Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

9

После държавата рухна.

Народът, без да разбира това, осиротя. Разпадна се като пясъчна къща някога могъщата партия. Трима пияни мъже, наминали в белоруския лес, разрушиха великата държава на безсилни парчета. Белязания се предаде на Безпръстия, рижото питерско парвеню, завзело колодата на държавните карти, за едно мигване на окото отмъкна имущество в полза на шепа такива като него, общото стана частно. Руската нравственост, записана във вековете с подвига на страдалци и художници, беше натикана в ъгъла, като за образец беше извадено американското търгашество. Магазините се напълниха с чужди храни, фалшива парфюмерия, гаражно производство на чуждоземската ширпотреба. Чужбината я разделиха на далечна и близка. Схватливи момци и девойки от неизвестен произход оцветиха телевизията, като й дадоха пълна власт. Посяха нищета, въвлякоха в престъпления едва ли не една трета от страната. Превърнаха проституцията в сладка мечта за момичетата от бедни семейства, внушиха на останалите, че главната ценност на земята са доларите, „зеленото“.

За броени дни Маня загуби партията, депутатството, нейната гордост — червената диплома, срамежливо бе скрита в чекмеджето под огледалото, а страстната реч при издигането на покойния Генсек за депутат — стана черно петно в биографията й.

Заплатата в Бауманка едва стигаше за каша и рядко за парче поскъпнал колбас. Тя забелязваше как във всеобщата бъркотия познатите й бивши депутати се уреждат в неясни предприятия и фирми: спъвайки се и падайки, хората се хващаха за всякакви възможности, за да не потънат. От всички страни се трупаха нови напасти — закриваха Масините ясли, по-точно сливаха ги с други, растеше цената. На докторите трябваше да се доплаща. В института хората търсеха друга работа — отиваха си, връщаха се, отново си отиваха: всичко приличаше на леген с размътена вода.

Нейният Медвед започна да си пийва. Курчатовският институт под ръководството на знаменит академик от младите, с нищо не се отличаваше от Бауманка, по-точно тях ги изравняваше новото, всичко изравняващо прозвище „бюджетници“. Заплатата на бюджетниците се гарантираше от държавата, но тя, според новите понятия, не гарантираше нищо и ако в Москва поне плащаха заплатите повече или по-малко редовно, то цифрите им бяха унизително недостатъчни.

Льошка едва започваше да се нарича курчатовец; според старите критерии това беше почетно, а и добре платено, но сега начинаещият инженер, без степени и звания се оказа посмешище.

Преди тези промени Алексей беше повече от неутрален, що се отнася до политиката. Той възприемаше Манините депутатство и партийност така, все едно не са обществени състояния, а например маса и шкаф: има ги и това е. Ако я няма масата ще бъде неудобно, но в края на краищата може да се мине и без нея. А сега той започна да се изпълва с омраза към ставащото. Нагледал се по телевизията на споровете между Върховния съвет и президента, той се вбесяваше и Маша невинаги можеше да разбере срещу кого е нейният Льошка. И най-често излизаше, че той е и срещу едните, и срещу другите. Той се оказа изобщо срещу всички.

— Къде е твоята партия? — питаше той Маня, когато се връщаше пийнал. — Защо милиони ваши членове партийци… тяхната мама… се изпокриха като дървеници… Отнеха им вестниците, сградите на районните комитети, властта… А те?…

Маня, доколкото можеше, се опитваше да го успокои, но самата тя не успяваше да обясни тази чудовищна покорност… Единствено предателството на лидера, неговата бъбривост и умствено безсилие — не са ли прекалено малко, за да рухне такъв колос като СССР?

Но, странна работа, тя, партийката и депутатката някак спокойно приемаше промените. Именно — спокойно. Възмущаваше се, ужасяваше се, но никъде не тичаше и не се хващаше за павето — оръжието на пролетариата. А Льошка… Той като че ли обезумя. Неговите родители бяха деца на заселници заточеници, но и двамата бяха получили висше образование и бяха станали, макар и не много значителни, но все пак ръководители в минното управление и макар те самите, идвайки в Москва, да разказваха за тежестите на този заселнически живот, никога не ругаеха властта.

Маша питаше Льоха — защо? Той отговаряше неуверено и различно. Ту казваше: „А какво е това власт? Отделни хора… Не бива подлостта на един гад, някакъв дребен следовател, да се прехвърля върху цялата идея…“. Или, повтаряйки баща си, разсъждаваше: „Трябва ли заради личната беда да отмъщаваш на цялата страна…“.

Алексей не можеше изцяло да обясни с думи миналото, но отлично изразяваше протеста си срещу настоящето.

— Какво правят с армията? А нима не е ясно, че доларът е троянски кон?

В миналите години, избягал от политзанятия, той каза веднъж:

— Маша, империализмът наистина съществува. Виж какво направиха с нас? Хитлер може да спи спокойно, всичките му мечти са изпълнени…

Маня си мислеше, че я извинява Мася… Все пак малко дете: болести, ясли, след това детска градина, работа. На кратки прибежки тя се придвижваше по триъгълника — Института, дома, детската градина; когато Мася боледуваше, цели две страни се съкращаваха и беше по-леко.

Извадиха от забравения куфар спящата кукла, купена някога от баща й, и красавицата в модна копринена рокля лежеше или седеше до малката. Маня глупаво се учудваше, че момиченцето, същество почти несъзнателно, кокори очички към куклата, която е срещу нея, мисли си за нещо, за нещо свое се досеща — а какво и как? А и досеща ли се?

