Алберт Лиханов
Счупената кукла (58)

Истинският край
Финита ла трагедия

Тя отстъпи, като го видя и да, това не остана незабелязано от внимателните погледи на англичанките. Когато той започна да уговаря Мася да отиде с него да огледат къщата, която ще купува, тя веднага разбра, че това е уловка, за да я измъкне оттук и да постигне своето.

Тук не можеш да крещиш — безполезно е, не можеш да извикаш майка си — далече е, няма да се втурнеш към баба си. Дори на покрива не можеш да се изкачиш, за да избягаш от момчетата: всички тавани са старателно заключени и всички са строго наблюдавани.

Тя не тръгна. Виждаше как той кипи, просто клокочи — но нищо не можеше да направи: не бяха ги заобиколили любопитни, както това можеше да стане в Русия, но не отместваха поглед: ако една ги оставяше, заменяше я друга — възпитателка, вратарка, съученичка. Наистина чудна работа: при цялата външна благовъзпитаност и полезно равнодушие — заострено внимание към всеки детайл. Просто нация от шерлок холмсовци. Но това е хубаво. Това означава още и внимание.

Мася бе спасена от английското внимание. Но не за дълго.

Наистина я извикаха при директорката и всичко, което беше с адвоката с хубав костюм, можеше да е така.

Само че по време на пиенето на чай директорката беше по-умна. Тя не се възхити от богатството на руснаците, а се вгледа втренчено в Мася и я попита:

— Нещо безпокои ли те, момиче?

Мася вдигна рамене. Тук тя се чувстваше свободно, никой не знаеше за предишния й живот и това я отпускаше, позволяваше й да бъде откровена, ако трябва. Само че тя не знаеше какво я безпокои. Ами да, безпокои я, че Вячик я беше намерил, нима майка й беше му казала адреса, безпокои я и това, че наистина беше купил къщата. Бесен един такъв.

След това каза на директорката:

— Да, госпожо, безпокои ме. Но — какво? Не зная. За какво са тези ключове и документи?

— Ти разговаряш ли с майка си? — настоятелно я попита началничката.

— Тя трябва да ражда. Сега не й е до мене.

— Може би трябва да отлетиш до вкъщи? За уикенда?

Ах, английска лейди! Да бях ви разказала всичко!

Още веднъж и още веднъж долиташе Вячик и я викаше със себе си. Както каза, къщата бе обзаведена с мебели. Тя знаеше какво прави, но тръгна. Той имаше аргумент: най-после синът му се беше родил — нейният природен брат. Бяха го нарекли Игор. Освен това позвъни и майка й. Тя знаеше, че Вячик е в Лондон, че е купил къща, много се радва за това и нареди на дъщеря си непременно да отбележи раждането на брат си.

В колата Мася беше много мрачна. Вячик сам шофираше взетия под наем мерцедес, често бъркаше имената на улиците, сверяваше ги с картата, Мася му подсказваше, свила се в ъгъла на задната седалка.

Спомняше си разговора с майка си. Беше някак си празен. Майка й се радваше, малкият я бе завладял докрай и изглежда беше забравила всичко — как я защитаваше от Вячик, как извърши конспирация, като изпрати Мася тук. Навярно отдавна знае за неговото идване в училище, а мълчи и сега — такъв разговор, все едно че нищо не е било.

Става така, че хората имат много да си кажат един на друг, а се отървават с нещо маловажно. Накрая Мася попита:

— Можеш ли да ми изпълниш една молба?

— Разбира се — лекомислено отговори отличничката. Какво е за нея обикновената молба на дъщеря й?

— Само че бързо! С „Федерси експрес“, за да я получа утре?

— Няма проблем. Казвай!

— Изпрати ми иконка на пресветата Богородица. Малка, но да бъде осветена.

— Очаквай я!

С това и завършиха разговора, а сега Вячик я караше към къщата край Лондон, която беше купил.

В къщата нямаше никой.

В средата на долната зала — наредена маса, две свещи, газовата камина пламти със синкав огън: всичко е не по руски.

Те влязоха и Вячик я сграбчи веднага, смачка я, скъса й дрехите.

Мася се съпротивяваше мълчаливо, без сълзи, до последно, докато можеше.

След това поиска незабавно да я закара в училището.

Той се опитваше нещо да й говори, убеждаваше я да остане, поне да вземе вана, но Мася го заплаши, че ще излезе на улицата в този разкъсан вид и ще се обърне към полицая.

Послуша я. Седна на волана, откара я в училище.

