Фридрих Незнански
Москва сити (9)

Старши оперативния служител от МУР Сидорчук

Якимцев обичаше да работи със Сидорчук: огромният, добродушен капитан никога не беше го изоставял в беда и изобщо създаваше впечатление, че за него няма невъзможни неща — толкова беше сигурен, спокоен и силен. Талантите му бяха своеобразни, но много съществени — Сидорчук беше най-добър не там, където трябваше да си блъскаш главата за решаване на заплетени ребуси, а при контактите, изискващи добродушна сила и рядкото умение да комуникира с така наречените обикновени хора — работници, обслужващ персонал, клошари, криминални отрепки и изобщо представители на различните доброволно затворени социални групи, включително и служителите от градските управления на милицията.

Ако, да кажем, Якимцев не успяваше да се внедри в някаква такава група или пък успяваше, но с голям зор, при Сидорчук това ставаше учудващо лесно. Приличаше на някакъв фокус. Сидорчук не се унижаваше до подлизурски разговори или съчувствие, просто правеше някаква идиотска муцуна или казваше две-три думи — и готово, веднага ставаше безусловно вътрешен. Дори и тези думи също бяха някакви несериозни, дори глупашки: Сидорчук преминаваше на украински диалект, като според обстоятелствата възкликваше „Ос!“ или „Га!“. Понякога същото това „ос“ се произнасяше с възклицателен знак, понякога със смутено многоточие. И така, колкото и да е смешно, с помощта на тези две думи, които произнасяше по различен начин, Сидорчук можеше дълго да води най-сложни и хитроумни разговори без практическа нужда от каквато и да било друга лексика. Освен в много специални случаи, когато можеше да попита: „Че що така?“ — или да възкликне: „Ама че работа!“, и това беше повече от достатъчно. Прекрасният пол, особено дамите зад щанда, възприемаха тази негова немногословност като проява на особена галантност и мъжественост. А пък мъжете, особено работягите, и ченгетата възприемаха комплекта от думи на Сидорчук като проява на самобитен хумор, максимално близък до народните канони. А с хумор всичко става по-лесно…

Всъщност сега, когато дойде в районното управление, на чиято територия беше извършено престъплението, не се наложи Сидорчук да използва своите трикове — повечето тук го познаваха, той също познаваше почти всички, както и в другите управления, разположени в центъра на Москва.

Поговори си петнайсетина минути с момчетата от криминалната, които всъщност не му казаха нищо ново.

— Какво ни разпитваш, Николаич? — попита го един от местните оперативници. — Да не мислиш, че сме по-тъпи от тебе?

— Ми не — веднага си спомни за диалекта Сидорчук, — просто шефът ми е имал трудно детство. Сам на никого не се доверява и нас сите учи на същото. И най-важното, момци, знаете ли как ни дебне? Ти, вика, ме мрази, но прави квото ти казвам!

Посмяха се с тоя строг началник. Сидорчук вече се накани да си ходи: свърши значи, каквото му е заповядано — и да им се маха от главата. В този момент един от тукашните оперативни работници, капитан Лебедев, когото Сидорчук смяташе за свестен и умен мъж, замислено каза:

— Знаеш ли, Николаич, тука има семка-занимавка… Този шофьор, дето го очистиха, оказа се, че не бил от кметството… не е от техния гараж. И колата не се води при тях. А това, че не е отбелязано веднага в хартийките — вече е наше недоглеждане…

— Аха! — прекъсна го друг оперативник. — За недоглеждането не си прав, а пък колата изобщо си е нередовна. Тази кола, Николаич, е с десен волан! Помниш ли колко се смяха всички, когато Черномирдин забрани да се внасят? В Далечния изток тогава едва не се стигна до стачки…

— Какви ги приказвате, момци! — учуди се Сидорчук.

— И кво излиза сега, туй в делото никъде го няма?

— Нали точно това ти казвам — наше недоглеждане — тъжно потвърди капитанът. — Какво, да не би при вас да не се случват такива работи? Виж сега, Николаич, не ни посипвай сол върху раната, става ли? Просто така се случи, че от бързане този факт не беше отбелязан никъде.

Сидорчук се съгласи с кимване: разбрах ви, гроб съм. Макар да си помисли, че ако около този пропуск избухне скандал, няма да може да го премълчи.

— Момци, а ще дадете ли да погледна този „Нисан“? — попита той капитана. — Или трябва да ходя при началника за разрешение?

В този момент оперативниците дружно въздъхнаха от облекчение — колата вече не беше при тях, бяха я изпратили в гаража на „Петровка“.

— А собственикът? — попита Сидорчук — Установен ли е собственикът?

По повод собственика оперативниците не можеха да кажат нищо: този въпрос беше в компетенцията на градското. Така че на Сидорчук му се наложи по най-бързия начин да задвижи натам, към родната „Петровка“ 38.

Нямаше търпение да види разстреляния „Нисан“, макар че не знаеше какво точно очаква от този оглед. Най-вероятно искаше подсъзнателно още веднъж да се увери, че колата е с десен волан. Ако наистина беше така, вероятно разследването щеше да напредне с доста приличен скок. Първо, това обясняваше защо контролният изстрел е бил насочен към шофьора, а не към пътника, който би трябвало да интересува килърите. Второ, даваше повод да се изясни за какъв дявол такъв шеф като пострадалия не е пътувал в полагащата му се служебна лимузина.

