Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

10

Те си поговориха много скоро — в първото кооперативно ресторантче (Господи, колко отдавна беше това!) — и Карлос се оказа просто искрен приятел: ако не комунист, то съвсем явен социалист или дори социалдемократ, а пък самият Генсек се изказа за социалдемокрацията като за дори твърде симпатична идея, така че той, заместник-директорът на архива, можеше да диша и да мисли къде по-свободно.

На тази среща Николай Михайлович донесе списък, написан на пишеща машина, на материали от затворените фондове и Карлос, като го поразпита за детайлите, постави срещу всеки номер цифричка, която означаваше самото възнаграждение. Той прояви особен интерес към подписите на Сталин и Берия, цените за тях се вдигаха до четиризначни числа, особено ако тези подписи бяха свързани със сюжетни истории: дела от тридесет и седма година, доклади на Вишински, проекти за присъди.

Зам.-директорът се оплака, че архивът, макар и централен, е лошо оборудван с размножителна техника и Карлос обеща да му подари малък, малко по-голям от куфарче ксерокс, което той направи буквално след два дни.

Николай Михайлович вземаше от хранилището документи в кабинета си, естествено с разписка, чакаше края на работния ден и когато всички си отиваха, се хващаше за работа — изваждаше от шкафчето, заключено с обикновено ключе, своето тайно оръжие и копираше листовете от специалното хранилище, като мислено се присмиваше на цялата тази глупост. Че каква тайна има тук? Кога-кога мина двайсетият конгрес, дори споменът за него е покрит с плесен, а хартиите, потвърждаващи казаното от Хрушчов, чийто прах вече е изтлял на Новодевичето гробище, все още са под строга тайна.

Той отнасяше ксерокопията на Карлос направо в неговия кореспондентски пункт и пак там — което особено му се нравеше — без всякакви протакания, получаваше хонорар. Той не знаеше къде отиват копията от документите, макар че неведнъж разпитваше своя испански приятел. Карлос се учудваше, отначало добродушно, после с раздразнение и веднъж му показа още един брой на своя вестник с копие от подписа на Сталин, портрета на вожда и своя текст, недостъпен за Николай Михайлович.

Той се утеши — впрочем въпросите му към Карлос имаха съвсем формален характер, той редовно и безотказно си получаваше парите толкова пъти, колкото занасяше ксерокопия.

Но веднъж му се наложи да преживее известно разочарование. Мапа го караше някъде с колата на „Стоматологика“ и шофьорът Петя беше настроил радиото на руската вълна на радио „Свободна Европа“. Вървеше предаване за миналото на Съветския съюз, разбира се, от начало до край антисъветско и гъгнивият глас с южноруски, кубански акцент, с всички тези фрикативни „х“, вместо ясното московско „г“, четеше документи от специалните хранилища, в които Николай Михайлович тутакси и без всякакво затруднение позна своите копия.

Отново го връхлетя климактерната вълна, от корена на косите до чатала и трябваше да подиша дълбоко, за да му мине.

— Какво ти е? — попита внимателната Мапа, която забеляза пристъпа, връхлетял мъжа й.

— Нищо, възрастта… — се засмя той.

А пък си мислеше: едно е, ако документите се използват в другоезични текстове, не ги разбираш веднага, а съвсем друго, когато е на руски, сигурно радиопредаванията все още се засичат и него ще го открият на бърза ръка… Въпреки че в тези исторически документи няма никаква секретност, но иди им обясни, ако дойдат, или още повече, ако го извикат където трябва…

Няколко седмици Николай Михайлович живя в неразположение, дори си взе болнични, но и самият той се сравняваше с щраус, който си крие главата в пясъка, наивно смятайки, че ще се спаси. Така че беше глупаво да отстъпва. Като се поизпоти, Николай Михайлович отново се хвана за работа и наваксвайки пропуснатото, се задържаше до късно на работата.

Те и двамата закъсняваха — и Мария Павловна, и Николай Михайлович. По причини и различни, и съвсем еднакви. В тези дни, в навечерието на пуча, стана и тяхната странна, поразила и двамата, среща.

