Фридрих Незнански
Москва сити (23)

Топуридзе

Той лежеше с отворени очи в тъмната стая, само опънатата през цялата стена над вратата празнична гирлянда леко проблясваше в слабата светлинка на нощната лампичка — Варваретка беше се постарала и той като хората да си има Нова година. Чудесно момиче. Наистина вече беше минала дяла седмица след празника, но все едно, нека си виси, така е по-весело. При неговите момичета се е случвало елхата да стои чак до март…

Да, май беше минала седмица след Нова година и приблизително толкова време го измъчваше безсъние — неприятно, лошо безсъние, когато час след час лежиш с отворени очи в нощната тъмнина и неясно защо очите ти стават горещи — и когато са просто отворени, и когато са покрити с клепачите. Лежиш, усещайки странна умора в цялото тяло, а най-вече в мозъка, който също става горещ като очите; тогава мислите зациклят на нещо; опитваш се да мислиш за друго и веднага го отхвърляш, за да се върнеш все на същото след няколко секунди.

И не ставаше ясно откъде се беше взело това безсъние — дали от острата болка някъде вътре в повредения организъм, дали от това, че Георгий Андреевич досега беше живял в състояние на непрекъснат стрес и едва ли не за първи път в живота си беше получил възможност да се търкаля в леглото колкото си иска. А още и хапчетата, с които непрекъснато го тъпчеха…

Радваше се, че поне му бяха спрели системите — сега, макар и рядко, можеше да се обръща на дясната си страна. В тази полудрямка Георгий Андреевич беше посещаван от някакви неочаквани мисли: за това как миналата година е трябвало да разиграе борсовите котировки, за разпределянето на бъдещите инвестиционни постъпления в елитното жилищно строителство — печалбите от луксозните жилища засега бяха просто чудовищни; даже с всички екстри себестойността на квадратния метър не надвишава 700 долара, а купувачът плаща две хиляди и нагоре… Изведнъж се появяваха откъслеци от някакви разговори — с кмета, с неговите заместници, сякаш той ги убеждаваше непрекъснато за нещо и все не успяваше… Понякога болезнено изникваше споменът за някое място, най-често родното дефиле, и даже не самото дефиле, а само една негова част, пейзаж, който с нищо не беше забележителен: противоположен полегат склон и веднага над горния му край назъбената линия на следващия планински масив, а над нея синьо, синьо небе, чисто като планинска вода… Тази назъбено начупена рисунка завинаги се беше запечатала в паметта му като спомен за нещо много скъпо, за което знаеше само той…

Всъщност може би точно заради това, защото този спомен живееше у него, онази вечер той се отпусна в ресторанта. Джамал и Шалва го посрещнаха тържествено при входа и това му хареса — не защото някой извиваше пред него гръб, а защото отново, както през младостта, бяха тримата. През изминалите години те безвъзвратно се бяха отдалечили един от друг, а пък и тримата имаха за какво да си спомнят, какво да поразкажат…

— Ето ти го и Георгий — тържествено провъзгласи Джамал. — А ти, Саша, все не вярваше! — И се обърна с цялото си тяло към Георгий Андреевич, сякаш не можеше да се откъсне от него, не можеше да свали ръце от раменете му. — Знаеш го как се беше залепил за мен: организирай среща, че организирай среща. Хайде да се съберем както някога, да си спомним младостта, да си попеем! — Тук той намигна на Георгий Андреевич като заговорник. — Да попеем! Не е ли образ? Аз му казвам: Георгий сега е голям човек, не можеш с ръка го стигна, няма вече време за приятелства. А той все си знае неговата: събери ни, че събери ни! — Джамал лекичко на шега плесна Дворяницки по темето.

Шалва широко му се усмихваше — виждаше се, че наистина се радва на срещата, че си е все същият, с когото някога бяха пели в техния местен състав.

