Фридрих Незнански
Москва сити (16)

Топуридзе

(Продължение)

 

Макар дълбокият тунел привидно да съхраняваше старинните паметници, предложеният проект съдържаше маса детайли, които притесняваха бдителното за такива неща око на кмета. Например включените евакуационни изходи бяха два пъти по-малко, отколкото трябваше. По правило трябваше да ги има на всеки сто и петдесет метра, а в проекта бяха на всеки шестстотин. Ами ако избухнеше пожар, както неотдавна се случи в тунела под Алпите? В Германия, в Хамбург, беше прокаран подобен тунел под Елба — там вече бяха станали тридесет и шест пожара. В германските тунели почти винаги се образуват задръствания. И това е при положение че количеството на платната е същото, както отгоре. Дори вентилацията в проекта не беше обмислена както трябва, така че при дължина на тунела два и половина километра той се превръщаше в истинска газова камера…

Естествено, кметът не беше специалист по тунелите, той все питаше проектантите, строителите, които бяха готови на секундата да лапнат лакомото парче от тортата: „Ето, вие проектирате тунел на дълбочина четиридесет метра — значи на излизане ще бъде много стръмно, нали така? И на чертежите се вижда — изкачването е стръмно. Ами ако там, най-горе, нещо се случи, макар и с една кола, и тя се затъркаля надолу? На шофьора му стане лошо или, друг пример, откажат спирачките — какво тогава? А ако, не дай боже, стане сериозна катастрофа? Още повече че вашият тунел ще бъде доста тесен — грубо казано, само две платна вместо четирите отгоре“.

Проектът все повече не се харесваше на кмета, макар лобистите както преди да продължаваха да се борят за него с пяна на устата. Най-много беше притеснен кметът от широчината — на повърхността при влизане в тунела имаше осем ленти в двете посоки, а в самата тръба — шест, при това стеснени. Това се налагаше заради диаметъра на онази сонда, която строителите се канеха да купят евтино в Германия. Съоръжението правеше само две пълноценни ленти в двете посоки.

Малко преди да се случи цялата тази история на „Клеонтиевска“, кметът му се обади:

— Георгий, по повод на тунела. Сигурно вече ти е омръзнал до смърт, нали? Хайде, идвай, че при мен пак се развихря голяма битка, не мога да се оправя сам.

— Има ли жертви? — засмя се Георгий Андреевич.

— Засега няма. Но при мен е цяла делегация с изчисления на разходите по строителството, така че жертвите ще паднат всеки момент. Знаеш ли колко поискаха? Два милиарда „гущера“… Това значи, че реално ще бъдат още повече. Представяш ли си?

— Как така! — учуди се Георгий Андреевич. — Нали преди ставаше въпрос за един и половина. Това е някакъв кошмар!

— И аз това им казвам — ужас. Хайде, пристигай! Ще решим заедно какво е най-добре да се направи.

Той, разбира се, отиде. При кмета завари разгорещения от схватката Рождественски, главния заместник-кмет по строителството, главния архитект на града и още някакви хора, основно представители на бъдещите предприемачи. Разбра, че схватката съвсем не била на шега. И Рождественски, и онези, които го подкрепяха, бяха готови да заложат живота си за дълбокия тунел и за купуването на немската сонда.

— Край — каза кметът скоро след като Топуридзе пристигна, решително обобщавайки резултатите от съвещанието. — Ще мислим, ще разглеждаме и други проекти — да видим какво ще излезе при честна конкурентна борба. Цели два милиарда! Виж ги ти! От къде на къде — една четвърт от годишния бюджет на града, три транспортни фонда! Не, момчета, не съм луд да тръгна на такова нещо.

— Само ще си загубим времето — изръмжа недоволен Рождественски. — Все едно нищо по-добро от това няма да излезе. Още повече че целият град, цялата общественост подкрепят дълбокия тунел…

— Доколкото разбирам — захили се кметът, — обществеността изобщо е против тунела. Но без тунел не може, нищо няма да стане. Значи така. Ако нищо друго не излезе, както ни убеждава Борис Семьонович — тогава ще приемем вашия проект, може би даже вашите проектосметки. А засега — разглеждаме всички проекти, които имаме…

Точно тогава на масата на кмета се появи паметна записка от един сътрудник на научноизследователския институт за транспортно строителство, Баташов, която кметът предаде на Георгий Андреевич за разглеждане, и доклад на заседанието на управата, назначено тъкмо за 19 декември.

