Фридрих Незнански
Москва сити (30)

Яхрома-3

Шофьорът на служебната волга само изсумтя, като чу къде трябва да пътува.

— Ох, момчета, знам ги аз тези работи. Сигурно вашето военно градче го няма на нито една карта.

— Нищо, нищо — успокои го Сидорчук. — С питане до Цариград се стига!

Обаче капитанът от МУР, който единствен беше получил информация как се стига на мястото, малко избърза с оптимизма. Когато се появиха възвишенията на Дмитровските хълмове, той започна особено внимателно да се вглежда в пътните табели. И най-накрая след мъчителни колебания решително изкомандва:

— Свий тука!

Пътят след завоя водеше в покрита със сняг гора и продължавайки по него, подминаха две заспали села.

— Край, момчета, нататък хич не ми е ясно — загрижено каза Сидорчук. — Бяха ми казали, че веднага след второто ще има завой надясно. Тук някъде трябва да има бетонен път. Да не сме го изпуснали?

Шофьорът намали докрай скоростта и със съмнение поклати глава:

— Мисля, че още не сме. — Той удари спирачки. — Май че е това.

Отдясно на шосето се отклоняваше бетонен път, потънал от двете страни в преспи. Виждаше се, че съвсем наскоро тук беше минал снегоринът — средата на пътя беше изчистена до мръсносивите, изронени от времето бетонни блокове с плашещо оголена ръждясала арматура.

Завиха и някъде след двеста метра колата, която се движеше с не повече от четиридесет километра в час, започна да се лашка от едната страна на пътя до другата. Бетонните плочи стърчаха като клавиши на някакъв огромен, излязъл от строя музикален инструмент.

— Ос! Трудоваците от КЕЧ-а по делата им ще ги познаете! — изпъшка на поредната дупка Сидорчук. — Егор Михалич, недей така да друсаш, заклевам те.

— Ей такъв път си бяхме направили и в Тюрингия — съобщи Егор Михайлович — същият шофьор, когото бяха намерили по разпореждане на Меркулов. — Германците все се чудеха: как ги правите тези пътища? И материала ви добър, и работна сила колкото искаш. Че какво неясно има — като не изсипеш пълнежа както трябва, след година пътят ще ти бъде като разораната целина. Да живее КЕЧ-ът!

Най-накрая, след като премина нови възвишения, покрити с дъбове с още неопадали листа, и проряза огромни снежни поляни, бетонният път навлезе в някакъв населен пункт, скрит на сигурно място в това горско кътче на Московска област. Беше застроен с евтини пететажни блокчета и девететажни панелни кули и на пръв поглед правеше същото впечатление като пътя, който току-що бяха оставили зад гърба си. Навсякъде наоколо имаше сив олющен бетон, целият в някакви пукнатини, дупки и следи от течове. Тази картина на запуснатост и безстопанственост, неясно защо, винаги съпътства селища от такъв тип, в които хората уж идват да живеят временно, а после остават завинаги; на такива временни жители всичко им се струва чуждо. Строителят го е построил колкото да отбие номера, жителите си мислят как час по-скоро да се махнат и всичко наоколо става чуждо, непотребно на никого, всичко се разсипва, а после запустява — така е било някога в Групата войски в Германия, същото е и в Северно море, че и в Далечния изток, пък и на много други места…

— Га? — попита Сидорчук, без да се обръща конкретно към някого. — Май пристигнахме, не е ли това?

Улиците на градчето бяха доста многолюдни — предимно млади красиви жени, много деца и хора във военни униформи. И нещо, което правеше най-силно впечатление, неизвестно защо тук, насред Русия, имаше много моряци.

Якимцев извади бележника си и провери:

— И така, ако сме пристигнали където трябва… Да видим къде трябва да търсим тук Степан Григориевич Никонов? Микрорайон „Б“, улица „Октомврийска революция“, блок 8, апартамент 19.

— Тъкмо идва моряче, то никога не плаче — каза Сидорчук, който не губеше бодрия си дух. — Сега за всичко ще го разпитаме.

