Алберт Лиханов
Счупената кукла (12)

2

Наоколо е пълно с невидимо. Например мъката.

Възрастните мислят, че тя не помни баща си, защото нямаше още пет годинки, когато той умря.

А пък той не умря, а загина, но нито Мапа, нито дядо й казват така. За тях той просто умря. Но нали умират в леглото от старост или в болницата от болест — нищо не може да се направи, така е устроен светът. А загиват от вражески ръце, от куршуми, както това се случи с баща й. Но кой знае защо старите се срамуват да го признаят. Просто: умря.

А Маня мълчи.

Малката Маша добре помнеше как вървяха с майка си по широката улица, водеща към телевизионния център. Маня — голяма и силна, с рамене, някога високо вдигнати, след гибелта на мъжа си изведнъж се изгърби. Може би направо там, в моргата, върху неговия ковчег я прегънаха нейните мисли. Прегърбена, хванала Мася за ръка, тя се луташе по платното покрай бордюра, а задминаващите ги или пък обратно — летящите насреща коли — нахално им светкаха с фарове или безпардонно свиркаха. Младата потисната жена и момиченцето край нея им пречеха да се втурват напред, да се престрояват като почти се блъскат една друга, с една дума движеха се неизвестно накъде и неизвестно защо и изобщо не им беше до тях двете, които се тътреха кой знае накъде.

Маня нито веднъж не каза на Мася защо идват тук — и през лятото, и особено през есента, единствено пропускаха зимата и пролетта, защото всичко беше затрупано със сняг или наводнено с мътни локви, но малката и без думи знаеше защо те са тук.

Дядо й Николай, учен човек, веднъж се изпусна и каза, че през онази вечер хората са се криели зад бордюрите на тротоара, за да не ги убият. Но все пак умирали. И отначало Маня идваше тук и не непременно с Мася, но водеше и нея, и най-малката Мария знаеше какви празни, безумни и прозрачни ставаха очите на майка й, когато тя вървеше покрай бордюра, направо на пътя. Беше опасно да пуска майка си сама — на този останкински булевард, редом с озверелите безмилостни коли, блестящи с бездушния си лак, тя беше безпомощна и беззащитна.

Мася неведнъж си мислеше, че майка й идва тук нарочно, за да я блъсне някоя полудяла кола, но тези препускащи, нахални, равнодушни коли в някакъв последен миг винаги удряха спирачки или завиваха преди високата, лошо облечена жена с момиченце и, форсирайки двигателя, като опасни недоволни железни зверове се понасяха нататък.

Мъката също е невидима, мислеше си Мася. Мама върви по пътя, мамините рамене са наведени, тя е мълчалива, но това са само последствия. Самата скръб не може да се види. Тя няма плащ, лице, глас, походка… А има следи от нея. Навярно ненапразно разни там художници рисуват смъртта като скелет, а в киното и по телевизията просто измислят разни страшилища, но това е кино, в него колкото по-страшно покажеш нещо, толкова по-добре. Затова всички се стараят, защото мъката, както и вятърът, не можеш да я видиш, а само да я почувстваш, да я изпиташ, да я усетиш.

Когато има вятър — дърветата се огъват. Те са безгласни, затова просто се люлеят, губейки клонки, а понякога се и чупят. Човекът може да вика и да плаче, той може да страда и той вика, плаче, страда, когато му е зле, когато губи близък човек, а ако млъкне, това значи, че: или се е утешил и раната е отболяла, успокоила, превърнала се е в белег, или му е толкова тежко, че самият той има нужда от спешна помощ.