Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Бекер (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Edge of Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Уилц

Заглавие: Човекът от ФБР

Преводач: Благовеста Дончева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4551

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Отново пътуваха в друга посока. Това бе петото им излизане от мотела и всеки път Дий беше избирала различен маршрут, което объркваше Боби, лишаваше го от възможността да си направи карта наум. Той нямаше представа къде са, нито къде отиват, което всъщност беше и целта й… Разбира се, след време, обикновено в границите на половин час или четиридесет и пет минути, те стигаха до място с познати размери, въпреки че подробностите се губеха. В края на краищата все още бяха в Америка, веригите за бързо хранене и магазините за местни стоки бяха еднакви навсякъде.

Аш придума Боби да погълне още една хапка. Момчето не се хранеше нормално от дни и големият мъж се въртеше около него като медицинска сестра, опитвайки се посвоему да прикрие непослушанието му от Дий.

— Трябва да хапнеш нещо — увещаваше го той.

— Нахраних се — отвърна равнодушно Боби.

— Това не беше дори истинска хапка. Изяж поне това, само това. — Аш откъсна малко парче от хамбургера, изтръска останките от хляб и маруля по него, обра подправките с пръст и го поднесе към устата на Боби, като птица — майка, която храни своите голишарчета.

Боби поклати глава със стиснати устни. Аш погледна тревожно през прозореца на колата. Дий бе открила самотна майка вътре в ресторанта и бе започнала да се възхищава от двете й деца. Сега тя сочеше навън към Боби със светнало от гордост лице. Другата жена погледна от учтивост към тях.

— Махай с ръка — каза Аш и повдигна отпуснатата ръка на момчето. — Усмихни се.

Детето успя да направи грозна гримаса, опитвайки се да се усмихне, докато се бореше със сълзите си. Сега Боби плачеше почти непрекъснато, често без причина, и единственото, което Аш съумяваше да постигне, бе да го задържи да не прави това в присъствието на Дий. Големият мъж размаха безжизнената ръка на момчето от лакътя: това поне можеше да направи. Усмивката беше извън неговите възможности, но от това разстояние Дий като че ли не забеляза. Тя седеше в нишата с другата жена, смееше се с отметната назад глава. Протегна се през масата и разроши игриво косите на децата. Майката я гледаше с чувство на несигурност.

— Знаеш какво ще се случи, ако не ядеш — продължаваше опитите си Аш и пак вдигна късчето хамбургер към устните на Боби.

Момчето отвори уста и задъвка едва-едва. „Поне все още го е грижа, все още се плаши“ — помисли си Аш. Краят ще настъпи, когато престане да му пука, когато престане да изпитва каквото и да било… Тогава Аш ще му помогне. Непрекъснато се бе опитвал да помага, но никога не бе успявал да помогне достатъчно. Само накрая ще може истински да му помогне…

Аш натика остатъка от хамбургера в устата си — така Дий няма да разбере колко малко е изял Боби. Изсърба шумно млякото от чашата му, като разля по-голяма част от него, и внимателно избърса лицето на момчето. Дий не понасяше мръсотията. Не и когато ставаше въпрос за Томи. Приемаше я при Аш, но нещата с Томи бяха различни: той беше отражение на собствената й личност.

— Не забравяй да й кажеш колко се радваш, че си тук — напомни му Аш.

Забеляза, че Дий стана от масата в ресторанта. Тя пак погледна към колата, после се наведе и прегърна и двете деца, които й се подчиниха с неохота. Аш видя майката да поглежда към децата си и после да проследява с поглед Дий, която излизаше от ресторанта. Жената каза нещо на децата си и те се разсмяха.

Дий пресече паркинга с радостна, пружинираща стъпка. Усмихваше се широко, очите й светеха. Започна да говори още докато вървеше към колата, веднага, щом срещна очите на Аш, преди той да може да я чуе през затворените прозорци.

Големият мъж побутна Боби с лакът, накара го да се обърне с лице към нея.

— Усмихвай се, бъди щастлив — подсказваше му той.

Дий се вмъкна в колата като вятър, облъхна ги с аромат на мента и горещите вълни на възбудата си.

— Тя те хареса — и децата й те харесаха! Тя каза, че си много миличък. — Тя целуна Боби по бузата и Аш отбеляза с облекчение, че момчето не се дръпна от нея, нито се опита да се съпротивлява.

— Изяде ли си вечерята?

— Изяде всичко, Дий — отговори Аш.

— Какво добро момче!

— Много ми е хубаво тук — каза Боби.

— Наистина ли, скъпи? Наистина ли му е добре тук на сладкото ми момче?

— Обичам да идвам тук с теб.

— О, и аз обичам да идвам тук с теб. — Тя го прегърна, притисна го толкова силно към себе си, че Аш го чу неволно да изсумтява.

— Знаеш ли какво? Мисля, че заслужаваш нещо по-специално. Искаш ли? Искаш ли нещо по-специално?

— Да, моля те.

— Тогава да тръгваме — и нещо специално ще има за ангелското ми момченце. — Прегърна го отново, с лице обърнато към Аш, но очите й не бяха фокусирани върху него. Не беше погледнала едрия мъж, откакто бе влязла в колата.