Авторът описваше в записката своя проект за строителството на тунела. Проектът на Баташов беше безкрайно интересен дори с това, че за неговото осъществяване трябваха „само“ деветстотин милиона долара, тоест над два пъти по-малко. При това не трябваше да се купува „къртица“, а освен това сроковете за строителството на тунела се свиваха от шест години до една и половина — две. И това при осем ленти, достатъчно удобни евакуационни изходи и вентилационни отдушници.

Внесената от Баташов записка завършваше с отчет за обсъждането на неговия проект, което се провело при главния архитект на града. Обадили се на Баташов предишния ден, предложили му: елате, ако искате, утре на съвещание по вашите предложения. Баташов обяснил, че няма да успее да покани съавторите на проекта професор Фролов, професор Маковски от Московския архитектурно-строителен институт, академик Крут… Няма нищо, елате, при нас обстановката е почти домашна, казали му. И той отишъл. А там все същата работа — представители на клиента, представители на предприемача, главно от „Стройинвест“, бранещи с пяна на устата „дълбокия“ проект. И, разбира се, Рождественски. Никой не поискал да се задълбочава в същността на предложеното от Баташов, всички дружно крещели: няма да позволим да бъде разрушено Лефортово… Даже не го оставили да отговори на забележките…

Между другото авторът пишеше с крайно неодобрение и за стремежа на поддръжниците на „дълбокия“ проект да купят немската сонда. Според неговата информация тази „къртица“, представяна за нова, всъщност е ремонтираното съоръжение, с което е издълбан тунелът под Елба. Сравнително скорошният опит на строителите на метрото, които бяха използвали подобна „къртица“ при направата на станция „Печатари“, показваше нейната крайна неблагонадеждност. По документи тя трябваше да изминава четиристотин-петстотин метра на месец при общ ресурс деветнадесет километра. Реално обаче се е движела със скорост тридесет метра, направила като цяло хиляда и няколко метра, след което окончателно излязла от строя. Мястото, където се говореше за скоростта, беше очертано с дебел маркер от кмета.

Преди още окончателно да приключи преглеждането на записката, Топуридзе си спомни, че „Стройинвест“ искаше кредит за купуването на сондата в Универсална банка. Тогава реши да говори за всеки случай с председателя на управата на тази банка, още повече че формално Универсална влизаше в подчинената на Георгий Андреевич финансова група Сити банк, и да блокира отпускането на кредита. Не да го отменя, не да го забрани, а само да го блокира, докато приключи разискването при кмета. Оказа се, че едва не е закъснял — парите вече били приготвени за превод на немската страна в пълен обем. При това кредитът за „Стройинвест“ бил уреден с много нисък, може да се каже, чисто символичен процент… Бързината за уреждането на този кредит е била просто фантастична! Това не можеше да не предизвика подозрение: толкова бързо излитаха само „мръсни“ пари, които трябваше да бъдат скрити от наблюдателното око на държавата. Но в случая изобщо не ставаше дума за „мръсни“ пари!

Той разбра, че някой от правителството толкова силно лобираше за „дълбокия“ вариант на тунела, че не се спираше пред нищо. Всъщност планираше да постави опонентите си пред свършен факт. И нищо чудно, при положение че по първоначални изчисления тази работа обещаваше да донесе два милиарда в „зелено“! Някой в правителството фактически беше решил да заобиколи, да изиграе кмета. Ето защо, след като разбра какво е станало, Топуридзе за начало замрази сметките в Универсална банка, а след това спря превода на парите за „къртицата“. Реакцията беше моментална. Отначало му се обади Рождественски — обикаляше от тук и от там, внимателно изясняваше струва ли си да се променя решението и от какво е предизвикано това — с една дума, разузнаваше. Топуридзе му предложи да го обсъдят на 19-и, на заседанието на управата — там Рождественски щеше да разбере всичко, което го интересува, от извора — от него и от кмета. Рождественски, явно недоволен и разтревожен, затвори телефона и скоро след това неговото място зае Джамал.

