Алберт Лиханов
Счупената кукла (36)

3

Но, както е известно, за всичко трябва да се плаща и преживявайки весело младостта си, към върха на своя делови успех Вячик се оказа някак празен.

Стотици женски лица, нито едно от които не предизвикваше спомени, рядката опитност, която практически изключваше морални загуби от различен род за ухажване и подобно угодничество пред слабия пол, безотказната физиология плюс изглежда зашитото топче, превърнаха Вячик в някакво чудовище.

Като се замислеше, той се плашеше от себе си. Съдбата му предостави невиждан материален шанс. Но той не знаеше за какво му е това богатство: душата му беше пуста. Той гледаше на жените с пълно безразличие. По-точно във всяка виждаше партньорка за леглото. Преди армията неговата невзискателност го тласкаше към всеядност. За себе си той знаеше, че е готов да преспи с всяка, по всяко време — ако пред себе си нямаше пълен крокодил или презрял бут. Женските истории, опитите за флирт, нежност на заем не го трогваха. Властно и немногословно получил своето, той незабавно забравяше своята клиентка. Или пациентка?

Обаче всичко това влизаше в противоречие с неговото положение. Трябваше му имидж на семеен. Готов беше да плати. Тъй като не беше глупав, разбираше, че това още не е всичко. Парите бяха циментовия разтвор. С негова помощ трябваше да построи и то не какво да е, а семейство.

Решително не го вълнуваха младичките хубавици — познаваше тяхната ненадеждност. Маня, с нейния величествен ръст, образование и скършена съдба му се стори първо — сигурна, второ — чиста. А и трето — нейната маса предизвикваше в него буйността от млади години. Неслучайно любимата му поговорка беше: „В леглото всички са равни“.

За известно време той се оживи, помисли си, че неговите планове са се оправдали. Мисълта му беше пълна с големите харчове — жилище, обстановка, нови познанства — и онези към които се стремеше и за които Маня помагаше да ги осъществят, и стихийни, формиращи някаква класа на общуване. То се знае, много важни персони, VIP.

Всичко това занимаваше Вячик, но пък не го променяше много. Несъмнено на четиридесет и пет не е грях и да се промениш, но ако към това те тласкат обстоятелствата. И между впрочем, съвсем не благоприятните.

Да се промени към добро на богатия и лакомия за още печалби най-добре ще му помогне разорението, на суетния — ударът по самолюбието му, на крадеца — собственото му ограбване. Но засега всичко си върви по реда и богаташът забогатява, суетният се ползва от лъжливия успех, а онзи с мръсните ръце безнаказано краде, на всички тях им е трудно да станат други.

Та и Вячик скучаеше. Особено оттогава, откогато голямата му жена предпочете бъдещото им дете пред него. Скри се, заключи се в кабинета със здрави ключалки и пет пари не даваше за неговите желания. Но нали не тя, а той направи всичко: жилището, благоденствието и дори бъдещото дете, за какво ли му е то!

Вячик нито веднъж не помисли с радост за това бъдещо дете. Да, той знаеше, че така е прието, разбираше, че това само ще подобри неговия имидж и че щом прави нов дом, няма да мине без дете. Но бебето не го интересуваше.

Беше време, когато заспивайки, мислеше за пари, за много хиляди долари и в страха си се сепваше: излиза, че трепейки се цял ден да работи и да хитрува, преди заспиване той няма за какво да помисли, освен за пари. Но парите са много, те вече стигат не само за един негов живот, а той все пак мисли за тях. Какво излиза, че е роб ли? На пари, на големи пари — но е роб?

Сега към манията за пари се прибави и манията към дома — към този апартамент, банята с позлатени кранове и тоалетната чиния със златни инкрустации по седалката. Преди заспиване той мислеше за парите и за цялото това богатство, но колкото и да се опитваше, не можеше да помисли за приятелите, които впрочем той нямаше — имаше прислуга; а за приятеля, станал олигарх, той самият беше прислуга, не можеше да помисли за жена си — той не я обичаше, а просто я нае, за да харчат заедно парите, да си споделят нощем съпружеските нужди, дори да роди, ако се роди някой, пак той го е наел. И никога не мислеше за свой собствен син. Или за дъщеря.

Вячик страдаше от безнадежден, но не много рядък комплекс…

Наблюдавали ли сте някога как малчуган строи пирамида от цветни пластмасови кубчета? Той работи с увлечение, търпеливо, радостно. Ето пирамидата е готова. В най-добрия случай той ще повика майка си, за да й покаже своята работа. Но може и да не я повика.

Той може да погледа пирамидата няколко мига, а после с един замах да срути своята постройка.

Защо ли? Не му е харесала? Той няма да каже така. „Но ти си я построил!“ — „Е, та какво?“

Съзидание и разрушение, доброта и жестокост учудващо се сливат в едно дете, напълно нормално, както ни се струва. При това разрушението е част от съзиданието, макар тук да се крие парадокс. С годините възпитаният или внушен рефлекс ще му позволи да отдели съзиданието от разрушението. Ами ако този рефлекс не е добре затвърден?

Вячик беше сащисан от отказите на Маня. Полов атлет, тъпкач, намерил във всекидневната връзка ефективен начин да се разтоварва, сега се мяташе като — наистина! — свободен вълк единак, затворен в клетка. Връзката с жена напомняше гръмоотвод за неговата странна корейско-украинска порода, за хормоните на Изтока и Запада, кръстосани на луковите плантации в Южна Украйна, а после захвърлени в самотно неуправляемо саморазвитие, което беше намерило такова странно въплъщение.

„Какво трябва да правя сега? — примитивно се питаше Вячик. — Да кръшна?“ Но се сдържаше — сега, колкото и да е странно, това би изглеждало позорно и не за кой да е, а за него самият!

Той правѝ, правѝ свой дом, създаде семейство, нае си жена и то с дете, направи всичко за тях, а сега няма нищо! — той! — нищо! — не става! Каква глупост…

Разсърден, Вячик се мяташе в клетката си, построена от него самия — дори за него самия! — и го изпълваше жестоко желание — да прати по дяволите цялата тази пластмасова пирамида.

И му се иска, но няма сили! И не бива! И той се мята, мята — очите му кървясват, челото и горната част на главата му се изпълват с жестока болка и то такава, че главата му натежава надолу.

Вячик не гледа хората, своите служители, не ходи при приятеля си олигарх, страхува се, че съвсем безпричинно ще го погледне с тежък поглед, който няма никакво отношение към него и ще събуди подозрение. С него се страхува да говори и прислугата му, само ласкателно му се усмихва тази непробиваема, нежелаеща нищо да приема немкиня Елза.

Вячик отива в офиса, хвърля сакото и се изляга на кожения диван. Не помага и фитнес клуба със сауната. През деня — той през деня се изтърсва там — а там има само жени, съпруги на богати мъже — мъжете все пак са на работа, и той изглежда като някакъв безделник, бандит или по-лошо — килър, чиято работа е през нощта, така че денем той спи или се отдава на затворената верига от скъпи удоволствия.

От самотата в клуба — без да се броят хората от охраната, с тях по-добре да не се говори, освен да си припомнят стари вицове, всеки охранител трябваше да бъде почтителен и да не е приказлив — на Вячик му ставаше тежко, физическите натоварвания и изморителната баня и тези преследващи го мисли за парите, и пирамидата от пластмасови кубчета не снемаха напрежението, така че вечер, като си отидеше вкъщи, той хапваше, затваряше се в спалнята и дремеше, докато не го победи несигурният сън.