— Кого обичаш, любов моя?

— Тебе, Дий.

Тя запали двигателя и измъкна колата от паркинга.

— И аз те обичам, Томи — заяви тя. — Обичам те много.

Постави ръка върху коляното на момчето и я остави там, шофираше само с едната ръка. Аш внимателно наблюдаваше Боби. Той нито се усмихваше, нито плачеше. Сякаш изцяло беше някъде на друго място.

* * *

Продавачката се казваше Каръл. Тя работеше вечер и мразеше работата си, защото искаше да бъде вкъщи с децата си, вместо да продава дрехи на разни хора. Двамата й синове бяха вкъщи с майка й, която ги хранеше, говореше им и ги слагаше да спят, както бе вършила това със самата Каръл. Не приемаше като нещо неестествено факта, че майка и отглежда нейните деца, но той я измъчваше, защото я лишаваше от удоволствието да бъде с двете си хубави момчета толкова, колкото й се искаше. Работата вечер обаче й позволяваше да ги прибира от училище, когато майка й вече бе тръгнала за дневната си работа. Тя се връщаше вкъщи достатъчно рано и те не оставаха повече от час сами след училище. Семейството се нуждаеше от двете заплати, за да се пребори с живота, но най-важно беше децата да не остават сами. Не искаше да допуска нейните момчета да стоят сами, вторачени в телевизора, както живееха много деца, или, още по-лошо, да растат на улицата, която можеше да ги научи на множество начини да съкратят живота си.

Не виждаше децата си толкова много, колкото й се искаше, но със сигурност можеше да прецени как изглежда едно здраво момче. Момчето пред нея не беше здраво. То стоеше на около четири-пет метра от стойката за ризи с къси ръкави, на която имаше табела за намаление с двайсет процента. До него стърчеше мъж, който се покриваше с представите на Каръл за пещерен човек — някой го бе натикал в дънки и набързо го бе подстригал и обръснал. Момчето бе неестествено бледо — недопустимо беше бяло момче да е толкова бледо посред лято. Под очите му имаше тъмни торбички и дори кожата му над очите изглеждаше потъмнена с въглен. А очите… — очите му бяха мъртви. Те не се вторачваха, не се оглеждаха като очите на всяко нормално момче, те бяха просто — там. Забодени в главата му, като че ли някой ги бе поставил на лицето му, но бе забравил да ги включи, да им вдъхне живот. Момчето стоеше там, сякаш само за това му стигаха силите, като някое създание от филмите, гледани от Каръл: някой от живите мъртви или от жертвите на Дракула. „Сякаш кръвта му е източена — помисли си Каръл. — Само кожа и кости е. Не, това момче изглежда наистина много зле.“

Майка му обаче като че ли не можеше да се спре. Жената ломотеше като навита с пружина и така се буташе в нея, че ако чантата й не бе заключена в задната стая, Каръл щеше здраво да я стиска с ръце. Или сякаш бе включена на скорост, да, точно така. Каръл нямаше навика да поглежда клиентите си в очите, обаче малко неща й убягваха. Зениците на тази жена не бяха разширени, но в очите й присвяткваше странен блясък…

Освен това тя нямаше елементарна представа за размерите на детските дрехи. Опитваше се да облече момчето в дрехи, в които то направо щеше да се изгуби. Да иска, моля ти се, размер 10–12 за това нещастно дребно момче!

— Имате предвид онова момче? — запита Каръл и посочи с глава към детето.

— Да, той е моят Томи. Не е ли красив?

— Хубаво момче е — отвърна Каръл без ентусиазъм.

— Нали е красив?

Жената махна на момчето, като че ли то се намираше на другия край на магазина, не само на няколко стъпки от тях. Момчето също махна с ръка и изкриви лицето си в нещо, което може би беше усмивка. Пещерният мъж просто стоеше там с лапа върху рамото на момчето, сякаш за да го закрепи изправено.

— Да, мадам, хубав е. — Каръл си представи за миг синовете си, бликащата им енергия, светналите им, пръскащи искри очи. — Но той не е за размер 10–12.

— Разбира се, че е — заяви жената. — Сама го измерих.

— Да, мадам, сигурна съм в това, но аз мога да кажа, без да го меря, че неговият размер не е 10. Прекалено мършав е за този размер.

— Мършав? Моето момче не е мършаво. — Жената изглеждаше ужасена, сякаш тази мисъл никога не е минавала през главата и. Каръл се запита какво ли вижда, когато погледне момчето. Вероятно не същото, което забелязваше тя.

— Не исках да кажа мършав — каза Каръл. — Имах предвид слаб. Той е много слаб.

Жената заоглежда момчето, като че ли го виждаше за пръв път. Каръл забеляза, че лицето й се кривеше заплашително и отблъскващо.

— Той е само толкова слаб, колкото трябва да бъде — заяви тя.

— Да, мадам.

— Той е толкова слаб, колкото трябва да бъде едно момче. — Но не изглеждаше убедена в думите си.

— Вероятно — съгласи се Каръл.

