Фридрих Незнански
Москва сити (25)

Топуридзе

Той отново беше задрямал, а когато дойде на себе си, зад прозореца вече настъпваше зимният ден.

Изведнъж по някакво едва забележимо движение на въздуха, което докосна лицето му, Георгий Андреевич разбра, че се е събудил, защото в стаята има някой.

Отвори очи и видя… Джамал. Гледаше втренчено изпод тънките рамки на очилата си и по устните му блуждаеше някаква съвсем неразбираема усмивка. Като ботаник, или как там се наричат — забол пеперудката или бръмбарчето на картончето и си го разглежда…

— Джамал? — несигурно попита Георгий Андреевич. — Как си влязъл? Как са те пуснали? Нали има охрана!

— Много интересно, как нямаше да ме пуснат! — изсмя се в отговор Джамал. — Минах си, нали виждаш!

Той се усмихна с широка и непринудена усмивка на неизвестно откъде появилата се Варваретка. За миг ловко мушна нещо в джоба й и доста игриво я подбутна към вратата.

— Я се виж каква медицина си имаш — каза той одобрително. — Не е сестричка това, а жива съблазън!

Варваретка почервеня като маков цвят.

— Я се разходи малко, девойче — добави Джамал. — Остави старите приятели да си поговорят, става ли?

Варваретка се държеше за джоба, искаше й се нещо да възрази, но желанието да разбере какво има там, вътре, взе връх.

— Обаче не се бавете много — изписука тя. — След десетина минути ще ви помоля да си тръгвате, да знаете.

— Разбрахме се! — весело каза Джамал и се приближи към леглото на Георгий Андреевич. — Надявам се, нямаш нищо против, нали? — попита той, сядайки на столчето за гости.

Георгий Андреевич нищо не отговори, но това, изглежда, никак не смути Джамал.

— Колко е хубаво, че си жив — продължаваше той. — Наистина щеше да ми е много мъчно, ако беше загинал. — И отново се усмихна само с очи, които почти не се виждаха зад тонираните стъкла. — Виждаш ли, можеше да станеш кмет, а сега лежиш ранен.

— Защо си дошъл, Джамал? — попита Георгий Андреевич, като се стараеше да скрие обзелия го яд от осъзнаването на собственото му безсилие. Да можеше сега да стане и да изхвърли този мръсник през вратата. Ако по-рано само се досещаше, че всичко, което му се случи, е работа на Джамал, сега вече никой не можеше да го разубеди в това. — Ние с тебе се разделихме. Повече не сме приятели. Сега, докато съм на легло, от мен нищо не зависи. Какво би могъл да искаш?

— Трудно ми е да разговарям с теб, Георгий — въздъхна Джамал. — И преди да те прострелят не ни вървеше приказката, сега, като гледам, също… Много нависоко си литнал, скъпи, щом не искаш да видиш нещата реално. А реално е по-добре да ме изслушаш, разбираш ли? Честно ти казвам: това, че остана жив, си е чиста случайност, макар че, пак ще ти повторя: то само ме радва. Но ти имаш още и жена, и момичетата, нали, Георгий? Нали не искаш на Софико да й се случи нещо?

Сега най-накрая Георгий Андреевич видя неговите очи — те бяха студени, зли, онези същите.

Как беше влязъл тук? Охраната ли беше подкупил? Или е използвал някакви яки връзки? При тези мисли чак му стана лошо.

— Джамал, ти какво, съвсем долен престъпник ли си станал?

Джамал се намръщи.

— Забрави тези идиотски думи! Важното е, че дойдох при теб, важното е, че си жив. Даже не можеш да си представиш колко съм щастлив, че няма да ми тежи грях на душата… А това за престъпника — всичко, братле, е вятър работа…

— А пък аз, представи си, виждам нещата съвсем по друг начин. Нали сега имам много свободно време — лежа и си мисля. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че освен теб нямаше кой друг да организира тази мръсотия. Даже не разбирам как ти стигна нахалството изобщо да дойдеш при мен!