Сега Джамал беше един от тези, които по неразбираема журналистическа класификация наричаха олигарси, а някога бе много симпатичен, дружелюбен младеж, в когото от пръв поглед се разпознаваше планинец, възпитан в някаква почти болезнена почтеност. Когато Георгий Андреевич се запозна с него, Джамал беше съвсем млад командир на студентски строителен отряд от Чечено-Ингушетската република. С тясно лице, големи черни очи, черни като смола гъсти коси, гъвкав, с широки рамене, неизвестно защо, той винаги изглеждаше на Георгий Андреевич като танцуващ джигит — толкова лека беше походката му, толкова координирани всички негови движения, толкова съсредоточено — лицето му. За пръв се сблъскаха лице в лице, когато Джамал дойде при него, комсомолския ръководител на всички строителни отряди в региона, да се кара. Георгий беше надписал изработеното от неговия отряд — искаше да направи добро, да могат момчетата преди началото на семестъра да получат повече.

— Защо правиш това? — с гняв го попита Джамал. — Ние с теб сме кавказци. Другите могат да си позволят да бъдат нечестни, но ние не можем, разбираш ли? Цялото ни богатство са честта и честността. Оправи го, моля те, скъпи.

Георгий Андреевич — тогава той беше просто Гога или Княза — го оправи, макар че общият отчет вече беше изпратен в централния щаб. Той се срещаше с Джамал и след това, но дружбата им започна, когато Георгий Андреевич получи повишение, замина за Москва, в ЦК на комсомола, и започна да се занимава с полутърговски проекти — перестройката изискваше и от комсомола да се приспособява към вятъра на промяната. Георгий Андреевич се грижеше за всякакви МЖК и ТНТМ, тоест младежки жилищни кооперации и научно-техническото творчество на младежта, внедряваше ги широко из цялата страна. Веднъж чу за младежката кооперация в Гудермес и направи запитване, за да разбере кой точно е рискувал, изпреварвайки времето, да започне такава дейност, кой точно я ръководи и какви цели си е поставил. Оказа се — Джамал Исмаилов, стар познат, успешен издател на книги с най-различно съдържание, в това число и религиозни.

Без много да му мисли, Георгий Андреевич изтегли Джамал в Москва, в ЦК. Джамал, отначало трудно приемащ промените, започна да се приспособява към новия живот. За него, човека от планината, всичко тук беше чуждо: дисциплината, субординацията, седенето между четири стени, бумащината, а най-вече чинопочитанието и подлизурството, завистта и доносите. Единственият, с когото можеше да споделя, беше той, Топуридзе, и Джамал споделяше — псуваше реда в голямата къща и младите кариеристи, и изобщо руснаците, към които, естествено, не причисляваше Георгий Андреевич. Към руснаците изпитваше някаква тежка, биологична омраза, не можеше да им прости депортирането на своя народ и все се учудваше — с Георгий Андреевич той разговаряше без всякакъв страх — как такава изродена нация е могла да подчини толкова здрави морално планински народи като неговия, като братския ингушетски… И често повтаряше думите на някакъв свой приятел: „Просто на тях им провървя, че великият имам Шамил не беше чеченец. Иначе войната щеше да продължава и досега…“.

В края на краищата Георгий Андреевич го изпрати надалеч, да стопанисва една перспективна младежка кооперация в Сибир, до Братск, където ЦК се опитваше да организира запаси от дървесина за хартиената промишленост. Комсомолът имаше нужда от много хартия… беше лятото на 1990 година. А след една година Джамал се върна от Сибир коренно променен: първо, той беше собственик на стотина хектара първокачествена гора, която изкупил от разорената кооперация. Неизвестно защо неговата гора се оказа необичайно печеливша. Джамал вече беше наистина богат и ходеше охраняван от двама яки земляци, тъй като имаше в себе си истински хартиени пари, които искаше да вложи някъде с печалба. „Сложи ги на влог — посъветва го Георгий Андреевич, — ще получаваш проценти!“. „А, не! Аз с държава, пък особено такава, ортак не ставам!“. И в крайна сметка се оказа прав — когато започнаха великите промени, той не загуби нито копейка. Напротив… Неизвестно какво му се беше случило там, в Сибир, само че Джамал беше станал по-суров, по-мълчалив. От него сега се излъчваше някаква скрита сила и самоувереност…

