Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

9

Обаче всичко това не беше главното в живота на малката Маша, макар че присъстваше и я вълнуваше, караше я да се замисля, но все пак вървеше отстрани.

Главното беше училищният й живот, уроците, учителите, но още и по-главното — хората, момичетата и момчетата с различен цвят и качества.

Сложиха я да седне на втория чин до прозореца до крехката, тъничка Аня Бочкарьова, като преместиха Вовик Лебедински от това място симетрично в противоположния ъгъл — на втория чин отзад напред в редицата до вратата. Той измърмори нещо неразбрано, но пък Анечка приветливо се обърна към новата си съседка и проточи: „Сла-ава богу!“.

В този първи миг на своето преместване от един живот в друг Маша веднага забеляза само още една личност — сивооко русо момче, на успоредния на нейния чин. Още първия ден тя научи от учителката, която го извика на дъската, че той се казва като баща й, Алексей, а фамилията му е просто чудна — Благой.

Алексей решаваше задача по алгебра на дъската, изкара тройка, пльосна се на чина, а Мася разглеждаше това общо взето обичайно училищно зрелище с нов за себе си интерес: момчето й хареса.

Той нервничеше пред дъската, нещичко знаеше, но не точно и учителката, суховата и закопчана до гърлото, както и самото училище, надменно му подсказваше, демонстрираше своето знание на посредствения ученик, натъртвайки думите, все едно забиваше алгебрически гвоздеи в мозъците на класа, като формулира правилото и показа основните грешки, които направи Алексей.

Преди да си седне на чина, той изтри с влажна гъба пръстите си, изцапани с тебешир и се върна на мястото си с гнусливо лице — все едно бе глътнал муха.

Мася мигаше, приемаше ставащото с привикваща усмивка: нови хора, учители, клас — още много сили ще са й нужни. Анечка й прошепна:

— Размина се!

Размина се, учуди се Мася, получи тройка и се размина? За разлика от майка си малката Маша никога не беше била пълна отличничка, но изглежда по наследство се справяше добре с математиката. Към нея се добавяше физиката, а за останалото тя не се напъваше, към литературата се отнасяше просто с любов — нали обожаваше да чете, но съвсем не можеше да запомни правилата на руския език и просто изкарваше тройки. Мъчеше се с историята, общо взето беше равнодушна хуманитаристка.

Впрочем това почти няма отношение към повествованието, малко по-късно Мася ще разбере, че Алексей Благой е съвсем обратното на нея. За него точните предмети са трудна, непоносима скука, затова пък той обожава и познава историята, както и по руски при него всичко е ОК. Единственото общо между тях беше литературата, макар и не класическата, която учат в училище.

Май дванайсет години са прекалено рано за влюбване и Маша и Льошка бяха просто познати, разговаряха по пътя за вкъщи, защото отначало вървяха в една посока и едва после се разделяха. Скоро Мася научи, че Льоха е от потомствено професорско семейство: и баща му, и дядо му, и прадядо му — всички са професори по филология в Московския университет — били са или сега са, има ли някакво значение, защото някакви знания явно му бяха предадени чрез кръвта на предците, впрочем, както и омразата към математиката, и тук нищо не може да се направи: това е природа.

Льошка наистина знаеше всякакви глупости, както сам се изразяваше, знаеше наизуст много стихотворения от най-невероятни поети, за които както провери после Мася, нямат представа не само майка й или Вячик, но дори дядо й Николай Михайлович, все пак човек хуманитарист и историк. Например, той нищо не можеше да каже за арменския поет от дълбока древност Григор Нарекаци, а Льошка направи доклад за него и то такъв, че учителката по литература изгуби ума и дума.

За разлика от всички закопчани, Елисавета Петровна, по прякор Лизуня, беше винаги някак полуразкопчана и приличаше на цветче: блузките й бяха цветни, ярки, с наборчета и дантелки, платки и наставки, а главицата й — червеникава, зализана, загладена настрани и разделена на път — изглеждаше като голяма тичинка сред натрупаните цветни листенца.

