицаят. В гласа му имаше нотка на извинение, но Реджи нямаше намерение да я приеме незабавно.

— Може би, ако знаем какво е направил, ще сме в състояние да помогнем повече — заяви тя.

— Засега го търсим само за разпит — отговори полицаят.

— Точно както си и знаех! — злорадстваше Джордж. — Те никога няма да ти кажат. Не им се разрешава.

— Казахте, че има и друг самотен мъж тук — върна ги полицаят на темата.

— Бунгало номер четири — отговори бързо Джордж, опитвайки се да си върне инициативата. — Грозен тип. Изглежда подъл и отблъскващ. Вечно намусен, разбирате какво искам да кажа, нали? Не обича да говори. Може той да е вашият човек, но е сам, без дете.

— На мен бунгало номер четири не ми създава никакви грижи — обади се Реджи. — Много приятен човек. Съвсем не мисля, че той е вашият човек.

Полицаят се опита да прикрие нетърпението си. До края на деня трябваше да провери още половин дузина мотели, включително по един от веригите „Рамада“ и „Хауърд Джонсън“. Надяваше се, че и двата ще се окажат по-продуктивни от този сбутан мотел.

— Този господин откога е тук? — запита той.

— Два дни — отговори Джордж. — Намъква се и се измъква в странни часове. Нямам представа какви ги върши, но определено не ми харесва.

— Тук е точно от три дни — започна Реджи. — Заминава си в четвъртък и е на гости на дъщеря си, която скоро е родила момиченце и няма резервна стая за него. Дъщерята се казва Гуинет.

— Занимаваш човека с глупости — обади се Джордж. — Той не се интересува от името на дъщерята, нито от името на бебето. Опитай се да не се отклоняваш.

— Бебето се казва Кендра. Чудя се откъде са го измъкнали. Някои хора като че ли сами си съчиняват имената на децата в наши дни.

— Тя не знае как работи полицията — довери се Джордж на ченгето.

— Е, както вече казах, нашият човек трябва да се е записал някъде преди седмица.

— Бунгало номер шест — каза Реджи.

— Ти добре ли си със слуха? — подскочи Джордж. — Чу ли поне една-едничка дума?

— Бунгало номер шест е заето от осем дни. Те не ни разрешават да почистваме…

— Наистина ли? — За пръв път полицаят изглеждаше заинтересуван.

— Там е жена — продължи да подскача Джордж. — Бунгало номер шест е жена.

— И мъж — добави Реджи. — Голям мъж.

— Никога не си го виждала! — Джордж се обърна към полицая. — Тя никога не го е виждала, той е болен, т.е. не е болен, но има проблеми със зрението и затова непрекъснато държат щорите спуснати, а вратата затворена, поради което не искат да влизаме и да им почистваме…

— Виждала съм го — прекъсна излиянията му Реджи. — Нощ беше и беше тъмно, но го видях, като влезе в колата. Изглеждаше огромен.

— Но определено е с жена?

— Много приятна жена — вмъкна Джордж.

— Той излиза само през нощта — продължаваше Реджи. — Сякаш е вампир или нещо подобно.

Полицаят си сложи отново тъмните очила.

— Е…

— И е възможно да държат момче при себе си — не се спираше Реджи.

— Налага се да се извиня заради нея… — започна Джордж. Полицаят вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Как така?

— Възможно е да държат и слон в тази стая — намеси се пак Джордж, — но тя не го е видяла.

— Защо казвате, че е възможно да държат момче в тази стая? — запита полицаят. Когато Реджи се поколеба, той пак махна очилата си и й се усмихна окуражително. „по-симпатичен е, отколкото ми се стори в началото“ — помисли си Реджи.

— В банята имаше детска четка за зъби — отговори тя.

Джордж забълва потоци презрение.

— Четка за зъби? Това ли е всичко? Видя ли някакви момчешки дрехи? Някакви комикси, детски обувки и т.н.? Наистина трябва да ви се извиня, офицер. Тя не може да ви предостави никаква улика.

— Момчето не беше там, сигурно е било облечено с дрехите си — продължи с известна несигурност Реджи. От изражението на полицая разбра, че казаното от нея не е достатъчно.