И Георгий Андреевич отново му помогна: въпреки че това не беше предишният Джамал. Продължаваше да го възприема като по-малък брат, чист и наивен, на когото по-големият не може да не помага. Беше направо смешно как Георгий Андреевич, неизвестно защо, смяташе, че е по-големият…

Обаче самият Джамал нямаше никакво намерение да остава за цял живот по-малък брат. В края на краищата, след като добре се огледа, помисли и използва старите си комсомолски връзки, той вложи пари отначало в основаната от Топуридзе стокова борса, където реализира няколко изключително успешни операции със захар. След август 1991 година започна малко по малко да влага пари в имоти и хотелския бизнес — пак не без помощта на Георгий Андреевич, който по това време вече се беше преместил под крилото на Гавриил Попов в Московския съвет. Джамал вложи пари в строителството на един супермодерен хотел, след това изгодно купи акциите на друг. Все така красив, слаб, сега той се движеше с лъскава вносна кола, предизвикваща завистта даже на кремълските чиновници, и навсякъде го придружаваха все същите момчета, които беше докарал от Сибир. За онези времена това си беше нещо…

После по някакъв неясен за Георгий Андреевич начин той стана собственик на едно казино, след известно време придоби и второ. Между другото, загуби второто доста бързо. Чечня започна да се надига и московските групировки взеха да избутват планинците с всякакви средства. Разказваха се какви ли не страхотии за поделбите между чеченската и солнцевската групировка, но Георгий някак си не можеше да свърже слабичкия, мил Джамал с някакви си там мутри…

Между другото слабичък, че и мил — всичко това вече беше в миналото. Сега Джамал се промени дори външно: остана си все така изискано слаб, но придоби някакъв лош блясък в очите, който пламваше особено силно всеки път, когато се сблъскваше с несъгласие или противодействие — явно или скрито. При разговор в думите му започнаха да звучат някакви снизходително-покровителствени нотки и Георгий Андреевич неведнъж долавяше, че от време на време Джамал гледа на него с леко презрение. Сякаш знаеше за живота, за бизнеса нещо такова, което Георгий Андреевич не подозираше, или го имаше за човек второ качество. „Или пък аз самият под неговия поглед започвам да се чувствам човек второ качество?!“ — мислеше си понякога Георгий Андреевич. Срещите с Джамал започваха да му тежат. И което беше интересно, почти същото, макар и по свой начин, започна да усеща и жена му, неговата умница Софико. Веднъж тя каза:

— Знаеш ли, от малка не обичам такива… женствени… Според мен всички те са много жестоки…

Георгий Андреевич й се изсмя: как така Джамал бил женствен, но веднага разбра, по никакъв начин не може да заглуши усещането, че някъде дълбоко в себе си той е абсолютно съгласен със Софико: най-вероятно Джамал беше и жесток, и безмилостен. Това стана очевидно, след като внезапно загина съдружникът на Джамал в хотел „Балкански“, американски бизнесмен, който държеше втория по големина пакет акции — първият, контролният, беше собственост на московската управа. Намериха бизнесмена застрелян в един от московските дворове… Георгий Андреевич изобщо не можеше да разбере: тъгува ли по този повод Джамал? Мъчно ли му е? Защо не се притеснява? Каквото и да си мислят за този американец, ако на мафията наистина й е потрябвал хотелът, същата съдба може да сполети и самия Джамал…

— Мен? — учуди се Джамал, когато Георгий Андреевич го попита за това. — Едва ли. Мисля, че не го утрепаха заради парите.

Това „утрепаха“ от устата на интелигентно момче, каквото беше преди няколко години Джамал, би звучало абсолютно еретично! От устата на сегашния Джамал тази дума прозвуча съвсем естествено.

— Ами заради какво?

— Той май беше педал. Те често си имат всякакви разправии — с равнодушна усмивка поясни Джамал. — Гореща мъжка любов?