Отначало Лизуня кимаше, докато Алексей Благой разказваше, че Григор Нарекаци е учен монах от дълбока древност, живял преди да се навършат хиляда години от Рождество Христово — в деветстотин петдесет и някоя година. Но когато Алексей извади дебела книжка, подвързана с вестник и започна да чете стихотворенията, Лизуня незабелязано отиде до последния чин и като мишле се настани там.

Льошка изобщо не четеше като артист, дори някак суховато, сякаш нарочно чистеше думите от каквито и да е чувства, а пък ставаше нещо поразително.

Те, през цялото време така наричаните деца, все едно бяха хвърлени от някаква скала в нови думи и нови мисли, уж достъпни само за възрастните. И те всички млъкнаха зашеметени, в нито един час не е било толкова тихо, както когато Альошка четеше стихотворенията на арменския монах.

И, разбира се, напразно Лизуня — в този ден жълто цветче с черна глава за тичинка — все пак не повярва в тяхната сила и след като Альошка свърши четенето, започна нещо да им обяснява и допълва, а след това да хвали Благой и да му пише петица.

Работата не беше в това, не беше в похвалите и петиците, а в думите, по-точно в необикновените мисли, които излязоха от полутъмните кулиси на древността и просто удариха тях, новите хора от друг век.

Мася може би за пръв път почувства някаква болка от стиховете. Отначало те я потиснаха, все едно камък й натежа на сърцето, а после в очите й бликнаха сълзи. Тя премига, незабелязано ги изтри с ръкав, а в междучасието попита Альошка:

— Ще ми дадеш ли тази книга?

Той наведе глава и каза:

— Не мога.

След това отстъпи:

— Не се обиждай, но това е дядова скъпоценност, заклех се, че ще я върна у дома.

Мася каза:

— Тогава ми дай да ги препиша. Поне онези стихове, как той моли Бога. Ти прочетете…

Те останаха след часовете и Мася бързешком преписа в тетрадката думите, които така я бяха парнали.

Пожалей ме, мой благодетелю съвършен,

макар жалост да не заслужавам.

И вместо звънката, но презряна мед

дари ме със златото на своята милост.

Не ме подлагай на смъртен страх

и не ожесточавай духът ми скръбен.

Не ме обричай на безплоден труд

като орач на почва ялова.

Не ме обричай да стена и сълзи да роня,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак, влага непроливащ.

Да не достигам, макар да се стремя.

За помощ бездушните да моля,

да ридая без утеха и без отговор,

дано не трябва да моля от глухите.

Дано, господи, не трябва жертва да принасям,

а да зная, че не е угодна тази жертва

и да заклинам онзи, който е глух и ням.

Дано насън или веднъж наяве

не видя теб за миг единствено,

за да не заситя извечната жажда.

Мася преписваше стиховете, усещайки в цялото си тяло хладина. Думите, които тя пишеше, бяха съвсем обикновени, но съединени точно по този начин, ставаха съвсем други, нещо в тях се изпълваше, някаква влага — не светла, не провлечена, а трудна — сигурно влага със съвсем неподходящи за течност определения.

След това си тръгнаха за вкъщи и Мася попита Альошка:

— Ти вярваш ли в Бога?

— Да — отговори той спокойно. — А ти?

— Не знам — обърка се тя, съвсем не очакваше, че и нея ще я попитат за същото. — Сигурно, да… Но не знам как.

— Ясно — отговори Альоша, макар нищо да не беше ясно.

Той искаше нещо да каже или да попита, но не попита, искаше му се да разбере що за родители има Маша, а той вече знаеше, тя беше му разказала преди. Разказала му беше и това, че в семейството са три Марии. Тогава той попита:

— А поне знаеш ли как наричат Богородица?

— Мария, разбира се, но ние не сме богородици.

— Това си е ясно — захили се Благой. — Но все пак можехте да палите свещица за нашата застъпница.

— Нашата? — попита Мася.

— И вашата също — каза той.