Морячето, як мичман, никак не се учуди на въпроса. Само, преди да отговори, погледна номерата на колата и подхвърли с уважение:

— О, чак от самата Москва! — И допълни ни в клин, ни в ръкав, но неясно защо, със съчувствен тон: — Закъсняхте, момчета. Степан го погребаха още вчера. И помен му правиха…

— За какво сме закъснели? — неразбиращо попита Егор Михайлович.

Якимцев свали стъклото от своята страна и усети миризмата на алкохол, която долиташе на талази от устата на мичмана.

— Точно така, за погребението! — с желание потвърди моржът. — Нали сте пристигнали за погребението на Степан Никонов? Понякога вижте как се случва: човек може да остане жив в Етиопия, Ангола, Чечня, а пък тук — ей ви на. Посред бял ден го блъсна кола на бетонния път — и без него…

— Ама как да стигнем дотам, адмирале! — не издържа Сидорчук, който на секундата разбра, че всички техни мечти да разкрият час по-скоро това объркано престъпление, се изпаряват като дим. — Като сме закъснели за погребението, може пък поне да успеем да го поменем?

 

 

… Апартаментът на Степан Никонов се намираше на последния, петия етаж, във вход, който радваше окото със същата разруха, неблагополучие и необяснимо отвращение на хората към това място, където са принудени да живеят. Изпочупени перила, мръсни стълбищни площадки с напукани стъкла на прозорците, тъпанарски графити на младото поколение по стените. Неясно защо, най-потискащо подействаха на московчаните огромните уродливи ракли на стълбищните площадки, които предприемчивите жители си бяха направили за съхраняване на картофи.

Известно време само пристъпваха от крак на крак пред вратата с табелка „19“. Миризмата на смъртта тук сякаш беше навсякъде: миришеше на венци — на борови клонки, даже в единия от ъглите на площадката Якимцев видя хартиено цвете. Той позвъни на звънеца и вратата моментално се отвори.

— Влизайте, влизайте, не е заключено — каза някаква жена в черно. И без да им обръща повече никакво внимание, отиде някъде навътре в апартамента.

Първо надзърнаха в хола — тук няколко жени в черно тихичко си говореха, докато почистваха следите от вчерашния помен от дългата, от стена до стена, маса.

— Ама че неудобно — прошепна Сидорчук в ухото на Якимцев. — Хората погребват близък, а ние сме дошли с нашите въпроси…

И двамата разглеждаха апартамента с известна изненада — тук всичко светеше от чистота, беше съвсем ново и изглеждаше така, сякаш вчера е приключил евро ремонт.

— Няма нищо, Фьодор Николаевич, хайде, търси стопанката…

Не се наложи да търсят дълго домакинята — тя седеше на малко диванче в ъгъла на кухнята и макар да беше облечена както и всички останали жени, цялата в черно, от пръв поглед ставаше ясно, че точно на нея се пада печалното право да се разпорежда с всичко, което ставаше сега в този дом…

— Приятели на Стьопа ли сте? — попита тя, без ни най-малко да се учуди на появата на двама нови гости.

— Не съвсем — отговори Якимцев, като се стараеше да не гледа в нейните безкрайно печални очи. — Пристигнахме отдалече, от Москва, искахме да поговорим със Степан Григориевич… и ето… Приемете нашите съболезнования…

— А, да си поговорите! — някак недоброжелателно, даже заплашително натърти вдовицата. — Сигурно точно такива като вас са докарали моя Стьопа до гроба…

— Извинявайте — Якимцев не издържа и тръгна към вратата, като си мислеше тъжно, че днес, изглежда, ще им се наложи да си заминат с празни ръце, а след това, да не дава Господ, пак ще идват дотук, и то неведнъж… Той мъчително се напъваше да измисли какво точно да каже, за да разреди възникналото напрежение. И тогава чу зад гърба си гласа на домакинята:

— И къде сте тръгнали сега? Някак си не е по християнски. Които и да сте вие, изпийте поне по една чашка, да поменете душата на Степан Григориевич…

На крак, без да свалят палтата си, те обърнаха по чашка и тогава Якимцев събра смелост:

— Извинявайте, как се казвате?… Лидия Василевна?… Дали не бихме могли, Лидия Василевна, да си поговорим с вас на четири очи, щом не успяхме да се видим със Степан Григориевич, лека му пръст?

