Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

3

Това мамино идване, нейното луксозно, преобразено от цивилизацията появяване, Мася осъзна чак след няколко часа. Тя дълго не заспиваше, очаквайки Маня — от театъра, ресторанта, гостито — къде ли още можеше да бъде?… Заспа, без да изгаси лампата над леглото си. Събуди се късно през нощта и радостна, че ей сега ще се прегърнат и ще си пошепнат с нея, изскочи от леглото към мамината стая. Леглото й беше празно. Трудно заспа отново, засега само досещайки се за това, за което беше идвала майка й.

На сутринта отиде сама на училище. Стопли си чай, закуси с вафли и сладки. В часовете беше разсеяна и мислите, които се въртяха в главата й, съвсем не бяха на дванайсетгодишна.

Вчера майка й беше отишла в друг свят. И беше дошла при Мася, за да се сбогуват. И с нея, и с общото им минало. Издокарана, красива, готова да продължи по-нататък живота си. Дори на децата е известно на каква цена. На цената на промяна на живота. На забравяне на миналото.

Колко ли може да се лигавиш с това минало, а? Животът си върви, не стои на едно място. И майка й трябва нещо да направи.

Като удряше раницата по коляното си, малката Маша излезе от училището и отново видя мерцедеса. И майка си с Вячик. Майка й беше в елегантно кафяво манто, такива бе виждала в американските филми по телевизията. И до нея стоеше Вячик. В дълго, също кафяво палто. Най-отгоре, върху палтото имаше бял шал. А на врата му се чернееше папийонка.

Бяха стъпили на размразяващия се лед, а майка й беше с обувки на висок ток, кафяви, като цвета на мантото. И държеше в ръцете си люляк. Люляк в началото на зимата — това е трудно да си го представиш…

Ето в такава празнична премяна се появи пред Мася нейният нов, напълно преобразил се живот: мерцедес, блестящ с излъсканите си калници, издокарана, невероятно висока мама, станала заради токчетата по-висока от Вячик с глава и половина и мургавият човек с бенка над устната, която му придаваше странно очарование.

Тази цветна картина край училището Мася запомни завинаги и тя висеше в съзнанието й, както висят на стената сватбените снимки. Всъщност това си беше сватбена снимка. Когато малката Маша се приближи до майка си, майка й с подчертано бодър глас й каза, че те са наминали към училището на път след гражданското, а сега всички отиват на обяд в ресторанта, където вече ги чакат баба й и дядо й. Ето по такъв префинен начин, при това без да каже и дума, че се е омъжила, майка й съобщи за преобръщането на целия си живот.

В отговор Мася цялата настръхна, едва не зави от тази измама, не ги поздрави с женитбата, а заобиколи мерцедеса и както обикновено се настани на задната седалка. Но тази полудемонстрация не й се удаде. Кой знае защо, след като почака да се настани, шофьорът й съобщи, че днес ще й се наложи да седне отпред, а отзад ще седнат младоженците.

„Няма що! — помисли си момичето, — оказва се, че са младо! Че още и женци!“ Но послушно напусна коженото гнездо и се премести на показаното място.

Мася сама не знаеше защо се държи така. Нали едва вчера се любуваше на майка си, желаеше й щастие, препоръча й, както самата тя се пошегува, да отиде на театър, ресторант, концерт, да се позабавлява, а на сутринта — какво? — отмени своите пожелания! Толкова бързо? И то само защото майка й се беше оженила?

Хубава работа! Раз-два! — и като в ателие за моментални снимки — те ви го портрета! Майка й! Се е омъжила! Преобърнала е своя живот. Въпреки че беше казала там, в училището на най-голямата и най-малката: моите сълзи са само моя работа. А Мапа я жалеше, уреждаше щастието на дъщеря си. Излиза, че е дочакала. И тя, Мася, беше участвала в това, как иначе? Хвалеше майка си, възхищаваше се на красотата й, на промяната, на новата й работа и многото пари, все едно не е на дванадесет, а на пет годинки. И все едно че не знае в такива случаи с какво се налага да се плаща.