Да, тогава, на младини, те си живееха супер. Обичаха да си пийнат, обичаха да пофлиртуват с момичета. Дълго след това, даже в Москва, когато Георгий искаше да направи впечатление, взимаше бутилка боржоми и я показваше на момичето, на което искаше да се хареса: „Виждаш ли къде живея? Ще ми дойдеш на гости, скъпа… Че как така няма да дойдеш, след като те поканя? Ще дойдеш, ще ти бъде добре, кълна се в майка си.“ При което сочеше нарисувания на етикета фонтан. Наистина след това, вече в Москва, се намери един тарикат, дето, като чу как Георгий съблазнява момичето, хвана бутилка „Столична“: „Това е нищо, а пък аз ето къде живея! — И показа нарисувания на етикета на тази световно прочута водка хотел «Москва». — Като великия еврейски писател Еренбург си живея!“.

С една дума, сигурно вечерта можеше да се получи — Георгий Андреевич беше вече готов да се успокои и всичко щеше да бъде наред, ако не беше открил изведнъж, че бившите му приятели го водят директно към вече сервирана маса, на която ги очакваше… Рождественски!

Не, това вече не го разбираше, той от младини си знаеше; сбирката си е сбирка, а когато на маса започват да обсъждат някакви работи, се нарича по друг начин. Работата си е работа, веселбата си е веселба и не трябва едното да се бърка с другото…

И все пак те го убедиха да остане. Шалва запя по грузински маниер, предлагайки му да подхване втория глас; „Усмихна се първо ти, после твоят мак…“. И той реши; хубаво, нищо няма да му стане, ще види в какво ще се излее цялата работа и какво искат от него този път. Макар старата му чиновническа школовка просто да крещеше: „Тръгвай! Тръгвай веднага, не падай толкова ниско…“.

После всичко се реши някак от само себе си, мина на втори план, защото скоро след това на естрадата излезе Настя — много ефектна в дългата си концертна рокля; сърцето му се обля в някаква гореща вълна, когато видя, че тя е излязла с подарените от него обици — големи смарагди, обкръжени от дребни диаманти.

Но след известно време напрежението на поканилата го шарена компания излезе наяве. Пръв не издържа Шалва.

— Чуйте, момчета — каза той, вдигайки поредния тост, — ето, седя аз тук с вас и съм абсолютно щастлив — какви приятели имам! Седя и се питам, щом съм седнал между двама членове на московската управа, дали може да си намисля желание или не?

— А какво ти е желанието? — смеейки се, попита Рождественски. — Може да не трябва нищо да си намисляш, може то и така да се изпълни!

— Желанието ми е най-обикновено: нека управата разреши да се копае Лефортовският тунел! И да се копае не как да е, а с „къртицата“ от Германия. И тогава гарантирам; всичко ще е добре — и за тези, дето седят зад бюрата, и за тези, които ги няма с нас, но от които зависи това, нали? Нима двама членове на управата не могат да кажат на стария си приятел ще се сбъдне ли желанието му?

— Нищо няма да стане — със суров глас каза разбралият всичко Георгий Андреевич и отмести чинията си. — Няма да пия за това и по повод на желанието мога да ти кажа веднага: забрави. И тази „къртица“ градът няма да я купува. И няма да има дълбок тунел. Кметът ме помоли да направя заключение за „дълбокия“ проект, аз го направих и утре ще докладвам на управата.

— Недей да говориш от името на цялата управа! — пламна Рождественски. — И недей тук да им пудриш мозъците, не ги отчайвай: този въпрос вече е решен!

На масата настъпи гробна тишина. Наоколо цареше обичайният ресторантски шум, дънеше оглушителна ритмична музика, а при тях беше толкова тихо, все едно че се намираха в най-далечната пустиня.

