Алберт Лиханов
Счупената кукла (23)

2

Някога Мася сравняваше своята майка със спяща красавица. Тя мислеше така в свой интерес, смятайки, че майка й не е такава глупачка, че да се събуди от първата срещната целувка. Масината грешка, по природа детска, се състоеше в това, че при тия размисли тя се стараеше да не мисли за принца. По-точно, в нейните мисли принцът беше същински рус красавец, не от този свят, а от вълшебен, облечен във вълшебни дрехи, украсени с брилянти или поне със стъкълца. Това беше удобно. Нали всъщност такива принцове няма, всичко, което беше на земята, изобщо не съответстваше на високите приказни мерки.

И когато се появи Вячик със своя мерцедес и с букетите рози всеки ден, Мася, макар и да се развълнува, но не повярва. Приказният принц затъмняваше всички. Може все още да имаше вълшебна сила.

След тази вечеря Маня започна работа при Вячик. На няколко пъти й звъняха колеги от катедрата в Бауманка и по междуметията, които произнасяше майка й в телефонната слушалка, разбра — беше още рано да я разпитват за преимуществата на новото място, разбира се, тя не предпочиташе да откровеничи с всички, а пък при новото положение още не й беше мъчно за училището.

Връзките с миналото бавно угасваха. Впрочем, наивно е да се смята, че те започнаха да се губят едва с отиването й в офиса на Вячик. Самият живот, включително и природата, поработиха за това: връщане назад няма, стана непоносимо да се живее в оскъдица, заобикалящият ги свят по-бързо или по-бавно се приспособяваше към промените, предизвиквайки съмнения и желания, той беше виновникът за промяната в съдбата на майка й от незначителност и зависимост към действен успех…

Най-накрая, кавалерство, паднало кой знае откъде, с благоухаещи рози, с възхищение от нейната образованост и съжаление за затрупаните божии дарове — физически и морални, пък и пролетта с бурното топене на снеговете — всичко това примамва към ново начало хората от всички възрасти.

Всичко тръгна на галоп.

Като получи аванс, а и бъдещата си премия, Маня си спомни за отдавнашната си приятелка Линочка, която след промените беше сменила трима мъже и познаваше добре радостите на живота и заедно с нея тръгнаха да обикалят скъпите магазини.

Боже! Какво невиждано царство се разтвори пред нея! Какви знатни имена научи — от Кристиян Диор — и това, представете си, се оказа не само парфюм, но и страхотно елегантни дрехи — до дребните дворяни Юдашкини, поразяващи въображението с, уви, преди непознатото световно ниво.

Линочка беше увлечена от идеята да облече приятелката си от главата до петите — от, извинете, бикини и сутиени до изящни ботушки и обувки — при това с особено увлекателната задача с параметрите на Маня, които направо събаряха търговците лицемери: четиридесет и втори номер обувки и сто осемдесет и три сантиметров ръст не влизаха в европейските стандарти XXL, а изискваха поръчка, заявка и поправки.

Отначало се движеха с жигулата на Линочка, останала й от един от потъналите в миналото мъже, но Вячик много скоро разбра за Манината дейност и всичко се ускори — абсолютно всичко.

Той самият караше мерцедеса или седеше до шофьора и те вървяха от бутик в бутик, предварително предупредени по телефона и затова подготвени за явяването на необикновената дама, и когато Маня, избрала най-после необходимата й вещ, трескаво започваше да пресмята „гущерите“ в новото си, разбира се, елегантно портмоне, естествено, от Диор, мъжът, който я придружаваше, с широка ръка властно покриваше тази, прощавайте за израза, кесия и протягаше на дотичалите собственици или продавачи златна карта, но не „Виза“, за която някога мечтаеше Маниният баща, а истинска „АЕ“ — „Американ експрес“.

Маня отначало сериозно се притесняваше, с молещо изражение на лицето казваше на Вячеслав Кимович, че тя приема цялата тази благородна помощ само като кредит, който непременно ще изплати и отначало той също толкова сериозно, без изобщо да се усмихва, се съгласяваше с това.

