Алберт Лиханов
Счупената кукла (53)

9

Най-трудното в разсъжденията на големите Марии остана за накрая. Като изслуша хладните разсъждения на дъщеря си, Мария дочака и горещи сълзи. Как без тях!

Маня плачеше и признаваше вината си — че не е забелязала, че прекалено се бе отдала на своето положение, а би трябвало да оставя нощем в стаята на Мася поне Елза или да постави много здрава ключалка на вратата на момичето.

— Но той е звяр, мамо, повярвай ми — ридаеше Маня — и какво да правя с него, изобщо не знам.

— Добре — отговаряше Мапа, изработвайки системен подход. — Хайде да обсъдим как да предотвратим повторението.

— Може би да се премести при вас?

— А училището?

Те млъкваха и съсредоточено прехвърляха малкото варианти. Разбира се, никой от тях не беше изход напълно. Все едно отгатваха още дореволюционната гатанка за стареца, вълка, козата и зелката — как да ги преведе на другия бряг на реката, така че всички да останат цели. Само че тук е по-трудно, макар също да е гатанка. Може ли да бъде решена мирно?

— Аз самата се страхувам да остана насаме с него — казваше Маня, — това може да свърши зле в моето положение. Да взема Мася при мене? Но това е неудобно. Да опитам да помоля Елза. Нека да понощува с нея.

— Елза ще го спре ли?

— Трябва.

Те така се уговориха, ако изобщо може да се уговаря човек на такава тема. Оставаха неясни детайли: как да обяснят на Елза, какво ще си помисли тя и изобщо дали ще се съгласи — нейните задължения са съвсем други. Впрочем за пари…

Но разговорът с Елза не потръгна. Маня съвсем не можеше да отговори на незададения от Елза въпрос — ами ако при мен… Какво да правя тогава? Да викам? Да се бия със стопанина? Въобще какво трябва да направи немладата икономка, ако зрелият мъж, при това пастрок, се втурне през нощта в спалнята на момичето?

Маня, разбира се, много беше научила в тези експресивни месеци на новата си действителност. И от много се бе отучила. Научи се да преодолява срама, да отстъпва, когато прагът не беше много висок. Отучи се да си спомня за съвестта, ако угризенията нямаше да са прекалено опасни. Но сега не можеше да преодолее линията между себе си и Елза, както и да се опитваше. Привечер просто я помоли да замъкнат заедно с Мася до вратата на стаята й масивния диван, сложи възглавница и легна на него. Направи барикада: опитай се да я превземеш.

И така, при завръщането на Вячик вкъщи, обстановката беше следната: Мася в стаята си под ключ. Пред вратата й — гигантският диван с тежкотоварната майка, в кабинета — Елза: нейната врата е на верига, полуотворена и при нея е телефонът с твърдото указание да звъни. Къде?… Дори и на милицията.

Когато в полумрака щракна ключалката и на килима безшумно се появи Вячик, който бе закъснял прекалено много, в жилището отначало настана пълна тишина. Изглежда той оглеждаше подготвеното поле на битката, полето на съпротивата.

После шумно въздъхна и се изкикоти. Като от време на време се хилеше, той отиде в спалнята и затвори вратата.

Цяла нощ Маня се бори със себе си. Цялата й физика, цялата й презряваща натура я дърпаше надолу, към съня, в тъмата, в безразличието. Душата й, а може би остатъците от нея, целият й минал живот, вече само остатъците от него, не й даваха да пропадне на това дъно, все едно насила я принуждаваха да разбере какво се бе случило и каква беда е връхлетяла върху всички тях. Все едно в тъмата на полусън-полуяве, затворена денем с ключалката на логиката, според която по-добре е да се премълчи, защото все едно вече няма, няма щастлив изход, се изтръгваше на свобода, разрастваше се до огромни и затъмняващи всичко размери — затъмняващи небето, слънцето, разума, сметките — и мяташе трескаво глава, караше пръстите да се свиват в ледена треска, с гръмки и чести удари раздираше сърцето. Боже мой! Какво да прави? Какво да прави?

На сутринта, едва се развидели, Маня звънна на майка си и докладва, че барикадата е издържала изминалата нощ и те се уговориха, че Петя, шофьорът на Мапа, ще закара на сутринта със стария фолксваген Мася на училище, а след часовете ще я върне обратно, докато те не намерят изход от положението.