Жената пристъпи към момчето, което се дръпна назад, сякаш за да се предпази от удар. Когато се обърна към Каръл, лицето на жената бе обляно в червенина. „Но не от срам — помисли си Каръл, — а от гняв.“ Гняв, който не бе насочен срещу нея. Стори й се, че жената бе бясна на момчето.

— Ще погледна дали имаме десети размер в този цвят — каза Каръл.

Зад жената внезапно се бе появила шефката й. Каръл беше забелязала, че Елън се приближава към нея преди известно време, но я бе изгубила от очи, докато наблюдаваше тази странна жена и детето. Обикновено Каръл винаги знаеше точно къде е Елън, тъй като обикновено тя бе зад гърба й и надничаше над рамото й, сякаш тя, Каръл, не заслужаваше никакво доверие. Този път обаче Каръл се радваше на появата й: нека да поеме малко от огъня на тази луда жена, която изглеждаше така, като че ли след миг ще експлодира. Елън умееше да се справя с бели клиентки: те, изглежда, смятаха, че тя ги разбира по-добре от Каръл.

— Какъв е проблемът? — запита Елън, както обикновено с ръце пред гърди, сякаш държеше нож, забит в гръдния й кош. Като че ли, макар и вътрешно да се гърчи от болка, тя бе решена да не й обръща внимание, просто да върши работата си и да се усмихва, няма значение какво й е отвътре.

— Иска размер 10–12 за онова момче — отговори Каръл със спаднал глас, както обикновено ставаше пред прага на надвиснала неприятност. — Иска да й дам размер 10–12, а той дори не е 10.

Елън се канеше да реагира остро срещу Каръл, когато погледът й попадна на момчето.

— Смятам, че аз съм тази, която трябва да знае неговия номер — говореше жената. Тя не спираше, говореше, говореше, говореше — и в гласа й имаше нещо налудничаво, нещо близо до истерия, но Елън я слушаше само с половин ухо. Тя пристъпи към момчето — грамадният мъж отстъпи назад. Тук не ставаше въпрос за бизнес, за продажба на още една риза. Това момче бе смъртно болно и всеки можеше да го види.

Елън погледна от момчето към Каръл, която я наблюдаваше изпод вежди, после се обърна към клиентката, която внезапно бе престанала да говори.

— Това момче се нуждае от лекар — заяви Елън и се изненада от дързостта си. Чувстваше се обаче длъжна да го каже.

Мъжът и момчето вече се бяха обърнали и бързо вървяха към изхода. Голямата ръка на мъжа лежеше на гърба на малкия и го насочваше напред.

— О, нима? — озъби се клиентката. — Благодаря много за мнението ви, но смятам, че аз знам най-добре от какво има нужда моето момче.

Тя се обърна рязко и се понесе след детето и мъжа със заплашителен израз на лицето: като че ли бе готова да убие някого всеки момент. Елън ги проследи с поглед, после се обърна, когато усети леките стъпки на Каръл отзад.

— Напълно права беше — обади се тя.

Елън не си спомняше друг пример на единомислие и солидарност с Каръл.

— От километри се вижда, че детето е болно — каза Елън.

— Точно това исках да кажа — кимна Каръл.

* * *

Светлините от фаровете се плъзнаха по тавана и почти веднага изчезнаха, но Реджи чу хрущенето на чакъла под гумите на колата. Повдигна се на лакът и погледна през прозореца навреме, за да види как затъмнената кола се изви като призрак по алеята и спря пред бунгало номер шест. Чудовището с крака на мъж и тяло на двама души изскочи бързо от колата и потъна в бунгалото, но не и преди фигурата му да бъде осветена за миг от проблясващата светлина на телевизионния екран.

Реджи се отпусна върху възглавниците отзад и наблюдава бунгалото още няколко минути, опитвайки се да проникне в тайната му с помощта на нощните шумове. Чувстваше се по-добре. „Утре ще мога да стана от леглото, сигурна съм“ — помисли си тя. Знаеше, че ще бъде затрупана с работа, с нещата, изоставени от Джордж или извършени погрешно, но работата никога не й беше тежала, слава богу. А когато я свърши, ще отиде отново в бунгалото, но този път, когато има някой там. Каквато и да е мръсната им тайна, тя ще я открие и ще я разчисти.

* * *

Дий се раздвижи в съня си и неволно докосна Боби. Момчето веднага се събуди и в момента, когато осъзна къде се намира, се разплака. Дий обичаше да спи на една страна с Боби, свит зад нея с ръка, метната върху тялото й. По-късно, когато тя заспиваше, той се оттегляше от нея и се опитваше да се унесе с възглавница, притисната до гърдите си, и с крака, свити в нея. Ако тя се размърдваше през нощта или усещаше, че го няма до нея, стенеше и протягаше ръка за него. Изискваше някакво докосване, доказателство, че той е там, и едва тогава потъваше отново в безпаметството на съня.