— А кои сте вие? — отново попита с недоброжелателен тон тя.

— Следователи от Москва — каза Якимцев, който вече беше си решил, че каквото и да става, няма да навлиза в подробности какво разследват.

— Искате да намерите убиеца? — Лидия Василевна ги погледна с дълбоките си очи. — Разбира се, че ще поговоря с вас. Питайте каквото искате!

Якимцев се огледа още веднъж. Много уютно апартаментче. На пода имаше голям истински килим, в секцията зад стъклените витрини бяха подредени парчета от корали, океански раковини, на стената висеше страшна африканска маска, на показ бяха поставени бутилки от джин и уиски. А ето я и най-голямата гордост на всички съветски граждани, които бяха имали достъп до валутни чекове, онези, които бяха работили в „истинската“ чужбина — голям лъскав двукасетъчен „Панасоник“… С една дума, това беше типичен апартамент на семейство, което дълго време е било в чужбина.

Но всичко това нямаше никакво значение, помисли Якимцев. Най-важното сега беше да се изяснят подробностите за смъртта на домакина и къде е бил на 19 декември… Той машинално вдигна очи нагоре и пак се учуди: над главата му имаше луксозен окачен таван.

— Какво гледате? — попита домакинята с известно безпокойство, тъй като мълчанието се проточи прекалено дълго. — Всичко това между другото Стьопа го направи сам, със собствените си ръце. Златни ръце имаше, златни… Като го махнаха от армията, той се зае да прави ремонт. Аз, каза, от тази дупка картинка ще направя. Даже се канеше паркета да реди сам — като в дворец…

— Това „махнаха“ — как трябва да го разбираме? — попита Якимцев.

— Ами уволниха го. Неговата част просто я съкратиха, а офицерите… — Тя махна с ръка. — Веднага настъпи такъв живот, че да не дава Господ. Просто станахме излишни… е, сами знаете. Нали ви гледам, че сте военен…

— Ос! — възхити се Сидорчук. — И що така решихте?

— На военните винаги им личи. И походката им е различна, не като на цивилните, и главата си държат винаги изправена…

— Набито око имате! — подхвърли Якимцев.

