Фридрих Незнански
Москва сити (8)

Младши съветник от правосъдието Якимцев

Якимцев се обади в болницата „Склифосовски“, за да разбере може ли да поговори с пострадалия, но остана доста изненадан от факта, че Топуридзе вече не е там — преместили го да се възстановява в един от филиалите на централната клинична болница. Първоначално Евгений Павлович се учуди, но после се сети, че това е било направено не от съображения за престиж, а заради безопасността на Топуридзе. В „Склиф“ съвсем неотдавна имаше няколко случая, когато довършваха недоубитата жертва направо в болничната стая… От друга страна, такава транс-портабилност на току-що опериран човек показваше, че той напълно е в състояние да си поговори със следователя. Така и се оказа.

Якимцев мина през заснежената ябълкова градина по голяма, добре почистена пътека към стъкления вход на тази прочута болница, която преди промените скланяше да обслужва само московските шефове и се специализираше върху велможите от Кремъл. Да, в такава болница може да се боледува — то си беше чисто удоволствие. Тя дори отвън правеше силно впечатление, да не говорим за разкоша, който цареше вътре! От мраморното фоайе високопоставеният болник веднага попадаше в огромна, залята със светлина зала, която повече приличаше на оранжерия — растения в кашпи, във вази, в саксии, виещи се по стените. Сред тази зелена и цъфтяща джунгла прелиташе безшумен и сякаш безплътен, но услужлив и възпитан до крайност медицински персонал в ослепително бяло спецоблекло — не му се обръщаше езикът да нарече тези дрехи халати. В по-голямата си част персоналът се състоеше от млади красиви жени: изглежда, както захарта привлича мухите, така и блестящото великолепие на тази болница привличаше избрани медички — особено медицински сестри…

Така може да се боледува, още веднъж си помисли Якимцев, вървейки след сестрата, поела задължението да го заведе до стаята. Между другото никой нищо не беше му искал — сестрата на регистратурата, след като му изписа пропуска за посещение при Топуридзе, се обади по телефона: „Варя, ела да посрещнеш посетител при твоя болен от десета.“ И сестрата почти веднага слезе — хубавичка, чернокоса, забележително млада.

Те се качиха на третия етаж. Постът беше почти до стаята — пред опряната в стената маса на нощната дежурна седеше отпуснат скучаещ милиционер с къс автомат през рамо. Той се надигна лениво, когато сестрата, придружаваща Якимцев, спря до него и демонстративно се дръпна встрани, сякаш искаше да каже: аз бях дотук. Момчето с автомата отначало взе пропуска на Якимцев, после поиска служебната му карта и дълго я изучава, докато накрая кимна важно с глава и милостиво му я върна.

— Влизайте — каза той и седна отново на стола си, от който сигурно го болеше цялото тяло. „Не вярвам, че щеше да свършиш някаква работа, ако бях дошъл тук с лоши намерения“ — помисли си Якимцев…

Да, отново си каза той, отваряйки вратата на стаята, тук може да се боледува. Веднага си спомни как съвсем неотдавна навести родната си леля, която лежеше в Първа градска. Никой не можеше да го убеди, че леля му с нещо е по-лоша от човека, който страдаше сам в тази просторна и светла стая.

— Здравейте, Георгий Андреевич — поздрави Якимцев, като се стараеше с усмивка да разведри напрежението, затова побърза да се представи: — Якимцев… Евгений Павлович. Следовател по особено важни дела към Московската градска прокуратура.

Пострадалият веднага се надигна от възглавниците си, което се хареса на Якимцев; сега той беше полуседнал, давайки да се разбере, че се отнася с най-голямо уважение към визитата на следователя. На Якимцев също така му хареса, че пострадалият беше гладко избръснат. Гледа се значи човекът. Изобщо беше симпатичен мъж: върху спортен врат беше поставена яка патрицианска глава — волева брадичка, живи, умни очи. Между другото очите на чиновниците отрано стават като мъртви…

— Извинете — каза Топуридзе с едва доловим кавказки акцент, — че ви посрещам в леглото. — И се усмихна. — Затова пък има практически свободен достъп до тялото ми.