Боби плачеше беззвучно, с възглавница, притисната към лицето си. Като се движеше толкова бавно, колкото бе възможно, той се обърна на другата си страна, с гръб към Дий и с лице към Аш, който седеше до вратата и гледаше телевизия с изключен звук. Само видът на големия му приятел беше утеха за Боби. Понякога те си шепнеха в нощта, докато Дий спеше. Понякога дори се смееха тихичко на звуците, които тя издаваше в съня си: пухтене, сумтене, въздишки. Човек ще си помисли, че разговаря със сънищата си. Понякога издаваше болезнени писъци и сядаше в леглото, стресната и обляна в пот, с разширени от ужас очи. И тогава тя се вкопчваше в Боби така, както той — във възглавницата, и се държеше за него, докато ужасът я напусне и се стопи в нощта. В такива моменти той трябваше да й повтаря отново и отново, че я обича и че никога няма да допусне някой да й причини болка — никога, никога, никога.

Но тя обикновено спеше през цялата нощ, изтощена от възбудата през деня. В такива сравнително спокойни нощи Боби и Аш си шепнеха, големият мъж му разказваше какво дават по телевизията. На Боби не му бе разрешено да става от леглото и да гледа заедно с него, но никой не му пречеше да слуша измъчените, изкривени версии на Аш и да измисля свои филмчета, за да избегне, макар и за кратко, ужаса на живота си. Ако внимава да не мърда, за да не събуди болката, Боби успяваше да заспи отново, унасян от гласа на приятеля си.

Тази нощ Боби забеляза нещо, което не бе виждал досега. Аш седеше в обикновената си поза с лице към телевизора и с гръб към вратата, но главата му бе отпусната върху гърдите, леко закривена на една страна. Големият мъж спеше.

— Аш — прошепна Боби. — Аш.

Изплаши се. Аш бе единственото постоянно нещо в сегашния му живот, присъствие, на което можеше да разчита по всяко време на денонощието. Дий идваше и си отиваше, капризна и своенравна като буря, но Аш винаги бе на мястото си, винаги същият, приятелски настроен, готов да предложи утеха, загрижен. Обичащ. Дори когато Дий разтерзаваше тялото на Боби, освобождавайки личните си бесни демони върху гърба и краката му, Аш беше този, който го държеше така, че да не се гърчи, за да не предизвика още повече яростта й, той му шепнеше в ухото, докато ударите се сипеха върху него като дъжд, да бъде смел, да бъде силен, да се държи, да се държи, да се държи и когато най-сетне боят спираше, Боби припадаше в неговите ръце, Аш беше този, който го утешаваше, къпеше, хранеше, грижеше се за него. Да го вижда сега заспал за Боби беше все едно да го вижда внезапно преобразен напълно в съвсем различно създание, в човек с недостатъци и слабости. В човек, загубил силата си.

— Аш — засъска отчаяно момчето. — Събуди се. Каза, че убиваш хора, когато заспиваш. Аш! Аш!

Големият мъж продължаваше да спи, главата му се издигаше и отпускаше с всяко вдишване и издишване. Боби го гледаше стреснато, опитваше се да се пребори със страха. Ако Аш убие някого, защото спи, кой ще бъде този някой? Ще убие ли Дий? Тази мисъл го изпълни с радостна възбуда. Дий — мъртва. Край с мъчителката му, тялото й — неподвижно и натикано под леглото, скрито от погледа. Няма повече да го докосва, прегръща, целува — и бие, бие, бие… Но после го залюля чувство на вина. Дий го обичаше, тя казваше, че го обича. Аш твърдеше същото. Понякога и самият Боби го вярваше. Беше все едно да иска смъртта на майка си…

Не бе мислил за майка си от доста дълго време — все едно като че ли тя бе престанала да съществува. Отдавна се бе отказал от надеждата, че баща му ще се втурне през вратата, че майка му ще го обгърне с топлите си ръце и ще прогони болката… Сега имаше ново семейство, някак странно и непредсказуемо, по-грубо от първото, но все пак негово. Той зависеше напълно от тях, както бе зависим и от другото: те му осигуряваха храна, подслон, самоличност. Без тях той беше сам.

Бе престанал да плаче и сълзите му бяха изсъхнали, но сега отново се разплака, когато си даде сметка за новото си положение. Беше сам за пръв път, откакто бе последвал Дий онзи нещастен ден в търговския център.

Дори не му мина през ума да се опита да избяга. Той почти не мислеше вече за бягство. Тази идея, както и родителите му, се бе превърнала в спомен без реално покритие.

Той плачеше, внимаваше да не мърда и се молеше Аш да се събуди…

* * *

Реджи пак бе на крака и викаше срещу него. Джордж сериозно планираше пътуване до Аризона. Дига се и тръгва. Купува си муле и потегля към планините или пустинята, или каквото и да е там, и живее известно време съвсем сам. Още не е стар за спален чувал. Ще яде консервиран боб и ще се справи и без готварските услуги на Реджи. А и не беше чак толкова стар да не успее да си намери приятелка. Тя като че ли забравя този факт, като че ли изпуска предвид очевадната истина, че той е още много привлекателен мъж, който може да си намери друга жена само за няколкото минути, необходими да си смени ризата. Тя очевидно не се сеща с кого си има работа, когато се нахвърля така срещу него — но сега не бе най-подходящото време да й го напомня. Реджи винаги беснееше като намокрена кокошка след период на боледуване. Тогава откриваше грешки навсякъде — и особено у Джордж. Той отдавна бе проумял, че най-добрият начин да се справи с тази буря, бе да не се мярка пред очите й. Ако смята, че всичко е невъобразима каша, нека да си я оправя сама. Може би ще се умори достатъчно и ще се успокои.