— Че как! — каза с гордост тя. — Махнаха го — едно благодаря за службата дори не казаха! Добре, че ни оставиха апартамента, даже разрешиха да го приватизираме. Аз вече съм свикнала — цял живот след него пътувам по света. Веднага започнах да въртя куфарна търговия. И до Полша ходих, и в Турция, и в Емиратите… а на Стьопа му беше много тежко… Дълго не можеше да си намери никаква работа, че и как да си намери, като цял живот знаеше само едно — леви десни… Ръцете му златни, но да направи с тях нещо, което да го нахрани — не ставаше и не ставаше. Аз му надух главата — търси си работа, та търси си работа. А къде да отиде? Тъкмо тогава се появи неговият приятел Юрка — и него бяха уволнили. Онзи винаги си е бил по-разтропан, голям мошеник! Хайде, казва, да отидем в банката като бодигардове. Отидоха двамата и ги взеха на работа. Разбира се, не беше като в армията, но сякаш даже започна да им харесва. Цялата охрана свои хора — същите като тях, бивши военни… А след това тяхната банка, прас! — и фалира, съвсем я затвориха. Представяте ли си? Той пак остана без работа и без пари. А ние вече бяхме свикнали да имаме пари, банката добре плащаше, не като в армията, аз даже бях решила да приключвам с куфарната търговия… И пак същата песен — месец без работа, втори, трети, половин година… Аз пак почвам да го тормозя полека-лека: ти мъж ли си, или не си? — Тя изведнъж се разплака. След това дълго си бърса носа, подсмърчайки. — Извинете… В началото на декември си дойде, един такъв щастлив — беше ходил някъде, нямаше го цял ден. „Е, майко, свърши се с моето бездействие, скоро ще сме богати. И апартамент в Москва ще си купим, и нова кола. Глеб Аверянович, казва, ме взима при себе си на работа“. А Глеб Аверянович е неговият бивш командир, също като Юрка, още от Афганистан. Двете с жената на Юрка изобщо не го обичахме, смятахме, че където е Глеб Аверянович, там става нещо лошо. Точно той замъкна нашите момчета в специалните части, чрез него моят Стьопка и в Африка отиде, и в Етиопия, а накрая ги примами и в първата чеченска… Слава богу, че тогава поне жив остана… А мъжете си знаят все едно и също: Глеб Аверянич, че Глеб Аверянич, направо бяха влюбени в него — като госпожици. Аз на моя все му казвах: глупак си ти, доживя до бели коси, а така и не се научи да преценяваш правилно хората. Той ви използва и ще ви изхвърли като някакъв боклук, за какво сте му притрябвали! А той ми вика: млъкни, ти нищо не разбираш! И най-важното, преди все беше Глеб Аверянич, а сега, когато започна да им пудри мозъците, изведнъж двамата започнаха да го наричат Бащица. Аз казвам: какво е това Бащица? Той се смее — не си ли чула песента на „Любе“, Росторгуев я пее: „Батальонен, бащица, бащица, батальонен…“. Та тъкмо той обещал на нашите тъпанари да направи нещо такова, че да забогатеят. Ето че забогатяха… Да можех сега да го видя този бащица — честна дума, така щях да му издера мутрата, нямаше да му гледам ни възрастта, ни ордените… Винаги съм знаела, че е лош човек. Нали ние тук, в тези градчета, се знаем кой колко струва, всеки е пред очите на другите. Пък и аз от най-ранна младост съм все сред военни. Откакто като съвсем младо девойче се омъжих за Стьопа, все по военни градчета живея… Нека да ви покажа снимки да видите къде ли не сме ходили със Стьопа! — Тя отвори едно от шкафчетата на стената и извади оттам масивен албум от щампована арабска кожа. След това разтвори албума на произволно избрана страница: — Виждате ли каква бях!

На снимката на фона на крайбрежни скали беше снимана миловидна девойка в почти символични бански. В момичето след известно напрягане можеше да бъде разпозната сегашната Лидия Василевна.

— Знаете ли къде е това? Йемен. Там строихме наша база за подводници. Имаше голяма група… Даже не зная дали вече мога да говоря за това? Там също си имахме градче… Виждате ли какъв ми е банският? Между другото френски. — Изведнъж лицето й стана щастливо и се подмлади. — Като отидохме, ни настаниха в английски котеджи — преди там живели англичани. Голяма колония се получи и най-важното, на повечето офицери бяха разрешили да заминат с жените си, а на нас, руските глупачки, кое ни е първото развлечение? Правилно, да ходим по магазините. А там при тях какво ли няма! И нашите мацки — като от гладно село. Веднага тръгнаха да диктуват свои правила: опашки — едва ли не до бой. Местните все се чудеха: англичаните не правеха така.

Тя погледна следващата снимка:

— А, тъкмо! Стьопа и неговият приятел, за когото ви говорих.

Якимцев трепна. На снимката до същите онези скали стояха прегърнати през раменете двама яки младежи с бански.

— Ето го моя Стьопа — продължаваше Лидия Василевна, — виждате ли този, високия…

Най-после видяха как изглежда човекът, който беше взел пистолета на бодигарда Соколов.

— А ето този — продължаваше Лидия Василевна — е Юрка, за когото ви говорих. Между другото и той съвсем наскоро загина, тъкмо преди Нова година.

Ако предположенията им бяха правилни, помисли си Якимцев, тъкмо това е килърът. Той си спомни ориентирите, изпратени след покушението срещу Топуридзе — този Юрка определено приличаше на физиономията от фоторобота. В този момент Якимцев усети, че Сидорчук го ръга в хълбока: обърни внимание. Без да го поглежда, Якимцев подхвърли през зъби: „Виждам, виждам“, като се стараеше в същото време да не изпусне нито дума от обясненията на домакинята, която беше извадила още една снимка.