Пръв наруши мълчанието Джамал:

— Георгий някои неща не ги разбира, хайде ние да му ги обясним… Защо така, Георгий? Защо мъчиш хората? „Къртица“ нямало да има, тунел нямало да има! Така, между другото, и инфаркт можеш да докараш на някого. Хората са работили, вложили са толкова сили, пари, а ти казваш — няма да има нищо! Как така няма да има, скъпи?… Ти казваш, че няма да платиш сондата? Ами недей! Тя вече е платена, разбираш ли? Всеки момент ще пристигне. И този тунел… Аз нали вече ти обяснявах: Георгий, не пипай тунела, не прави грешни стъпки. Това са такива големи пари… Цялата тази история е като огромна река… А ти искаш да я преминеш, без да знаеш къде има брод.

Георгий Андреевич го слушаше и не го слушаше — търсеше думи, с които да сложи всичко веднъж и завинаги на мястото му.

— Само едно не разбирам, Джамал, ти какво общо имаш с всичко това! Тука ги няма твоите хотели, няма туризъм или онова, дето е твой ресор! Става дума само за пътища. Само. Градът строи своите пътища, а аз трябва да направя така, че тези строежи да се финансират, да има изгодни капиталовложения от чужбина. Да не мислиш, че е лесно? Представи си: дошъл е някакъв емир, за беда си свалил бурнуса и веднага, направо на аерогарата, го задържат като лице от кавказка националност — мерси, че поне не са го халосали по главата. А се канели — много отворен бил този брюнет! Е, пита се, ще даде ли този емир пари? Никога. И заради всичко това по отношение на тунела аз имам едно изискване: интересува ме той да струва на града не милиарди, а четиристотин-петстотин милиона, не повече. Но това е мой интерес. А твоят къде е?

— Чуй ме, скъпи, защо трябва да си играем на думи? Ние какви сме, да не сме малки деца? Да не би да сме, както преди, на комсомолско събрание? Аз мисля, че вече отдавна всичко си разбрал. Няма какво да ми разправяш приказки от хиляда и една нощ. Какво, да не би да са твои пари? Или градът е твой? Ти си тръгнал натам, дето не знаеш дали изобщо има бряг, а пък тези пари между другото отдавна са поделени. Казвам ти го в прав текст, защото тук няма нито кражба, нито престъпления, това са чисти пари, разбра ли? И единственото, което ни трябва от теб, е да се утвърди проектът, за който ти говорим. Ако за нещо се съмняваш, мога направо да ти кажа: от тези пари има и за мен, и за теб, и за кмета, ако това те вълнува.

Георгий Андреевич го гледаше, закривайки с ръка лицето си от погледите на Рождественски, и си мислеше с горчивина: този, дето седеше пред него, не беше никакъв стар приятел, а бездушна машина, умееща да пресмята, да интригува, да създава опасни ситуации — и всичко за собствената си изгода, защото за тази машина просто вече не съществуваше нищо друго на света.

— Да ви вземат дяволите! — не издържа и избухна Георгий Андреевич. — Вие, какво? Да не сте ослепели съвсем от блясъка на тези милиарди? И тази сонда, която неизвестно по какъв начин е купена! Нали даже да я докарате — никаква полза няма да има! Вече е ясно колко струва, работили са с такава в „Печатарите“!

На това място Рождественски най-накрая не издържа и се включи в разговора:

— Точно така. Работиха с подобна. Но сондата също не е важна, Георгий. Как ти, толкова умен, толкова опитен човек — честна дума, отдавна ти се възхищавам, — не разбираш? Кое е най-важното? Хората са докарали „къртицата“ — значи обещанията, които са дали, са изпълнени. Не са го докарали — значи не са ги изпълнили и разговорът с всички нас вече ще е друг… ако изобщо го има… Чак страх ме хваща, че се налага да обяснявам всичко това не на някой друг, а точно на теб. — Той забързано стана, за да посрещне приближаващата се към тях Настя. — Кажете му го поне вие, Анастасия Янисовна! — И веднага, спазвайки приличието, попита с хитра усмивка: — Нали се познавате с Георгий Андреевич? Кажете му, че не е хубаво да бъде толкова упорит, да се противопоставя на всички останали.