Докато тя подскачаше из кухнята и нападаше домакинските му умения, Джордж се изплъзна навън и забърза към китка дървета, които отделяха мотела от съседа им, малка фирма, която продаваше и обслужваше някакви машини. Дърветата не бяха кой знае колко, но той обичаше да мисли за тях като за „своята гора“ Ако се притаеше кротко сред тях и Реджи не го търсеше особено усърдно, можеше да стои в сянката на смърча и да си представя, че е някъде другаде, в друго време, когато непроходими гори са покривали земята и домашният живот не е бил нищо повече от отглеждане на временни култури в малки ниви, извоювани от горите… Тогава той не е поглъщал така лакомо времето на мъжа, нито е изисквал повече грижи от тези, нужни за катерича хралупа в дърво, осъдено на разпадане след година или две… Джордж се подслоняваше в сигурността на „своята гора“ и наблюдаваше живота на мотела като някой, разведен със самия себе си и собствените си грижи. Някой с превъзхождаща философия и достойнство — индианец, следящ слисано началните стъпки на първите английски заселници пуритани.

След известно време, все още облегнат на любимото си дърво, чиято кора се бе изтъркала и излъскала на определена височина, за да създава седем години удобство за рамото му, Джордж видя Реджи да излиза от канцеларията и да се отправя към бунгало номер шест така целенасочено, като че ли отиваше да гаси пожар. Колата на Дий липсваше, което означаваше, че Реджи отново отива в бунгалото в отсъствие на обитателите й или смята да предизвика съпруга, ако той беше там. В директно неподчинение на заповедта на Джордж. В скандално нарушение на даденото от него обещание на Дий. В този момент пред него имаше две възможности: да наложи авторитета си, като се втурне веднага към Реджи, хване я за врата и я отвлече обратно, преди да успее да направи каквото и да било — или да се престори, че не вижда, и следователно да остане в неведение за откритото й предизвикателство. Джордж се обърна и влезе в паркинга на съседната фирма, за да види какви са им плановете тези дни.

* * *

Когато почука на вратата, Реджи държеше в ръка съответния ключ. Не беше в настроение за извинения или забавяне. Смяташе да влезе в бунгалото по един или друг начин и да получи някакви обяснения. И ако отговорите не я задоволят, то „Дий“ или който и да било друг вътре, автоматично се превръщат за нея в история, без да й пука ни най-малко колко са платили предварително.

Истината обаче беше, че така, както стояха нещата тези дни, много трудно можеше да изгони, когото и да било — освен ако не го уличи в очевадно нарушение на закона. Ако полицаите не се решаха да ги арестуват и измъкнат със сила, а квартирантите бяха наясно с правата си, само след много дълга и скъпа процедура можеше да ги изхвърли от заетата от тях квартира. Голяма част от квартирантите или клиентите на мотела нямаха ясна представа за правата си, разбира се, и Реджи се надяваше, че ще съумее да изкара жената в резултат на ефективна комбинация от неосведомеността на Дий и собствения си оправдан гняв.

Почука веднъж на врата и се ослуша. Трудно беше да дочуе нещо специфично над шума от телевизора, но й се стори, че долавя бързи стъпки и шепот.

Почука отново, после пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори с около седем сантиметра и замря, задържана от веригата, но отворът даде възможност на Реджи да чуе ясно паникьосани шумове откъм банята. „Виновни“ — определи ги Реджи. Шумовете звучаха виновно, сякаш бе хванала чудовището „съпруг“ насред някакво много мръснишко деяние. Предпочете да не определя какво точно.

— Отвори вратата! Тук е собственичката — заяви тя твърдо. Важно беше да не дава време на мъжа да се замисли, за да не се изправи пред нея и да заяви с цялата си наглост, че му е взела ума с внезапното си появяване. — Знам, че сте там — продължи Реджи. Виждаше вратата към банята, но не и самата баня. На пода точно пред нея лежеше тъмнозелен чувал за отпадъци. Реджи се запита какви толкова отпадъци могат да имат тези двамата. Въпреки че някои хора използваха такива чували вместо куфари. Особено хора с деца.

Кутията с пластмасови ръкавици все още бе върху шкафа. За какво ли ги използват? Побиха я тръпки. Всичко, което виждаше, подхранваше гнева й. Не знаеше какво точно става, но каквото и да беше, тя определено не го харесваше.

— Отвори вратата или ще вляза — извика тя. Всъщност нямаше начин да го направи, освен с помощта на ножовка, с която да среже веригата. „Всички ключалки в мотела трябва да се сменят с такива, каквито ще мога да контролирам!“ — помисли си тя не за пръв път. Ако не бяха разходите, досега да го бе направила хиляди пъти! Да беше Джордж малко по-сръчен в ръцете, можеше да свърши тази работа сам. Но и тогава пак щеше да се оплаква, разбира се. Вечно на страната на наемателите, както обикновено. Ще я засипва с празни приказки за правото им на уединение и прочие. Джордж и неговото ценно уединение! „Никой не се нуждае от уединение — освен ако има нещо за криене“ — помисли си Реджи. Мисълта за Джордж я вбеси още повече и тя гневно задумка по вратата.