Тя мислеше за дъщеря си: момиченце, дано да имаш добро и късмет, какво ли ще стане с теб, каква ли ще пораснеш, каква ли ще е съдбата ти? Изобщо живееше както милионите като нея и мислите й се въртяха около същите неща, както и на другите, равни с нея.

Тя рядко ходеше при родителите си, понякога при тях в Останкино идваше Мапа с пазарска чанта с нещо вкусничко, а Льоха сякаш остана самотен, леко безпризорен, неособено привързан към дома си.

Той започна да ходи по митинги — и откъде ли научаваше за тях? Веднъж се върна с разбита глава — беше се бил с милицията на Смоленския площад: намирал се е в тази знаменита колона, която бяха разпръснали с кръв. Когато Маня, като плачеше и му се караше, го превързваше, той й отговаряше:

— Обидно ми е за теб, разбираш ли!

— На мен ми трябва жив мъж — отговаряше тя, — а не моето минало.

Той я побутна назад, вгледа се в нея:

— Значи ти тогава не си била искрена?

— Искрена бях!

— Ех, ти, Маня…

Той наведе глава, легна на дивана, през цялата вечер въздишаше, обиден, но за какво да се обижда? За това, че им отнеха всичкото минало, още толкова живо, толкова горещо — и им мътят главите с някаква неясна нова правда? Да, има силни хора, убедени, и Льоха се оказа такъв, а пък тя просто няма време. Какво, да отиде на митинг с бебе на ръце? Глупаво.

После дойде септември на деветдесет и трета.

И всичко свърши.

Изглежда Льоха е бил на митинг при Белия дом и сигурно оттам е тръгнал с камион към телевизионния център с такива безумци като него. Маня ясно чуваше стрелбата, виждаше трасиращите откоси, по-точно част от тях… Под една такава огнена стрела бе попаднал Льоха… Боже, всичко това бе станало само на километър от дома. Но Маша разбра на третия ден. Непознат човек, който не се представи, й съобщи по телефона, че тялото на Медведев Алексей Петрович се намира в морга номер еди-кой си на еди-кой си адрес и я молят да се яви за разпознаване.

Маня беше физически здрава и млада. Тя просто се свлече покрай стената, срещу която беше телефонът и започна да вие. През този час, в който остана сама, в съзнанието й навярно милион пъти се превъртя краткият като видеоклип къс от нейния живот: спортната зала, милият й Медвед, който се усмихва срещу нея, полутъмните коридори на вечерния Институт, където беше удобно да се прегръщат, нейната реч в препълнената зала, но главното — разходката из вечерна Москва и циганката. Боже Господи! Циганката се оказа истинска — такава, която може да вижда чуждата съдба! Как беше казала тя? „Ти си млад, няма да те огорчавам, само не се пъхай в огъня слепешката.“

А той й отвърна: „Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! Иначе изобщо не е интересно!“.

Маня не мислеше за малката, не мислеше как ще живее, не жалеше себе си — цялата й мъка беше отправена към Льоха, вече несъществуващ, тя дори не можеше да мисли за тази дума — мъртъв — само несъществуващ. Господи, та тя е виновна за всичко: Мася, та Мася, а той се оказа сам, като бездомник, и ходеше на тези митинги, нали защитаваше нея, Маня.

Ако живееше както преди, съвсем спокоен, даже равнодушен към всичко, което става в страната, обичащ да разправя вицове за Илич — и за първия, и за последния — всичко щеше да е нормално. Но нещо го накара да се преобърне, да се промени, да стане съвсем друг — и дали правеше това, защото ценеше нейните успехи? Дали беше така?

Не, не беше така… По-точно не само и не толкова заради това. Той посвоему разбираше всичко, което се случваше. Льоха не можеше да търпи новата лъжа, която беше по-лоша от предишната…

— Ще видите — каза той веднъж, докато се смееха над новата порция вицове за Генсека в негово изпълнение, — ще съжаляваме за тези времена.

Но всички, глупаци, дружно се развикаха, все едно той разказа нов виц.

Маниното съзнание се блъскаше в ъглите на тъмния килер, който беше нейната мъка, прехвърляше някакви незначителни откъси, изобщо не можеше да оформи ясна картина.

Все пак намери сили да позвъни на родителите си, те дойдоха с такси, всички заедно тръгнаха към моргата, отзад, притиснала се до Мапа, седеше изплашената Мася, която нищо не разбираше: тя плачеше, но на Маня й се стори, че плаче не защото усеща мъката, а защото всички плачат.

След това — пристигането на родителите на Алексей. Маня се страхуваше да ги погледне, очакваше, че те ще я упрекнат, но това не стана, погребението — не толкова скромно, така е, но някак обичайно, обикновено, неособено — ето такова. Дори прибързано.

В двора на моргата беше пълно с коли — ритуални автобуси и просто камиони с черно-червени парчета плат на каросериите. Предаваха покойниците един след друг като на конвейер и макар че мъжете в черни престилки, делово внасящи и изнасящи ковчези от помещението, наречено зала за сбогуване, не караха никого да бърза, бързината на техните действия, мълчаливата им пъргавина, прекъсвана само от редки глухи междуметия, разбираеми единствено от тях, всичко останало — скърбящите, разделящите се завинаги, от висотата на скръбта се спускаше върху мръсния, изкалян мраморен под…