Тази самоирония също се хареса на Якимцев. С една дума, човекът успя веднага да го предразположи, макар че Якимцев бе дошъл тук с известни опасения — общуването е ояли се чиновници не е голямо удоволствие.

— Разполагайте се, където ви е удобно. — Топуридзе се обърна към застиналата на прага сестра, която явно не бързаше да си тръгва. — Варенка, колко време ни отпусна Никита Валентинович? — Якимцев вече знаеше, че Никита Валентинович е лекуващият му следоперативен лекар, професор по медицина. — Десет минути? — Топуридзе го погледна с лачено-антрацитните си очи. — Ще се справите ли, Евгений Павлович?

— Едва ли — въздъхна Якимцев. — Но нямам друг избор, нали?

— Чуйте, Варенка — засмя се Топуридзе, — ние сме съгласни. Така че в близките… м-м… петнайсет, не, двайсет минути сте свободна.

— Ох, Георгий Андреевич — с известна доза кокетство въздъхна момичето. — След петнадесет минути посетителя ви да го няма. — И се изнесе от стаята.

Поседяха, гледайки се мълчаливо. Отпуснатото за разговор време си минаваше, а Якимцев все не знаеше как да го започне с този толкова неочаквано жив болник. И ако той не бе толкова блед, ако не беше болничната обстановка, изобщо нямаше да му хрумне, че е доста тежко ранен. Най-накрая се реши.

— Георгий Андреевич — плахо започна разпита Якимцев, — развитието на събитията в общи линии ми е известно, но бих искал да уточня някои неща, да получа информация от първа ръка. Аз ще говоря и ще задавам въпроси, а вие, ако видите в картината, която се е обрисувала пред следствието, нещо, което не отговаря на вашите впечатления, веднага ме поправете, става ли така?

Топуридзе кимна, като показа с целия си вид, че търпеливо очаква въпросите.

— Кажете ми, моля ви — започна Якимцев от това, което за момента го интересуваше най-много, — колко нападатели имаше според вас? Точно, неточно… важното да е така, както ви се е сторило тогава.

— Хм — Топуридзе първо се усмихна, но после се замисли. — Знаете ли, съвсем отговорно мога да кажа за двама. Първо, този, който стреля с автомата… който ме рани… И още един — стоеше до синята жигула от другата страна на улицата… В онзи момент не стреляше, нямаше оръжие, но ми се стори, че сякаш именно той дирижираше цялото нападение.

Това съвпадаше с картината, която си беше съставил Якимцев. Наистина в неговата представа до колата се очертаваха двама съучастници на стрелеца. Единият повече приличаше на подсигуряващ килъра. И още един — най-вероятно шофьор.

— Възможно ли е този, когото нарекохте диригент, да се окаже просто случаен минувач? Защо всъщност решихте, че той има някакво отношение към всичко, което е ставало? Може да е бил само случаен очевидец…

Топуридзе за секунда се замисли.

— Защо ли? Ами много просто! Когато автоматът на килъра засече — не зная, патроните ли му свършиха, — онзи, вторият, слезе от тротоара и викна: „Довърши тоя гад!“. Знаете ли, той все едно насъскваше първия…

Това вече ставаше интересно.

— Да не бъркате? — внимателно попита Якимцев. — Точно така, с тези думи ли го каза?

Топуридзе го погледна с умните си очи, в които имаше лека обида — изглежда, отдавна беше свикнал събеседниците да се отнасят към думите му е необходимото уважение.