Колата беше пред Сидорчук с цялата си красота — простреляно предно стъкло, дупки от куршуми с обелена боя по калника и по предния капак, избито стъкло на предната врата. Заедно с експерта криминалист от лабораторията, спец в своята област, той направи оглед на колата. Погледнаха и в купето — имаше зловещи кафеникави петна на седалките, на пода; на дясната врата отвътре ясно се виждаха някакви подозрителни мръсно розови парченца, залепнали към оцелялата част на затъмненото стъкло…

— Ос? — попита Сидорчук експерта криминалист.

— „Ос“, „Ос“ — подигра му се експертът. — Мозъкът се е разхвърчал, не виждаш ли?

— Гаа… — въздъхна Сидорчук — демек, всичко ми е ясно.

Той оформи заедно с експерта протокола за огледа на вещественото доказателство. Двама шофьори подписаха като свидетели. Сидорчук сложи протокола в чантата си, постоя още упорито съсредоточен, разглеждайки колата за довиждане. Така си беше, наистина десен волан, номерата са частни…

Изглежда, тук нямаше вече нищо за гледане — криминалистите бяха изучили колата от край до край и от горе до долу. Дупките, петната от кръв, парчетата стъкло, начина, по който се е строшило, куршумите, останали в тапицерията, тяхната идентичност с куршумите, извадени от телата на пострадалите — всичко това щеше да бъде описано в доклад за криминалната експертиза, който сега се подготвяше в лабораторията.

И все пак нещо сякаш човъркаше Сидорчук отвътре. Той обиколи колата веднъж, после втори път, клекна, огледа дъното, погледна дали е цяло гърнето на ауспуха. Май всичко беше наред. Тогава мина отпред, откъм предния капак, разгледа още веднъж линията дупки от куршуми на предното стъкло и най-накрая разбра причината за своето безпокойство. Странно възникналото чувство за нещо незавършено при огледа беше свързано точно с тази линия от куршуми. По-точно, с предположението на началника на следственото управление на Московската градска прокуратура Калинченко, че са стреляли непрофесионалисти, случайни хора. Той самият, да беше поразгледал тази картинка. Дупките бяха подредени равничко, на еднакво разстояние една от друга — само някакъв фантастичен робокоп би могъл да избродира толкова равно предното стъкло. Или „Калашник“, затегнат на стойка, с помощта на която прострелват оръжието.

— Ос! — замислено или може би възхитено каза Сидорчук, свали ръкавицата и прокара пръст по дупките.

— Ами да — с разбиране каза криминалистът от лабораторията. — Майсторлък. Как ли е останало цяло стъклото?! Голяма работа са японците!

— Не, братлета — замислено каза Сидорчук, — това не е никакъв дилетант. Стрелял е наистина голям майстор!

— Професионалист от най-висока класа — повтори експертът. — Нали виждаш това издигане на линията? — попита той Сидорчук. — Виж — от ляво на дясно с леко издигане?

— Виждам — кимна Сидорчук. — И какво?

— Ами това, че по тази линия може с голяма сигурност да се каже: стрелецът има приличен боен опит.

— Това пък защо?

— Защото такава дъга дава максимален ефект при внезапна стрелба от долу на горе — при шум, при блясване на оптичен прицел. Ако не закачи краката — ще улучи тялото или главата. Стига, разбира се, човек навреме да не залегне.

— Значи, който закъснял, пиши го бегал — отново тихо промърмори Сидорчук.

— Разбира се — довърши мисълта си експертът, — този спец е стрелял в Москва, а не в Аргунското дефиле, но щом ръката веднъж е придобила навик — това е завинаги…

Двамата влязоха в гаража, спряха недалеч от вратата, топлейки се на струята топъл въздух от компресора, запалиха по цигара…

— Може да е стрелял дори някой от нашите, ченгетата, нали? — замислено каза Сидорчук.

— Може — бързо се съгласи експертът. — Видял е зор в Чечня, придобил е опит, ето че сега го прилага тук. Вестниците все за това пишат…

— И ква ще да е тая количка? — смени темата Сидорчук. — На чие име е записана гадинката? Не сте ли в час?

Експертът старателно загаси фаса си, преди да го хвърли в голямата, самоделна кофа за боклук от заварени метални листове.

— Един път го хвърлих незагасен, представи си и всичко пламна. Нали наоколо е масло, всякакви напоени парцали… като барут… — Той помълча малко. — По повод на това на чие име се води колата, твоите колеги от МУР по-добре ще ти кажат. Само чух, че няма никаква връзка с кметството. На някакъв продуцент ли беше, мениджър ли — един дявол знае! По-рано на руски ги наричаха управители и всичко беше ясно. Ама сега — не, сега управител е все едно някакво лайно, а мениджър — това е голямата работа! — Той ехидно се усмихна, после добави: — И застреляният шофьор също е негов, на онзи мениджър. Шофьор бодигард. Той имаше и пищов между другото. Карал колата с пълномощно…

Горе, в МУР, където беше на щат, Сидорчук разбра, че колата е собственост на продуцента от шоубизнеса Валерий Григориевич Плотников, който отсъстваше от града вечерта на 19-и бил заминал на турне в Урал.

— Провеждат някакви коледни срещи, нещо такова… Ние, разбира се, ще го намерим там, в Урал, но едва ли ще има някаква полза. Май само раненият, Топуридзе, може да каже защо е отивал на работа с някаква частна кола, а не със своята служебна — обясни на подчинените си заместник-началникът на МУР полковник Владимир Яковлев.