— Единствените дрехи, които има? Едва ли.

Полицаят си постави очилата и тръгна към колата си.

— Не мисля, че мъжът, когото търсим, пътува с жена — каза той. — Ако нямате нищо против и ми дадете имената на самотните мъже тук сега, ще ги прекараме през компютъра.

Джордж придружи полицая до офиса, за да намерят имената в регистъра за гости, но Реджи остана на мястото си сред алеята до колата на полицая. С кръстосани ръце на гърди, тя гледаше втренчено бунгало номер шест. Беше все още там, когато полицаят се върна, отвори вратата на колата си и се плъзна зад волана.

— Ако тук се случи да се отбие самотен едър мъж с девет или десетгодишно момче, ще ни се обадите, нали?

— То се знае — обеща Джордж. — Веднага. Трябва ли да питаме за вас лично?

— Не е необходимо — отговори полицаят и простена вътрешно при тази мисъл. — Само се свързвате с щатската полиция и те ще изпратят детектив да направи проверка. Разбрахме ли се?

— Бъдете спокоен.

Докато се отдалечаваше, полицаят се опита да си представи колко обаждания ще приемат, отговарящи на даденото описание. Радваше се, че този уикенд нямаше да ходи никъде със сина си. Половината от разведените бащи в щата ще бъдат разследвани, ако имаха нещастието да прекарат нощта с децата си някъде извън къщи. „За собственици на мотели като тези двамата дори няма да има значение дали детето е момче или момиче — помисли си той. — С такова неясно описание телефонният номератор ще загрее от непрекъснато звънене. По-зле е от преследване на диви гъски. Все едно да търсиш игла във фабрика за игли.“

— Изглежда ми прекалено бавен, за да е наистина добро ченге — изкоментира Джордж, когато патрулната кола се отдалечи. — Приятен човек, но не е особено умен.

— Не ги избират по интелигентност — отговори Реджи. Тя продължаваше да се взира в бунгало номер шест, сякаш се опитваше да види какво има в него през стените му. — Човек не вижда много преподаватели в колежи да се носят наоколо в патрулни коли и да задават въпроси.

— Този обаче беше достатъчно умен, за да знае разликата между мъж и жена — подигра се Джордж. — Те никога не се втурват след жени заради такива неща.

— Какви неща?

— Каквито и да са — повиши защитно глас Джордж. — Очевидно нещо опасно. Явно нещо, свързано с насилие. Те са по следите на едър, тромав човек, прав ли съм? Жените не извършват престъпления, свързани с насилие… Те работят по друг начин, използват други способи. — Изчака Реджи да се хване на подхвърлената въдица, но тя не му обърна внимание. — Те се заяждат и дразнят свестните хора до смърт — продължи той, нащрек за реакцията й. Но тя продължаваше да изучава бунгалото на Дий. Не беше голямо удоволствие да се яде с нея, когато не му отговаряше. Джордж продължи по инерция без ентусиазъм. — Държат се нелогично и глупаво и в края на краищата те подлудяват, вярвай ми. Ако на човек му се наложи да търпи всичко това достатъчно дълго, просват го мъртъв — все едно че е получил куршум в главата. Направо съм смаян, че съм все още на краката си след всичко, което се налага да изтърпявам.

— А какво е обяснението на четката за зъби? — обади се внезапно Реджи.

Джордж се изсмя подигравателно. Тя има акъл на дете. На малко момиче.

— Не знам — смееше се той.

— Какво правят с детска четка за зъби? — повтори въпроса си тя. Обърна се рязко и го погледна гневно, като че ли той й дължеше някакво обяснение. — Отговори ми, след като си толкова умен.

„Тя ме е слушала“ — осъзна той с чувство на облекчение. Тревожеше се, когато тя наистина не му обръщаше внимание. Тогава се чувстваше изоставен и глупав. А иначе можеше да се преструва колкото си иска: стигаше му да знае, че го слуша. Подлудяваше само когато тя наистина го изолираше от себе си.

— Не знам. Може би жената има чувствителни зъби.

— О, за бога. — Въпреки че самата тя си бе помислила така отначало, сега това обяснение и изглеждаше безкрайно жалко.

