Фридрих Незнански
Москва сити (26)

В Московската градска прокуратура

Те се сблъскаха ще в лице точно пред кабинета на Калинченко — тя не пожела да чака в „антренцето“, а излезе в коридора, стоеше до прозореца и нервно мачкаше цигара, без да може да вземе окончателното решение да си тръгне. Какво щеше да стане, ако този неприятен следовател не се шегуваше. Ето, тя сега ще си тръгне — с което ще навреди не само на себе си, а и на Георгий. Тая няма да я бъде! Номерът му няма да мине! Спомняше си съвсем ясно как на последния й концерт за служителите от прокуратурата главният прокурор, пълен мъж, бе изскочил на сцената с огромен букет, целунал й бе ръка, а след това й беше казал всякакви топли думи. Ако трябва — тя ще отиде на прием при главния прокурор и тогава ще видим кой кого…

Усещането бе крайно гадно — дошла беше сама, за да разкаже каквото знаеше, а се оказа, че тя самата е виновна за нещо! Настя ненавиждаше измислената сравнително наскоро поговорка, че няма добро, останало ненаказано, но сега, колкото и да беше тежко да го осъзнае, се случваше точно това.

Но колкото и да беше съсредоточена, Настя преди всичко оставаше жена, а още повече примадона, успяваше да забелязва и това, че я заглеждаха минаващите по коридора мъже, повечето от които с прокурорски униформи, както и че наблизо се бяха струпали уж случайно някакви млади служителки от женски пол. Като резултат тя естествено не се учуди, когато до нея спря висок русоляв прокурор с една майорска звездичка на пагоните и каза с нескрито учудване:

— Здравейте, Анастасия Янисовна! Гледам — вие ли сте, или не сте… Кой ви е извикал при нас?

Тя му хвърли преценяващ поглед. Симпатичен мъж, но беше избрал твърде стандартен начин за запознанство.

— А вие кой сте? — попита тя, несправедливо прехвърляйки върху русолявия прокурор яда, който беше насъбрала в кабинета на Калинченко.

— Аз съм следователят по делото на Георгий Андреевич Топуридзе, Якимцев.

— А! — разтегли думата Величанска и се разфуча. — Значи това сте вие! Дявол знае какво става при вас! Ту един ми съобщава, че се занимава с делото на Топуридзе, ту друг. — Тя, разбира се, веднага си спомни, че на входа я бяха пратили точно при този Якимцев, но вече не можеше да се спре.

— Знаете ли, вие сте третият следовател по делото Топуридзе, с когото се запознавам.

Якимцев леко се смути. До този момент беше я виждал само по телевизията, затова се отнасяше към нея като към човек от друг свят. А тя беше съвсем реална, красива жена, която неясно по какви причини излъчваше недобронамереност и кавгаджийство.

— Но аз наистина съм следовател… Възглавявам бригадата, която разследва това дело, исках да поговоря с вас и изведнъж — ето ви тук, при нас…

Тя веднага видя, че той говори истината, и това я накара да омекне.

— По принцип бях тръгнала при следователя Турецки. А тук ме убедиха, че във вашата прокуратура не работи такъв.

— Ами да — закима Якимцев. — Той е в Главната, това е на съвсем друго място. Знам, че сте се срещнали с него във фирмата „Стройинвест“, нали? Той ми разказа.

— Наистина имаше такова нещо — каза Настя и най-накрая счупи смачканата цигара. — Вижте, тук при вас може ли някъде да се пуши? Не мога вече… до какво ме докара един тук… също следовател между другото… Отвътре всичко ми играе, вярвате ли ми?

— Вярвам ви, разбира се — разбиращо се усмихна той.

— Елате, ще ви покажа къде се пуши при нас. — Поведе я към стълбищната площадка, където имаше място за пушене, като попита в движение: — И кой ви подейства по този начин; Анастасия Янисовна?

— Имате тук един… Калинченко, знаете ли го?

Якимцев кимна. Нима Калинченко беше започнал свое тайно разследване? Щеше да бъде голям номер!

— Какво, той да не ви е пратил призовка? — внимателно попита Якимцев.