Но по стечение на обстоятелствата Георгий знаеше, че американецът имаше традиционна ориентация, както е прието сега да се казва. Софико даже го беше запознала със своя приятелка и запознанството се беше оказало толкова сполучливо, че американецът се канеше да се ожени за нея…

Странната реакция на Джамал по повод гибелта на съдружника му събуди у Георгий Андреевич подозрения, които придобиха напълно определена форма, след като някакви мутри с чеченски вид се опитаха да рекетират директора и един от учредителите на Универсална банка. Онзи си подаде оставката. Със сълзи и скърцайки със зъби, той разказа на Георгий Андреевич как е бил фактически принуден да продаде на безценица своите акции, за да плати на тия мръсници, които бяха взели за заложница петгодишната му дъщеря…

— А милицията? Обади ли се в милицията? — попита го Топуридзе.

— Не съм, няма и да се обаждам. Детето ми е по-скъпо от шибаните пари! Предупреждавам те за всеки случай, Георгий: това са чеченци и с тях е невъзможен човешки разговор… Страшно жестоки са, не ни смятат за хора. Само недей да си мислиш, че щом си грузинец, това не се отнася за теб.

Скоро след това се изясни, че пакетът акции, продадени от бившия директор, са си намерили нов собственик. Джамал! Невъзможно беше да го хванеш за ръката и да го обвиниш, че има отношение към рекета, но все пак акциите бяха отишли при него!

Георгий Андреевич се опита да си поговори с него задушевно, сериозно. Джамал отговаряше с шегички:

— Какво толкова е станало, не разбирам! Един хахо ги продаде: трябваха му спешно пари… Между другото, когато трябват пари — най-добре е тъкмо акции да се продават, казвам ти го от собствен опит. А и умните хора не дават пари на заем. Нали знаеш какво е казал един прочут милиардер: да дадеш пари на заем — значи да направиш от хубав човек лош. Добре звучи, нали?

— Не ми доразказа за акциите — върна го към темата Георгий Андреевич.

В очите на Джамал пламна онзи лош блясък, който караше Георгий Андреевич да застава нащрек.

— Какво има още да ти разказвам, скъпи? Един хахо ги продаде, други хаховци ги купиха — неизвестно защо. Аз пък ги купих от тях, защото зная какво да правя с тях. Надявам се, че за последното няма да спориш с мен, скъпи?

Георгий Андреевич вече беше добре запознат с този почерк: ако зад Джамал стоеше чеченската мафия, както той подозираше, следващият ход щеше да бъде изземването на печалбата на Универсална банка, всъщност неприкрит грабеж. Впрочем тогава не се стигна дотам: започна първата чеченска война и милицията, която най-после започна да си гледа работата, изхвърли чеченската мафия от столицата. Джамал затихна, за известно време стана пак предишният — мил, слабичък, чудесно възпитан младеж, занимаващ се изключително с имоти. В този богато разцъфтял отрасъл на бизнеса засега дори не се налагаше да се блъскаш, за да си пробиеш път. Продаде казината си, обяснявайки това с високи данъци. От предишните придобивки му остана само хотел „Балкански“, където беше пълновластен стопанин, и делът в Универсална банка, в която той засега не проявяваше особена активност. А в последно време, използвайки своето специално положение, започна да прави с помощта на банката някои доста успешни инвестиционни операции.

Но времената пак се промениха — с преминаването на втората война в Чечня в позиционна „операция за възстановяване на реда“ изгонената някога чеченска мафия малко по малко започна отново да излиза на сцената и с бой да си възвръща загубените позиции. И приятелят Джамал отново се промени, пак взе да разговаря полупрезрително притваряйки очи, отново започна да показва, че по-големият в техния тандем е тъкмо той. Георгий Андреевич съжаляваше, че не беше прекъснал това познанство още тогава, при първите си подозрения. Опита се да скъса с него — но веднага, едва ли не със сълзи на очи, дотърча новият директор на Универсална. Оказа се, при него дошли пратеници с „черен знак“: или той връща „дълговете“ за онези пет години, през които те не са взимали от банката полагащото им се (колко нагли бяха, наричаха го пропуснати ползи), или отпуска огромен кредит за фирма „Стройинвест“. Каква е тази фирма, защо трябва да й се отпуска кредит почти без лихва?! Изобщо все тая — и така, и иначе банката щеше да понесе много сериозен удар. Макар че във втория случай парите може би щяха да се върнат…

Георгий Андреевич забрани кредита и тъкмо тогава веднага след Рождественски се появи Джамал. Сам се обади. Весел, настоятелен.