— Каза, че в стаята им няма нищо друго, което да принадлежи на дете — напомни й той.

— А защо съпругът излиза само късно вечер след смрачаване?

— Знаеш защо.

— Знам нейното обяснение пред тебе.

— За мен е достатъчно добро.

— Знам, че е достатъчно добро за тебе. Но ти си готов да приемаш всяка дума на приятелката си за чиста монета.

— Тя не ми е приятелка.

— Макар че ти беше доста настоятелен.

— По-добре е човек да говори на дърветата. — Той й обърна гръб и тръгна към канцеларията. — По-добре е да вия на вятъра. Заболява ме гърло само от опита да ти обясня нещата. — Той постави ръка на гърлото си и се изкашля демонстративно проучващо. — Наистина ме боли… Прибирам се… Идваш ли?

— Да не си настинал? — Ако се разболее, ще трябва да го гледа поне седмица. Когато се разболее, се превръщаше в истинско бебе.

— Една чаша чай с мед и лимонов сок, както ти го правиш, ще ми се отрази добре.

„Като че ли спазвам някаква специална рецепта“ — помисли си тя. Обикновен чай с мед и лимонов сок, нещо съвсем просто, а в продължение на четиридесет години той се преструваше, че това е някакъв вълшебен еликсир, който само тя умее да приготвя. Само и само да не си го свари сам. За да има възможност да лежи, да стене, да пълни цяла торба с използвани носни кърпички и да се държи така, като че ли е парализиран. Сякаш имаше нужда от някакво извинение.

— Ще ти сваря чай — въздъхна примирено тя.

Докато вървяха към канцеларията, Джордж обгърна раменете й с ръка и Реджи му позволи да я задържи там.

* * *

Дий се чувстваше прекрасно. В главата й бръмчаха, плуваха, носеха се планове и идеи. Като че ли нямаше нищо, което да не успее да постигне, нищо, което да не съумее да осъществи. Светът за нея беше разтворена мида и тя вече бе грабнала бисера. Той стоеше сега пред нея за оглед с току-що измита и пригладела коса така, че пътечката, която я разделяше, бе като изтеглена с линия, ушите му бяха почистени, зъбите измити и дъхът му миришеше на мента.

— Ръцете — изкомандва тя и Боби й подаде ръцете си с ноктите нагоре, докато Аш се мотаеше нервно зад него. Кожата на момчето розовееше, макар и все още леко сбръчкана от водата. Ноктите му бяха чисти, кожичките — притикнати назад, за да се разкрият чистите бели полумесеци. Миналата седмица беше започнал да си дъвче пръстите, но Дий реагира бързо и го спря. Нямаше да допусне нито едно от нейните момчета да излиза пред света с пръсти непрекъснато в устата или около тях: това й се отразяваше толкова лошо! Като че ли не знаеше достатъчно добре как се прекъсват лошите лавици в самото начало. Като че изобщо е възможно нейно момче да има някакви тревоги, които да го карат да се дъвче!…

— О, Томи, не си ли най-красивият малък мъж? — ликуваше тя. — Не си ли моето съвършено, съвършено малко момче?

Тя коленичи пред него и го притегли към себе си. Прегърна го така, както правеше всичко друго: цялостно и енергично. Дий мразеше, когато хората се държаха настрана от нея, когато тези, които обичаше, се дърпаха или не й се отдаваха така свободно и пълно, както тя на тях. Наложи й се да поговори малко и с Томи по този въпрос, но сега той вече я разбираше. Малките му ръце я прегърнаха, силно я стиснаха и я задържаха така, докато Дий реши, че е достатъчно.

Тя се дръпна внезапно и го погледна с наклонена глава.

— Не забравяш ли нещо?

Аш задържа дъха си, а очите на Боби се разшириха от уплаха. Той неволно отвори ужасено уста.

— Кого обичаш?

— Тебе, Дий — отговори бързо Боби. — Обичам те.

— Виждаш ли лицето му, Аш? Изглеждаш като изплашено зайче, Томи. Като че ли има нещо в света, от което да се страхуваш. Не знаеш ли, че Аш и аз винаги ще бъдем тук, за да се грижим за тебе?