Нейното появяване предизвика суматоха. Извикаха директорката и тя, като погледна момичето, отиде в кабинета си. Обади се в Москва, поговори с майката. Разговорът записа в тетрадката, по-точно своята информация, предадена в Москва: дойде бащата на момичето, отведе я, както каза, в купената къща, бързо я върна с разкъсани дрехи, тя е в недоумение: дали да съобщи в полицията?

— Не — каза майката, — ние сами ще се оправим, това е някакво недоразумение, не може да има нищо лошо.

Бдителността на директорката много й помогна. Две инспекторки, дежурни в общата спалня, по нейно предложение написаха свои рапорти.

След завръщането си момичето взе душ и се преоблече. Скъсаните дрехи прибра в своя куфар. Млъкна.

Мълчанието й продължи едно денонощие. После куриерът донесе пакет от Москва за руското момиче. Там имаше красива нова икона на Богородица с размера на картичка. Съседките й по спалня после казаха, че през нощта момичето е стояло на колене пред шкафчето, на което бе сложила иконката. Молела се горещо.

Спазвайки конвенцията за правата на детето, на децата в училището бе разрешено да се молят на своите богове, макар Богородица и при католиците да бе Богородица. Това не предизвика никаква тревога. Освен това момичето изпрати пратка и няколко писма. Но това не беше забранено.

След това ги заведоха на екскурзия в Лондон.

Мася беше ходила там, но пътьом от аерогарата, а днешното пътуване с училищния автобус имаше тематичен характер и се посвещаваше на Биг Бен, Трафалгарския площад, Темза… Когато, слезли от автобуса, момичетата с еднакви униформи излязоха на моста над реката и достигнаха средата му, където височината е опасна, една от тях, леко се забави, прехвърли се през заграждението и падайки, се удари в каменните блокове на моста. Загина веднага.

Това беше Мася.

Полицаите веднага дойдоха в училището, директорката им показа своя запис на разговора с Москва и докладните на дежурните. Тя имаше също и адреса на лондонската собственост на семейството, но там не намериха никого.

След това директорката се обади по телефона на майката. Направи това в полицейския участък, до нея стенографката, надянала слушалки, включени към телефона, безшумно натискаше копчетата на своята клавиатура. Началничката на заведението предаде своето съобщение. От другата страна на жицата се разнесе хъркане и несвързан вик.

Това и записаха в протокола.

Докараха Мася в Москва след три дни, в цинков ковчег и я погребаха в Новокунцевското гробище за знаменитости, като я прехвърлиха в полиран вносен ковчег за три хиляди. Долара.

Целият клас дойде на погребението, защото литераторката Лизуня каза на учениците, че ще е грях, ако не се сбогуват с Маша.

Мася не изглеждаше страшно в ковчега, защото се бе ударила в камъните с гърба и тила. Лежеше все едно е заспала. Сега ще се събуди и хайде на дискотека — роклята й бе копринена, тъмносиня, с бели панделки на гърдите. Наистина ковчегът беше отворен до половина.

Майката и бабата на Мася стояха в черни рокли от двете страни на ковчега, галеха я по бузите и по челото, сякаш искаха да я събудят, но напразно.

А най-високо от всички, ридаейки, плачеше Анечка Бочкарьова. Преди да сложат капака на ковчега, тя положи до Маша изтъркана кукличка в остаряла рокличка.

— Чия беше тази кукла? — после Лизуня попита Аня.

Тя отговори:

— Моя.

А след три или четири седмици пощальонът достави направо в училището бандерол от Англия за Аня Бочкарьова. Донесе я от учителската стая отново Лизуня, а Аня веднага заплака:

— Това е от Маша!

Пред целия клас отвори кутията и извади оттам куклата с незатварящите се очи. Когато по инерция Анечка я обърна, за да й се затворят очите, те както и преди гледаха напред. Анечка се разрида.

Дори и момчетата бяха потресени.

Но преди тази пратка из училището се разнесе още една зловеща новина.

Лизуня дойде в класа през голямото междучасие и направо падна на учителския стол.

— Чуйте — каза тя и всички седнаха по местата си. — Това е ужасно. Но вие трябва да знаете. Машината майка, Мария Николаевна е убила своя мъж.

— Как? — изтърси някой.

— С пистолет. В упор. Веднага. И е извикала милиция.

— Какво ще стане сега? — попита друг.

— Арестували са я. Бабата е взела малкия. А дядото на Маша е получил инфаркт.

Класът седя в мъчителна тишина цялото междучасие.

После, когато порасне, Анечка Бочкарьова ще каже:

— Това междучасие беше равно на цялото ми училище, на всичките единадесет години!

О, МАЙКО НЕБЕСНА, ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ, ЗАПАЗИ НА РУСИЯ НЕЙНИТЕ ДЕЦА!