Фридрих Незнански
Москва сити (32)

Лена Благина

Ето, най-накрая дочаках да се заема с оперативна работа, помисли си Лена, отваряйки вратата на необходимата й стая. Тя беше огромна — с десет-дванадесет легла. Но при нейното влизане там на леглата в най-различни пози лежаха шест човека, а още един седеше до прозореца, надянал слушалките на малко транзисторче. Тя инстинктивно се смръщи от тежкия застоял въздух, характерен за помещения, където има болни на легло. Лена огледа един по един обитателите на стаята, като се стараеше да отгатне кой е Баташов. Като забеляза, че един чичко с пълно лице я гледа втренчено, тя внимателно го попита:

— Вие ли сте Михаил Василевич?

Възрастният мъж тъжно въздъхна — изглежда, много се надяваше тя да е дошла именно при него. Той посочи противоположния ъгъл, най-отдалечения от прозореца, откъдето някакъв слаб, странно кокалест човек махаше с ръка на Лена.

— Ако търсите Михаил Василевич Баташов — това съм аз.

Цялата му глава беше бинтована, а от бинтовете се показваше добро, породисто руско лице — такива лица, съдейки по живописните портрети, са имали аристократите, а в наши дни най-често се срещат при актьорите. Сухи, умни лица, с трапчинка на твърдата брадичка… Само тази трапчинка стигаше на Лена, за да изпита към притежателя й внезапна симпатия.

Тя се доближи до леглото му, сложи стол в пространството между креватите и седна.

— Здравейте, Михаил Василевич.

— Здравейте — отговори той и й направи заговорнически жест с ръка: ела по-близо. — От милицията ли сте?

— От прокуратурата — уточни Лена, — следовател Елена Петровна Благина. Помоли ни да ви навестим Георгий Андреевич Топуридзе.

— А кой е той? — недоумяващо намръщи чело Баташов.

— Заместник-шефът на московската управа, който по поръчение на кмета се запозна с вашия проект и се канеше горещо да го препоръча на правителството…

— Това не е проект, само записка — каза, едва мърдайки устни, Баташов, помълча малко и попита: — И какво, препоръча ли го?

Лена разпери ръце в извинителен жест:

— Не успя — срещу него беше извършено покушение…

— И срещу него ли?

— Да. Даже малко по-рано, отколкото срещу вас. Виждате ли какъв проект сте предложили — усмихна се Лена. — Добре, да преминем направо по същество, нали? Че сигурно не трябва да ви мъча с дълги разговори. — Тя се озърна. Много външни хора, разбира се, но какво да се прави! За всеки случай попита:

— Вие ставате ли?

— Засега не — тъжно каза Михаил Василевич. — Обработиха ме, както се казва, от сърце.

— Непременно ще се оправите — обнадежди го Лена. — Но щом трябва да лежите — ще потърпите… Разкажете ми всичко поред, Михаил Василевич. Става ли? Ако не разбирам нещо — ще ви прекъсна и ще попитам.

И той разказа — затваряйки очи, с дълги паузи, като изчакваше да премине главоболието, което го заливаше на вълни.

… Михаил Василевич Баташов ненапразно беше отбелязал в записката си до кмета, че никак няма да се учуди, ако някой прекрасен ден го нападнат тъмни личности. След като огласи проекта си, той през цялото време беше под напрежение и даже по свой начин се подготвяше за срещата със същите тези типове — например бил си направил нещо като броня от капаци на тенджери, която носел под сакото.

— Глупаво изглежда, нали? — усмихна се тъжно.

Той самият обаче изобщо не го смяташе за глупаво и си имаше основания за това.

Открай време той живееше в Черьомушки, в пететажна кооперация без асансьор от времето на Хрушчов.