Боби се разплака колкото от облекчение, толкова и от уплаха. За миг си беше помислил, че отново е сгазил лука и тя пак ще го накаже. Наказанията идваха по този начин: тайнствено, като ураган, който се спускаше срещу него от ясно синьо небе. Полагаше такива усилия да я задоволи, да й даде точно това, което тя искаше, но каквото и да правеше, ревящи бури продължаваха да се спускат върху него изневиделица — все по-често и все по-безжалостно…

Той се насили да се усмихне, но не успя да спре сълзите си, които се изливаха спонтанно, нито съумя да се справи с потеклия си нос. Помъчи се да подсмръкне така, че тя да не чуе: тя мразеше, когато той се цапаше, мокреше и създаваше неприятности.

— Знам, знам — побърза да отговори той и се помъчи още повече да разтегли устни в разтреперана усмивка.

Но този път сълзите му я трогнаха. Тя обсипа с целувки мокрите му бузи, гукайки гальовно така, както майка му беше правила в миналото, което изглеждаше така далечно. За него бе невъзможно да предвиди реакциите й, нито имаше сигурност, че я е умилостивил. Бе в безопасност само след поредния жесток побой с телената закачалка, докато лежеше във ваната, Аш се грижеше за раните му, а тя спеше изтощена, отпусната в леглото. „И тъжна“ — поясняваше Аш. От разочарование и скръб, причинени от Боби. Защото той знаеше, че Боби сам си беше докарал побоя. Разбираше много малко, но знаеше, че грешките на Боби са причината…

Дий се изправи, пулсираща от нуждата да се впусне на път.

— А сега да те облечем — заяви тя. — Излизаме.

Докато Дий му издърпваше нагоре гащетата, държеше му панталонките и закопчаваше ризката му, Боби се мъчеше отчаяно да контролира страха си. След всяко излизаме, нещата винаги се влошаваха. Колкото по-високи бяха очакванията й, когато бяха в присъствието на други хора, толкова по-дълбоко беше отчаянието и разочарованието й — и съответно толкова по-жесток побоят…

Когато Дий му обуваше чорапките, Боби се осмели да погледне надолу пътечката, която разделяше косата й. Откриваше кожата на главата й и тъмните корени на изрусената й коса. Аш стоеше зад нея и му се усмихваше окуражително, но Боби разбираше, че й той бе нервен: големият му приятел непрекъснато търкаше длани по бедрата си.

Аш също можеше да вбеси Дий и неговата нервност беше лош знак. Боби беше убеден: Дий не изпуска нищо от погледа си, а Аш пък беше сигурен, че тя умее да разчита мислите му. Боби почти вярваше, че е така. Тя винаги се хващаше и за най-малкото нещо и бе възможно нервността на Аш да я настрои срещу Боби, както и всяка негова грешка в нейните очи. Когато атмосферата не беше такава, каквато й се искаше, Дий търсеше причината и винаги я откриваше в нещастното момче.

Завърза връзките на обувките му и погледна нагоре.

— Какво има? — запита тя.

— Нищо, Дий.

— Не изглеждаш много зарадван от предстоящото излизане.

— Радвам се, Дий! Наистина се радвам!

— Планирам тези излизания заради теб, знаеш го. Не ми е лесно да работя, да се грижа за дома ни и вечер да се обръщам кръгом и да излизам отново. Но както виждаш, съм готова да го направя за теб.

— Благодаря ти, Дий.

— Единственото, което искам от теб, е малка благодарност и примерно поведение.

— Да, Дий. Ще бъда добър.

— Знам, че ще бъдеш. Ти си моят съвършен малък ангел. Зная, че няма да ме разочароваш… Нали си едно малко, красиво момче? Погледни го, Аш, не е ли красив?

— Много е красив.

Дий намигна съучастнически на Боби.

— Като че ли разбира какво говори. Кой е красив, Аш?

— Томи е красив.

— И кой още?

— Гари Грант е красив. Грегори Пек е красив. Робърт Тейлър е красив.

Дий се разсмя: тя все още включваше Боби на своя страна срещу Аш. Боби се усмихна несигурно.

— Е, този път се справи — каза тя, после се обърна към Боби. — Всички тези стари филми… А кой е най-красивият от всички изброени?