— А тука го има и Глеб Аверянович. Ето го. — Тя посочи един мъж в центъра на голяма група военни, облечени в нестандартни тропически униформи. — Това според мене е в Куба. Такъв досадник беше! Вкара момчетата в някоя беля, те след това сто години не могат да се оправят, а на него не му пука! И уж служеха през цялото време заедно, само че моят по-далече от прапорщик не стигна, а онзи вече десет години, откакто е подполковник… Е, вярно, Стьопа и Юрка са просто десантници, а Глеб Аверянович още като млад е завършил някакво специализирано училище, май нещо за разузнавач беше учил… Момчетата понякога го наричаха грушник. А аз ги питам: това пък защо? Да не би да идва от круши? Круши ли отглежда? Те ми се смеят: не знаеш ли какво е ГРУ? Главно разузнавателно управление към Генералния щаб! А щом човек е служил там — значи си е грушник.

Работата е ясна, помисли си Якимцев — човек с подготовка от ГРУ какви неща може да измисли! А пък ако и веждите му са като на Брежнев… Той изведнъж усети, че Сидорчук отново го ръга в хълбока. Погледна го въпросително и отблъсна ръката му — не ми пречи!

— А нямате ли по-късни снимки — обърна се той към вдовицата? Някоя такава, че да ги видим и тримата, но да е някъде по-наскоро, в наши дни?

— Има, защо да няма — каза тя. — Макар че и аз, и жената на Юрка, бяхме против тяхната дружба. Лошо си влияеха един на друг — добави тя, като забеляза нетърпеливия израз върху лицето на Якимцев.

Лидия Василевна отново започна да прелиства албума и окото на Якимцев ловеше един след друг образите на покойния стопанин на апартамента — ето го с корков шлем по средата между двама негри с военни униформи, ето го до корпуса на самолет, покрит с камуфлажни петна, в компанията на някакви тъмнокожи пилоти, под тропическа палма…

— Намерих — каза накрая домакинята. — Може и да не е съвсем скорошна, осемдесет и седма година, но мисля, че едва ли има по-нова с тримата.

Евгений Павлович взе снимката. На фона на някаква бетонна стена стоеше познатата тройка, само че тук младежите вече бяха възмъжали, огрубели. А на грушника Глеб Аверянович му бяха пораснали необичайно гъсти, също като на Брежнев, вежди и изобщо почнало бе да си личи колко по-възрастен е от другите двама. Онзи, когото домакинята наричаше Юрка, тук беше започнал да прилича още повече на фоторобота. Якимцев обърна снимката. На обратната страна пишеше с химикал: „Юрик, Г. А., Стьопа. Адис Абеба, 1987“.

— Лидия Василевна, може ли да вземем тази снимка? За известно време, разбира се.

— А за какво ви е? — подозрително попита тя.

— За работа ни трябва, честна дума. Ще я предявим за разпознаване. Може ли? Аз ще я преснема и веднага ще ви я върна.

Тя внимателно погледна първо към него, а след това към Сидорчук, който се размотаваше зад гърба му.

— Нещо не мога да ви разбера. Казахте, че сте дошли да си поговорим, а пък излиза, че сте нещо като милиционери… — Накрая взе решение: — Добре, вземайте я. Може пък наистина да ви помогне да намерите убийците на Стьопа…

— Благодарско — присъедини се най-накрая към разговора започналият вече да скучае Сидорчук. — Напразно ни нямате доверие. Ние сме добри момчета! Току-виж, наистина сме намерили тези мръсници. Ако, разбира се, вие ни помогнете…

Тя кимна:

— Ще опитам, щом трябва.

Якимцев реши, че почвата е достатъчно подготвена, и започна с въпроса, който го интересуваше най-много:

— Кажете ми, къде беше мъжът ви на 19 януари? Помните ли?

