Алберт Лиханов
Счупената кукла (25)

4

А после те веднага се преместиха в новото жилище в самия център, съвсем до Кремъл, а Мася се записа в друго училище и само това бе предостатъчно, за да забрави много — едно без съжаление, а друго и с горчив спомен.

Как така е устроен човекът? Много години върви по един и същи път до училището, до магазина, до работата. И свиква абсолютно с всичко: ето тук и зиме, и лете е вечна локва от някаква повреда в тръбите, а през зимата става лед, трябва да намалиш скоростта, да се придвижваш внимателно. Ето тук, кой знае защо има дупка в асфалтовия тротоар и хората, които не са тукашни, и са свикнали да ходят с вдигната глава, често падат, високо ругаят и казват, че някои дори са си чупели крак тук, но нищо не се случва, годините си летят, а така и няма кой да запълни дупката, при това всички мълчат: дали от мързел да се оплачат в домсъвета, дали защото тази дупка не е тяхна лична.

По този начин хората привикват, вписват се, приспособяват се към заобикалящата ги обстановка, но когато дойде време да се разделят със своя мръсен вход и стълбището с нащърбени стъпала, все едно ги е изгризал невиждан звяр-бетоноед, с пощенските кутии, изпочупени и изпогорени от малолетните нарушители на спокойствието, никой не съжалява за тези противни, нали, но все пак привични детайли. Той се радва да ги забрави, само миг и ги забравя. И започва да свиква с други тротоари, входове, стълбища…

А ако те са направо разкошни? Дори във входа има огромни теракотени плочи, домофон, консиерж — ето ти прекрасна нова думичка! — безшумни вносни асансьори, а самият апартамент е просто чудо. Огромен хол — не стая, а зала, после гостна с приказни размери, стаята вдясно — това е кабинетът, по-нататък е спалнята. На другата страна на гостната — прекрасна светла стаичка със светъл еркер: там се появява удобно бюро за Мася и когато седи, има чувството, че плува във въздуха, нали и отпред, и от двете страни се вижда небе, открито пространство, където няма нищо, само върховете на няколко стари елхи и стволовете на немного, но високи брези.

То се знае, Мася участва в подреждането на новия дом само с кратки и скромни желания: леглото е по-добре тук, до стената, гардеробът — до него, бюрото — срещу леглото, до по-далечната стена — малко красиво диванче.

Иска ли й се или не, но Мася мислеше за парите: колко ли струва всичко това? Нали се купуваха мебели не само за нея, но и за гостната, и за спалнята, и за кабинета, оборудваха се две тоалетни, баня с вана, плюс разкошните килими, съдове за кухнята, обзаведена като в рекламните дипляни. С две думи, покупките можеха да се обозначат много просто, но и впечатляващо, нали: като по телевизията.

Сега не трябва и да се пита: видяхте ли, разгледахте ли? Дори и да не искаш, ще те накарат да видиш — какви кухни, спални, кабинети, гостни в „Абитар интериор“, какви кожуси в „Снежната кралица“, какви обувки има, от фирмата на певицата Алла Пугачова: само вади парите! И Мася мислеше за тези пари, но забелязваше, че мисли някак си вяло, някак уморено, това е.

Не както преди, в техните бедни времена: с тъга, с жалост, с възмущение, че са малко, че не им стигат хронично, но живо, ето така. В бедността Мася усещаше някаква живина на своето минало, необходимост да се съпротивлява, да икономисва, борба със самия себе си срещу множество най-различни изкушения: искат ти се пухкави сладки кифлички, завити на рогче, но ти затвори очи и си внуши франзела. Така трябва.

А сега си мислеше за парите уморено и вяло. Те бяха много, макар Мася да не беше ги виждала. Само усещаше следите от тези безбройни и страшни пари — разкошът на диваните в тъмно бордо, белият лак на нощните шкафчета, блестящите огледала, изкусните златни орнаменти на скъпата тоалетна чиния. Може би при Мася заработваше естественият детски имунитет към разкоша и богатството — децата рядко ги разбират и ценят, приемат ги за даденост — не отгоре, пази боже, а отстрани, благодарение на невидимите усилия на възрастните и това е една от съдбоносните грешки на възрастните, дори на много богатите — да скриват, да правят невидими за своите деца усилията, благодарение на които се създават ценностите…

Ах, да! Трудно е да се покажат усилия, които са осъдителни, те са невидими, потайни и затова скривани, особено от децата, защото са срамни.

Но Маня, великолепната Мария Николаевна! Кой би си помислил дори, че тя, отличничката и депутатката, удостоена с разговор от самия Генсек, най-милата жена, изпитала нещастия и бедност, с такова вдъхновение ще се хвърли в дълбините на благополучието?

Какво говорим! Презглава! Изцяло!

Маня като че ли бързаше да се освободи от своята бивша жабешка кожа от приказката за жабата принцеса. Или пък наистина я събуди целувката на съмнителния принц Вячик? С една дума, тя се хвърли в богатството, в лукса, без много да мисли какво ще стане по-нататък.

Кимович беше добродушен — не само не отказваше пари, но и настояваше да ги харчи само за неща от най-висока класа. Така че от Маня се изискваше ново умение — да не се излъже! В изработката, в сравнението, в различното качество, нали както е известно, външно приличащи си вещи могат не просто да струват различно, а да бъдат абсолютно различни: такова е майсторството на западните имитатори. Домът се обзавеждаше качествено и бързо. Маня светкавично изпревари своята училищна консултантка Линочка, като за кратко време научи не само всички мебелни и други центрове за битови прелести, но едновременно с това усвои множество съпътстващи позиции: пощенската кутия, която представляваше плоска и обемна клетка в общия голям шкаф за всички обитатели, напомнящ с нещо на колективна каса, беше отсега препълнен с многобройни персонални покани да влезе в еди-кой си аристократичен клуб, да посети топ артгалерия, да присъства на предпремиерни изложби или чисто и просто да отлети за почивните дни до Париж.

Засега не беше стигала до Париж, но виж, източните прекрасни килими от чиста коприна Маня усвои за отличен, както впрочем и всички останали дисциплини като светилници, хладилници, мразилници, перални и съдомиялни машини, микровълнови печки и термокани, немски и тук-там френски сервизи, кристал и стъкло — боже, нима има предел всичко, сътворено от хитрия човешки ум и съобразителност, за да омае другия човек, и то по такъв начин, че омаяният да се чувства господар?

Дали Маня се чувстваше дама?

Да! Да! Тя се къпеше в радост, в прекия и преносен смисъл на думата. Вечер, лежейки в благоухаещата пяна на ваната, като се вслушваше в гласовете от телевизора, които приглушено се носеха от хола, тя с благодарност, приличаща на любов, мислеше за онзи, който сега седи там, в дълбокия, избран от нея, фотьойл, за рицаря, спуснал се от небето, който решително и без насилие зачеркна нейното минало. Дори като продаде нейното старичко двустайно апартаментче, както винаги сполучливо, Вячик постъпи по царски: вложи в знаменита частна банка на името на Маня четиридесет хиляди долара, без да удържи нито цент. Цяло състояние! Нейно, лично нейно.

Но пък тя знаеше колко похарчи за новия апартамент. И тези четиридесет хиляди бяха зрънца, но работата не е в това, тя бе покорена от благородния жест по отношение на предишния й живот, на нейното жилище, получено като дар от великодушния академик, и по такъв начин към нейното лично достойнство.

На благородството трябва да се отговаря само с благородство — нямаше нужда да бъде учена на тези правила.