— Не, не бъркам. Нещо повече, онзи килър без всякакви излишни приказки счупи стъклото и стреля в главата на Иван Иванович. Контролен изстрел. Това беше ужасно, шофьорът вече бе мъртъв, но мозъкът му се пръсна едва ли не из цялото купе… Добре запомних този момент, макар честно да си кажа, бях страшно изплашен… И знаете ли, не се страхувам сега да си го призная… Когато всичко това започна, приличаше на някакъв филм… Малко ли всякакви екшъни гледаме в днешно време… Той излезе на пътя като някакъв терминатор… като „барета“… при ходене краката му не се сгъваха и все едно че започна да ме полива с маркуч, така изстреля автоматния откос… Но дори това още не беше страшно, нали ви казвам — приличаше на филм. А, виж, после, когато ме рани веднъж, после втори път — тогава вече ми стана невероятно страшно: всичко беше истинско и ей сега щяха да ме убият… Да знаете как ми се прииска да живея! — Той се усмихна на Якимцев с мила мъжествена усмивка, сякаш му се извиняваше, че беше изпитал страх. — Когато ме раниха, от ужас се свлякох долу, на пода. Щом убиецът захвърли автомата, а след това видях ръката с пистолета, реших, че пистолетът е специално за мен, че този изстрел ще ме довърши… Но както виждате, работата не стигна до моя милост…

— Да не искате да кажете, че изобщо не са се канили да ви убият? — колкото се може по-деликатно попита Якимцев. Смешна работа, струваше му се, че може да обиди човека с предположението, че покушението изобщо не е било насочено срещу него.

— Може и така да е — след като помълча малко, се съгласи Топуридзе. „Умен мъж — помисли си Якимцев. — Той командва самолюбието си, а не то него.“ — Макар че по-правилно би било да се каже така: цялата каша все пак е била заради мен, само че са се канели не да ме убият, а да ме сплашат… И все пак ми е по-приятно да си мисля, че по-скоро ми е провървяло, просто съм имал късмет. Отначало — когато автоматът на килъра млъкна, а аз бях още жив…

— Автоматът е засякъл — успя да вметне Якимцев.

— Да де, същото… А след това късметът ми беше в това, че се свлякох на пода на колата. Шофьорът веднага загуби съзнание, но беше жив, стенеше, седейки на мястото си, така че не представляваше проблем да го убият…

Всичко това беше някак си измислено и неубедително. И изведнъж Якимцев се сети.

— Чакайте — попита той, — нали сте пътували с „Нисан“?

— Да — отговори Топуридзе, — с „Нисан максима“. Служебната ми кола е същата, но този ден пътувах с… частна. Така се случи, че сутринта не поисках да използвам служебната си кола…

— Почакайте, почакайте — нетърпеливо го прекъсна Якимцев, разгорещен от своята все по-конкретизираща се версия. — С какъв волан беше колата?

— С какъв волан? — повтори Топуридзе и изведнъж се удари по челото. — Вие мислите, че късметът ми е точно в това? Че колата е била с десен волан? Точно така! Те са смятали, че убиват пътника, действали са на автопилот… Виждате ли! Вярно казвате вие, руснаците: Бог каквото и да прави — всичко е за добро!

Той уморено се облегна на възглавницата и сега лежеше, сияейки тържествено с антрацитните си очи.

— Не, направо не може да бъде! — възторжено каза след малко. — Има късмет на този свят вее пак. Благодаря ви, Евгений Павлович, накарахте ме отново да повярвам в късмета! Ще кажа на моята… как ще се зарадва! Тя и без това вика: трябва да запалиш свещ на твоя ангел… Изобщо не можете да разберете какво направихте за мен току-що! Като оздравея — ще бъдете най-желаният гост в моя дом! Заклевам се! — Очите му отново блеснаха весели и щастливи към следователя.

„Ето, сега ще започне да се оправя — помисли си Якимцев. — Убих страха в него. Излиза, че без да искам, му внуших, че е омагьосан, значи няма от какво да се страхува!“. Радваше се за Топуридзе, но времето, отпуснато от медицинската сестра, неумолимо изтичаше и Якимцев побърза да се върне към въпросите си:

— Георгий Андреевич, случайно не видяхте ли откъде извади килърът пистолета? Може да сте видели как го е измъкнал изпод палтото. Или може би сте чули някъде отстрани пистолетен изстрел. Все пак изстрел от „Макаров“ може да се различи от автоматния…

Топуридзе погледна към Евгений Павлович с някакво детско учудване: защо е тръгнал да му разваля радостта с нещо толкова незначително.