— Веднага! — извика тя и като че ли в отговор на командата й мъжът излезе от банята и се изправи срещу нея.

* * *

При първото почукване Аш скочи от пода пред вратата и се озова в банята само с три крачки, грабнал Боби в ръцете си като разпилян сноп съчки, без да забрави да притисне устата му с ръка. Закачи с рамо пластмасовата торба за отпадъци, която Дий беше донесла от работата си вкъщи, и тя литна от шкафа към пода.

Жената зад вратата крещеше и Аш се паникьоса, но той знаеше какво трябва да направи: Дий го беше научила, правил го беше и преди. Трябваше да се крие, просто да се крие, докато Дий се върне. Тогава тя ще уреди всичко, тя винаги знаеше как точно да уреди всичко. Аш просто трябваше да се крие с момчето, докато Дий се върне вкъщи.

Аш стоеше в банята, притиснал Боби до себе си, като че ли с желание да го защити. „Всичко ще се оправи“ — шепнеше той на момчето. Или си мислеше само, че шепнеше, но не беше сигурен дали не го прави наум. Очите на Боби го гледаха втренчено над ръката, с която Аш притискаше устата му. Колкото повече слабееше, толкова по-големи и по-големи ставаха очите му. Сега те изглеждаха огромни. И изплашени.

Жената отново закрещя. Аш взе мерки наистина да артикулира мислите си този път и прошепна:

— Не се страхувай, всичко ще се оправи… Тя ще си отиде, а Дий ще се върне и ще се погрижи за нас. — В очите на Боби като че ли се появи разбиране и Аш положи усилия да му се усмихне.

Жената пак закрещя. Заплашваше да влезе! Аш не се сещаше какво да прави, но знаеше със сигурност, че не трябва да я пусне в стаята. Никой досега не бе влизал в стаята им. Когато чукаха на вратата, Аш просто грабваше момчетата, скриваше се и оставаше в скривалището си, докато онези си отиваха. Но ако тази жена сега влезе… Не трябваше да я пуска. Това не трябваше да се случва. Той не трябваше да го допуска.

Аш постави Боби в празната вана.

— Стой тихо — каза му той.

Боби кимна. Очите му, като че ли изпълваха цялото му лице.

— Моля те, Томи. Моля те, моля те, моля те. Никакъв шум, никакъв шум.

Боби стисна с все сила талисмана си за късмет. Той изглеждаше толкова изплашен, колкото се чувстваше Аш.

Аш издърпа завесата за душа, остави момчето изправено във ваната с талисмана, вдигнат пред него, сякаш да отблъсне злите вещици. Големият мъж излезе от банята, внимателно затвори вратата и се обърна към жената, която все още крещеше срещу него. Той виждаше само едното й око, което надзърташе през пролуката на външната врата.

— Моля, отвори вратата — каза тя, но това „моля“ прозвуча като заплаха.

Аш се вторачи в нея, без да знае какво да прави по-нататък.

— Побързай, хайде — настояваше Реджи. — Аз съм собственичката, пусни ме да вляза. — Големият мъж продължаваше да стои до банята като вкопан, втренчен в нея. Реджи не можеше да повярва нито на физическите му размери, нито на типа волска тъпотия, изписана на лицето му. Все едно че гледаше в очите вол.

— Какво? — каза той накрая и звукът се изтърколи навън сякаш от някаква дълбоко разположена пещера по рядко използван проход.

— Какво? — повтори тя. — Първо кувертюрата. Къде е кувертюрата?

Той бавно завъртя глава към леглото. За голямо разочарование на Реджи кувертюрата покриваше леглото, където й бе мястото. „Опитват се да ми играят трикове! Нямаше я, знам това!“ — ядно си помисли тя.

— Нямате право да я изнасяте от стаята.

Той пак се бе обърнал към нея. Движенията му бяха забавени и сякаш разучени, все едно че се движеше под вода. Реджи реши, че вероятно взема наркотици. Едно нещо обаче бе напълно сигурно: този мъж не бе съпруг на никого. Особено на Дий. В никакъв случай не и съпруг на тази остра като бръснач, хитра, енергична млада жена. Вероятността да е съпруга на този мъж бе равна на това да е омъжена за някое младо кастрирано добиче във ферма за угояване на говеда. А след като той не й беше съпруг, ясно бе, че Дий ги лъжеше. Реджи не знаеше какви са точно отношенията й с този полуидиот, а и не бе сигурна дали искаше да научи, но за евентуален брак между тях не можеше да става и дума. Тоест Дий ги лъжеше и след като мами за едно нещо, вероятно ги пързаля и за всичко останало.

Реджи блъсна раздразнено вратата и веригата издрънка. Мъжът се стресна. „Сякаш има опасност наистина да я отворя — помисли си тя. — Глупаво предположение — също като вида му.“ Но едно нещо беше очевадно: той се страхуваше да не би тя да влезе. Не се съпротивляваше, но беше определено изплашен.