А с какво? Със спомена за убития баща? Само че него не можеш да го върнеш… Вярност към миналото, в което Мася още не я е имало? И има още едно съвсем обикновено: човек иска да живее. Просто да живее. Да живее толкова добре, колкото може. И ето че той се променя.

Майка й беше оплакала баща й. Беше оплакала своята самота, независимата оскъдица. Не, нито веднъж не беше обсъждала с нея какво да прави и как да живее по-нататък, но ето че се пречупи самата тя, подчини се на живота, поиска да живее по-добре тя самата и да осигури нейното бъдеще. И ето ги, че пътуват. В чуждия мерцедес, на мамината сватба. Майка й се беше продала — нима не е ясно? И изобщо не е задължително да се е продала заради Мася. Но и заради нея също.

Така че какво да прави? Да изскочи от колата? Е, и какво? Да не признае тази сватба? Но нима тя самата се е омъжила? И нали сама искаше, сама желаеше щастие на майка си. Какви са тия наивни детинщини?

Всичко това стягаше главата й, докато пътуваха. Едва се сдържа. Не заплака.

Когато излязоха от колата, с едната си ръка Вячик прегърна майка й през талията, а с другата — Мася през раменете, и макар тя да се измъкваше, не успя. Влязоха в ресторанта, дадоха дрехите си, Вячик взе от търговката, която стоеше до входа, огромна позлатена кутия с бонбони и я протегна на Мася. Тя прие подаръка и се притисна към майка си.

Минаха без думи.

Но пък колко думи изхабиха на масата: Мапа и Николай Михайлович, които бяха облечени официално и се оказа, че за всичко знаят отпреди, Мосешвили, мама и Вячик и двамата в опаковка от класа, е и Мася — малко хора, но думи и храна колкото щеш.

Повече от всички се стараеше Мосешвили — сипеше вицове, понякога искаше от Мася да си запушва ушите с длани и тя, необяснимо смутена, изпълняваше неговите закачливи заповеди, а всички освободени се превиваха от смях. Навярно точно това чувство Мася усети и запомни преди останалите — освободеността. Майка й се кикотеше като безгрижна девойка, Мапа, независимо от солидната си възраст, също се беше разпуснала и дори дядо й не приличаше на себе си: челото му се беше изгладило и освободило от тежките исторически мисли. Само веднъж той се опита да пренасочи разговора в свои води, като попита Вячик:

— А пък вашата фамилия, разбира се, се дешифрира като Комунистически интернационал на младежта? Нали това някога беше модно.

Вячик се разсмя.

— Не всичко е толкова сериозно, Николай Михайлович. Ким е древно корейско име. А баща ми е бил кореец. Впрочем, аз никога не съм го виждал, майка ми е работила с него на плантациите с лук в Николаевска област, тя е украинка. Рано почина. Така че аз съм дете на корейско-украинската дружба.

— А какво стана после? — заинтересува се Николай Михайлович.

— Скитах се по добри хора, постъпих в техникум, мизерствах, служих в армията, после някак влязох в нефтения институт, някак си го завърших.

— И сега ето всичко това! — разтвори ръце Мапа, показвайки заобикалящото ги великолепие. — Та вие сте герой!

— Не. На мен ми провървя. Неочаквано приятел от студентските години се оказа олигарх — няма да кажа името му. Необходими са му верни помощници. Нашата фирма прекарва неговия нефт. Това не е обикновена работа, да търгуваш с нефт на Запад: квоти, тръбопроводи… Тръбопроводът е като железопътна линия, трябва да се плаща за мястото във вагона, та и тук се плаща…

— С една дума, вие сте от новите руснаци — каза Мася, без да мисли нещо лошо, но смехът на масата, който прозвуча в отговор, беше като скърцане.

— Тъй да се каже, аз не съм онзи Ким — засмя се Вячик, — западният. А източният.

— Източен интернационал на младежта — отново се пошегува несполучливо Мася, а Мапа я сгълча:

— Нещо си се разпуснала днес!

— Та нали се забавляваме — разсмя се Вячик и потупа Мася по рамото. — Шегувай се, Маша! Шегувай се, докато ти се шегува!