— Е, това много ли е важно? Ами имал си е пистолет, извадил го е. Но всъщност не зная. Беше толкова неочаквано и ужасно… Аз и автомата както трябва не чух, само видях как пред очите ми на предното стъкло се появиха една след друга дупчици — такива едни мънички, акуратни. Ако трябва да съм честен, тогава си помислих: какво хубаво стъкло са измислили японците — няма счупено, почти цяло е. А след това, когато той ме улучи — отначало веднъж, после втори път, — просто ме заболя, толкова ме заболя, че не ме интересуваше вече нищо… Непоносима болка, да знаете… Ако щете ми вярвайте, чак ми се доплака. Честна дума, не се срамувам да си призная — ужасна болка беше… Така че, извинявайте, за изстрелите от онази страна нищо не мога да кажа. Значи още някой е стрелял, така ли? Онзи, дребния до колата, нали?

— Излиза, че той е бил нисък? Този, дето го наричате диригент? — Якимцев веднага се хвана за изпуснатата случайно от пострадалия подробност.

— Не го ли казах? Да, стори ми се нисък. Знаете ли… имаше някак си биещи на очи вежди… като нарисувани… И още нещо, сякаш носеше маска върху долната част на лицето — устните му не се виждаха. Или беше дръпнал нагоре яката на полото си, или някакъв шал — все пак зима си е… Какво, и той ли е стрелял?

Питаше с такъв интерес, с такава надежда, сякаш тази стрелба, ако е имало такава, увеличаваше стократно степента на късмета му.

— Разбирате ли, един от свидетелите, бодигард от фирма „Квант“, ни уверява, че също е стрелял. Уж бил дал изстрел срещу килъра със своя служебен пистолет „Мажаров“. Може би пътьом някога да сте забелязали: на мястото, където стреляха срещу вас, има някаква тайнствена организация „Квант“, с мраморно стълбище, охрана, медни табелки…

Топуридзе кимна:

— Знам я „Квант“. А по повод на стрелбата… Не, нищо не мога да ви кажа… Макар че… ако някой беше започнал да стреля в гръб на килърите, те щяха да реагират, нали? Но лично аз не видях никаква реакция.

— Е, добре. Виждам, че ви е тежко да продължавате разговора, пък и времето ни сигурно изтича. Ще се опитам да резюмирам всичко казано от вас, да го оформя в писмен вид и да го подпишете. Нали не възразявате? И така, вие твърдите, че когато засякъл автоматът на престъпник №1, престъпник №2, нисък човек, с покрита в нещо черно брадичка, който стоял до колата, му извикал: „Довърши тоя гад!“. И онзи извадил пистолет и стрелял в главата на шофьора, очевидно обърквайки го с вас. Той се канел да доубие и вас, втория човек в колата, да не оставя живи свидетели, но, изглежда, от нерви, а и защото не му е стигало времето, не го е направил. Така ли?

— Май че е така — потвърди пострадалият.

— Добре. А какво стана после?

— После? После някой извика: „Да изчезваме, Егор!“. И двамата побягнаха. Аз поне чух шума от стъпките на двама бягащи. Обаче не за дълго, тротоарът там беше почистен, но все пак по него имаше сняг. Отначало снегът скърцаше, а после, мисля, че просто заглуши стъпките им…

— Бихте ли могли да възстановите в паметта си този епизод и да кажете поне в една посока ли тичаха или в различни?