— Слушай, Георгий, обаждам ти се с предложение, като стар приятел…

— На което не мога да откажа? — мрачно се пошегува Георгий Андреевич, неизвестно защо спомняйки си за гангстерите от „Кръстника“.

— Хайде, недей така! — Джамал разбра шегата, но не се обиди. — Предложението е добро, Георгий! Нека да седнем на маса, както по-рано, ще си спомним младостта, че ти съвсем взе да забравяш нашата дружба, скъпи! Аз ще поканя Саша Дворяницки — наду ми главата: уреди среща с Георгий, уреди среща с Георгий…

Споменаването на Дворяницки изясняваше много неща — Георгий Андреевич вече знаеше кой стои начело на онзи същия „Стройинвест“, за който толкова се беше загрижил изведнъж неговият бивш приятел. Но все пак попита:

— А този откъде се взе?

— Ама и ти си един, Георгий! Че той вече отдавна си играе игрички в Москва. Не знаеше ли?

— Това го знаех — с неохота отговори Георгий Андреевич, — но те питам за друго, Джамал. — Искам да знам какво те свързва с Дворяницки.

— Как какво? — направи се на учуден Джамал. — Старо приятелство, скъпи! Ето, ти не искаш да сме приятели, а той иска! — И усещайки недоволството на събеседника си, отговори, вече по-сериозно: — Хайде, стига, не се сърди. Аз му помогнах. А сега, един вид, той е при мен в холдинга…

Това си беше новина — значи Джамал вече си имал и холдинг. Ама е оправен, дяволът! Добре са го казали: за един — брадва, за друг — сватба. Като риба във вода плува в този нов живот!

— Какво толкова си му помогнал, ако не е тайна?

Джамал се смути, но съвсем за кратко:

— Не, не е тайна. Той сключваше договор за строителството на Лефортовския тунел. Е, аз реших малко да му помогна… това-онова, и ето че дружбата ни отново разцъфтя…

Това беше още една зашеметяваща новина: Джамал се интересуваше от тунела!

— Нали казваше, че те интересуват само хотели и нищо друго — нито банки, нито нефт, нито оръжие.

Джамал високо изсумтя:

— Ами казвах. И продължавам да твърдя, че се занимавам само с онова, което наистина ми е интересно. Не можеш да разбереш моя интерес, нали? Ще ти обясня. Този проект — тунелът — само според разчетите е за един и половина милиарда долара, а всъщност ще излезе два и нещо! Ето го и целия интерес. Разбира се, не всичко, кой ще ти даде да лапнеш такъв залък? Но и на нас със Сашка ще подхвърлят това-онова…

— Дявол да го вземе! Откъде са тези безумни цифри! Ето, сега имам на бюрото си проект — всичко на всичко излиза деветстотин милиона. Мисля, че ако се посмята още малко, сумата ще се намали.

Георгий Андреевич беше изучил от кора до кора записката на Баташов, която кметът му връчи накрая, и беше покорен от убедителната й сила, така че сега свободно можеше да говори с когото и да е за прочутия тунел.

— За теб има ли нещо свято, Джамал? Този проект, дето го пробутваш, за нищо не става! Искаш ли да ти обясня какво е това тунел с дълбочина четиридесет метра? При това изкопан от някаква тъпашка, калпава „къртица“?

— Защо? — подсмихна се Джамал. — Аз и така всичко си знам. И че отдолу ще има шест ленти вместо осем, и че изкачването ще е много стръмно… Стига ли ти, или да говоря още?

— Добре, стига — въздъхна леко учуден Георгий Андреевич. Джамал наистина знаеше най-тежките аргументи на противниците на дълбокия тунел.

— Но всъщност — продължи Джамал — това няма абсолютно никакво значение. И знаеш ли защо? Защото е важно само едно: два и кусур милиарда долара. Но това още не е всичко, на което се каниш да попречиш.

— Така ли? — попита Георгий Андреевич. — И какво е другото?

