Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

9

Мъжете играят второстепенна роля в това повествование, макар да е известно, че всички беди идват от тях. Засега на близкия хоризонт се намираше само Николай Михайлович, съпруг на първата Мария, баща на втората и дядо на третата, без да се смята ударната производствена четворка, която така и ще си остане далече.

А Николай Михайлович и след всички исторически промени си оставаше както преди съзерцателен и замислен, само мислите му решително се промениха. От мечтания, свързани така да се каже с политическото устройство на съветския живот, той не съвсем плавно се прехвърли към доста низки и подли мисли, привнесени от реформираната Русия.

Впрочем, той се оказа може би сред първите, върху които истинската демокрация пробва своите нокти — да не повярваш! А стана много просто — фасулска работа.

Веднъж, когато хората още ликуваха нощем пред телевизора, гълтайки речите от последните конгреси на народните депутати на СССР, въобще не предполагаше, че изпълненият с хора и светлини Кремълски дворец е чисто и просто „Титаник“ в последните мигове на своето плаване, вече заобиколен от заплашителни айсберги, в кабинета при скромния заместник по науката на архива — дори не влезе, а по-скоро намина много подвижен, мършав нисичък господинчо, представил се като московски кореспондент на известен испански вестник, който впрочем влизал в „световния пул“ на най-известните всекидневници в света.

Николай Михайлович не беше разглезен от подобен род връзки и в предишни времена, за да не се цапа и да рискува, непременно би отпратил кореспондента при директора, още повече че той беше там — Николай Михайлович знаеше това със сигурност. Но времената решително се променяха, свободата с разните си съблазни нахлуваше през всички врати, мнозина, без да изключваме и нашия герой, откровено завиждаха на депутатите, избрани свободно, и затова без кой знае какви достойнства, във всеки случай, с повечето от тях можеше спокойно да се състезаваш, както по нивото на говорене, така и, напълно по модата, с новото мислене — къде е ударението, така и не се разбира: дали както е в речника, или както е при Генсека, делика-а-тно въпросче, та ето, в това време, когато тежките окови като че ли бяха леко паднали, тогава намина при Николай Михайлович този пъргав собствен кореспондент на знаменит вестник — да оставим настрана неговото истинско име, нека да е Карлос.

Карлос, седнал на крайчето на дивана, като подскачаше и танцуваше, хвърли пред Николай Михайлович чудесен микроскопичен диктофон и започна да му задава въпроси, впрочем доста обикновени — за работата на архива, за неговите научни издания, за достъпността до материалите и най-накрая за секретните фондове. Моля ви, не е ли дошло времето внимателно да ги отварят: навън е политическа пролет!

Николай Михайлович се изпоти. Изкусен в мислите си какво значимо място би могъл да заема в стратегическите заведения на политическата мисъл, на практика, както вече знаем, беше мълчалив и изобщо не беше решителен, благодарение на което се държеше много години на своя стол. А сега зам.-директорът изведнъж с прозрачна ясност разбра, че е дошъл неговият час, не бива повече да клинчи и да се тутка. Може и да не дочака втори такъв господинчо — той има право да отиде право при директора, или при другия зам., или изобщо в друг архив, макар те да не са много.

Така че Николай Михайлович този път се изпоти не тайно, а явно, с цялата сила на своята плът, струваше му се, че дори до слиповете, и започна да нарежда, че да, отдавна е време да се отворят архивите, особено които се отнасят до обикновените хора! Има толкова непрегледани документи още оттогава за Ярославското и Тамбовското въстание, жестоко потушени от Чека, за разкулачването и разказачването — и в техния архив, щом стана дума, лежат хартии от много отдавна — с личните парафи „за разстрел“, кажи-речи на всички членове на Политбюро, включително и на самия Сталин.

На тясното, издължено, цялото в бръчки и очевидно силно износено от разнообразни мисли чело на испанския господинчо, който впрочем говореше руски без акцент, нищо не се отразяваше, макар че Николай Михайлович се стараеше с всички сили. Той просто напрегнато, без каквито и да емоции слушаше думите на зам.-директора, изглеждаше, че предварително знае какво и как ще го каже Николай Михайлович, така и впрочем завърши всичко. Като се повъртя и потанцува със задника си върху стола, без да изрази нито възторг, нито учудване, господин Карлос скочи, грабна микрофона, обясни, че ще дойде след няколко дни и изчезна като остави пъстра визитна картичка.

Николай Михайлович взе да се измъчва от страх. Разбира се, при него и преди бяха идвали кореспонденти, но те бяха от социалистическите страни и си знаеха мястото. Никога и нищо не питаха за секретните фондове, прекрасно знаейки за тяхното съществуване — обратното просто би се считало за провокация, за което беше длъжен да съобщи на директора. Но сега настъпиха други времена, соцстраните бяха заети със своите си работи, това се отнасяше и за собствените кореспонденти на техните вестници, но ето този Карлос… Как ли ще свърши всичко това?…

Някъде след седмица и половина испанският кореспондент без акцент позвъни на Николай Михайлович и му съобщи, че разговорът с него е публикуван и той би искал да му донесе вестника, но бърза за делови обяд и го моли точно в определения час, без да закъснява, ако може да излезе от зданието на архива. Той ще пристигне и просто ще му предаде интервюто. Николай Михайлович, то се знае, се съгласи.