Топуридзе отговори, без да се замисли:

— Веднага мога да кажа — бягаха в различни посоки. Единият, казано условно, се движеше към улица „Вознесенска“, другият, както ми се стори, тичаше по „Клеонтиевска“, по посока на латиноамериканското посолство. И още тогава ми се стори, че след тях изтича някой от очевидците. Аз си помислих: напразно, така и живота си може да загуби… Макар че… Макар че тук може и да греша… Силно ми се гадеше — изглежда, вече бях загубил доста кръв, усещах, че под якето целият съм мокър… Тогава много се страхувах да не умра. Почаках още малко от предпазливост, всичко беше тихо. Отблокирах вратата и може да се каже, че се изтърколих на улицата…

Картината оживя пред очите на Якимцев, той си представи няколкото минувачи, притиснали се до стените, и тъкмо се канеше да попита още нещо по повод на стрелбата, когато влезе същата сестра, която го беше довела.

— Какво, край? — със съжаление я попита следователят. — Изтече ли ни времето?

Варя мълчаливо кимна — за нейната красива главичка той не представляваше никакъв интерес. Интересуваше я само болният. Якимцев погледна към Топуридзе през очите на това младо същество. Разбираше я — хубавец беше грузинецът, дума да няма. А като имаме предвид и факта, че този грузинец веднъж беше попаднал в списъка на най-богатите хора в Русия, като вземем предвид поста, който заемаше — пациентът й цена нямаше като претендент за женското сърце… Супер, както сега обичаха да казват. Извън всякаква конкуренция!

„Суперът“ премести поглед от Варя към Якимцев, оцени натъженото му лице и меко каза:

— Хайде, Варя, може пък да ни отпуснете още пет минути, нали? Мисля, че вашите шефове няма и да разберат…

— Георгий Андреевич! — ахна Варя. — Вредно е за вас!

— Хайде сега! — махна с ръка Топуридзе. — Ще се справите ли, Евгений Павлович? — попита отново, както в началото на срещата им.

— Едва ли — пак въздъхна Якимцев. — Но все е нещо…

— Нека тогава да дадем подкуп на нашата мила Барбара! — лекичко се засмя Топуридзе и с щедър жест посочи на сестрата кутия шоколадови бонбони, която лежеше на шкафчето му. — Почерпете се, Варенка, не се притеснявайте. Можете дори всичко да вземете…

Колкото и да е странно, този груб номер мина: Варя се съгласи Якимцев да остане в стаята още десетина минути — „Но в никакъв случай по-дълго!“.

Якимцев помнеше напътствията на шефа си във връзка със „змийското кълбо от съмишленици“, че всички там, в кметството, са мошеници, които взаимно се изяждат. Да, време беше вече да започне поне малко да изяснява на кого е било изгодно това нагло, демонстративно покушение.

— Георгий Андреевич, имате ли някакви съображения по този повод? Вие самият никого ли не подозирате? Може да сте пресекли на някого пътя… във връзка с вашите задължения… Може пък някого, извинявайте, да сте изритали от изгодна поръчка, съзнателно или не, да сте го ощетили? Някой да ви е заплашвал… Няма ли такъв? Доколкото разбирам, вие ръководите всички валутни операции на московската управа, нали? Всички големи инвестиционни проекти… Ако правилно съм осведомен, „Москва сити“, реконструкцията на Гостини двор, реконструкцията на „Национал“, строителството на всички луксозни хотели, комплексът в Нагатино, поръчките за чуждите строителни фирми — всичко това е ваш ресор. Или са ме информирали грешно?

— Не, защо… И всичко, което изброихте, и много друго… Аз наистина сякаш се разпореждам с валутата в Москва… не сам, разбира се… Най-лесно е да се предположи, че причината е някъде тук — парите са огромни, а щом е така значи организираната престъпност е вътре. Та нали там се привличат такива огромни капитали — само от доставката на чакъл, както показва практиката на пътното строителство, може да се направят милиарди, честна дума! Или да вземем същата тази писта — ето къде започнаха едва ли не истински мафиотски разправии! И защо е всичко? Ами защото тя само така се нарича — писта. А пък там освен трасето за състезания на „Формула-1“, което струва сто милиона долара, задължително ще бъдат построени и хотели, и казина; и търговски обекти… За нашите мащаби това си е цял Лас Вегас, въпреки че го наричат все с техническия термин — "писта ". Само си представете мащабите на този проект, щом специално под него от Шереметиево през Пресня, през административния център трябва да минава монорелсов път — транспортът на бъдещето…

Очите му горяха по-силно отпреди. И Якимцев разбра, че пред него е още един фанатик на московското строителство. Сега стана ясно защо кметът се отнася добре, даже прекалено добре към този Топуридзе.