— Знаете ли, отначало, когато след развода попаднах в тази хралупа, все си мислех: ще посъбера пари и ще се преместя в друг район, в друг, истински блок… А след това някак си свикнах. И въздухът там е чист, и хората хубави — няма толкова безобразия, колкото в другите райони, честна дума! След толкова години и аз ги познавам всичките, и те ме познават.

Именно затова неговото набито око веднага забеляза появата на новата чуждестранна кола в техния двор. По-точно, не толкова самата кола — такива в Москва има хиляди, — колкото нейния номер. Защо? Ами защото в номера имаше непознат регионален индекс. Не 77 или 50, което отговаря на Москва или нейната област, а 39. Не го домързя и проучи: номерът беше калининградски. Кьонигсберг. Знаещи хора му казаха: това най-вероятно означава, че са докарали колата оттам, а тук още не са я регистрирали, може още да не са я освободили дори от мито. След това той видя и човека в тази кола. Той беше нисък, но много як, с вид на военен, елегантен мъж, чийто външен вид страдаше само от буйно растящата по лицето му растителност.

— Нали знаете как става — може да ти растат косми от ушите, от носа, а при този особено гъсти и буйни бяха веждите. Като на Брежнев, лека му пръст… Някакви такива вежди, като храсти…

Предчувствието на Лена накара сърцето й да трепне.

— А на колко години беше? — попита тя. — Според вас, разбира се.

Баташов помисли малко, не искаше да отговори необмислено.

— Ами не беше толкова стар още, сигурно около петдесетгодишен… И което е много характерно, аз и тогава си помислих: нещо в него не е както трябва. Има нещо фалшиво. Сякаш просто се мотае из двора — или е решил да си почине, или чака приятел, който трябва да излезе всеки момент, а в същото време е толкова напрегнат, сякаш работи. Веднага го усетих, защото и самият аз в този момент бях напрегнат… Е, вие разбирате…

Лена кимна за всеки случай, макар че какво би могла да разбира, без тя самата да е изпитала нещо подобно…

— Та след като го видях, веднага в главата ми се загнезди само една мисъл: този тип с веждите ме следи. Чак се зарадвах, че не съм забравил да си сложа „бронята“, нали преди дори се притеснявах от нея. Може и да е смешно, ама ако стане нещо — от куршум може и да не ме спаси, но от нож — всякак… Та така. Аз към входа, а той върви след мен, чак да ти се прииска да заемеш боксьорска стойка. А трябва да кажа, че на вратата имаме кодирана брава, както вече навсякъде в Москва. Хлопнах вратата точно под носа му. Той така се развилия — чак изрита няколко пъти вратата, докато се качвах на моя етаж… А ме нападнаха на другия ден вечерта. Прибирах се късно от работа — все седях над проекта, онзи, за тунела. Гледам, недалеч от моя вход пак стои онази кола, а до нея някакъв човек държи нещо до ухото си — все едно че говори по джиесем. Нека си говори, какво ме засяга?

Нали ви казах вече, че районът ни е доста спокоен: чужди хулиганчета не идват, а свои още не сме си отгледали. И аз, наивна душа, все си мислех, че ако тръгнат да ме наказват лоши хора за проекта, ще ме причакат някъде в безлюдно място — я в парк, я на спирката. А пък ме хванаха направо до входа, по-точно не „до“, ами в самия вход. Този път тъкмо отворих кодираната брава — чувам звук… Един такъв своеобразен… Знаете ли, такъв звук се чува, когато стоиш до милиционер, на когото му е включена радиостанцията. Дори чух отделни думи. Нещо от сорта „веднага тръгвай, разбра ли?“. И след това ме халосаха по главата. Не знам с какво, но добре ме треснаха — ако не беше шапката, със сигурност това щеше да ми е краят. А така просто паднах и даже не загубих веднага съзнание — помня, че радиостанцията изведнъж зашумя и гласът от нея каза: „Край, някой идва, хайде в колата!“. Това е, друго за разказване няма… Дойдох в съзнание чак тук, в „Склифосовски“…

Лена го погледна жалостиво:

— А сега как се чувствате, Михаил Василевич?

