Алберт Лиханов
Счупената кукла (29)

8

Разкошната мамина спалня беше разположена на противоположна страна на Масината стая: разделяха ги вратата на спалнята, коридорът, вратата на хола, пространството на хола, врата от него в съвсем малко коридорче пред стаята на дъщерята и още една врата. Пълна звукоизолация. И все пак понякога през сън Мася чуваше смях, разговори, шум на вода в банята.

Момичето се обръщаше на другата страна и продължаваше да спи, а понякога и нищо не чуваше. Животът на възрастните не я засягаше — при цялата й любов да разгадава тайното. Преди тя страдаше за майка си, почти непрекъснато мислеше за нея, но ето че животът на Маня се уреди, те с Вячик като две яки косатки се гмурнаха в дълбини, невидими и недостижими за Мася и си играят един с друг, какво пък, това си е тяхна, възрастна работа, а косатчицата, която зависи от тях, но не може така дълбоко да се гмурне — пък и не се иска това — трябва да си плува по своя път и ако е на дълбоко, то на немного, топло, сгрято от добрите лъчи на слънцето.

Новото училище изцяло изпълни Мася: не е толкова лесно на дванадесет години да смениш приятелите си и приятелките, учителите, дори класа. И макар този клас да се оказа приветлив и светъл изход на слънчевата страна, а лицата на учителите да излъчваха непрекъснато сияние, тя веднага разбра голямата разлика между новото училище и старото. Първото й, останкинското училище, беше някак обикновено — и учителите, и как изглеждат, и разговорите, дори, струва й се, самият начин на обучение и децата, както се изясни сега — от обикновен произход.

Училището, недалеч от Кремъл, на някакви пет-шест преки, приличаше на дама с висока и догоре закопчана яка. В днешни времена на входа в Останкино също имаше охранители, но някакви възрастни, небръснати и много разпуснати, съвсем разсеяни и добродушни. Те просто присъстваха на входа и това е. Тук, охранителят стоеше точно отпред, подражавайки на американската морска пехота: с барета с някаква абревиатура отстрани, в сиви дълги панталони и високи ботинки с връзки, ризата със същата абревиатура беше добре стегната в панталоните с широк и лъскав колан. А охранителят стоеше на пътя и опитай се да оставиш у дома пластмасовия нагръден квадрат с името и емблемата на училището, който се брои за пропуск в училището! Ще има крясъци, викане на завуча направо при вратата или на дежурния учител!

А възрастни или преди всичко родители пускат в училището само след като предварително са позвънили, записани са в специална книга и са показали документи за самоличност. Така че училището, наричано лицей, беше преди всичко изолирано, полузатворено и както постепенно Мася разбираше, не само заради безопасността — така беше по-удобно за възрастните му обитатели.

Затвореността почти автоматично означаваше строгост, а строгостта — власт над учениците, съвсе-ем рядко безпристрастна. Директорката на лицея приличаше на вожд в пола. На възраст преклонна, сигурно над петдесетте, шефката специално носеше обувки, подковани с месинг, така че ако върви в коридора по време на часовете, всички да чуват нейното приближаване. Вибрациите влияеха не само на учениците, но и на учителите.

Пред хората тя говореше много рядко с учениците, само в изключителни случаи — предпочиташе да ги вика в кабинета си. Там общуваше и с учителите. И с родителите. Един-два пъти по време на междучасието Мася срещаше край вратата на шефката разстроени и някак объркани възрастни, само жени, бащите не ходят в училището.

Тези жени приличаха на провинили се в нещо ученички: без каквито и да е обяснения беше ясно, че са извикани за мъмрене или за още по-неприятен разговор, и те всеки път бяха облечени посредствено, дори бедно, без особености, които ги отличаваха от другите богати или влиятелни хора. Мася отново се улавяше, че търси в явното нещо тайно, но забавяше крачка и се вглеждаше с недетско разбиране и съжаление в тези жени, нещастни родителки.

Веднъж тя видя тук и майка си, но в съвсем друго състояние: вратата на шефката се отвори, от нея излезе любимата красавица дългуч, тласкаща пред себе си мирис, най-малко на „Живанши“ номер пет, поне два метра от този мирис като локомотив, бутащ пред себе си платформа, но с пленителен и въздушен аромат — след нея, ситнейки се измъкна и шефката, те без да се обръщат и без да забелязват нито междучасието, нито редките учители в коридора, още по-малко децата, включително и Мася, тръгнаха към изхода и Маня някак снизходително навеждаше глава настрани, към директорката, а тя, несравнимо по-ниска от Маня — с две-три глави, танцуваше около нея и малко зад нея, вдигаше високо нагоре своята зурличка, естествено изпълнена с най-високо радушие и сервилност.

Мася механично направи няколко крачки след тях, после спря и се обърна с гръб, за да не би, не дай си боже, да я забележат и извикат.

Тази картина се запечати в Масиния компютър — в палто от норки, на токчета, късо подстригана, стройната и височайша мама, благоухаейки, върви с нищожната шефка в суетата на училищния коридор с гръб към нея, а после покровителствено, но и приятелски потупва началничката по рамото. И онази — нищо, преглъща го. Дори, изглежда, с удоволствие.

След вечеря Мася поиска от майка си отчет. Изглежда те с Вячик вече бяха предъвквали тази тема, останали бяха само огризки.

— Просто така — лениво обясни Маня, — дребна работа. Теб изобщо не те засяга. Необходимо е спонсорство — за ремонт, оборудване, учебници, типично изнудвачество.

— Хайде, стига — намеси се Вячик, — такъв е животът. В крайна сметка можеш да отхвърлиш един проблем — Машиното учение.

— Но защо с пари в брой? — може би се порази, а може би се възхити майка й. — Нима не бе ясно? Добре, помолиха те да платиш сметката — на строители, на магазини, на още някой! Но не, с налични!

— Успокой се — засмя се Вячик и майка й се укроти, а Мася ги гледаше с широко отворени очи и разбираше: в това училище ще има късмет.

И макар и без това да не мързелуваше, да се учи тук, край Кремъл стана съвсем лесно: петиците летяха в бележника й на цели ята като красиви пеперуди в сакче на гореща лятна поляна.