— Да, аз съм в основата на тези проекти — продължи отново Топуридзе, някак веднага сменяйки тона на самоотвержен ентусиаст с чисто делови. — И все пак във връзка с вашия въпрос не мога да кажа нищо определено. Отдавна не съм получавал преки заплахи… от времето на прочутия скандал с хотел „Балкански“… Помните ли, когато обвиниха нашия кмет публично по телевизията, че е замесен в убийството на американския съсобственик на хотела. Хвърлиха обвинението, а не можаха да докажат нищо. Заляха с помия човека, а след това скандалът сам си отшумя. Аз веднага заявих, че тези обвинители нищо няма да направят. Тогава започнаха да ми отправят заплахи… Но после всичко това някак от само себе си затихна. От това си направих извод, че заплахите са били част от кампанията срещу кмета. Акция за сплашване.

— И все пак… Самият вие имате ли някакви предположения? Завижда ли ви някой от колегите в кметството или недоволни предприемачи, инвеститори?

Както му се стори, Топуридзе още по-силно пребледня от възмущение, макар да нямаше вече накъде да става по-блед.

— Кой ви е казал подобна глупост! Ние в кметството сме един отбор. Всички сме приятели, съмишленици! Кой би могъл да ми завижда там?! Да не съм намерил златна жила или да съм задигнал нещо, което другите не са се сетили да откраднат? Забележете, че аз не се занимавам с предприемачество. И слава богу! В управата има достатъчно хора, които са врели и кипели в тази област. Те са истински специалисти — строители, архитекти, проектанти. А пък аз се занимавам с инвестиране на капитали, привличане на средства за строежи, които московската управа осъществява за благото на града и гражданите — това е, друго няма. Аз съм разпределител, диспечер. Най-много може да се смята, че съм главен счетоводител…

— Обаче диспечер, от когото, съгласете се, зависят много неща — успя да вмъкне Якимцев.

— Може би. Макар че знаете ли какви са тези инвестиции? Това си е бартер. Най-често там няма никакви реални пари. Предимно проектиране, материали, работна сила и така нататък. И възвръщането на вложените пари също се осъществява не с пари, а с услуги, достъп до нашите производства и технологии, до някакви дефицитни суровинни ресурси…

Той се развълнува, сякаш започна някакъв стар спор. Якимцев чак се разтревожи, че заради грузинския темперамент на Топуридзе ще му стане съвсем зле — тогава пак ще бъде недостъпен за известно време. Едва се въздържа да не зададе на пострадалия въпроса, който напираше в него: щом инвестициите са бартер, значи могат да бъдат използвани като безотчетни средства? Като подкупи, премии, привилегировани договори за строителство, като задържани и пуснати в оборот средства в собствената банка. Той не зададе този въпрос, отложи го за после, но след думите на Топуридзе веднага се сети за проведените от следствения комитет на МВР проверки по строителството на големия околовръстен път около Москва. Тази информация прекрасно се вписваше в схемата, обрисувана от Калинченко, чудесно я илюстрираше: платното на пътя беше по-тясно само с няколко сантиметра, но всеки негов метър струваше стотици хиляди долара. Само няколко тона чакъл по-малко, отколкото в проекта, на всеки сто метра — и тези „дреболии“ се изливаха в десетки, стотици хиляди неотчетени „бартерни долари“. Нали заради това се развихряше истинска битка всеки път щом предстоеше сключване на договори за тези грандиозни московски строежи.