Карлос покани през деня Николай Михайлович да хапнат. Те отидоха в „Арагви“. Никакво пиянство, само хубаво вино, сациви, лобио и други прелести на грузинската кухня плюс задушевен разговор за тайнствата на новата история на масичка в ъгъла. Сравнението на Карлос с дявол отново осени заместник-директора, когато той, някак между другото изведнъж поясни, че купуването на материалите от архива се води от неговата редакция, а пък той, московският кореспондент само ги предоставя. Николай Михайлович кимаше с разбиране, какво има неясно тук, нали всеки път, когато получаваше възнаграждение, се разписваше в счетоводните книги на испанския вестник.

Но не всичко е така гладко, продължаваше Карлос, той нали не е специалист по история и някои материали той погрешка взима съвсем излишно, за което го ругаят понякога в редакцията.

Но тъй като след получаването на ксерокопията те стават собственост на редакцията, тя, според приетите правила, получава и правото на преотстъпване.

— Разбирате ли значението на този термин? — попита Карлос.

Какво има да не разбира?

И така, изясни се, че редакцията има право да отдаде купеното от нея на друга фирма, която по-тясно е специализирана за Русия, например на научно учреждение — и не давайки на Николай Михайлович дори дъх да си поеме, камо ли да го осъзнае, му предложи да напише предговор към подборката от вече предадените документи за въстанията в различни райони на Русия за британско научно издание.

Така значи! Подозрителната глупост на непознаващия правилата на цивилизацията заместник-директор беше не просто посрамена, а посрамена по най-елегантен начин — с премия във вид на предговор в научно издание.

— Наистина за този предговор ще получите хонорар след публикацията — като се усмихваше, го предупреди испанският му приятел и сигурен другар на съветската страна, може да се каже неин храненик. Какъв ти разговор за хонорар, нали Николай Михайлович и без това щедро си получаваше своето — впрочем и това трябва да се отбележи, не лошо.

Обаче същността на бизнес обяда се състоеше съвсем не в това пояснение. Карлос питаше как и къде се пазят документите на партията и правителството, тъй да се каже, по-пресните, по какъв начин те се предават в държавния архив и кой във властта решава тези въпроси — на горните, средните и ниските етажи. Николай Михайлович знаеше някои правила и някои имена и щедро подели тези знания. Тук пък изобщо нямаше нищо тайно.

— Разбирате ли — не криеше Карлос, — историята за покойниците, извинете за израза, губи интерес. Трябва нещо пресничко! Струва ми се, че така казват ловците? — и те двамата се смееха, доволни един от друг.

Този ден — да повторим, това не беше вечерта — излизайки от „Арагви“, Николай Михайлович се втрещи. На крайната маса до изхода на залата седеше неговата собствена жена Мапа! С някакви грузинци! Тя седеше с лице към него и го видя веднага, а като го видя, пламна като момиче, обля я алена руменина. Самият зам.-директор в отговор бе потопен в климактеричната вана, той за пореден път се изпоти обилно. Но нито сътрапезниците на Мария Павловна, нито Карлос изглежда забелязаха нещо. И след кратко колебание, продължило не повече от секунда, Николай Михайлович предпочете да продължи по-нататък, навел глава. Мапа също отмести поглед.

Вечерта те по някакъв начин се обясниха, но тъкмо — по някакъв начин. От срещата бяха минали няколко часа и двамата бяха имали достатъчно време да помислят, пък и възрастта изключваше каквито и да било ексцесии.

Така че Мапа и Николай Михайлович взаимно преодоляха тайния срам и се съгласиха, че могат да се обърнат на другата страна, ако това се изисква от момента. При това и двамата бяха разтърсени. Наистина не силно. Мъжът утеши жена си с приятната новина за предговора към английското издание, също срещу хонорар, а жената не каза на мъжа си за касовия апарат в желязната каса и за своите морални дилеми.

И двамата имаха една цел — да увеличат общото благосъстояние. И начините им бяха едни и същи. Ходовете различни.

Ще направим уговорка: всичко това беше в далечното вече минало, преди още трескавата съпротива срещу неправдата, наречена пуч, преди незаконното разрушаване на Съюза и безсрамията, наречени реформи. Тъй като след всичко това тайните на Николай Михайлович съвсем се обезцениха, той престана да се поти, защото и сериозното търсене на история изчезна заедно с Карлос.

Ето така, случайни покупки за някоя и друга стотачка.