— Грегори Пек.

— Почти правилно.

— Гари Грант?

— Най-хубав от всички тях е нашият собствен Томи — заяви Дий и вдигна ръката му над главата, като че ли го обявяваше за шампион.

Аш се захили и запляска с ръце.

— Аз знаех правилния отговор — декларира той.

Дий вече беше до вратата.

— Отивам за колата — каза тя.

Аш изтика Боби в банята, далеко от вратата.

— И гледай да не разрошиш косата му.

Дий изчезна. Боби стоеше напълно пасивно, докато Аш издърпваше кувертюрата от леглото. Не говореха — нямаше повече какво да си кажат. Аш загаси светлината и с Боби, увит и вдигнат на ръце, се втурна в тъмнината навън. Телевизорът продължаваше да проблясва в празната стая.

* * *

Реджи се чувстваше ужасно зле: сякаш енергията й едва стигаше да диша, не можа да заспи. Простудата, нападнала гърлото и главата й с такъв бяс, се бе настанила накрая в дробовете й и тя си мислеше замаяно, че бе получила не само своя дял от заболяването, но и дела, предназначен за Джордж. Той беше хленчил цял ден, бе пил чая си с лимон и мед, после прехвърли микробите си на нея, както бе правил толкова често, и я остави с цялата работа на ръце, сигурен, че тя ще справи, както досега. Тя не можа да заспи половината нощ, измъчена от раздираща кашлица и в напразни усилия да изкара храчки, които не искаха да излизат. Джордж се беше настанил на дивана, решен да се наспи, независимо от страданията на Реджи, и тя беше оставена на горния стаж сама в двойното легло, полулегнала, подпряна с няколко възглавници и опитвайки се да дреме между два пристъпа. В този час на нощта нямаше кой знае какво за вършене, освен да се взира през прозореца в тъмнината. Не можеше да чете, защото очите я смъдяха, трескавият й мозък отхвърляше телевизията. Тя се опита да открие съзвездията, които нейният баща й беше показвал преди десетилетия, когато нощите изглеждаха по-тъмни, а звездите — по-ярки и по-големи. Реджи наблюдаваше и бунгало номер шест. Първо, защото бе възможно: трябваше само да извърти глава, за да го види, и второ, защото искаше.

Видя жената да излиза от бунгалото и да влиза в колата. Повтори се съвсем същото: тя излезе от светлата стая в тъмнината, влезе в колата, изключи вътрешните светлини, върна се към вратата на бунгалото. Когато тя се отвори отново, отблясъкът от синкавозеления екран на телевизора беше достатъчен, за да освети фигурата на мъж, огромен мъж, в момента, когато се втурна към колата. Той изглеждаше голям като мечка, с гръден кош колкото на двама мъже, но въпреки това се стопи в колата като призрак! Жената отново подкара към магистралата, без да светне предните фарове, и отново светлината от фирмения знак на мотела очерта само нейния силует.

Реджи наблюдаваше тази процедура за трети път: тя се извършваше безпогрешно в един и същ порядък всеки път. Преди две нощи, на втората й безсъница в леглото, Реджи бе станала свидетел на завръщането на колата. Фаровете очертаха дъга при излизане от магистралата, после колата потъна в тъмнина и под знака на мотела отново се виждаше само жената. Но когато беше отворена вратата на бунгалото, Реджи забеляза на светлината от екрана фигурата на подобния на мечка мъж да се вмъква бързо в стаята, като подплашено животно.

Само глупак като Джордж можеше да вярва, че нищо странно не ставаше в това бунгало. Тя се беше шегувала с полицая за вампирите, но без съмнение там ставаше нещо не по-малко зловещо. И когато се оправи, ще открие какво точно е то.

В този момент Реджи бе обхваната от пристъп на кашлица, който изкара сълзи в очите й. Отпусна се безсилно на възглавниците, докато дойде на себе си. Ще изчака да се върнат. Ще наблюдава повторението на вече известното, ще се опита да премери на око ръста на мъжа мечка. Държеше да бъде прецизна, когато се обади на щатската полиция. Този път нямаше да допусне подигравки на тема „доказателство“. Ще чака — и без това не можеше да заспи.