— Как да се чувствам… Разбира се, че през цялото време ме мъчи главоболие… Лекарите казват, че сътресението на мозъка е било много силно. Но това са второстепенни неща, а какво става с тунела? Взето ли е окончателно решение за него или не? Че аз тук съм като на необитаем остров, няма с кого да си поговоря за нещата, които ме вълнуват…

— За съжаление и аз не мога нищо да ви кажа за тунела. Според мен въпросът още е висящ. Значи смятате, че едва не са ви убили тъкмо заради тунела?

Баташов изумено я погледна:

— Че заради какво друго? Само заради него, гълъбче! На кого съм притрябвал аз, дъртият, самотен кукундрел?

И тогава тя най-накрая направи това, заради което всъщност я бяха пратили тук и което нямаше търпение да стори от самото начало. Извади донесената от Яхрома снимка, на която стояха прегърнати на фона на някаква бетонна стена трима приятели в десантни фланелки и армейски бричове.

— Погледнете, Михаил Василевич, дали не ви е познат някой от тези тримата?

Михаил Василевич около минута разглежда снимката, след това я обърна и прочете: „Юрик, Г. А., Стьопа. Адис Абеба, 1987“.

— Виж ти — промърмори той, — докъде са стигнали. — Помълча и допълни: — Според мен ето този, дето е по-нисък, в средата — тъкмо това е той… оня с веждите. Само че тук, разбира се, е по-млад, не се е ошлайфал толкова, колкото сега. Но все едно, може да се разпознае… Виждате ли, той и тук има същите вежди! — Попита недоверчиво: — Нима ще го намерите по снимката?

— Защо да не го намерим — отговори Лена, която веднага беше се развеселила. — Не е само снимката. Знаем и името. Знаем, че е военнослужещ, във всеки случай поне е бил. Така че ще го открием чрез Министерството на отбраната. Не веднага, но ще го намерим…

Като я гледаше, живна и Михаил Василевич.

— Знаете ли какво? — предложи той. — Опитайте се да го откриете по колата, по номерата. Разбира се, колата може и да не се води на него, но тя при всички случаи има собственик. Собственикът сигурно знае. Нали така?

— Добре би било, разбира се… Но откъде да вземем този номер? Вие сигурно не сте го запомнили? Мисля, че не ви е било до това…

Той я погледна с някакъв по детски ликуващ вид.

— Не, не го запомних — и след дълга пауза, по време на която наблюдаваше как се издължава младичкото лице на Лена, уточни: — Не го запомних, но го записах. Още първия път. Помните ли как ви казах, че през цялото време бях нащрек. Номерът ми се стори подозрителен, та затова… за всеки случай. Записах го между другото в тефтерчето си. А то е в костюма ми, същия, с който ме докараха тук. Така че просто трябва да намерите домакинката и да се разберете с нея за всичко. Жалко, че не сте с униформа, много щеше да й подейства… Но, разбира се, имате удостоверение, нали?

Тя беше готова да го разцелува. Когато Лена оформи разпита на този важен свидетел и получи тефтерчето, се разделиха едва ли не като роднини. Тя обеща, че пак ще дойде просто така, да го види.

— Какво да ви донеса, Михаил Василевич? — попита на сбогуване.

— Ама моля ви се, нищо не ми трябва. Може би само… Ако се изясни нещо във връзка с тунела — моля ви, Леночка, информирайте ме, става ли? Честна дума, аз този проект щях да го избутам докрай даже без пари, безплатно, стига на някой да му трябваше…

— Добре, Михаил Василевич, непременно ще ви съобщя. А вие по-бързо се оправяйте…

Е, Джамал Исмаилович, мислеше си тя на връщане, пипнахме ви. Вие все сте питали Александър Борисович: къде са доказателствата, къде са фактите. Ще има и факти. Сега — ще има!