Карлос наистина пристигна със стар, но луксозен мерцедес, а го паркира някак неумело, по-далече от входа, така че на Николай Михайлович му се наложи да повърви до колата. Вратата на шофьора беше отворена, за учудване испанецът приветливо се усмихваше и изобщо не бързаше за никъде, както се изясни в края на краищата.

Той държеше в ръка своя вестник, много дебел, явно авторитетен, и когато го разтвори пред Николай Михайлович, който седна до него, той видя на първата, най-главна страница своята снимка, своето име и началото на интервюто, което продължаваше на другите страници. Той се смути. Порази го едрият шрифт на заглавието, едро набраната му собствена фамилия и след двоеточие нещо за кремълските тайни, това той можа да разбере и без да знае испански, но по-нататък?

— „Ще бъдат отворени“ — преведе Карлос и се разсмя. — Отлично интервю, професоре. — Боже, него никой никога не беше го наричал професор, пък той и не беше. — Помните ли, че ви разказах са световния пул? Сигурно не сте разбрали съвсем… С една дума, това интервю е напечатано в един и същи ден в четиридесетте главни вестници в света: „Ню Йорк таймс“, „Дейли телеграф“, „Фигаро“, „Стампа“… — той изброяваше и изброяваше, а Николай Михайлович отново бе обхванат от огън, той, макар и да не беше професор, знаеше от жена си това-онова за човешкия организъм и в частност за своя, досети се, че приливите на климакса са характерни не само за остаряващите жени, но и за мъжете, които са си изпели песента, и често това съвпада с напрежението, предизвикано от външни причини. Което се случваше и сега.

Боже мой, без дори да подозира, само за час той беше станал знаменит! Сякаш беше чул неказаното, Карлос потвърди: „Днес вие сте знаменит!“. И тогава Николай Михайлович, виж ти, съобрази на кого му прилича този слабоват и извънредно подвижен господинчо: на Дявола! Може би има в обувките си копита, и на атеиста Николай Михайлович му се прииска да се прекръсти, но само можа да погледне долу, към педалите на мерцедеса, където в полумрака свършваше тялото на Карлос.

— Вие какво? — учуди се той, разбрал посвоему зам.-директора. — Не ми ли вярвате? Но това е така! И навсякъде интервюто е отпечатано с вашата снимка! Публикацията — продължаваше Бесният напористо, — предизвика хубава реакция в света, затова получих разпореждане от своя вестник да ви изплатя хонорар. — Той протегна на Николай Михайлович продълговат, по западен образец, не като нашите къси, незалепен плик, който неведнъж се бе явявал в мечтите му.

Николай Михайлович го отвори и полуизвади пет зелени банкноти по сто долара.

Дали издиша задържалия се въздух в гърдите му, дали учудено ахна, но Карлос се засмя и каза:

— Не се вълнувайте, всичко е законно, нима вие никога не сте получавали хонорар?

Николай Михайлович кимна, изкряка — че как, получавал е, разбира се, а Карлос му протягаше хартийка:

— Тук ще трябва да се подпишете. И не се безпокойте, подписът е необходим само за нашия счетоводител. Тук това не засяга никого.

Николай Михайлович се разписа, сложи плика в джоба си. В действителност той бе обзет от суетна гордост. Интервюто с него беше публикувано от безброй вестници. Трябва да се радва, какво повече? И трябва да благодари на този испанец, още повече че той разказа, че е израснал в Съюза, че родителите му са загинали по време на гражданската война и той е израснал в съветски детски дом, което обяснява защо не говори с акцент. А сега като почти всички деца на антифашисти, той се е върнал в родината, завършил е университет, работи във вестник. Франко го няма, крал Хуан и красавицата кралица са просто прелест, така ли е, Николай Михайлович?

Той кимаше, отново и отново гледаше първата страница на испанския вестник, сравнението на Карлос с дявол вече не му идваше наум, и тук испанецът каза с един твърде задушевен и приятелски глас:

— Простете ми, но искате ли съвет?

— По каква причина — измънка Николай Михайлович.

— Ето какво, не проспивайте, не изпускайте своя шанс.

— Какъв? — все още не можейки да съобрази, попита той.

— Много просто. Тук вие седите на планина от злато. Виждате ли как се променя вашата страна? Пред очите ви! И сега има интерес към нея. От най-различен вид. Днес може всеки ден да се печатат материали за Съюза. На всякаква тема. Приема се с възторг. Особено, разбира се, сензациите. Откритията. Отворете вашия архив!

— Ама аз… Това не е в моите компетенции.

— О! — разочаровано възкликна Карлос. — Това трябва да се направи без компетенции. Когато разрешат официално — разбирате ли! — вие няма да трябвате, а сега!

— Но как? — каза зам.-директорът.

— Много просто — разсмя се Карлос. — Вие вече изминахте половината път. Ще изминете и втората половина. Това ще се заплаща, така както сега, съвсем адекватно и тук, повярвайте ми, няма никакво престъпление пред никого. Направете ксерокопия и ми ги дайте. Аз ще ги публикувам. Ето вие говорехте за селските въстания. Още малко и никой няма да дава пет пари за това. Но сега! Аз ще ги взема. Помислете. Колкото е по-секретен материалът — помнете, това е само засега — толкова по-висок ще е хонорарът.

Те замълчаха. Карлос се усмихна.

— Нали не ви предлагам да продадете военни тайни, аз не съм шпионин. Във всеки случай, време е историята да бъде разкрита.

Те се уговориха, че като размисли, Николай Михайлович ще му се обади и ще поговорят в спокойна обстановка.