Алберт Лиханов
Счупената кукла (45)

1

Отначало Мася лежеше на леглото и плачеше. После сълзите й свършиха, пресъхнаха като тънък ручей.

Усещаше, че в нея стават странни промени. Главата й се избистряше, вместо да е замъглена и да й се приспива. Тялото й се изпълваше със свежест, а може би растеше — кой знае кога става това и как именно идва при децата.

Тя вече не лежеше възнак, а седеше по средата на леглото, облегнала се с гръб на стената и гледаше как зад прозореца настъпва вечерта. Цял ден беше объркана, а привечер изведнъж й се проясни, стана й бодро и ясно — на сърцето и в главата.

В някакъв миг някой й заповяда да стане, да се облече, да вземе от чекмеджето на масата малко пари, тихо да отвори вратата, да си облече якето и да излезе.

Най-малко искаше да види когото и да е, дори и Елза. Не, тя не се боеше нито от Вячик, нито от майка си, просто не й се говореше, нали трябваше да произнесе някакви, макар и празни думи, а устата й не се отваряше, все едно челюстите й се бяха схванали.

Главата й беше ясна, бодра, а зъбите й бяха стиснати, устата суха и нещо я водеше. Някакъв инстинкт.

Напразно се вълнуваше — никой не чу стъпките й у дома, а на стълбата — нямаше кой да чуе. Тя излезе на улицата и заскита безцелно.

Здрачът се сгъсти, превърна се в ранна нощ. Под ботушките й похрупкваше пролетният скреж, уличните лампи осветяваха лицата на малобройните минувачи, за да потънат веднага в скриващата ги тъма.

Маша приближи до университета на Моховая, прехвърли се на Манежа. Празнично светеше, извираше изпод земята стъкленият купол на подземния магазин, но тя мина покрай него, по празната каменна пътечка, покрай която препускаха коли.

Край хотел „Москва“, кой знае защо, се бяха събрали много жени. Отначало тя помисли, че може в хотела да има концертна зала и там шоуто да е свършило, но жените не бързаха за никъде и тя разбра всичко. Към жените се приближаваха коли и някои с достойнство отиваха до тях, говореха за нещо с шофьорите или пътниците зад полуотворените стъкла, после — понякога сядаха и отпътуваха с колата, а понякога се връщаха назад. Всички жени бяха млади, весело възбудени, с игриво настроение, все едно са излезли от ресторанта, някои си подвикваха — шеговито, но прилично.

Мася бавно вървеше зад гърбовете им, опитваше се да разгледа техните лица, но напразно — те не се обръщаха, бяха съсредоточени върху пътното платно, върху мяркащите се автомобили и изпращаха с погледи онези, които прелитаха покрай тях, без да мислят да спират.

Мася за кратко забави крачки и към нея се обърна много елегантна — може би дама, може би девойка — добре облечена, с вкус, светлите кичури на дългите й коси падаха на гърдите.

— Ей, дребната — попита тя с удивително красив и нежен глас, — какво правиш тук? — И без да чуе отговора, добави: — Ти чия си?

— Ничия — проговори Мася.

— Ничия? — учуди се блондинката. — А тук всички са на някого. Няма ничии. Така че върви си у дома! — И се обърна към пътя.

Боже мой! Мася не четеше вестници, освен случайно, и в училище те не говореха помежду си за това, смяташе се за неприлично. И все пак съществуваше някакво сарафанно^[1] детско радио, което пренасяше не най-достойните знания от ухо на ухо и ставаше така, че децата сами научаваха за какво се говори, а то не беше за тях.

Отнякъде, и то много малко, знаеше Мася и за жените, които стоят покрай най-оживените улици, а ето че като ги видя за първи път и изтръпна.

Тези жени бяха нечисти и презирани. Но изглеждаха добре и бяха облечени хубаво. А се държаха оживено, все едно се бяха събрали на празник и всеки миг ще тръгнат натам. Мася някак беше научила, че тези жени вземат долари, смятат своя труд за престижна работа, която в нищо не отстъпва например на търговията, защото търговията невинаги е чисто занимание, а пък те търгуват със своя собственост — с телата си.

Тя потрепери. Опита се да си представи, че е на тяхното място. Но просто не можа, повдигна й се: това е край на всичко… Но се спря, а може би не е край? Може пък наистина за някого да е празник, успех, радост? Какво ли знаеш ти? Твоята беда застига всички, а пък тези като си спомнят за своето начало, вероятно ще се разсмеят?

Мася стигна до паметника на Маркс, седна на студената пейка, настръхна. Мислеше.

Мислеше какви са отношенията между мъжете и жените? Е, да, появяват се деца, продължението на човечеството, семейство.

Ами това — жените до бордюра? То какво ли означава? Защо трябва да търгуват със себе си? От глад ли, от какво?

И всичко, което се случи с нея — за какво, защо, по каква причина? На кого е нужно? На Вячик ли? Ами тя? Тя каква е за него? Никоя? Слабо птиче пред хищен гарван? Зайче пред вълк единак?

Но нали не са животни! Нито той, този Вячик е вълк, нито тя е зайче, а са хора!

А хората, дори и най-малките, имат достойнство. Свобода! Права най-накрая: нима не е право и свобода да живееш винаги и навсякъде с чувство за безопасност?

А пък Мася направо я стъпкаха! Взеха и я стъпкаха, все едно е безгласно цветче или беззащитно пиленце. И тя си няма нищичко — нито сили, за да се защити, нито майка, за да се скрие зад нея.

Тя е сама.

Мася тихо заплака. Изглеждаше й, че няма никой тук, в тази горичка, много централна, а пък кой знае защо лошо осветена. Но мъжки глас зад гърба й попита:

— Момиче! Ти защо плачеш?

И нечия чужда длан легна върху плещите й.

Мася скочи и хукна настрани. След това се обърна. В тъмнината стоеше военен — проблясваше пагон, неясно беше що за човек е, може би милиционер?

Но някак той неприятно си сложи ръката. И не на рамото, а на гърба й. Впрочем какво ли хубаво можеше да очаква Мася в този ден и час, и то от чужд човек?

Тя мълчешком побягна към метрото — станция „Площад на революцията“.