— Пак се изказваш неподготвен, скъпи! По стечение на обстоятелствата си решил, че съм някакъв евтин гангстер. А аз съм обикновен бизнесмен, когато е възможно — честен, но не и без амбиции. Не отричам, че има хора, които няма да допуснат моите интереси да бъдат засегнати…

— И какво, трябва ли да ми олекне от това? Че не си стрелял самият ти, а си наел някого? Отгоре на всичко си наел някакви аматьори, поне да бяха професионалисти. — За да потвърди своите думи, той направи широк жест, с който обхвана стаята, системите, стърчащата изпод бинтовете дренажна тръба.

Джамал отново се усмихна с една от неприятните си усмивки.

— Пак говориш пълни глупости, скъпи! Ти да не си въобразяваш, че това е само моя работа? Сам съм ги наел, сам съм им направил инструктаж… Ние с теб сме приятели, Георгий, как можа да си го помислиш! — Джамал грижливо оправи одеялото в краката му. — Питаш ме защо съм дошъл? Дойдох да ти кажа, че искам нашите разговори да си останат между нас. Разбираш ли? И изобщо, напразно приемаш толкова присърце чуждите игри. Да беше си играл своите, а? — Той замълча, гледайки го в очите все така студено и презрително. — Как можа да си помислиш, че аз лично ще седна да се занимавам с това — въздъхна съкрушено той. — Колко пъти трябва да повтарям: радвам се, че си жив. Ако сам се бях заел с това, едва ли щеше да оцелееш… Така че, оправяй се, скъпи, и повече не си навличай такива неприятности на главата, става ли, Георгий?

Това бяха някакви маразми — значи излизаше, че трябва още и да му благодари, задето не е стрелял лично! Излиза, че дружбата му беше попречила да се заеме с покушението лично, обаче не му попречила да наеме килъри… Или самият Джамал беше станал вече играчка в нечии престъпни ръце? Това никак не му приличаше, обаче…

Ах, Джамал, Джамал! Ето ти я честността, почтеността и дружбата, която стояла над всичко на този свят…

И всичко заради пари, даже по-лошо, заради някаква си сонда, която след един месец ще замине за вторични суровини, защото отдавна е изработила целия си ресурс и не може да се оправи! А може би, ако трябва да сме съвсем точни, не е заради сондата, а заради онова съобщение, което трябваше да направи пред управата за Лефортовския тунел? Е, ако е така, те постигнаха своето — без да го убиват, му попречиха да участва в заседанието на управата. И излиза, че сега са спечелили темпото, както казват шахматистите, и ще си оправят играта тъкмо защото са го гръмнали навреме.

Да, ама криво са си направили сметките! Тая работа няма да стане! Георгий Андреевич толкова се въодушеви от идеята да се противопостави на мошениците, че искаше веднага да съобщи за това на Джамал. Но той изведнъж стана някак прозрачен, трептящ и след няколко мига съвсем се стопи във въздуха, като остави Георгий Андреевич в пълно недоумение…

Като дойде в съзнание следващия път, той дълго се мръщи, спомняйки си за видението. Всъщност даже не можеше да каже със сигурност дали е било видение или реалност.

Но каквото и да беше, той добре помнеше нереалния разговор с бившия си приятел. И точно заради това Георгий Андреевич си набеляза за този ден две задачи: да намери тунелния инженер Баташов — може би най-силния аргумент в предстоящия спор с Рождественски (смятай — с Джамал) — и да разбере от лекуващия лекар кога може да се срещне отново със следователя.

Той се обади по джиесема в института, където работеше Баташов, и получи веднага информация, че Михаил Василевич от една седмица се намира в реанимацията на „Склиф“. Сякаш си знаеше тунелният инженер — срещнали го някакви типове през една тъмна московска вечер…

Стана му страшно мъчно. Първо, за човека, умната глава. И, второ, изгаряше внимателно обмисленият от Георгий Андреевич план за блокиране на дълбокия тунел. А той искаше да изпрати Баташов със същата онази записка, която лично беше приготвил за заседанието на управата. Искаше да го прати или при кмета, или направо на поредното заседание на управата — Баташов най-добре щеше да изложи всички аргументи против…

Но нападението срещу Баташов само укрепваше желанието му да се срещне със следователя на всяка цена.

Джамал беше прав. Трябваше да се направи така, че да не му се налага да организира втори удар…