— Какво криеш там?

— Никой — изломоти Аш и заклати глава, за да подсили невинността си.

Реджи присви очи и се вторачи замислено в гиганта. Никой? Защо не „нищо“?

— Пусни ме веднага.

— Аз съм болен — заяви Аш.

— Имам право да вляза и настоявам веднага да отвориш вратата.

— Болен съм — повтори той.

— Искаш ли да извикам полиция? — заплаши го тя.

Аш блъсна вратата в лицето й и седна с гръб към нея, напълно паникьосан.

* * *

Боби чу сърдития глас на жената и се отдръпна още по-далеко от завесата за душа. Опря гръб на студените плочки и се стресна. Отначало знаеше само, че приятелят му е в беда. Усети ясно враждебността в тона на жената: заболя го и се изплаши, че някой си разрешава да се отнася към приятеля му така. Към този страх се прибави и друг, по-неясен, който като че ли се носеше из въздуха и се засилваше все повече в затвореното пространство на банята зад завесата. Беше го усетил още в напрегнатия момент след първото почукване на вратата. Почувства го, когато Аш го грабна в ръцете си, когато големият мъж го молеше — съвсем излишно — да мълчи. Страх, преминал у него директно от Аш, но и страх, който той таеше в себе си като свой собствен. Едва сега, докато слушаше как Аш се опитва да говори с жената, Боби разбра какъв бе този страх: той се страхуваше да не бъде хванат, да не бъде открит. Страхът на Аш, страхът на Дий се бе трансформирал в негов собствен… Той се присви в ъгъла на ваната, колкото бе възможно по-далеко от вратата и евентуалното му разкриване…

* * *

От изгодната си позиция между дърветата Джордж чуваше ясно Реджи да грачи на някого от бунгало номер шест, при това с пълна пара и с този вид ярост, който обикновено запазваше за самия него. Той се беше разходил из паркинга на съседа, но се върна веднага, щом гневният глас на жена му се понесе от далечината. Влезе в „гората“ си точно зад бунгалото и се примъкна към него, като внимаваше да не го забележи Реджи. В никакъв случай не искаше бесът й да се насочи към него. Достатъчно рисковано беше да наблюдава налудничавите й действия от безопасно разстояние: човек може да бъде застигнат и от заблудена клетва дори когато се крие зад дърво.

Джордж видя как вратата на бунгалото се затръшна в лицето й. Това отприщи тежката артилерия. Тя човъркаше ключалката с ключа си, хвърляше се срещу нея с цялата си тежест, но сега нещо я блокираше отвътре. „Каквото и да е то, ако има уши, вероятно е оглушало само за няколко секунди“ — реши Джордж. Или би желало да оглушее.

* * *

Аш усещаше ударите и ритниците на жената по вратата: при всеки удар дървото потреперваше и изпращаше разтърсващи вълни в гърба му, но той знаеше, че сега тя нямаше шанс да отвори вратата срещу неговата тежест. Не само усещаше, но и чуваше яростта й — тя бе силно озвучена, — но големият мъж не знаеше какво друго да направи. Докато Дий се върне от работа, ще трябва да държи вратата плътно затворена. Това беше планът му.

* * *

Свит във ваната, Боби се напрягаше да чуе какво става в другата стая. Чуваше се главно жената, но от време на време се обаждаше и Аш с характерния си бавен, по-нисък глас. Не разбираше какво казва Аш, но гневният, висок глас на жената се чуваше ясно зад завесата за душа. Тя настояваше да знае какво крие Аш и най-сетне, много бавно, момчето схвана, че тя има предвид него. Той беше това нещо, което криеха. Просто той не се криеше по начина, по който Аш и Дий го правеха. Той самият беше нещото, което криеха. Сякаш бяха минали векове, откакто не бе мислил за себе си по този начин. Седмици подред той бе част от семейството, делеше вълненията и тревогите им. Техният живот се бе превърнал в негов и въпреки че не бе забравил изцяло света, от който бе дошъл тук, този бивш негов свят бе престанал да има каквито и да било реални очертания за него.

Сега отначало неясно, но после все по-бързо и по-ослепително този стар свят се върна при Боби, обгърна го, залюля го вълна от носталгия и болка за къщи, полузабравени чувства го разтърсиха с такава сила, че той неволно изплака. Копнежът по дома бе заместен от чувство, умряло дори още по-рано — надеждата. Зад вратата на бунгалото кипеше живот, пулсираше друг свят, различен от този на Дий и Аш, и крясъците на жената там бяха връзката му с него. Измъченото телце на Боби трепереше от силата на чувствата, които го люлееха отвътре, преплетени като в огнено кълбо. Но най-силно го гореше пламъкът на копнежа. Той бе ярък и разтърсващ като — като страх… Боби излезе от ваната точно когато външната врата се затръшна и временно премаза гласа на жената. Момчето отвори тихо вратата на банята и постави ухо на пролуката. Продължаваше да я чува ясно. Сега тя удряше по вратата, възобновила крясъците си, но гласът й бе приглушен от дебелината на дървото. И все пак тя все още беше там, все още се опитваше да влезе. Все още имаше надежда. Боби впи пръсти в талисмана си, стисна очи, разтреперан от силата на желанието си жената да разбие вратата, да се втурне вътре с полиция, въоръжена до зъби, да го открие в банята, да го спаси, да го отнесе обратно в неговия дом — истинския му дом!… Тази възможност изглеждаше толкова реална, толкова близка, че Боби не издържа и се разплака. Плачът му бе примесен с пристъпи на смях от неконтролируемото вълнение, което разтърсваше изтерзаното му тяло…