— Как да не помня! — плесна с ръце Лидия Василевна. — Много добре дори си спомням. На тази дата беше именният ден на сина ни… Та той, моят Стьопа, този ден даже не се прибра да спи вкъщи, подлецът. Дойде си чак вечерта и не ще да излезе при гостите. Един такъв, като пребит. Аз, естествено, вдигнах патаклама: при коя к… си бил… Ревнива съм си. А той някак странно ме погледна и каза: „Не е важно къде съм бил, а къде ще бъда сега…“ — и аз веднага го оставих на мира. Каза го някак… като обречен, така че повече не разпитвах за нищо. И така беше ясно — не ставаше дума за никаква жена. Само го попитах: „Стьопа, а къде ни е колата?“ — бях видяла, че дойде пеша от автобусната спирка. Колата ни не беше никак лоша, „шестица“, обаче бяхме я купили още навремето в чужбина… А той само махна с ръка: не ми е до никаква кола… Забогатяхме, дето се вика! Тръгна за вълна, а се върна остриган… И най-важното — от този ден беше като болен… Вие имали ли сте някога куче? Ако сте имали, сигурно знаете какво става, когато започне да се разболява. Умърлушено, очите му сълзят, нищо не яде… Та и моят Степан стана такъв… А пък когато разбра, че Юрка е загинал, съвсем рухна…

— Кажете, а този Юрка… — решително се намеси в разговора Сидорчук. — Какво се е случило с него?

— Ами падна на Нова година под влак. А дали сам е паднал, хвърлили ли са го — никой не може да каже, аз лично говорих с началниците в милицията. Кажете, викат, мерси, че тялото се намери толкова бързо, кой знае колко време можеше да се води изчезнал… Лежеше до релсите като някое куче, да ме прости Господ…

Сега оставаше да разберат от Лидия Василевна фамилията на Юрка и неговия адрес. Тя с желание съобщи и едното, и другото и замислено каза:

— Вие, момчета, не сте дошли да помогнете, дошли сте да търсите моя Степан, нали? — Тя не дочака техния отговор, беше сигурна в това. — Божичко — каза изведнъж и въздъхна, — какво толкова са направили, че са започнали да ги избиват? Кажете ми, моля ви, готова съм да приема всичко! Аз трябва да отгледам сина ни, момчета! Трябва да знам, разбирате ли?…

Какво можеха да й кажат? Засега — нищо. Опитваха се да извъртат, както могат.

— Знам си аз — мърмореше тя като болна, — всичко това е работа на Бащицата, Глеб Аверянович. Все казвах и на моя Стьопка, и на Юрка: стойте по-далеч от него! Той мисли само за своята изгода! Като звяр е, няма душа, само въздух… А освен това е толкова печен, че вие пред него сте като кутрета срещу вълк…

Следователите разбираха, че вече отдавна трябваше да си тръгнат, но тя все не ги пускаше и толкова много говореше, та им се струваше, че изобщо не искаше да си ходят; няколко пъти Лидия Василевна махаше по посока на вратата, гонейки поредната гостенка в черно: почакай, не сега, не ми пречи…

Всичко свърши с това, че Лидия Василевна все пак ги нави да пийнат по едно за из път, сложи пред тях голяма купа с вчерашна, но много вкусна салата и по едно парче кехлибарена трептяща пача…

Къде можеше да живее омразният й подполковник Глеб Аверянович тя не знаеше, но, неизвестно защо, беше сигурна, че е в Москва.

— Знаете ли — каза тя за довиждане, — спомням си такъв разговор на момчетата. Когато Глеб Аверянович се махнал от неговото разузнаване, се уредил като шеф на службата за сигурност при някакъв олигарх… Стьопа даже веднъж се ядоса по този повод: „Вместо да ни пъха да запушваме всякакви дупки, по-добре да ни беше взел при него на щат…“.

Накрая, когато разбра, че през цялото това време в колата ги чака шофьор, тя настоя да доведат Егор Михайлович и го настани на масата, колкото и да не му се искаше. Така че те си тръгнаха за Москва по тъмно, уморени, но доволни от пътуването. Всеки по свой начин. Нахраненият Егор Михайлович се се възхищаваше: „Ето какво значи офицерска жена!“. Следователите пък бяха сигурни, че делото отива към развръзка: да намерят в Москва или областта подполковник на име Глеб Аверянович (Лидия Василевна така и не си спомни фамилията), не представляваше особена трудност за тях…

Ако той, разбира се, още е жив, а не беше последвал двамата си помагачи, които може би сам бе пратил на онзи свят…