— Спомняш ли си пазарлъците по повод Нагатино? Помниш ли онзи проект, според който трябваше да се досипва земя, да се разширява полуостровът? Да знаеш, че всичко е готово за тази операция: самосвали, предприемачи. Саша, нашият приятел, вече е приготвил почти петдесет метра изкоп за „къртицата“. Само да пристигне от Германия, веднага я пускат, тя почва да копае и пръста отива в Нагатино. Ферщейн? Смятай, че проектът, който толкова време размотавахте в кметството, също влиза в действие. А щом е така — от раз ще заработят разчетите, финансирането, кредитите — с една дума, ще потекат живи пари…

— Стоп, стоп, стоп! — спря го Георгий Андреевич. — Сашка ще трябва да закопае ямата, няма какво да го обсъждаме: проектът не е утвърден. А и самата сонда никой няма да я купи! Лично аз — а както ти е добре известно, аз се разпореждам с градските валутни средства — половин копейка няма да дам за нея!

— Чуй ме, Георгий, чак ми е обидно, че водим такъв интересен разговор по телефона, това е неправилно, скъпи! Толкова много важни неща има в него, разбираш ли ме? Като приятел ти говоря, хайде все пак да се видим на неутрална, така да се каже, територия, да го обмислим както едно време на маса с коняче. Какво ще кажеш?

На Георгий Андреевич никак не му се искаше да се съгласява — усещаше, че от тази среща няма да излезе нищо хубаво. Но вече не можеше и да откаже. Джамал приказваше ужасни неща, излизаше, че нито от него, Топуридзе, нито от кмета вече зависеше нещо. Най-лесно му беше да се засмее и да забрави за този разговор, но се чувстваше, че зад Джамал стои някаква реална сила и сега Георгий Андреевич просто не знаеше как да й се противопостави. А трябваше — иначе всички негови планове, всички намерения на кмета, всичко отиваше по дяволите. Ако не се опълчеше на тази нагла, самоуверена сила, направо казано, щяха да бъдат пометени…

— Та какво ще кажеш? — попита Джамал, усещайки неговата несигурност. — Знаеш ли, предлагам „Околица“. Чудесно заведение. Там и кръчмата е хубава, и можеш да поседиш, без да те зяпат, без никой да ти пречи, че даже, ако поискаш, да поиграеш на нещо. Да, между другото, тази седмица там пее Анастасия Янисовна, която ти добре познаваш. Хайде да отидем, а? Ще седнем, а после и тя ще дойде при нас…

Той, мръсникът с мръсник, отнякъде вече беше научил и за Настя!

— Добре — промърмори Топуридзе. — Но нека да е… без разгласяване… Честно казано, за мен никак не е полезно да излизам на светло…

— Дума да не става! — избърбори Джамал. — Всичко ще е инкогнито. Там, в „Околица“ — гарантирам, а навън… Ако искаш, да направим така. Ти кажи кой ден ти е удобно и къде да дойдат да те вземат. Ще пратя моя шофьор да те докара където трябва. И за на връщане ще измислим нещо такова. Става ли? Нито едно куче няма да те надуши, кълна се в майка си, Георгий.

„Става ли!“ — изимитира го наум Георгий Андреевич. — Изобщо не става! Какво да се прави — не му се ходеше на тази среща и туйто. Той прелисти бележника си. Единствената му свободна вечер беше на 18-и. Нямаше смисъл да гледа по-нататък — през следващата седмица се падаше католическата Коледа, която московските православни, неизвестно защо, празнуват със същия ентусиазъм, както и своята, а малко по-нататък, ето я и Новата година. Всичко ще бъде запълнено до дупка — срещи в кметството, в префектурата, след това от Тбилиси пристига балдъзата…

— Осемнадесети устройва ли те? — попита той.

— Мен всичко ме устройва — каза Джамал и отново се засмя. И в смеха му пак имаше нещо такова, което подейства на Георгий Андреевич по същия начин, както и погледът на Джамал — дали той те презира, дали пък ти самият под този поглед почваш сам да се презираш…

Георгий Андреевич си спомняше всичко това на болничното легло и продължаваше мъчително да решава за кое може да говори със следователя, кое трябва и кое няма да каже в никакъв случай.

Например отново реши, че за нищо на света няма да каже за глупавото сбиване заради Настя, което се случи, когато си тръгваха от „Околица“. Настя си е лично негова работа, негова душевна тайна. И изобщо няма никаква нужда, който и да било да знае за нея, а още по-малко да стига до Софико.

Тя пък, горката, какво е виновна?