На Вячик не му беше неудобно да влиза с Маня и Линочка дори в най-интимните отдели на знаменитите магазини, където като разноцветна пяна кипеше долното бельо и Маня отначало също ставаше нервна, защото на кого не е известно, че само нейният мъж или в краен случай сериозен любовник може да посъветва жената какво бельо да си избере. Вячик засега не беше нито единият, нито другият, но се държеше с подобаваща за тях увереност.

Накратко, Маня се преобразяваше. И когато веднъж в работно време се подстрига в скъпия френски салон „Ив Роше“ на Тверския площад и се накъдри, заплащайки еквивалента на двеста и петдесет долара, че прибави и пет долара бакшиш, а след това се прибра вкъщи, Мася едва не падна.

Майка й, сива и посърнала до съвсем неотдавна, се оказа красавица от световна класа, и ако не беше на тридесет и девет, и не беше отдала безразсъдно цели пет години от живота си да тъгува и скърби, тя би могла да постигне много!

Та тя не е просто компютърен спец, тя свободно говори английски, а главното — може да стане кралица. Тя трябва да блести на президентските приеми, където се събират олигарсите, тя би трябвало да има компютърна фирма, да провежда някакви преговори или дори да се снима в киното.

Това беше някога, в съветското невзрачно време, когато ръст от сто осемдесет и три сантиметра унижаваше момичето с прякори като „върлина“ или „закачалка“. Световните мерки поощряват съвсем друго. Ето, на конкурсите за красота, ако си по-нисък от сто и седемдесет, няма смисъл да се явяваш!

Мася разглеждаше майка си и в нея се завръщаше нейното любимо, някога тайно развлечение — да вижда във видимото тайното. Огромната Маня, която някога се смяташе за тромава, прегърбена и прекалено голяма за заобикалящия я неин малък свят, преоблечена от бикините до най-елегантния от деловите костюми във всичко модно и вносно, а и с направена прическа, се подмлади най-малко с петнадесет години. Тя беше на двадесет и четири, не повече, но двадесет и четири с оттенъка на тайния опит на млада жена, която има моминско гъвкаво тяло, с английски и компютър, с опита от предишно депутатство, от волейбола и дори от забравената реч пред Генсека — всичко това се съчета, по учудващ начин се сближи и засия с необикновена, вълшебна, съблазнителна светлина.

След фризьорския салон Маня нарочно веднага си отиде вкъщи. Защо ли? Да се покаже на дъщеря си и да я попита по детски: Как е?

Един от мъжете от обкръжението на Вячик караше мерцедеса и чакаше Маня долу. Тя влезе в жилището преобразена, млада, леко възбудена. Стана така, че дори Мася усети нейното несъответствие със заобикалящите я стени. Всички тези леко овехтели в горната си част тапети, престарелите етажерки за книги в Масината стая, на които първо капака се повдига до хоризонтално положение, а после се бута навътре, широкото, но вехто, порядъчно изтърбушено от теглото на Маня, легло, намерено някъде още от баща й, голата синя пластмасова маса в кухнята — всичко това беше от миналото, макар мило и топло, но много старо! А Маня, преоблечена в Шанел и с фризура от Роше, е наминала от някакви съвсем нетукашни места.

Те постояха прегърнати, майка и дъщеря. Мася ту отстъпваше назад, ту се приближаваше, допираше сакото или блузката на новото мамино облекло, или леко пипаше нейната прическа, усещайки меките разпуснати коси. Тя не виждаше мамините ботуши за първи път, беше опипвала на закачалката костюма, но ето че сега всичко това се беше свързало заедно в нещо единно, което дъхаше на друг живот.

Мася веднага разбра, че майка й е наминала само за минутка. Да седи у дома така преобразена, беше пълна глупост — трябва най-после да отиде на театър, на ресторант.

— Тръгваш ли? — радостно я попита и видя в очите на Маня учудване, дори леко отчуждение.

— А ти искаш ли? — попита майка й.

— Искам! — възкликна дъщерята. — Тръгвай. Разходи се. Позабавлявай се. Нека всички да видят каква си ти всъщност!

Майка й погледна надолу, пристъпи от крак на крак, след това въздъхна и отново погледна Мася.

— Щом ти ми препоръчваш… — каза, все едно се шегуваше.

— Дори горещо ти препоръчвам! — отговори й в същия тон Мася.

И майка й тръгна.