Той галантно отмести един празен стол и я настани от дясната страна на Топуридзе. („Изглежда, всичко са премислили“ — мина му през ума.)

Настя, без да се притеснява от нищо и без да разиграва някакъв театър, успокоително сложи ръката си върху неговата. Той с благодарност отговори на лекото й докосване, но, разбира се, не можеше да се успокои.

— Вие казвате: хората, и аз казвам: хората, само дето вие имате предвид десетина мошеници, а на мен в акъла ми е целият град. Хората, московчаните, искат да пътуват по хубави пътища, искат да бъдат запазени културно-историческите им паметници, искат да им бъде по-добре, разбирате ли? На тях, а не на вашите мошеници! Точно затова те, хората, са ни дали тази власт, от тяхно име действаме… Както разбирате, нямам предвид нас, дето сме се събрали на тази маса, а московското кметство, управата.

— Ти да не мислиш, че наистина си властта? — криво се усмихна Джамал. — Нито ти, нито твоят кмет, нито той — Джамал посочи Рождественски, — никой нищо не може да направи без онези, за които ти говорим! Напразно си се наканил да се бориш с тях, твоят кмет е по-умен — ти мачкаш като танк, а той се върти като лисица. Ето, виж. — Джамал извади от джоба си сгънат няколко пъти вестник и го разгъна. — Нарочно си го нося, за такъв случай… Виж какво казва той в интервюто за тунела: „Нека се борят различните мнения, а пък ние ще изберем онова, което победи. Не сме толкова богати, че да купуваме лоши неща…“. Ето как трябва! А ти веднага: не! Народът! Паметниците! Ти виждал ли си ги тези паметници? Развалини — бараки и стотина шугави дървета, които ако не днес, утре сами ще паднат. И изобщо какво ти влизат в работата? Това твои паметници ли са? Твоите паметници са в Тбилиси… Ти почакай! — той бутна Дворяницки, който, държейки пълна чаша, го дърпаше за ръкава.

— Твоите са в Тбилиси, моите паметници — в Грозни. Да не мислиш, че някой ги жалеше, когато хвърляха бомбите?

— Не мога да разбера — намеси се Настя, — това сбирка ли е или съвещание? На масата им седи красива жена, а те не й обръщат никакво внимание. Аз между другото можех изобщо да не седя с вас, така че бъдете така добри да се занимавате с мен!

— Извинявай, Настя — каза Джамал. — Страстите случайно пламнаха. Край, край, приключихме… — И се върна отново на темата: — Добре, Георгий, както искаш. Казах ти каквото мисля.

— Аз също — упорито отряза Георгий Андреевич.

— Много добре. Не виждам никакъв смисъл повече да те убеждавам…

Това можеше да се разбира по всякакъв начин.

Те се стараеха да не докосват служебни теми, но общото настроение не се подобряваше: и тостовете станаха някакви скучни, без душа, и виното не вървеше, и агнето не ги радваше… Не беше приятно на тяхната маса. Сякаш само Дворяницки не усещаше това — разказваше някакви безумни вицове, после развесели цялата кръчма, като покани на танц мадама от съседната маса. Като видя това, и Рождественски живна.

— Направете ми удоволствие, Анастасия Янисовна — обърна се той към Настя. — Кога бих могъл да имам такова щастие!

Настя погледна към Георгий — тя искаше да танцува само с него, и с никой друг, — но той кимна: върви, върви, весели се. И тя отиде, прекрасно осъзнавайки, че тези двамата, които бяха останали сами на масата, задължително ще се хванат за гушите…

Рождественски я водеше и непрекъснато нещо дрънкаше: на внуците си ще разказвам, че съм танцувал с велика певица, при което успя някак си да намигне на Георгий Андреевич, което просто го вбеси. Рождественски и така му беше неприятен, а сега — още повече. За Георгий Андреевич вече беше очевидно, че предложението, което той отхвърли, е приел именно Рождественски. И съдейки по днешните разговори, беше започнал да си оправдава аванса, като доказваше на господарите си, че е готов на всичко за тях.