А по повод на това, че в кметството били отбор… На Якимцев отдавна му беше направило впечатление, че всички там сякаш са се наговорили, повтарят едно и също: под ръководството на кмета ние сме отбор! Колкото и да търсеше, засега наистина не можеше да намери пукнатина в този монолит, макар да беше абсолютно сигурен, че не може да няма такова нещо: живи хора, всеки със своя интерес. Всички тези крясъци — „ние сме отбор“ — ще свършат или при първото сплашване, или когато започнат да подкупват всеки поотделно. Не, Якимцев не искаше да се разтури честната команда на кмета, той искаше да разбере по-добре вътрешните противоречия, които съществуваха в нея. Да, всеки си гледа работата, но всеки е и личност. А значи там, вътре, съществува борба на суетата, на самолюбието. Един смята, че е достоен за по-големи роли, на друг не са му благодарили достатъчно, трети мисли, че неговата безкористност би могла да бъде по-добре възнаградена… С една дума, всичките приказки за „отбор“ и „монолит“ само го караха да бъде нащрек. Сега пред него беше една тухла, временно изпаднала от монолита.

— Кажете — лекичко пусна сондата Якимцев, — навестиха ли ви вече другарите ви? Всъщност ще попитам по друг начин: при вас вече пускат ли посетители? Или само роднини?

Топуридзе се разсмя:

— Ами ако смятаме вас за роднина… Нали ви казах: достъпът до тялото ми е почти свободен.

— И все пак — настоя на своето Якимцев, усмихвайки се заедно с Топуридзе — не ми отговорихте.

Георгий Андреевич отново се засмя и го измери с антрацитния си поглед.

— Вие сте първият ми посетител. Значи най-скъпият…

Изглежда, при тези грузинци думата „скъп“, също като червения пипер, вървеше на всяка манджа…

Якимцев зададе въпроса за другарите, защото много го интересуваше — даже не толкова като следовател, колкото чисто човешки — дали кметът вече е посетил Топуридзе. Още повече му се искаше да разбере от Топуридзе за неговата връзка с Джамал Исмаилов, който беше направил странното изказване, че ако дружбата им продължавала, нямало да му се случи нищо… С това, разбира се, нямаше как да се справи за няколко минути, а Топуридзе, съдейки по всичко, вече беше уморен от разговора…

Не можа да попита пострадалия за нищо повече — Варя решително ги прекъсна и този път беше неумолима. Якимцев все пак успя в последния момент да помоли Георгий Андреевич да си помисли и ако може, да си спомни дали не е имало нещо необичайно около него в последно време.

Оформянето на протокола от разпита на Топуридзе отне осем минути. Якимцев даже успя да разтълкува на пострадалия неговите права съгласно наказателнопроцесуалния кодекс на РСФСР. През цялото време Варя стоеше на вратата, след това любезно, но доста настоятелно започна да избутва следователя към изхода. Якимцев и сам не би се решил да продължи разпита: по всичко се виждаше, че Топуридзе беше много уморен; ставаше все по-забележимо неестественото му восъчно пребледняване, в което нямаше нищо странно — човекът бе загубил толкова кръв, тежко раняване, а и операцията не беше шега, почти четири часа. Как ли намираше още сили да се държи по този начин!

Якимцев наистина го харесваше! Най-вече след като си спомни с какви думи го изпрати:

— Стягай се, скъпи! Когато изляза, непременно ще ми дойдеш на гости!

Евгений Павлович изчака Топуридзе да се подпише в протокола, след което сърдечно се сбогува и най-накрая напусна стаята. Чуваше зад гърба си как медицинската сестра нарежда със строг глас нещо, а Георгий Андреевич в отговор се опитва да се пошегува.

Когато Якимцев затвори вратата зад гърба си, милиционерът с автомата равнодушно го погледна и измънка:

— Долу върнете пропуска!

Ако станеше нещо, ползата от такъв пазител щеше да бъде минимална.