* * *

Аш дочу странни гъргорещи звуци откъм банята и се зачуди дали момчето не повръща. Атаката на жената от другата страна на вратата като че ли отслабваше. Усилията й да влезе насила бяха разредени с дълги паузи, които се увеличаваха по продължителност, изискванията й като че ли не звучаха така заплашително, както в началото. Сега обаче Аш бе изправен пред изпитанието на неразбираемите звуци, които идваха от банята. Не смееше да остави вратата, за да види какво става с Томи, колкото и да му се искаше. Натискаше вратата, потеше се и се надяваше, че момчето е добре. Толкова необичайно беше за него да издава каквито и да било звуци. Напоследък дори едва издигаше глас над почти нечут шепот, а виковете му, когато Дий го биеше, бяха правилно заглушавани във възглавницата, както Аш го беше учил. Този Томи имаше най-добро поведение от всички Томита, които бяха притежавали досега, и Аш си мислеше, че го обича повече от всеки един от тях. Надяваше се, че всичко с него е наред.

* * *

Гласът изчезна! Боби не я чуваше повече. Умълча се, затаи дъх, вслуша се — тя беше заминала! Момчето се втурна от банята в стаята с писък.

— Помощ! — викаше то и тичаше към вратата. — Аз съм тук, аз съм тук, помогни ми!

Аш се втренчи в него, напълно зашеметен, невярващ на очите и ушите си, докато голото момче тичаше първо право към него, а после се опита да мине през него, над него…

Боби се хвърляше към вратата, дърпаше веригата, която я държеше затворена и викаше, викаше, викаше…

— Аз съм тук! Това съм аз, аз! Помогни ми, помощ!

Аш се размърда и вдигна Боби нагоре, докато се изправяше, издърпа го от вратата, но момчето продължаваше да вика за помощ. Големият мъж потърси устата му с широката си длан и притисна с нея разплаканото и вече отчаяно „Моля те, моля те…“ Лицето на момчето бе обляно в сълзи и слуз и докато Аш се опитваше да го накара да замълчи, като притискаше тялото му към себе си, за да го постави под контрол, Боби не спираше да се бори с него със сила и отчаяние, каквито преди никога не бе показвал.

Аш знаеше, че това няма да трае дълго. След малко Боби престана да се бори и се отпусна в ръцете му. Големият мъж седеше на леглото с гръб към възглавниците в горната му част и притискаше Боби към гърдите си.

— Обеща да не вдигаш шум — каза той.

Боби промърмори нещо под ръката му.

— Ти обеща — повтори Аш.

Погледна голото тяло на момчето, което притискаше към своето. Така болезнено слабо, плътта — опъната върху костите. Толкова близо до края…

— Дий ще бъде разочарована — продължи Аш.

Момчето отново промърмори нещо и завъртя глава в ръката му. Големият мъж знаеше, че го моли да не казва на Дий. Но Аш бе наясно, че трябва да каже.

— Трябва — каза той на глас.

Нямаше начин да излъже Дий и това означаваше, че няма начин да защити Боби. Освен един. Винаги оставаше един-единствен начин…

— Кого обичаш? — запита Аш.

Не махна ръката си от устата на Боби, знаеше, че отговорът ще бъде: „Тебе. Обичам теб, Аш“.

— Обичам те, Томи — каза Аш. После прибави истинското му име. — Обичам те, Боби. — Аш не забравяше истинските им имена. Дий никога не проявяваше желание да ги научи, но Аш не ги забравяше. Понякога се питаше защо.

Той протегна ръка зад гърба си и изтегли една от възглавниците. Сега ще се наложи отново да се местят.

* * *

Джордж проследи с поглед Реджи, която се върна побесняла в канцеларията. Беше толкова бясна, че в този момент той не искаше да бъде и на километър от нея. Нека си излее яда върху полицаите или върху този, когото смята да извика по телефона. Сигурен беше, че тя ще телефонира на някого, нямаше начин да остави тази обида на авторитета й на собственичка да мине просто така. Ако погледът й попадне на Джордж, сигурно ще го изтика към бунгало номер шест и ще настои той да поеме проблема в ръцете си. Джордж нямаше представа какво си въобразява, че може да направи: да вдигне вратата във въздуха с ловджийска пушка?

Изчака Реджи да влезе в канцеларията и едва тогава се размърда. Плъзна се дълбоко в гората и се отправи пак към паркинга на съседа. Преди да се отдалечи достатъчно, му се стори, че от бунгало номер шест долетя някакъв звук: кратък и ужасяващ… Но после пак настъпи тишина. Всичко стана много бързо, а звукът бе ужасно неприятен с подтекста си и Джордж побърза да си внуши, че изобщо не го е чул…