Освен това се сети, че и мръсникът Рождественски, и безобразно дебелият Сашка скочиха от масата не без причина. Оставили ги бяха с Джамал на четири очи — сигурно смятаха, че без свидетели по-лесно ще отстъпи…

Той не сбърка: Джамал се зарадва, че най-сетне дочака мига да останат само двамата.

— Напразно забрави нашата стара дружба — каза той с насмешка, изкривявайки тънките си устни. — Ето сега и кмет няма да бъдеш, и „къртицата“, може да се каже, вече е купена… И всичко това без теб, скъпи! Толкова печалби — и покрай носа ти. Много лошо, ние, кавказците, задължително трябва да се държим един за друг, разбираш ли? Кажи ми, лошо ли щеше да ти бъде да станеш кмет на такава столица? И ако си беше получил процента от Лефортовския тунел?

— Слушай, защо говориш тия глупости, Джамал?

— Е, не, братле, не са глупости… И изобщо всичко е много по-сериозно, отколкото смяташ… Хората всичко са премислили, всичко е пресметнато и отработено — и „Сити“, и Нагатино, и този тунел… Всичко трябваше да се съгласува като един комплекс, един механизъм, такива фантастични пари — а тук се появи ти! Все едно че в механизма напъхаха бракма! Ти как мислиш, тези хора ще оставят ли бракмата, или ще се постараят да я махнат, за да не пречи на колелата да се въртят? Така че, братле, ти сам реши всичко. Както казваха древните: „Mors tua, vita шеа“ — аз ще живея, ти ще умреш…

Странна работа, Джамал каза всичко почти в прав текст, а той в онзи момент не му придаде значение. На старата дружба ли възлагаше надежди? Както и да е, в онзи момент го интересуваше друго, така да се каже, меркантилното.

— Чуй ме, Джамал — реши да попита той, — ако не е тайна, кой плати за сондата? Градът — знам със сигурност — не е дал нито копейка, нито цент, а пък това са огромни пари!

— Смяташ, че са огромни? — ухили се Джамал. — Няма нужда да знаеш кой е дал основната част. А за онова, за което се досещаш, мога да ти кажа направо: да, имам дял, тридесет милиона са мои. И за тях ще откъсна главата на всеки. Така че съвсем напразно искаш да провалиш пред управата проекта на дълбокия тунел…

Георгий Андреевич отново не обърна внимание на заплахата — всичко може да се каже при разгорещена полемика.

— Тридесет милиона са доста големи пари… Да, не успях навреме да ти спра кислорода…

— Не успя — доволно се разсмя Джамал. — Много късно реши да фалираш банката, до това време вече бях се отървал от акциите на Универсална…

— Значи купи ги от някакви бандити и ги продаде на други бандити, така ли? А според закона трябваше да ги представиш на търг! И ми говориш за някаква дружба, Джамал! Как си могъл!

Джамал се направи на истински учуден:

— А защо не, скъпи? Акциите са си мои, на когото си искам, на него ще ги продам. Трябваха ми пари, за да не закъснея с „къртицата“. Ти казваш „закон“ — и аз казвам „закон“. Законът на бизнеса: ако имаш нужда от средства, срочно се отърви от ненужните акции. Ето че аз се отървах. Пък и плюс това твоята банка вече даде на когото трябва кредит, докато ти беше зает с големи държавни дела. Така че на Универсална смело можеш да сложиш кръст — имам предчувствие, че кредитът едва ли ще бъде върнат… — И в този момент Джамал, честна дума, съучастнически му намигна: ето, Георгий, виж как те прекарах, щом не искаш да си сътрудничиш с „хората“… И добави още, гледайки с полупрезрителния си поглед изпод очилата: — Аз, знаеш ли, предпочитам да удрям пръв. Защото при добър първи удар втори може и да не е необходим — и той обидно се разсмя.

С една дума, поговориха си, преди да се изпокарат. Този път наистина завинаги.