— Никой не ме е викал. Сама дойдох, за да помогна на следствието. Просто исках да направя нещо за Топуридзе, за да хванат онези, които са извършили покушението срещу него…

— Анастасия Янисовна, разбирам, че сте ни обидена, че не ви харесва да си имате работа с нас. Но, моля ви, дали не бихте могли да разкажете и на мен онова, което сте съобщили на началника на следствието Калинченко? А също и за това какъв конфликт сте имали с него?

— Пълна идиотщина! — продължаваше да се възмущава Величанска, сякаш не го чуваше. — Обеща да ме вкара в затвора, разбирате ли? Мен, заслужилата артистка на Русия, ме плаши, все едно съм му някоя уличница!

— Имате ли още време, Анастасия Янисовна? — делово я попита Якимцев. — Защо не си тръгвате, чакате ли още някого? Какво ви каза Калинченко?

— Не чакам никого… Само че този, полковник с полковник… иска да му подпиша протокола от разпита, или как там се нарича при вас. Затова стоях и решавах — да си тръгна ли или не. И изведнъж дойдохте вие…

В следващия момент двамата видяха по коридора да тича възрастната секретарка, която седеше в приемната на Калинченко. Като ги забеляза, тя от радост замаха с ръка и забави крачка:

— Божичко, Анастасия Янисовна! Аз вече се страхувах, че сте си тръгнали! Да вървим по-бързо, Юрий Степанович ви чака, всичко вече е готово.

Настя тръгна с широка крачка след подтичващата секретарка, Якимцев също не изоставаше. Той още веднъж попита в движение:

— Ще минете ли после при мен, Анастасия Янисовна? Моят кабинет е…

— Знам кой е вашият кабинет. Днес вече ви чаках половин час, че и отгоре, заради което би трябвало да ви дам да се разберете… Но, хайде, от мен да мине: като се освободя — ще мина. Само гледайте пак да не изчезнете нанякъде. Чувате ли? — попита тя, преди да изчезне в „антренцето“. — Че ще взема да се обидя!

Естествено, и двамата, и Якимцев, и Величанска, даже и не подозираха, че веднага щом се раздели с Анастасия Янисовна, Калинченко, получил вдъхновение свише, след като късметът сам му кацна на рамото, на секундата се обади на своя височайш покровител да се изфука. Че как иначе! Практически сам беше разкрил дело, което се намираше под контрола на главния прокурор! Но колкото и да бе странно, покровителят му не се зарадва на неговата пъргавина.

— Ненапразно при нас те наричаха Тракториста! — беше първото, което каза, след като изслуша Юрий Степанович. Онзи обидено изсумтя, но покровителят продължаваше, сякаш изобщо не беше чул: — За чий… си я закачал тази певица? Имаш ли представа как се отнася към нея най-главният? Ти какво, Жорик, искаш да си докараш неприятности?

Калинченко, както беше седнал с увиснало от почуда чене, така и си остана.

— Ами аз мислех — започна той да се оправдава, — че е обикновено курве… Мислех, че като я притисна — тя всичко ще си каже…

— „Притисна!“ — изимитира го покровителят му. — Сега върви и се оправяй! Ама веднага, да не тръгне да го разнася! Много се надявам, че ти е стигнал акълът да не я псуваш? Че аз те познавам!

— Ама, моля ти се, Володя — обиди се от такава несправедливост Калинченко. — Самата тя как ме напсува, като… Като същинска каруцарка!

Покровителят доволно изсумтя:

— Ами много добре е направила! С тебе, момче, по друг начин не може. Колко пъти ти обяснявам, откакто се преместихме в Москва: не пипай тукашните лайна, та да не се размирисват. Все не ти увира главата!… Какво поне е успяла да ти снесе? Има ли нещо струващо?

— Как да ти кажа, Володя — малко се поободри Калинченко. — Напили са се онази вечер: тя, Топуридзе, още двама мошеници и — сега ще паднеш — Рождественски.

— Това вече е нещо! — одобри покровителят. — Нали ти казах, че са един дол дренки, тия шибани московчани. Виж ги ти, умниците! Пред хората уж не могат да се траят, а тайничко си седят на една маса!… Хайде, Жорик, рови още! Ще ги оправим тия перекендета!